№ 1 Гражданският процес като защита и санкция
ГП е организиран като защита-санкция : защита в полза на правоимащия и санкция спрямо правонарушителя. Задача – възстановяване на законосъобразното развитие на накърненото гражданско правоотношение.
ГП трябва да реагира съобразно проявната форма на правонарушението. Три основни способа на защита-санкция : исков, изпълнителен, обезпечителен процес.
Исков процес – решава правния спор със СПН. Защитното и санкционно въздействие на исковия процес не се състои само в СПН. При осъдителния иск се брани неудовлетворено право, а конститутивният иск осъществява принудително потестативно право, като предизвиква правна промяна. В исковия процес се състои гражданското правораздаване.
Изпълнителен процес – влиза в действие при неудовлетворени притезания. Принудителното удовлетворяване действа като защита в полза на неговия носител и като санкция спрямо неизправния длъжник. Съществува каузална връзка между отделните видове процеси.
Обезпечителен процес – цели да запази фактическото положение от поведение заплашващо осъществяването на спорното правото, докато привърши исковият процес. Обезпечителният процес е функционално свързан с исковия.
Защитата и санкцията са неразривно свързани страни по едно и също явление. ГП като санкция включва : гражданскоправни (деликт), трудовоправнии, семейноправни, наказателни. Трите процеса са самостоятелни способи за защита, всеки може да влезе в действие поотделно. Те не са фази на едно и също производство.
Общи белези на трите способа за защита-санкция :
1) По своето съдържание и СПН, и принудителното удовлетворяване, и обезпечителната мярка са сурогат на липсващото дължимо поведение. Затова са в състояние да възстановят накърненото право, като възпроизведат принудително законосъобразното развитие на правоотношението. За да постигнат защитата и санкцията трите способа трябва да окажат своето въздействие в сферата на тези отношения, където лежат тези права. От тази гледна точка ГП упражнява извънпроцесуално действие (ефект). Въздействието може да бъде държавноправно (СПН) или гражданскоправно (принудително удовлетворяване). Защитата и санкцията са проява на държавна принуда. Те се постановяват с властнически акт. Затова ГП е отношение на власт и подчинение, докато гражданскоправните санкции представляват ново гражданско правоотношение.
2) Правозащитният орган е на равно разстояние от участващите субекти и е откъснат от нуждаещото се от защита правоотношение. Затова правозащитният орган може да застане като трето незаинтересовано лице между срещупоставените страни и да даде защита.
3) Процесите не се поставят в ход служебно. Трябва да се сезира правозащитният орган с искане за защита. Законът дава на нуждаещия се право на защита (право на иск, принудително изпълнение, право на обезпечение). ГП е дължима защита-санкция, която се поставя в ход по искане на лицето, което има право на защита.
4) Способите за защита-санкция имат и друг общ белег – те се осъществяват по реда на нарочно предвидени от закона производства, с участието на лица – адресати на защита и санкция, като във връзка с това им се предоставят специални права от закона.
Отказът от защита и незаконосъобразната санкция са правонарушения. Срещу тях също е необходима защита-санкция. Тя се състои в обжалване на тези действия на правозащитния орган, както и отмяна на влезли в сила порочни решения. Характерното за това второ звено от веригата е, че то е поверено на контролни органи (висшестоящи съдилища), равива се с участието на същите страни и е регулирано от същия закон (ГПК).
Затова първичната защита-санкция (исков, изпълнителен и обезпечителен процес) и обезпечаващата я вторична (обжалвания и извънредни средства за отмяна) образуват заедно ГП като институция за защита на гражданските права.
Вторичната защита-санкция не е необходима съставна част на конкретния процес, дори е желателно той да се изчерпи с първичната защита.
№ 2 Гражданският процес като производство
Правният акт, с който се дава защита и се налага санкция трябва да бъде подготвен. Трябва да се проверят условията, при които защитният акт може да бъде издаден и да се подготви издаването му. Това налага редица действия на защитния орган и лицата, адресати на акта. Тези действия са предписани от процесуалния закон. Съвкупността от тези действия, заедно със защитния акт образува ГП като производство. Белези, присъщи за всяко производство :
1.Всяко производство е динамичен ФС. Всяко процесуално действие е едновременно правопораждащ ЮФ. Така чрез последователно възникване, упражнение, изпълнение и погасяване на процесуалните права и задължения се развива постепенно производството.
Това е един развиващ се динамичен ФС. Поради това може да се окачестви като процес. Това е правен (юридически) процес.
2.Многоличен ФС. В развитието му трябва да участват поне две лица (различни).
3.Процесуалните права и задължения, които са моторът на производството, могат да имат за предмет само процесуални действия. Затова всяко производство се гради от юридически действия, а не от юридически събития.
4.Всяко действие, включено в производството притежава самостоятелна, вътрешнопроцесуална релевантност, каквато не притежават елементите на статичния фактически състав.
5.Отделните процесуални действия са лишени от непосредствено, пряко значение за прикрепените към този акт правни последици, а само косвено, доколкото обуславят неговата валидност. Това е и разликата от статичните ФС-ви, където всеки от елементите е conditio sine qua non за прикрепените към състава правни последици.
Съществена особеност тук е неравнопоставеността на подготвящите процесуални действия към подготвяния от тях краен акт. Те се отнасят като средство към цел. В крайния акт се концентрира цялото процесуално усилие на цялото производство.
6.Процесуалните действия стават безпредметни и с обратна сила изгубват своето правно значение, ако крайният акт не може да бъде постановен и производството трябва да бъде прекратено. В това се проявява вътрешнопроцесуалното значение на действията, подготвящи крайния акт. Затова те са недопустими ако липсват предвидените в закона условия, при които крайният акт може да бъде издаден.
Белези, присъщи на производствата, в които участват две срещупоставени страни :
1.ГП обхваща действията на защитния орган и действията на двете срещупоставени страни в производството. ГП е двустранно производство, обезпечаващо еднакви процесуални възможности на страните в производството.
2.ГП е изграден върху диспозитивното начало. Участието на страните в ГП се привлича чрез стимулиране на техния интерес от защитния акт, а не чрез задължения за процесуални действиия и отговорност, ако те не бъдат предприети.
Действия на защитния орган и без да бъдат извършени действия от страните :
· Законно необходим (min) състав на производството – искова моба, връчването й на ответника, първо и последно заседание необжалваемо съдебно решение; законно възможен (max) състав – обжалване пред въззивен съд, ВКС и връщане на делото за ново разглеждане;
· Много от действията на страните обаче са необходими за успешното развитие на производството – например представянето на доказателства. Вместо да наложи принудително тяхното извършване, чрез неизгодни за страната процесуални последици, за нейното бездействие законът едновременно стимулира и обезпечава. Тези последици, понеже са неизгодни за страната, допуснала пропускането, се наричат процесуални тежести.
Специфични само за ГП като производство са :
- особеният предмет на защита – накърнени граждански права;
- особените защитни и санкционни последици, чрез които се възстановяват накърнените граждански права – СПН, принудително удовлетворяване, обезпечение.
ГП като производство е средство към целта – защита на накърнените граждански права.
Така се обяснява, защо ГП включва множество производства, приспособени към различните видове накърнени граждански права и към раззличната защита, от която те се нуждаят. Всички тези производства се групират в три основни форми, отговарящи на трите основни форми на незаконосъобразно развитие на гражданските правоотношения и на трите способа за защита-санкция. Затова основните типове производства в ГП са исково, изпълнително и обезпечително. Към всяко от тези производства се напластяват производствата, обезпечаващи тяхното законосъобразно развитие и представляващи вторични защитни производства (обжалвания, извънредни средства за отмяна на влезли в сила решения).
ГП като производство обхваща както първичните, така и вторичните производства за защита-санкция на гражданските права.
№ 3 ГРАЖДАНСКИЯТ ПРОЦЕС КАТО ПРАВООТНОШЕНИЕ
Гражданският процес /ГП/ трябва и следва да се разглежда не само като производство, но и като съвкупност от процесуални правоотношения. Правото на защита и задължението тя да се даде образуват съдържанието на първото процесуално правоотношение между лицето, което търси защита и защитния орган. От друга страна властта да се наложи санкция заради правонарушението и задължението тя да се понася образуват съдържанието на процесуалното правоотношение между защитния орган и лицето, срещу което се търси защита. Двете правоотношения са неразривно свързани и образуват основната правна рамка, в която се развива ГП като производство.
Правото и задължението за защита, властта да се наложи санкция и задължението тя да се понесе не остават едни и същи, а се променят в хода на производството. Преди да се образува защитното производство, правото на защита се изчерпва в право да се предприеме началното действие на производството. След като то бъде предприето, правото да се образува производството се прекратява, но се поражда ново, по-богато по съдържание право. Например правото да се подаде искова молба се превръща в право да се иска от съда да връчи на ответника препис от молбата. С други думи, ГП като правоотношение не е статичен, а динамичен, както е динамичен ГП като производство. Освен това, както производството е една верига от процесуални действия, така и ГП като правоотношение е верига от процесуални правоотношения, които възникват и се погасяват последователно.
Централен субект в процесуалните правоотношения е защитния орган. Той участва във всяко едно сменящо се правоотношение и с всяка една от страните. Всяко негово действие е едновременно изпълнение на задължението да се даде защита и упражнение на властта да се наложи санкция.
Страните в ГП също са носители на процесуални права и задължения. Те действат предимно като носители на процесуални права /право на иск; изпълнение; на обезпечение; на жалба/, чието упражняване те не дължат съобразно с диспозитивното начало.
Освен процесуалните права и задължения между защитния орган и всяка една от страните, ГП може да обхване и други процесуални правоотношения. Например: между съда и свидетеля; между съда и вещото лице. Тези правоотношения обаче имат служебен и производен характер спрямо основното правоотношение между защитния орган и страните.
По правило процесуалните правоотношения са държавно правни, защото са отношения между орган, носител на държавна правозащитна власт и страните, които подчинени на тази власт. По изключение процесуалните правоотношения не са държавно правни, когато като правораздавателен орган действа избран от страните арбитражен съд.
В сравнение с другите правоотношения, процесуалните правоотношения се отличават с няколко особености:
1. Те имат изключително вътрешно процесуално значение и служат само на развитието на производството; чрез тях законът цели не да регулира съществуващи обществени отношения, а да предизвика обществени отношения между защитен орган и страни;
2. Те имат временен характер, съпровождащ развитието на производството.
Процесуалните правоотношения трябва да се разграничават от тези правоотношения, които се пораждат от крайния акт на производството, след като процеса вече е приключил.
Както ГП като производство се състои от множество различни производства, обединени в основните категории на исково, изпълнително и обезпечително производство, така и ГП като правоотношение обхваща множество правоотношения в три основни категории: правоотношения на исков, на изпълнителен и на обезпечителен процес.
Към всяко от тези правоотношения при незаконосъобразно негово развитие се прибавят вторичните процесуални отношения на защита- санкция, целяща да възстанови законосъобразното му развитие. Ето защо и ГП като правоотношение обхваща както първичните, така и вторичните процесуални правоотношения.
№ 4 Гражданско процесуално право
ГП като защита-санкция, като производство и като процесуално правоотношение е немислим без съвкупността от ПН, които уреждат : а) процесуалните права и задължения; б) процесуалните действия; в) процесуалните защитни и санкционни последици.
Съвкупността от всички ГПН се състои в ГП като институция (възможност за защита на накърнените граждански права). Като институция ГП действа превантивно и репресивно. ГП е клон на действащото право, който използва метода на власт и подчинение. Този метод го доближава до КП, АП, НП, НПП и го противопоставя на ГПраво, ТП, СНПраво, Трудово право. Но въпреки, че им противостои ГП е във функционална връзка с тях. Спрямо тях се явява като защитно право. Спрямо тях нормите на ГП са вторични (служебни), понеже са защитни. Те са норми относно норми. От една страна са обусловени от МПН, а от друга – въздействат върху тях.
ГП е самостоятелен клон на правото. Различава се от другите клонове по своя предмет на регулиране : защита на накърнените граждански права чрез приспособени към нея производства и процесуални правоотношения – разлика с НПП.
Особености на ГПН спрямо МПН : ГПК съдържа МПН – чл.228(2) – изкупуване на дял от съсобствен имот. И обратно – норми с процесуален характер има и в материалните закони – чл.45(2) ЗЗД, 32 СК. Най често те са презумпции.
Критерии за разграничаване : кой е адресат на конкретната ПН? Ако са ФЛ или ЮЛ в качеството си на материални правни субекти, то ПН е материалноправна. Ако нормите имат за адресати същите лица, но в качеството си на процесуалноправни субекти (страни по делото) – то те са подчинени на процесуалноправен режим. Всички норми, имащи за адресат съда са процесуалноправни. Други разлики между МПН и ППН : а) императивен и диспозитивен характер на ПН; б) действие на ПН във времето; в) действие на ПН в пространството – МПН.
Регулирането на гражданскоправните отношения чрез метода на равнопоставяне на субектите на правоотношениието е свързано с широкото използване на договора. ГПраво използва диспозитивния метод, ако адресатите на нормата не са уговорили друго.
ГП е съвкупност от императивни правни норми. Методът на власт и подчинение изключва договора като средство за уреждане на процесуални отношения и налага едностранни действия като способ за движение на процеса. Едностранни са и дежствията на страните. В ГП техните интереси са противоречиви.
Договорното регулиране на процеса е несъвместимо и със строежа на процесуалното правоотношение, където основен адресат е защитният орган. Той е винаги трето лице. Държавният орган е длъжен да се съобрази не с договора, а със закона. Договорното регулиране на процеса би го подчинило на неравенството при договарянето и би изключило равенството на страните като принцип на процеса.
Затова съвременното право отрича договорно регулирания (конвенционален) процес, когато се касае за държавно правораздаване. Той е допустим само по дела пред арбитражен съд.
Недопустими са и т.нар. “процесуални договори”, с които страните се задължават да извършат определени процесуални действия по бъдещ или вече висящ процес между тях. ГП допуска само по изключение : арбитражен договор, договор за местна подсъдност.
При законодателна промяна на ГП новата уредба трябва да се приложи незабавно и то не само за гражданските производства, които ще възникнат след новата правна уредба, не само относно възникнали права, но и по висящи производства, образувани по искания за защита, предявени под действието на стария процесуален закон. Процесуалният закон се характеризира с обратна сила – разлика с МПН. Законът може да изключи незабавното действие на процесуалния закон, както и да заповяда обратно действие на новия материален закон.
Според вида на защитата, която уреждат нормите на ГП се делят на норми на исковия, на изпълнителния и на обезпечителния процес. Всяка защита по реда на ГП поставя три основни групи от въпроси, съобразно чието решение нормите на ГП се делят на :
а) норми, уреждащи предпоставките за допустимост на търсената защита, съобразно нейния вид;
б) норми, уреждащи развитието на допустимото производство за защита;
в) норми, уреждащи предпоставките и съдържанието на защитните и санкционните последици, както и способите за тяхната отмяна, ако са порочни.
Освен тези норми, уреждащи допустимостта, реда и съдържанието на защитата, която ГП дава има и ГПН целящи да направят защитата бърза и икономична или да внедрят в производството дисциплина.
Източници :
- К : чл.5 - върховен закон и другите закони не могат да й противоречат, непосредствено дйствие; чл.5(4) – ратифицирани, обнародвани и влезли в сила международните ПН имат преимущество пред вътрешното законодателство;
- Законите (ГПК, ЗСВ, ЗА, ЗМТА);
- Подзаконови нормативни актове;
- Решения на КС за тълкуване на К;
- ТРПВС (чл.46 ЗНА); ОСКВКС(чл.84,т.2 ЗСВ) и ОССВАС(чл.92,т.3 ЗСВ) – те са вторични.
Тълкуване – чл.46 ЗНА – не стриктни и формалистично, а с оглед предназначението си да бъде форма на живот на материалното право, когато то е нарушено.
ВС прилага по аналогия правилата на ГПК спрямо несъдебни производства по сходни със съдебния процес въпроси.
№ 5 Обсег и система на ГП
ГП защитава гражданските правоотношения в широкия смисъл на думата – това са всички материални правоотношения, регулирани с метода на равнопоставяне на участващите в тях субекти. Става ? за широк кръг частноправни отношения, регулирани от няколко клона на правото (гражданско, търговско, трудово), поради което техният правен режим разкрива съществени различия. Към тях трябва да се прибавят разликите в естеството на различните граждански субективни права : вещни права, притезания, парични суми, потестативни права.
Затова в особеностите на защитаваните права трябва да се приспособят трите основни способа за защита, като се обособят множество различни искови, изпълнителни и обезпечителни производства. В тяхната съвкупност се състои ГП като система от различни производства. В нея се изразява диференциацията на защитата, отразяваща диференциацията на нуждаещите се от защита права.
Предел на диференциацията на защитните органи и производства постави К. Тя изключи създаването на несъдебни правораздавателни органи и провъзгласи принципа за пълнота на правораздавателната компетентност на съдилищата, които могат да бъдат общи и особени. Заварените от К особени юрисдикции трябва да се считат за отменени.
Сега проява на несъдебния исков процес е доброволният арбитраж. Той не стои в противоречие с пълнотата на правораздавателната компетентност на съдилищата, защото делото остава в нейните предели. Изключва се само нейното упражняване по конкретния спор и то не по волята на закона, а на спорещите страни. Затова той е проява на исковия процес в широк смисъл.
I. В съдебния ГП се наблюдават следните проявни форми на диференциация в пределите на съдебния исков, изпълнителен и обезпечителен процес :
1) Съдебният исков процес включва : а) общия исков процес и б) особени искови производства – по брачни дела, финансови начети, съдебна делба.
По реда на общия исков процес се разрешават всички подведомствени на съдилищата граждански дела, за които не е предвиден особен съдопроизводствен ред.
2) Съдебният изпълнителен процес се състои от отделни изпълнителни способи. Затова на всяка основна категория притезания (за пари, действие, бездействие) отговаря съответен изпълнителен способ. Що се касае до принудително удовлетворяване на парични притезания, то от своя страна се приспособява към различното естество на секвестируемите имуществени права на длъжника (изпълнение върху движими вещи, недвижим имот и върху вземания).
Към изпълнителния процес спада и производството по несъстоятелност. То е способ за универсално принудително изпълнение, съчетано с мерки за оздравяване на изпадналото в затруднение търговско предприятие.
3) Съдебният обезпечителен процес е единен в първата своя фаза – допускане на обезпечението. Различията се проявяват във втората негова фаза – налагане на допуснатата обезпечителна мярка (запор върху движими вещи, вземания, възбрана върху недвижим имот).
II. В определени случаи, предвидени от закона, съдът е призован да осъществи не защита, а администрация на гражданските отношения. Съдебната администрация на гражданските отношения се дели на :
1)Безспорна – състои се в охранителните съдебни актове, издавани по реда на охранителните производства. Охранителният акт предпоставя правомерно развитие на гражданските отношения и цели да го улесни чрез изгодни за молителя правни последици, непосягащи върху правната сфера на друго лице – удостоверяване на факти, удобряване на осиновяване и др.
Охранителните производства са едностранни и безспорни.
2)Спорната съдебна администрация на гражданските отношения не е кодифицирана от ГПК. Тя се възлага на съдилищата от материалното право.
Съдебна намеса се предприема въз основа на обществения интерес и се състои в такова изменение на гражданските отношения, което е изгодно за едната страна, а за другата е неизгодно (семейното жилище се предоставя на единия съпруг – чл.107 СК). Поради тази причина тук има спор и съдебната намеса наподобява конститутивния исков процес и като него завършва с решение, променящо съществуващите граждански отношения.
Разрешаването на граждански спорове по административен ред не е проява на граждански исков процес и затова не спада в обсега на ГП и неговата теория.
Не е проява на ГП и възстановяването на фактически положения, нарушени чрез самоуправство (завземане на жилище). Възстановяването става не с решение на съда, а въз основа на разпореждане на прокурора. То може да бъде повод за ГП.
№ 6 Материално право и граждански процес
ГПраво, ТП, СП и ТрП, които ГП брани могат да бъдат заедно обозначени като МП. МП и ГП стоят помежду си в отношение на взаимна зависимост. Зависимостта на ГП от МП и защитното въздействие на ГП спрямо МП са ярка илюстрация на вътрешната диалектика на правото. Единството, което МП и ГП образуват е функционално. Те са отделни клонове на правото, но помежду си се намират в дълбоко взаимодействие и зависимост.
1.Зависимостта на ГП като институция от МП се проявява в следните насоки :
а)Уредбата на ГП трябва да се приспособи към проявните форми на накърняване на гражданските права и към нуждата от възстановяване на нормалното съществуване на гражданските отношения;
б)Защитните способи на ГП да се приспособят към особеностите в правния режим на защитаваните права;
в)ГП степенува силата на защита и съответно силата на санкцията, чрез която посяга върху правата на правонарушителя, за да удовлетвори накърненото право, в зависимост от значението и ролята на съответното гражданско право. Затова ГП дава засилена защита на : правото на издръжка; на трудово възнаграждение. Същевременно е ограничено посягането върху тези права, когато срещу техния носител се постави в ход ГП;
г)Приспособяване на ГП към усложненията на гражданските правоотношения : множество носители на същото право – другарство; правоприемство – процесуално правоприемство; регресна отговорност – обратен иск и т.н.
д)Обусловеността на разпределението на тежестта на доказване и на доказателствените средства от материалноправния ефект на различните ЮФ-ти и от формата за сключване на правни сделки.
Зависимостта на ГП произтича от неговия служебен, вторичен характер спрямо МП. Като добре ушита дреха той плътно приляга към всяка гънка на МП. Но процесуалната форма трябва да запази оотносителната си независимост спрямо материалните субективни права, за да внесе еднаквост в тяхната защита.
2.Зависимост на МП от ГП : тя бива нормативна и социологична.
Нормативната зависимост на МП от ГП се дължи на зависимостта на правото от държавната принуда. Социологическата зависимост на МП от ГП като институция се състои в зависимостта на гражданския правен ред от ефикасността на ГП. Той е задръжка срещу правонарушението и стимул за доброволно зачитане на гражданските права.
3.Зависимостта на конкретното субективно гражданско право (МП) и конкретния ГП е също взаимна. Тя се изразява в нормативната обусловеност на конкретния ГП от нуждаещото се от защита МП и в защитното, възстановяващо въздействие на ГП.
а)Нормативната обусловеност на конкретния ГП от накърненото МП се проявява различно при различните способи за защита :
- най-ярка е тя при изпълнителния процес. В качеството си на сурогат на доброволното плащане принудителното изпълнение, подобно на доброволното изпълнение, предпоставя съществуването на притезанието. Погасяването на МП
- води до прекратяване на принудителното изпълнение. Изпълнителният процес не може да надживее МП.
Външно тази зависимост се проявява в изискването да се докаже съществуването на притезанието, за да се допусне принудителното му изпълнение. Конкретният изпълнителен процес предпоставя доказано МП.
- не толкова ярка е обусловеността на обезпечителния процес от нуждаещото се от обезпечение МП. Обезпечението предхожда или съпровожда изпълнителния процес, което значи, че нуждаещото се от обезпечение МП е спорно. За да се допусне обезпечението, молителят трябва да удостовери вероятната основателност на своя иск (чл.310). Тази обусловеност се потвърждава от отговорността за вреди и загуби, която носи лицето, в полза на което обезпечението е било допуснато, ако обезпечителната мярка се окаже неоснователно наложена – чл. 322.
Външно тази зависимост се проявява в изискването да се удостовери вероятното съществуване на това право, като условие да се допусне обезпечението. Обезпечителният процес предпоставя едно вероятно съществуващо право.
- исковият процес започва по повод на правен спор. Това значи, че няма сигурност дали спорното право съществува. Затова съществуването на изискуемото право не може да се въздигне в условие за започване на исковия процес. Означава ли това, че исковият процес не е изобщо ориентиран към едно конкретно МП и, че той не дава защита, когато искът бъде отхвърлен? Отговорът и на двата въпроса е отрицателен.
1)Всяка искова молба трябва да ссъдържа данни, индивидуализиращи спорното право, защото то е предмет на исковия процес, без яснота по който изпълнителният процес не може да се развие. Затова, ако исковата молба не съдържа основание, петитум или други реквизити, се оставя без движение и се връща, ако ищецът не попълни тези данни. За да се развие, исковият процес предпоставя твърдяно МП.
2)Ако исканата защита се отхвърли, това не значи, че процесът завършва без да даде защита и да наложи санкция. Но в такъв случай той дава защита на противната страна (ответника), т.к. потвърждава нейното твърдение и се явява като санкция спрямо ищеца, т.к. отрича неговото правно твърдение.
При исковия процес няма необходимо съвпадане между спорно право и защитено право, макар че такова съвпадение е възможно (уважен положителен установителен иск, осъдителен или конститутивен иск).
Затова ролите на ищец и ответник не са предопределени от ролите в спорното правоотношение. Ищец става този, който пръв вземе инициативата да сезира съда с правния спор. Ответникът упражнява своето право на иск чрез защита срещу иска.
В исковият процес всяка от двете страни търси защита на своето правно твърдение, а чрез това – на правото, което брани чрез него.
По това исковият процес се различава от изпълнителния и обезпечителния – при тях винаги има съвпадане между правото, което е предмет на процеса и правото, което чрез него се брани. Вследствие на това процесуалните роли на страните са предопределени от положението си в материалното правоотношение. Затова при тези два процеса се търси защита само на едната страна (носителят на доказаното притезание или вероятно съществуващото право). Срещу другата страна е насочено острието на санкцията. Поради това изпълнителния и обезпечителния процес трябва да бъдат прекратени, ако се докаже, че предявеното за защита право не е съществувало или е престанало да съществува, докато исковият процес не се прекратява. Неговата защитна функция не зависи от изхода на делото. Той е от значение, за да се види спрямо коя от двете страни исковият процес ще действа като защита и спрямо коя като санкция.
а)Зависимостта на конкретното накърнено право от конкретния ГП се състои в защитата, която то получава чрез ГП, и която го възстановява.
- процесуални действия с гражданскоправни последици – запор, възбрана, публична продан;
- гражданскоправни ФС-и с процесуални последици – арбитражен договор, съдебна спогодба, договор за местна подсъдност.
№7 Граждански процес и наказателен процес
I.Принципи и разлики между тях:
1) Принципи - между НП и съдебния обикновен процес:
- в двата случая се касае за съдебни производства;
- и в двете производства се касае за осъществяване на санкция за правонарушение;
- осъществяват се от един и същ съд /като учреждение/;
- сходни са и с оглед на инстанционната поредност /три инстанции/;
- с оглед на извънредните средства за контрол върху влезли в сила съдебни актове.
2) Различия – те произтичат от дълбоката разлика между предмета на двата процеса:
- НП е неразривно свързан с материалното наказателно право. Ако гражданските правоотношения могат да се развиват без съд, то при НП това е невъзможно;
- Затова НП като единствена форма за осъществяване на наказателна отговорност става невъзможен, когато са налице посочените в чл.21 НПК пречки за наказателно преследване, изключващи или погасяващи наказателната отговорност;
- НП е винаги осъдителен процес. Чисто установителна функция НП има, само когато подсъдимият бъде оправдан, т.е. когато искането за осъждането му бъде отхвърлено. Изключение – чл.21(2) НПК- амнистия, давност;
- Докато ГП е призован да установява право, то НП е призован да установява ЮФ на престъплението;
- Спрямо материалното гражданско право ГП е по призвание декларативен, докато спрямо материалното право за наказание НП е по призвание конститутивен;
- Двата процеса се различават с оглед на вида, обсега и сложността на въпросите, които възникват в тях.
Предметът на ГП е по-широк и по-сложен от предмета на НП. На НП са чужди затрудненията на ГП по разпределение на доказателствената тежест. Трудностите в НП са в областта на доказването
Диспозитивното начало е чуждо на НП /започва по почин на прокурора и веднъж започнат, не се прекратява, даже прокурорът да оттегли обвинението/. НП, макар и не винаги се предхожда от т.нар. предварително производство. От казаното следва, че теорията за т.нар. съдебно право не може да бъде споделена. Според нея двата процеса могат да бъдат обединени в общ клон на правото, който да отговаря на обща дисциплина /теория/.
II. Двата процеса се намират в отношение на взаимно обслужване и взаимна зависимост.
А. Взаимно обслужване:
1) НП служи за защита на гражданските права чрез институцията на гражданския иск в НП- чл.60 НПК. Това е възможност да се съедини за общо разглеждане с НП гражданско дело за гражданските последици от престъпленията. Но пострадалият не е длъжен да използва НП. Използват се събраните доказателства в наказателното дело.
2) Всякога, когато НП е недопустим /чл.21 НПК/, а престъплението е от значение за гражданските права, то ще бъде установено по реда на ГП.
3) Когато наказанието е имуществено /глоба/, то се осъществява не по реда на НП, а по реда на финансовото принудително изпълнение или по реда на гражданския изпълнителен процес.
Б. Взаимната зависимост на ГП и НП се състои във взаимодействието, което те могат да си окажат. Обусловеността на ГП от НП е по-интензивна.
1) Фактът на престъплението може да бъде установен само по реда на НПК. Затова съдът е длъжен да спре гражданското дело всякога, когато спорното право е обусловено от факт, който според НПК е престъпление – чл.182, б.”д” ГПК. Спирането на гражданското дело е средство, за да може да бъде зачетена присъдата по наказателното дело. Тя трябва да бъде зачетена по граждански дела във всички случаи, без оглед на престъплението, до което се отнася – чл.222. Съдът може да се произнесе по факт, който е престъпление, по гражданско дело в случаите на чл.21 НПК. В тези случаи е невъзможно да се образува наказателно производство.
2) Обратно, по реда на НП съдът може инцидентно да се произнесе по всички граждански правоотношения, които са преюдициални за наказателната отговорност, без да изчаква образуването на ГП за тях. НП следва да бъде спрян обаче, ако има вече образуван ГП. Иначе възниква опасност от противоречие между решението и присъдата относно същото гражданско отношение.
№ 8 Принципи на ГП : същност, видове, система
Принцип означава основа, ръководно начало. Правен принцип значи основна, ръководна правна норма. За основни начала правото говори в чл.1(1). Те са основни и ръководни, защото :
а) отразяват и изразяват основните, ръководни правни идеи и ценности на обществото и държавата;
б) предопределят (обуславят) съдържанието на цели комплекси от правни норми, които се явяват като тяхно прилагане и осъществяване;
в) разкриват най-ярко качествените особености на обусловените от тях съвкупности от правни норми;
г) служат като опора за тълкуване и за попълване на празнини в действащото законодателство по пътя на аналогия на правото.
Разбиранията, че правните принципи са само теоретични положения, че те са само ръководно-правни идеи или пък само качествени особености на правния ред, не могат да се споделят. Те отнемат от правните принципи качеството им да бъдат съставка на действащия правен ред, израз на законодателната воля.
Законодателят може да прогласи правните принципи изрично : законност, равенство, състезателно начало и дирене на истината (чл.4, ал.1 и чл.121, ал.1 и 2 К).
Но правните принципи могат да бъдат изразени и мълчаливо, чрез съдържанието на правната норма, което обуславя : диспозитивното начало в ГП. Като извежда принципите на правото правната теория улеснява попълването на празнините в неговите източници – чл.46(2) ЗНА.
Принципите на правото се категоризират според обсега на нормите, чието съдържание обуславят. Затова различаваме :
- принципи, общи за цялата правна система на РБ – законност;
- принципи, важащи за няколко правни клона – дирене на истината;
- принципи, присъщи на отделни клонове на правото – диспозитивното начало в ГП.
Щом правният принцип урежда комплекс от правни норми следва, че броят на принципите може да бъде голям. Нормата не става принцип, поради нейното прогласяване в К, то само го гарантира конституционно срещу отмяна от обикновен закон.
Принципи на ГП, които са конституционно гарантирани : законност, равенство, състезателност и дирене на истината.
Що се касае до т.нар. принципи на бързина и на процесуална икономия, те не са правни норми, защото не уреждат права и задължения с точно определено съдържание. Това са цели, а не правни норми, макар че законодателят може да въведе норми за прилагането им (сроковете целят бързина, а съединяването на исковете – икономия). Бързината и процесуалната икономия не образуват елемент от същността на ГП, като защита-санкция, а са допълнителни изисквания за по-голяма практическа ефикасност От гледна точка на закона бавната икономична защита е неефикасна защита, но не и незаконосъобразна.
Система: законност, социална справедливост, диспозитивно начало, служебно начало, състезателно начало, равенство на страните, дирене на истината.
Законност: прогласен от чл.4(1)К. Основна ценност на правовата държава. Спазването й, трябва да бъде гарантирано и обезпечено. Такава гаранция е правосъдието, а негово проявление е ГП. Принципът на законност обхваща еднаквото спазване на процесуалния и материалния закон. Процесуалната форма е гаранция срещу процесуалния произвол и страж на процесуалните права. Несъобразяването с принципа на законност води до ирелевантност на процесуалните действия на страните и до атакуемост на порочните действия на защитния орган.
Гаранции за спазване на принципа за законността:
1) Независимост и безпристрастност на органите на ГП /съд, съдия-изпълнител, арбитър/;
2) Участие на прокурора в ГП - чрез предявява на иск в интерес на друго лице;
3) Обжалванията на определения и решенията на съдилищата и отмяна на влезли в сила порочни решения;
4) Спиране на гражданско дело от ВКС, ако установи, че подлежи на прилагане закон, противоречащ на К;
5) Забрана за злоупотреба с процесуални права. Законът формулира това задължение за добросъвестно упражняване на процесуалните права, отговарящо на добрите нрави. Това задължение има за свои адресати, участващите в делото лица. Добросъвестността е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че съществува. Незнанието изключва недобросъвестността.
Злоупотребата с процесуални права е противоправно и виновно поведение, което законът санкционира:
а) Съдът е длъжен да отхвърли искането, щом разкрие злоупотребата;
б) Злоупотребилият отговаря спрямо противната страна, за вредите, които тя е претърпяла в следствие злоупотребата. Притезанието се предявява по исков ред;
в) Чл.220(3) – санкция срещу симулиран процес – неотменимо обвързване на организатора на симулирания процес от влязлото в сила решение.
6) Неизгодни правни последици /процесуални тежести/ - настъпват за страните при несъобразяване с изискванията на процесуалния закон.
Принцип за социална справедливост: прокламиран е в Преамбюла на К, а също и в чл.47, 48, 50-53. Той изисква защитата, която ГП предоставя, да бъде достъпна, а санкцията, която той налага – хуманна.
1) ГП е близък до нуждаещите се от защита, когато им предоставя достатъчен брой първоинстанционни съдилища с широка родова подсъдност.
2) ГП не е скъп, когато: държаните такси за съдебна защита са ниски, респективно не се дължат; гражданите могат лично да водят делата си, без адвокат; адвокатските възнаграждения да са умерени и т.н.
3) За достъпността на ГП съществено допринася бързината на правната защита.
ГП трябва да бъде не само достъпен, но трябва да бъде и хуманен. Имуществените права на длъжника, които са опора на достойното му съществуване, трябва да са несеквестируеми.
№ 9 Диспозитивно начало (ДН)
То се състои в обусловеността на защитата на накърненото право от волята на лицето, легитимирано да я търси. ГП влиза в действие, ако доколкото и докогато легитимираното лице търси защита. Обратното на ДН е забраната защитният орган по свой почин да образува ГП, да изменя неговия предмет или да го прекратява, преди да е дал защитата, която дължи, когато ГП е допустим. ДН е отражение на разпоредителната власт на носителите на граждански права, която е включена в съдържанието на тези права.
Носителят на гражданското право може да го прехвърли, обремени, да го погаси чрез отказ, опрощаване на дълг или унищожаване на неговия обект. От неговата воля зависи да го упражни или не. От тук следва зависимостта между обсега на разпоредителната власт и обсега на ДН в ГП.
Но ДН в ГП има и друго основание. То се състои в самото положение на защитния орган (в ГП той има ролята на 3-то лице). Тази роля е несъвместима с образуване на производство по негов почин, със служебното изменение на неговия предмет, служебното продължаване на производството, въпреки отказът на страната от исканата защита. По този начин защитният орган би изгубил качеството си на трето лице и би се превърнал в страна. Разглеждането на спора се обезсмисля, когато съдът го е предрешил, образувайки производство за защита. Това е несъвместимо с изискването за безпристрастие на съда. ДН е гаранция за съдийското безпристрастие.
Приложното поле на ДН е упражняването на правото на защита!
ДН не означава свобода на страните да се разпореждат с другите свои процесуални права, служещи на развитието на процеса към защитния акт.
Проявленията на ДН се наблюдават в редица насоки :
1) Производствата на ГП се образуват само по молба или жалба на легитимирани лице – носител на правото на защита – чл.2(2). Съдът не може по свой почин да образува граждански дела.
2) Страните по производството и неговият предмет се определят от търсещия защита. Той може да предяви спорното право не изцяло, а отчасти чрез т.нар. “частичен иск”. Само търсещият защита, но не и защитния орган може да измени основанието, предмета или страните по делото. Съдът е длъжен да даде защита само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска. Встъпването на трето лице също зависи от встъпващия, а привличането – от волята на привличащата страна.
3) Образуваното производство се прекратява, ако искането за защита бъде оттеглено, т.е. защитният орган бъде десезиран (оттегляне и отказ от иск – чл.19; съдебна спогодба – чл.125).
4) Проява на ДН е признанието на иска от ответника (чл.238, б.”б”), както и отказът от иска, с който съответната страна се разпорежда със своето право на защита (съдебна спогодба).
5) ДН в ГП е правомощието на страните да възложат на избран от тях арбитражен съд разрешаването на гражданския спор, като уговарят в пределите на повелителните норми, важащи за арбитража, процедурата за разрешаване на спора.
Гаранция на ДН е атакуването на действията на защитния орган, нарушаващи ДН било по реда на обжалването, било чрез извънредните средства за отмяна.
Недопустимо е и подлежи на обезсилване решението : по служебно образувано дело, относно служебно привлечени страни или спрямо незаявен от страните спорен предмет; по непредявен срещу трето лице иск; определението, с което съдът служебно е възобновил делото спряно по взаимно съгласие; съдът недопустимо е заменил спорния предмет с друг, незаявен от ищеца, решението е негодно да изпълни функцията си да разреши правния спор със СПН. По същия спор ищецът може да предяви отново същия иск – чл.209(1).
ДН обаче не е безгранично : а) то не означава възможност за предварителен отказ – такъв отказ е недействителен; б) то не означава, че само носителят на накърненото право разполага с право за неговата защита. С право на защита се ползват в предвидените от закона случаи и лица, които не са носители на нуждаещото се от защита право (процесуални субституенти).
ДН не означава, че процесуалните действия на страните са неконтролируеми :
· За да влезе в сила съдебната спогодба трябва да бъде потвърдена от съда – чл.125(1);
· Признанието на иска не обвързва съда и той го преценява по свое вътрешно убеждение – чл.127(2);
· Отказът от иска, обаче, не подлежи на контрол от съда – чл.119(2).
№ 10 СЪСТЕЗАТЕЛНО НАЧАЛО. РАВЕНСТВО НА СТРАНИТЕ В ПРОИЗВОДСТВОТО
I. Състезателно начало – СН.
1. ГП е изграден върху принципа, че всяка страна има право на участие в производството, по реда на което ще бъде постановен актът, явяващ се спрямо нея като защита или като санкция. Чрез участието си в производството страната разполага с обезпечена от закона възможност да въздейства чрез своите процесуални действия върху неговото развитие и върху съдържанието на акта, с който то ще приключи.
Затова СН е чуждо на 1 – странните съдебни производства (пр. – охранителните) и най-ярко се проявява в исковия процес. СН е прогласено от К - чл.121(1).
2. СН не означава, че страните трябва лично да извършват процесуалните действия. Те могат да участват в процеса и чрез своите представители. СН се състои в правото на всяка страна да участва в процеса. СН включва:
· Право на всяка страна да бъде уведомена за исканията и възраженията на противната страна;
· Право на всяка страна да подкрепи своите искания и възражения чрез факти и доказателства;
· Право на всяка страна да бъде призована на съдебните заседания и да бъде уведомена за актовете на съда, постановени вън от съдебното заседание;
· Право на всяка страна да участва в събирането на доказателствата и в т.нар. устни състезания;
· Право на всяка страна да атакува порочните действия на защитния орган, за да наложи законосъобразно развитие и приключване на процеса.
3. Гаранциите за правото за участие на страната в производството са:
- призоваване на заседанието най-малко 7 дни преди него;
- представяне на заключението на вещото лице най-малко 5 дни преди заседанието;
- отмяна на решението по реда на обжалването или на чл.231, б.”е”, ако правото на страната за участие в производството е било нарушено.
Зачитането на правото за участие на страната в производството е основен дълг на съда.
II. Принцип за равенство на страните.
1. Щом като СН цели да даде на страните възможност да въздействат върху крайния акт на производството, тази възможност за въздействие трябва да бъде за двете страни еднаква, за да не бъде едната злепоставена спрямо другата. ПР – чл.121(1) К. ПР е най-ярко изразен в исковия процес.
2. ПР се състои в еднаквите процесуални права, с които всяка страна разполага, за да защити в ГП материалните си права.
Проявление на ПР в производствата на ГП:
· право на всяка страна да участва в делото с представител;
· правото на всяка страна да бъде уведомена за исканията на другата страна;
· правото на всяка страна да бъде отстранен от делото заинтересуван член от състава на решаващия орган;
· правото на всяка страна да обжалва процесуалните действия на защитния орган, засягащи правата й.
Присъщи само на исковия процес са следните проявления на ПР:
- правото на всяка страна да изнесе пред съда своите фактически твърдения;
- правото на всяка страна да предяви инцидентен установителен иск, както и да привлече трето лице за свой помагач.
3. ПР е най-ограничен в обезпечителния процес, т.к. естеството на защитата налага бързина и изненада. Затова в първата негова фаза (допускане на обезпечението) ПР е изключен. Той се проявява след нейното приключване – при обжалване, изменяне или отменяне на обезпечителната мярка.
№11 Служебно начало
Реформата на ГПК от 1997г. Отмени някои от важните проявления на служебното начало. Като последица е, че понастоящем служебното начало се оказва сведено до служебна проверка на допустимостта на искането, до служебното движение на делото, когато то е допустимо и прилагане на закона.
1. Служебната проверка на допустимостта на искането за защита включва проверка по почин на съда дали подателят разполага с право на иск, право на принудително изпълнение или с право на обезпечение, т.е. дали искането е допустимо. Проверката включва дали са налице съответните положителни или отрицателни предпоставки. Към проверката за допустимост се прибавя служебна проверка по допустимостта на жалбата срещу решението, срещу определението, срещу действията на съдия-изпълнителя.
Служебното начало в ГП не противостои на диспозитивното начало, а се съчетава с него. Молбата за защита е искане да се развие цялото производство и въз основа на нея може да се осъществи целият законно необходим състав на производството.
2. В чл.183 е уредено задължението на съда да движи делото по свой почин. Според тази разпоредба, когато делото е спряно, то се възобновява не само по искане на заинтересованата страна, но и служебно от съда, ако основанието за спирането му е отпаднало.
При служебното движение на ГП защитата по гражданските права става бърза и икономична, неформалистична и достъпна.
След като подаде молба за защита, страната е освободена от грижата да предизвика следващите процесуални действия. Но страната е освободена само от грижата. Тя съвсем не е лишена от процесуалното право да иска и да наложи действието дължимо от защитния орган. За тази цел тя може да използва жалба за бавност. Жалба за бавност от 1999г. – чл. 217а. Тя има двояка цел : да обезпечи служебното движение на делото и да постигне бързина на дължимите от съда процесуални действия
Тя може да се подаде във всяко положение на делото. Всяка страна може да подаде жалба за бавност, когато разглеждането на делото, постановяването на решението, или изпращането на подадената срещу решението жалба се забави необосновано. Жалбата се подава до по-горния съд, без да се връчват преписи и без заплащане на държавни такси. Без срок е. Председателят на съответния съд изисква делото и разглежда жалбата незабавно в закрито заседание. Указанията му са задължителни за съда, срещу когото е подадена жалбата. При установена бавност на председателя на по-горния съд може да се направи предложение до ВСС за осъществяване на дисциплинарна отговорност.
Жалбата за бавност може да бъде използвана и при особени искови производства, но не и по висящи пред ВКС дела, т.к. няма висшестоящ съд.
Чл.217а има предвид пряко исковия процес. Бавност обаче може да бъде допусната и при неискови дела (обезпечителни, охранителни, изпълнителни). При това бавността по тях може да има по-тежки последици за страната. Затова по аргумент за по-силно основание чл.217а може да бъде приложен и при тях. Бавността при защита или съдействие е равнозначна на отказ от защита или съдействие, затова систематичното им място следва да бъде при общите разпоредби на ГПК.
3. Съдът не е обвързан от правната квалификация на фактите по делото, а е длъжен да издири приложимия спрямо тях закон по свой почин (чл.4 и чл. 188, ал.2). Същото важи за разпределението на тежестта за доказване, т.к. тя зависи от приложимия материален закон.
Ако установи, че по тези въпроси страните са в грешка, съдът е длъжен да ги уведоми за своето становище при докладване на делото – чл.108. Всичко това е с цел страните да не бъдат изненадани и за да се обезпечи правилното решаване на делото.
№ 12 Обективна и формална истина като принципи на ГП
За да разберем същността на принципа за “дирене на истината” (ПДИ) трябва да изясним принципа за “формалната истина”. Той важи в ГП, доколкото последният е изграден върху чистото състезателно начало.
ПФИ забранява на съда да изследва по свой почин извънпроцесуалните факти, релевантни за спорното правоотношение, и заповядва да изгради фактическите си констатации само въз основа на фактическия и доказателствен материал, предоставен от страните по делото. За съда няма друга истина, освен тази, която следва от данните по делото, така както те са представени от сраните.
ПДИ е прогласен в К – чл.121(2). Реформата от 1997г., с ограничаване на служебното, начало намали сигурността, че тя ще бъде постигната.
Истината в ГП се отнася до отделни факти от миналото (ЮФ), както и до индициращите ги факти в миналото и настоящето, с които те са свързани.
По пътя на истината могат да застанат и пречки - например : непълни или неверни фактически твърдения на страните, доказателства, съдебна грешка или пристрастие. За тях законът държи сметка и предвижда средства те да бъдат преодолени.
ПДИ не само предпоставя правото на страните да сочат факти и доказателства, но и задължава съда да предизвика и улесни упражнението на това право. Защото никой по-добре от страните не знае фактите и доказателствата, отнасящи се до спорното правоотношение. Най-силният стимул на страните е интересът от изгодно решение, както и заплахата на чл.231, б.”а”.
Нужна е и помощта на съда и ПДИ го задължава да я даде. Тя обхваща :
а) изясняване пред страните естеството на спорното право съобразно с основанието и петитума на предявения иск, за да се напътят страните към релевантните за това факти - чл.108(1);
б) извличане на тези факти и включването им в делото чрез отправени до страните въпроси във връзка с тях – чл.109(2).
За да улесни и обезпечи диренето на истината, чрез преодоляване преките по нейния път, законът използва и други средства :
1. Задължението да се говори истината – чл.3.
а) задължението да се изнася истината важи за всички практически твърдения, без оглед дали се отнасят до факти, релевантни за спорното право, доказателст7вени факти, процесуални факти. Без значение е дали фактът се твърди или отрича. Задължението да се говори истината обхваща, както изгодните, така и неизгодните за страната факти. Чл.3 забранява както процесуалната лъжа, така и премълчаването на известни факти, защото само така ще се напълни делото с релевантни факти;
б) задължението да се говори истината се нарушава, когато съзнателно се твърди неистина или се премълчава истина. Чл.3 забранява лъжата, но не задължава страната да се въздържа от твърдения, в чиято истинност не е напълно убедена.
2. Истината в ГП се дири чрез доказателства и затова ГП урежда така доказването, че то да бъде сигурен път към истината.
а) формалните доказателства с неопровержима и обвързваща съда сила са пречка за дирене на истината. Затова нашият ГП овластява съда да преценява истинността на признанието, изключвайки решителната клетва, като допустимо доказателствено средство;
б) недостоверността на доказателствата заплашва сериозно истината в ГП. Средства за отстраняване : наказателна отговорност за лъжесвидетелстване; забраната заинтересувано лице да се назначи за вещо лице; целият режим на събиране и преценка на доказателствата. Изискванията за публичност, устност, непосредственост, свободната преценка на доказателствата от съда;
в) опасност за истината в ГП може да създаде пристрастността на съда, както и неправилността на неговите фактически констатации. Средство срещу опасността от пристрастие е отстраняването от участие в делото на съдия, прокурор, секретар при съмнение в пристрастие – чл.12 и 13. За отстраняването на възможна съдебна грешка съдът е задължен : да вземе в предвид всички данни по делото, и то каквито са без да се изопачават, включително и фактите, настъпили след предявяване на иска и мотивиране на съдебното решение.
ПДИ е средство да се постанови правилно решение. Затова нарушаването му е винаги съществено процесуално нарушение – основание за отмяна на съдебно решение (чрез обжалване и чрез извънреден способ за отмяна по чл.231). в отмяната на неправилно решение се състои предвидената от закона гаранция за спазване на този принцип.
№ 13 Подведомственост. Гражданско дело
Подведомствеността (ПВ) е от гледище на органа неговата компетентност (власт) да издаде определен държавен акт, а от гледище на въпросите (делата), които органът е овластен да решава, ПВ е тяхното подчинение на неговата власт, тези въпроси (дела) са “под неговото ведомство”, т.е. те са му “подведомствени”.
ПВ е правото и задължението да се издаде съответния държавен акт!
Правилата за ПВ разпределят между различните органи различните категории дела. ПВ на съдилищата обхваща граждански, наказателни и административни дела.
ГП се интересува от ПВ на съдилищата по граждански дела. Тя обхваща исковите и неисковите дела за съдебна спорна или безспорна администрация на гражданските отношения. За ПВ на съдилищата по охранителните дела е нужна нарочна разпоредба на закона. С обща ПВ съдилищата разполагат само относно исковите граждански дела.
Понятието “гражданско дело” е от значение в две насоки : 1. с оглед на компетентността – ПВ или подсъдност на делото; 2. с оглед на процедурата за разглеждане на делото.
За да знаем на кой орган е ПВ делото, на кой съд е подсъдно и по какъв ред подлежи на разглеждане, трябва да знаем предварително какво е делото. Отделянето на гражданско от наказателно дело не е трудно – предмет – налагане на наказание за престъпление. Разграничаването на гражданско от административно дело е по-трудно, т.к. е по-трудно да разграничим двете правоотношения (не може чрез субектите, обектите или ЮФ). Сигурният критерий, от който изхожда чл.6(1) е методът за регулиране на отношението.
Граждански в широк смисъл са всички правоотношения, регулирани с метода на равнопоставяне на субектите на отношението. Не са граждански, а държавно-правни отношенията, регулирани с метода на власт и подчинение.
Всяко искане да се разреши спор относно гражданско право е гражданско дело по смисъла на чл. 6(1). Затова са граждански не само делата относно правоотношения на гражданското право в тесен смисъл, но и дела относно отношения на СП, ТП, ТрП. Не са граждански, а са административни делата, по повод на искане да се издаде, измени или отмени административен акт. Когато искането не цели съдът да излезе извън пределите на компетентността си, делото ще е гражданскоправно, ако цели защита на претендираното гражданско право. То не се превръща в административно, защото разрешаването му зависи от преюдициални административноправни въпроси – естеството на делото зависи от естеството на правоотношението.
Правната квалификация на делото като административно или гражданско се извежда от основанието и петитума на иска. Ако исковата молба е неясна, от значение е смисълът й, а не буквата.
Само спорове, които се твърдят от едната или другата страна относно граждански права и които са възникнали се включват в общата ПВ на чл.6(1). Неправни (неискови) спорове не се включват в общата ПВ на съдилищата. Не се включват и устните искове за факти и конститутивните искове. Те се допускат само в предвидените от закона случаи. Изводът е, че общата ПВ на съдилищата по чл.6(1) обхваща осъдителните и установителните искове относно граждански права.
Понастоящем в общата ПВ на съдилищата са включени с много малко изключения всички граждански дела. ПВ на българските съдилища не обхваща тези дела, които съобразно правилата на международната ПВ са подведомствени на съдилищата на други държави.
Препирни за подведомственост : делото може да не е гражданско или да е гражданско, но да е изключено от общата компетентност на съдилищата по граждански дела – чл.360 КТ. Възможно е поради грешка съд да приеме за разглеждане дело, подведомствено на несъдебен орган или обратно. Възможно е приемането на делото за разглеждане да бъде отказано както от съда, така и от несъдебния орган. Подобни случаи дават повод за т.нар.”препирни за подведомственост”. Законът изхожда от надмощното положение на ПВ на съдилищата спрямо тази на несъдебните органи :
1) Според чл.6(2) съдът сам решава подлежи ли заведеното дело пред него дело за разглеждане от него или от друг орган. Съдът не е обвързан със становището на несъдебния орган. Според чл.6(2) никой друг орган не може да приеме за разглеждане дело, което вече се разглежда от съда. Ако счита, че му е ПВ трябва да повдигне препирня.
2) Препирня за ПВ е несъвпадане на становищата на съда и на несъдебния орган по въпроса на кого от тях делото е ПВ. Положителна препирня – съдът и несъдебният орган считат, че са компетентни да разгледат делото. Отрицателна препирня – всеки от тях смята, че делото му е неподведомствено. Положителната препирня се повдига от учреждението, което счита, че делото прието за разглеждане от съда е ПВ нему – чл.11(1). Отрицателната препирня се повдига от ищеца, чиито иск е бил отхвърлен като недопустим от съда и несъдебния орган с влязло в сила решение – чл.11(2). Препирнята за ПВ се решава от състав на ВКС, а образуваното дело се спира. Спирането не пречи на съда да постанови обезпечения на предявения иск.
Разглежданият режим не важи при противоречие между български и чуждестранен съд относно международната ПВ на делото.
№ 14 Подсъдност. Понятие и видове
Подведомствените на съдилищата дела се разпределят между тях чрез правилата на подсъдността (Пс). Така всеки съд е овластен да правораздава по ограничен кръг дела, определени съобразно процесуалните действия, които трябва да се извършат по тях. Подобно на ПВ и Пс е от гледна точка на съда компетентността (властта) да разгледа определена група дела, а от гледна точка на тези дела Пс е тяхното подчинение на правосъдната власт на съответния съд. Тези дела са му “подсъдни”. Пс е производна от ПВ. За да е Пс на определен съд делото трябва да е ПВ на съдилищата, а не на други органи.
Подведомствените на съдилищата дела се разпределят първо чрез правилата на родовата (материалната, предметна) Пс. Критерий тук е предмета (рода) на делото – чл.80. тя разделя съдебните искови дела на две големи групи : дела, подсъдни на РС или на ОС.
Между многото РС и ОС делата се разпределят чрез правилата на местната Пс, като критерий е връзката на делото с района на съответния РС или ОС. Местната Пс предпоставя родовата Пс, защото разпределя между съдилищата от същата степен дела, които са родово подсъдни на всеки тях.
Разпределението на правосъдните функции по едно и също гражданско дело между различни по степен съдилища става чрез правилата на функционалната Пс. Тя възлага на първоинстанционните съдилища първоинстанционното разглеждане на делата, на въззивните съдилища (ОС и АС) – второинстанционното разглеждане на делото, а на ВКС – касационното (третоинстанционното).
Пс може да е : законова – произтича от разпоредба на закона (родова, местна, функционална); договорна – предвидена е с договор; да се основава на разпореждане на съда – дело, подсъдно на един съд, става подсъдно на друг (ОС изземва от РС).
Всеки съд може да извършва валидно процесуални действия само на територията на своя район. Но по делото може да възникне нужда да се призоват лица, живеещи в района на друг съд или да се съберат доказателства в района на друг съд. В тези случаи се прибягва до сътрудничество на друг съд. Това сътрудничество е проява на взаимна помощ между съдилищата. Когато става дума за събиране на доказателства се говори за събиране на доказателства по делегация.
№ 15 Родова подсъдност
Родовата подсъдност (РП) поставя въпроса – на кой съд като първа инстанция е подсъдно делото? На този въпрос ГПК отговаря в чл.79 с правилото, че подведомствените на съдилищата граждански дела са подсъдни на РС. РП на ОС е изключение от това правило. Тя обхваща само дела, посочени в чл.80. следователно основен съд по граждански дела у нас е РС. Той разглежда и решава като първа инстанция всички граждански дела без тези по чл.80. Според чл.80 на ОС са подсъдни :
· исковете за установяване или оспорване на произход, за поставяне под запрещение или отменянето му;
· исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 10 000 лв., с изключение на исковете за издръжка, за защита на вещни права върху недвижими имоти и движими вещи и за трудови спорове по КТ;
· исковете по чл. 498 за установяване недопустимостта или нищожността на вписаните в регистъра на ОС обстоятелства или за тяхното несъществуване;
· исковете, които по други разпоредби подлежат на разглеждане от ОС – пример : искове за защита на членство и отделни членствени права (чл.71 ТЗ); искове за отмяна на решения на общи събрания на търговските дружества (чл.74 ТЗ) и др.
До Пс на ОС се стига и поради връзка между делата, когато главният (обуславящ) иск е подсъден на ОС.
Според чл.80(2) ОС може да изземе и да реши дело, което по правилата на РП е подсъдно на РС от неговия съдебен район. Органът иззел делото става компетентен по силата на собственото си разпореждане, като изменя предвидената от закона РП. Затова правилото на чл.80(2) не може да бъде подкрепено – Ж.Сталев.
№16 Местна подсъдност
Местната подсъдност /МП/ поставя въпроса - пред кой от многото съдилища трябва да се предяви искът? Законът отговаря на този въпрос според връзката на делото с териториалния район на съответния съд. Законът използва следните териториални връзки: местожителство или седалище на страните, местонахождение на спорната вещ и др. Една от връзките законът обявява за общ критерий за МП – местожителството или седалището на ответника – чл.81(1) и чл.89. Основаната на него МП е обща, а всички други видове МП са особени.
1. Обща МП – чл.81 и чл.89:
а) Подсъдност /Пс/ по искове срещу граждани /ФЛ/: искът се предявява в онзи съд, в района, на който се намира местожителството на ответника. Тази Пс важи за всички искове срещу ФЛ, доколкото за определени видове искове не е предвидена друга /особена/ Пс. Местожителство = постоянен адрес /чл.93 ЗГР/;
б) По искове срещу ЮЛ: искът се предявява пред съда, в чиито район се намира тяхното седалище, а то е там, където е управлението им – чл.89;
в) Пс по искове срещу държавата: по всички искове срещу държавата, освен тези по чл.83 и чл.84, чл.89(2) сочи, че искът се предявява пред този съд, в чиито район е възникнало спорното правоотношение, а когато то е възникнало в чужбина - пред СГСъд.
2. Особена МП:
а) Пс по местонахождението на недвижим имот – чл.83: пред съда, в чиито район се намира недвижимият имот. Тя важи:
* за всички искове, относно вещни права върху недвижим имот, независимо дали искът е осъдителен или установителен;
* за искове: за делба на съсобствен недвижим имот, за определяне граници на недвижим имот – чл.109а ЗС;
* искове за сключване на окончателен договор за учредяване и прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, искове за разваляне, унищожаване и обявяване нищожност на договори за вещни права върху недвижим имот;
* искове за защита на нарушено владение на недвижим имот.
За движими вещи не важи особената Пс /местна/ по чл.83.
б) Пс по местооткриване на наследство – чл.84. Искът се предявява по последното местожителство на наследодателя /чл.1 ЗН/ - мястото, където наследството е открито. Тази Пс важи: за исковете за наследство; искове, установяващи недействителността, истинността или неистинността на завещанието, както и за неговото унищожаване или намаляване; искове за делба и унищожаване на доброволна делба на наследствен имот.
в) Пс по местоизвършване на непозволено увреждане – чл.85: за всички искове по чл.45 – чл.53 ЗЗД. Целта е да се облекчи пострадалия от деликта. Затова и Пс е изборна, т.е. може и по местонахождението на ответника. Изборът е на ищеца.
г) Пс по искове за издръжка – чл.81. Особена изборна МП – по местонахождението на ищеца, но може и съобразно общата МП – местонахождението на ответника – чл.81(2).
д) Пс срещу ЮЛ, имащи за предмет спорове, възникнали от преки отношения на ищеца с техни поделения или клонове – предявяват се по местонахождението или клона – чл.89(1); чл.20 ТЗ потвърждава и разширява + ЕТ; Изборна ПС.
е) Особена МП по мястото, където ответника продължително пребивава. Тя важи само за парични вземания. Става дума за ученици, студенти, военни и др. Всички особени МП-ти дотук използват за предмет особения предмет. Но има случаи, когато общата МП е неприложима или би затруднила много ищеца, ако бъде приложена – това е, когато местожителството на ответника е неизвестно или пък се намира в чужбина. За тези случаи законът предвижда друга МП, заместваща общата и важаща за всички искове, освен за тези, за които има предвидена особена МП. Чл.88 (1)(2): исковете срещу ответник с неизвестно местожителство или такова в чужбина се предявява в съда по местожителството на неговия пълномощник или представител, а ако такъв няма – по местожителството на ищеца, а ако и той няма местожителство в страната – искът се предявява пред родово компетентния съд в София – чл.88(3). Посоченият ред е задължителен. Ищецът няма право на избор!
Както родовата Пс търпи изключения във връзка между делата, така и тук се налагат изключения от общите правила на МП. Не се съобразява с общите правила на МП, а се предявява пред съда, сезиран с първоначален иск: насрещният иск /чл.104/; обратният иск /чл.175/ и искът на главно встъпилото лице /чл.181/.
Договорна подсъдност:
Тя е въведена в обществен интерес и не може да бъде изменяна по съгласие на страните /чл.90/. Законът, обаче, в чл.91 допуска да се уговаря Пс, различна от законно предвидената. Тя е договорна. Договорът за Пс е процесуален договор, защото правните му последици са процесуални! Договорната Пс важи само за страните по договора, като обвързва и правоприемниците им.
Изисквания за валидност на договора, посочени в чл.91: писмена форма; да се отнася до имуществен спор /относно оценимо в пари право/; спорът да бъде определен конкретно; уговорената Пс трябва да е местна, а не родова или функционална; уговореният местно компетентен съд трябва да е посочен конкретно.
Ако договорът за Пс не отговаря на тези изисквания, той е недействителен !!!
Законът допуска да се уговаря Пс за евентуален или вече възникнал спор, който още не е съдебно предявен. Той не допуска да се промени Пс на едно вече заведено дело. И без да е сключен договор за Пс, може да се стигне до неговия процесуален ефект, ако ответникът не предяви отвод срещу иска, предявен пред местно некомпетентен съд.
За МП съдът не следи служебно! Ответникът може да се позове на местната некомпетентност на съда до приключване на първото заседание – чл. 92(4).
№17 Правно значение на ПВ и Пс
I.Правно значение на ПВ:
ПВ означава, че съдът е властен да вземе становище по всички въпроси, обуславящи решението, освен по въпроса дали е извършено деяние, което е престъпление. Но, ако наказателният процес е недопустим поради някое от основанията на чл.21 НПК, съдът е властен и длъжен да вземе становище и по този въпрос. Без власт да вземе становище по обуславящите /преюдициалните/ въпроси, даже когато са от компетентността на други органи, съдът не би могъл да разреши спора, с който е сезиран.
Затова, когато изходът от гражданския спор зависи от валидността на АА, пред съда може да се предяви възражение за неговата законосъобразност. Ако нищожен акта, съдът отрича гражданско правните последици, ако е унищожаем съдът зачита действието му до отмяната му по надлежния ред. Във всички случаи съдът е длъжен да се произнесе по съществото на гражданския спор.
ПВ не само предопределя органа, който е овластен да реши делото, но и реда /производството/, по който ще се разгледа и реши. Затова различните органи прилагат различни производства.
ПВ обуславя правото на иск на ищеца спрямо съда: за да е длъжен да реши делото, съдът трябва да има власт да го реши. Затова ПВ е абсолютна процесуална предпоставка! Съдът я проверява преди да връчи препис от исковата молба и следи по свой почин за нейната наличност при всички положения на делото – чл.10(1). При проверка съдът трябва да изхожда от твърденията в исковата молба. Определението на съда за ПВ подлежи на обжалване с частна жалба и то не само, когато прекратява делото поради липса на ПВ, но и когато го приема за разглеждане. Прекрати ли делото, съдът трябва да го препрати на компетентния орган, затова и предявеният пред некомпетентен орган иск, прекъсва давността!
Страните могат, при предвидени от закона условия, да уговорят, че делото може да се реши от арбитражен или чуждестранен съд – чл.9.
Липсата на ПВ опорочава решението, постановено въпреки нейната липса. То е процесуално недопустимо. Но степента на опорочаване е различна, в зависимост от това, кое е основанието за неподведомствеността:
* при гражданско дело, неподведомственото на съда решение не е нищожно, а подлежи на обезсилване по пътя на обжалването. Решението на несъдебен орган по гражданско дело, подведомствено на съд е нищожно;
* ако гражданското дело е подведомствено на чужд съд, решението на нашия съд е неатакуемо, ако отвода за липса на ПВ не е бил заявен от ответника най-късно до края на първото заседание.
II.Правно значение на Пс:
Пс овластява и задължава съда да реши делото. Тя обуславя правото на иск спрямо сезирания съд и затова е предпоставка за неговата допустимост.
Родовата и функционална Пс са абсолютни, а местната ПС е относителна процесуална предпоставка, с изключение на Пс по местонахождение на недвижим имот, която е абсолютна.
Съдът проверява родовата Пс и тази по чл.83 преди да връчи препис от исковата молба. За местната Пс съдът не следи служебно и тя се проверява по отвод на ответника само в първото заседание. Втората инстанция проверява служебно своята функционална Пс и родовата Пс на съда, постановил решението. Тя не проверява, обаче, Пс по чл.83 /чл.92(3)/ - до приключване на първоинстанционното производство. Съдът не е обвързан със становището си, че делото му е подсъдно, за да избегне постановяването на порочно решение. Пс, обусловена от предявена с иска право – съдът при проверката изхожда от твърдението на ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. От правната квалификация на правото съдът не е обвързан!
Когато се касае за Пс, за която съдът следи по свои почин, фактът който я обуславя, трябва да бъде доказан от ищеца, а при Пс, която съдът проверява по отвода на ответника – той /ответникът/ трябва да докаже своя отвод – чл.95(5).
Когато фактите, обуславящи Пс, са без значение за правото, предявено с иска, достатъчно е да са били налице при подаване на исковата молба. Последващото им отпадане е без значение за Пс на сезирания съд. Обратно, ако фактите, обуславящи Пс, са от значение за спорното право, тяхната промяна в течение на делото променя и ПС.
Последиците от неподсъдността са:
1) Сезираният съд няма право да разгледа и реши делото. При местна Пс /освен тази по чл.83/ тази последица предпоставя, че ответникът е предявил своевременно липсата на Пс /чл.92(4)/. Решението по същество на делото, постановено при липса на Пс, не е нищожно, но е недопустимо и подлежи на обезсилване чрез жалба.
2) Констатира ли, че делото не му е подсъдно, съдът трябва да го прекрати и да го препрати на компетентния съд – чл.92(1). Той го продължава, а не го започва от начало. Делото се счита за висящо пред съда, на който е препратено, от деня на исковата молба, подадена пред надлежния съд, като извършените от него процесуални действия запазват силата си. Тази уредба максимално предпазва ищеца: освен процесуален и материален ефект тя спазва преклузивния срок и прекъсва давността.
Съдът прекратява делото при себе си и го препраща на надлежния съд с определение, което подлежи на обжалване – чл.213 – обратно ВКС.
Съдът, на който делото се препраща, може да повдигне препирня за Пс. Тя се решава от общия по-горен по степен съд. Ако спорещите съдилища са в районите на различни по степен по-горни съдилища, препирнята се решава от онзи, в чиито район се намира съдът, който последен е приел или отказал да разгледа делото. Препирни за Пс, в които участва апелативен съд, се разрешават от ВКС. Такива препирни съдът решава в закрито заседание. Допустима е само отрицателна препирня за Пс.
Споровете за Пс между ВКС и ВАС се решават окончателно от състав от трима съдии от ВКС и двама съдии от ВАС – чл.40(2) ЗСВ.
№ 18 Страни. Понятието страна и видове страни
Страна в процеса според чл. 15(1) е лицето, от чието име или срещу което се търси защита. Ищец е лицето, от чието име се предевява искът. Ответник е лицето, срещу което се предевява искът. Необходимо е обаче да се прави разлика между страни в исковия процес и субекти на материалното правоотношение, т.к. не винаги носителят на правото е ищец. Допустимо е да се предевява иск относно чуждо право от името на лице, което само твърди, че не е носител на правото.
Като субекти на процесуалното правоотношение страните са адресати на процесуалните норми. Те се прилагат в зависимост от това кой е страна по делото. От това зависи например спрямо кого ще действа СПН, подсъдността на делото, отстраняването на съдия, прокурор, секретар на съда и т.н.
Видове страни :
· Главни – тези, без които процесът не може да възникне и да се развие : ищец, ответник, носителят на съдебно предявеното право в случая на чл.15(2). От своя страна главната страна може да бъде : надлежна – притежава право на иск или ненадлежна – не притежава такова право. При участие на ненадлежна страна делото се прекратява.
Според основанието, от което произтича правото на иск се различават : типични страни – те са легитимирани да предявят иск като субекти на защитаваното с иска право; нетипични страни – те са легитимирани дда предявят иск относно чуждо право.
· Контролиращи – нямат свое право на иск, но встъпват в делото, образувано между главните страни, за даа контролират как упражнява правото си на иск тази страна, за чиито интереси те служебно трябва да бдят.
· Подпомагащи – не упражняват право на иск, а встъпват в делото, за да подпомогнат в свой интерес упражнението на правото на иск на подпомаганата от тях страна.
Контролиращите и подпомагащите страни имат по-ограничени права в сравнение с главните страни. Те не могат да се разпореждат със спорния предмет.
Главно всъпилият и претендентите за вземането имат положението на главни страни. Представителите, нямат качеството на страна. Те упражняват от името на преставлявания неговото право на иск. Скритият пълномощник обаче, който от свое име предявява иск за чужда сметка, е страна. При обжалване и при извънредните способи за отмяна на влезли в сила решения не е страна органът, чието решение се атакува. Страни са лицата, които са били страни в първоначалното производство.
Качеството на страна се придобива при различните видове страни, различно. Ищецът посочва от чие име и срещу кого предявява иска. Качеството на страна може да бъде придобито и чрез правоприемство и изменение на страните на иска. Лицето, посочено в исковата молба като ищец или ответник, става страна, а не лицето, което подателят на молбата е възнамерявал да направи страна. Кой се сочи като страна, трябва да се извлече не от буквалния текст на молбата, а от нейния смисъл. Връчването на препис от исковата молба на лице, което не е посочено като ответник, не прави ответник получилия препис.
Проверка на идентичността на страната с лицето, получило преписа, съобщението или призовката, съдът прави служебно. При липса на идентитет процесуалното действие трябва да бъде повторено. Действията, извършени от лице, което не е страна, не обвързват страната. Но ако се е стигнало до решение, то не е нищожно, а трябва да бъде атакувано по реда на чл.231, б.”е”.
Исковият процес е двустранно производство. Никой не може да води процес сам със себе си. При сливане на двете страни делото се прекратява.
Ако в деня на предявяване на иска ищецът или ответникът не съществуват, процесуалното правоотношение не може да възникне. Ако страната към този момент вече е починала, наследниците й не стават страна, докато не потвърдят исковата молба, подадена от представителя на починалия ищец. Решението, постановено по делото, водено от или срещу починало лице, е относително недействително спрямо неговите наследници.
№ 19 Процесуална правоспособност и дееспособност
Процесуалната правоспособност (ППр) е признатата от закона абстрактна възможност едно лице да бъде субект на процесуални правоотношения като страна. ППр е качеството на страната, която служи на материалната правоспособност, но не съвпада с нея. Тя винаги е пълна. Всеки човек се ползва ППр от раждането до смъртта. Ако смъртта настъпи в течение на висящ процес, дава повод за правоприемство в процеса, а ако предхожда процеса, е пречка той да възникне. Недееспособните упражняват своята ППр чрез своите законни представители.
С ППр се ползват и всички ЮЛ (местни и чуждестранни) и всяко държавно учреждение, което има самостоятелна сметка в банка. Неперсонифицираните организации (авторски колективи, етажни собственици, клонове на търговски предприятия) нямат ППр и затова не могат да бъдат страна по граждански дела.
Процесуалната дееспособност (ПД) е признатата от закона способност на едно лице лично да извършва валидни процесуални действия и спрямо него да се предприемат такива действия. ПД предпоставя ППр, но не е необходима нейна последица. Някои лица разполагат с ППр (малолетни, запретени), но не и с ПД.
С обща ПД разполагат всички пълнолетни незапретени лица.
Със специална ПД разполагат непълнолетните или ограничено запрет2ените съпрузи по брачни дела и непълнолетните по спорове относно техни трудови правоотношения или относно сделки по чл.4(2) ЗЛС – дребни сделки за текущи нужди.
С ограничена ПД разполагат непълнолетните и ограничено запретените относно всички граждански дела вън от тия, по които разполагат със специална ПД. При огграничената ПД е необходимо действията, предприети лично от дееспособния, да бъдат одобрени от неговия попечител или родител.
Не разполагат с каквато и да било ПД : малолетните, пълно запретените и ЮЛ. В процеса те участват чрез своите законни представители.
ППр и ПД са процесуални предпоставки. ППр обуславя възникването, а ПД – упражнението на правото на иск лично от носителя му или чрез овластен от него представител. Съдът следи служебно за наличността на ППр и ПД. Ето защо те са абсолютни процесуални предпоставки. Само ако те са налице, съдът може да разгледа делото и да постанови решение. ППр и ПД са и условия за валидност на извършените от или спрямо страната процесуални действия.
При липса на ППр и ПД извършените действия могат да бъдат валидирани с обратна сила, ако бъдат потвърдени. Съдът трябва да даде срок, в който да се извърши потвърждаването, с указание на последиците от пропускането му.
Ако недостатъкът не бъде поправен и :
- порокът засяга самото предявяване на иск – делото трябва да бъде прекратено;
- порокът засяга следващите процесуални действия – те трябва да бъдат повторени валидно.
Ако съдът въпреки липсата на ППр и ПД на прекрати делото или основе решението си на невалидни действия, неговото решение е порочно, но не е нищожно. Порокът трябва да бъде отстранен чрез обжалване , а при влязло в сила решение – по реда на чл.231, б.”е”.
В спора по въпроса, дали страната разполага с ППр и ПД, тя взема лично участие. Когато трябва да се извършат неотложни действия (предявяване на иск, заплашен от погасителна давност) срещу лице, което е недееспособно, но няма още назначен настойник или попечител, на това лице съдът назначава временен попечител по молба на страната, заинтересувана от неотложното действие, като тя понася привременно и раноските за възнаграждение на попечителя. Представителната власт на попечителя обхваща само неотложното действие.
№20 Процесуална легитимация /надлежна страна/
Всеки може да стане ищец и да направи другиго ответник. Достатъчно е да предяви от свое име иск срещу него. Така придобитото качество ищец или ответник е чисто формално. То дава само правото на ищеца или ответника да вземат участие в проверката дали са надлежни страни по спора, заявен с иска. Проверката е необходима, защото, за да се породи правомощие и задължение на съда да реши спора по същество, искът трябва да бъде предявен от и срещу надлежна страна по спора.
Исковият процес цели да разреши граждански спор чрез СПН за страните. За да са адресати на СПН, те трябва да са страни в исковия процес. Ако те не са били конституирани като страни в процеса, спорещите няма да бъдат обвързани със СПН и правният спор ще остане неразрешен. Затова законът открива вратите на исковия процес само на надлежната страна и ги затваря пред ненадлежната. Ключът за вратите на исковия процес е правото на иск. Извод: надлежната страна е носител на правото на иск за разрешаване на този правен спор, който е предмет на исковия процес. Процесуалната легитимация /ПЛ/ е принадлежността на правото на иск. Процесуално легитимиран е носителят на правото на иск. Легитимирана страна = надлежна страна = лице, овластено да предяви иск, да подаде жалба, молба и др.
Кому принадлежи правото на иск по конкретен правен спор? – според чл.97(1) с право на осъдителен иск се ползва лицето, чието право е нарушено, така че трябва да бъде възстановено. От своя страна чл.15(2) отрича на лицето, което не е носител на нуждаещото се от защита право, право на иск. Изводът е, че правото на иск принадлежи на носителя на материалното право, накърнено от правния спор. Средство за защита е правото на иск. Всеки правен спор, обаче, накърнява не само спорното право, което едната страна претендира, но и правната сфера на другата страна, защото засяга определени нейни права. Затова исковият процес е приспособен да даде защита, както на правото на ищеца, така и на правата на ответника, съобразно действителното правно положение. Затова всяка от страните разполага с правото на иск, за да защити своето материално право. Двете права на иск се различават по материалното право, което всяко от тях брани, а следователно – и по своя носител /Пример: при ревандикационен иск ищецът брани претендираното с иска право на собственост, а ответникът – претендираното от него право на собственост върху същата вещ или пък правото да я държи и ползва на вещно или облигационно основание/. Ето защо, легитимирани страни в исковия процес са тези, които претендират, че са притежатели на материални права, засегнати от правен спор, който е предмет на процеса. Всеки претендиращ, че е носител на право, засегнато от правен спор, може да упражни пръв правото си на иск, като стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник /Пример: отрицателен установителен иск/. Рядко се ползва в практиката.
Щом ПЛ се обуславя от принадлежността на материалното право засегнато от правния спор, очевидно е, че тя ще бъде обусловена от правното твърдение на ищеца, заявено с иска. Това твърдение формулира пред съда правния спор, а той се индивидуализира чрез спорното право, претендирано или отричано от ищеца. Това право предопределя, чрез своето естество, чии права то засяга, ако съществува. С други думи, заявеното от ищеца спорно право обуславя не само ПЛ на ищеца, но и ПЛ на ответника, т.е. определя кои са надлежните страни по делото.
От казаното следва, че ПЛ и на двете страни следва от правното твърдение на ищеца относно спорното право, както то е индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба.
ПЛ е абсолютна процесуална предпоставка. За нея съдът следи служебно. Ако тя липсва, липсва правото на иск и съдът няма правото да разгледа и реши спора по същество, а е длъжен да прекрати делото. Ако се разглежда и решава делото без участието на надлежна страна, то е безцелно: решението няма СПН и не ще сложи край на правния спор.
Спорът относно ПЛ се решава с участието на лицето, чиято ПЛ се оспорва. То има право да обжалва определението за прекратяване на делото поради липса на ПЛ. В това се проявява качеството формална страна: лице, от чието име или срещу което е предявен искът. Окаже ли се, че формалната страна е ненадлежна, пред нея вратите на същинския исков процес се затварят. Това е санкцията за нежният опит да си присвои правото на иск, което не й принадлежи.
Разгледаната ПЛ се отнася до типичните главни страни в исковия процес. Затова тя е типична, нормална и основна ПЛ. Нашето право познава и друга ПЛ. При него правото на иск е и на други лица, макар че те не са носители на правото, което е предмет на спора или е засегнато от него. Това са процесуални субституенти. Те се различават по основанието на тяхната ПЛ. Тук се касае за ПЛ по изключение /нетипична ПЛ – чл.15(2)/, целяща да замести, а не да измести, неизползваната типична ПЛ. Когато делото се образува от носител на правото на иск по изключение, като страна по делото служебно се привлича лицето, което е носител на защитаваното с делото право – чл.15(3). Ако правото на иск е на няколко лица, то може да бъде упражнено от тях само съвместно – съвестна ПЛ /при задължително другарство/. Съдът е длъжен да следи служебно за предявяване на иска от всички или срещу всички другари.
От всичко казано до тук следва, че не трябва да се смесва ПЛ с материално правна легитимация: ПЛ е принадлежност на правото на иск, материално правната легитимация е титулярство на гражданското правоотношение. ПЛ следва от правното твърдение на ищеца, а материално правната легитимация предпоставя съществуващо правоотношение. ПЛ и на ищеца, и на ответника се състои в правото на иск, т.е. тя е еднакво активна, докато материално правната легитимация е активна /носител на субективно право/ и пасивна /носител на субективно задължение/. Различните лица могат да бъдат процесуално и материално правно легитимирани /процесуалният субституент е процесуално, но не и материално правно легитимиран/. ПЛ обуславя допустимостта на иска, а материално правната легитимация – неговата основателност.
Липсата на ПЛ ще доведе до отхвърляне на иска като недопустим, а липсата на материално правна легитимация – до отхвърляне на иска като неоснователен. ПЛ и материално правната легитимация, въпреки всичко, са взаимно свързани. ПЛ произтича от твърдяната материално правна легитимация и е средство за защита. Тази връзка е подчертана в чл.15(3), който не допуска исков процес без участието на субектите по спорното правоотношение.
№ 21 Другарство
1. За да се постигне процесуална икономия и да се избегне противоречие между съдебни решения, законът допуска да се съединяват искове на няколко ищци или срещу няколко ответници за общо разглеждане и решаване в едно и също производство, когато те имат за предмет правоотношения, които са тъждествени по предмет или по източник. Тогава говорим за субективно съединяване на искове или за другарство (Д). Чрез Д исковата защита се приспособява към материалните правоотношения с множество носители.
Всеки от другарите стои спрямо съда в отделно процесуално правоотношение, т.е. Д е множество от процесуални правоотношения, които се развиват чрез едно и също исково производство.
2. Д е допустимо когато исковете, предявени от или срещу другарите, имат за предмет :
- общи техни права или задължения, а те са такива, когато имат един и същ обект;
- права или задължения, които почиват на едно и също основание, т.е. когато те произтичат от един и същ юридически факт. Когато това е фактически състав, достатъчна е еднаквост на някои от неговите елементи. Увредените от едно и също деяние, могат общо да предявят исковете си срещу виновника. Нужна е еднаквост на основанията, еднородността им не е достатъчна.
За да се допусне Д е необходимо исковете да подлежат на разглеждане по един и същ ред. Цената на всеки иск отделно, а не сборът от тях е меродавна за родовата подсъдност.
Ако някое от условията за Д липсва съдът трябва да раздели съединените искове в отделни производства.
3. Д се учредява с обща искова молба, подадена от няколко ищци или срещу няколко ответници, но е възможно и последващо възникване на Д. Например :
- когато ищецът разшири иска си и срещу нов ответник, като поиска и нему да се връчи препис от исковата молба;
- когато съдът съедини няколко дела, образувани от или срещу лица, които биха могли да бъдат другари;
- когато в течение на делото страната почине и бъде заместена от няколко свои наследници;
- когато бъде предявен иск относно чуждо право, съдът служебно конституира като другар – съищец лицето, чието право е съдебно предявено;
4. Д бива :
- активно или пасивно според това, дали искът е предявен от или срещу няколко другари;
- факултативно или задължително според това, дали съединяването на исковете зависи от усмотрението на ищеца или е условие за допустимостта на иска;
- обикновено или необходимо в зависимост от степента на сходство между делата на отделните другари;
5. Исковете предявени от или срещу другарите могат да се намират помежду си не само в отношение на кумулативност, но и в отношение на евентуалност или алтернативност .
6. ОБИКНОВЕНО ДРУГАРСТВО (ОД) е налице, когато делата на другарите не са идентични и могат да бъдат решени различно съобразно различното материално-правно положение на другарите.
При ОД важи правилото за самостоятелността на другарите. При ОД всеки от другарите действа самостоятелно, а неговите процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите.
Следователно всеки другар води сам своя процес в рамките на общото производство. Законните и съдебните срокове текат поотделно за отделните другари. Пропускането засяга само този, който го е допуснал.
Фактическият и доказателствен материал по делата на отделните другари може да бъде различен, което ще наложи и различни решения по делата на отделните другари.
7. ОД е факултативно и може да бъде преустановено спрямо отделните другари чрез прекратяване на делото поради недопустимост на иска, поради оттегляне или отказ от иска, поради съдебна спогодба, сключена само между този другар и противната страна.
Законът въвежда изключения от правилото за самостоятелност на другарите. Те отразяват общото между съединените дела. Общото между делата на отделните другари при ОД се състои преди всичко в наличността на т.нар. общи факти. Това са фактите имащи еднакво правно или доказателствено значение спрямо всички другари. Общите факти се противопоставят на фактите, които са от значение за правоотношенията на отделни другари. Общите факти трябва да бъдат установени еднакво спрямо всички другари. Процесуалните действия на един от другарите, с които се изнасят или доказват общи факти, са от значение и спрямо другите другари, които не са извършили такива действия. Но фактическите твърдения и доказателствените искания на един от другарите не обвързват останалите. Всеки от тях може да вземе самостоятелно отношение спрямо общите факти. Възможно е един от другарите да признае, а друг да отрече общия факт. Съдът трябва да предпочете това, което отговаря на истината с оглед данните по делото. Целта е да се достигне до еднакво установяване на общите факти спрямо всички другари. Затова при КОНТРЛЕТР, изхождащ от един от другарите, могат да се допуснат свидетели, за да бъде установена симулацията и спрямо другите.
Еднаквите фактически констатации ще наложат еднакви правни изводи и доколкото зависи от общите факти решението трябва да бъде еднакво спрямо всички другари.
Жалбата на един от другарите пречи решението да влезе в сила спрямо всички. Съдът може да отмени решението и спрямо необжалвалия другар, даже и той да не се е присъединил към жалбата.
Спрямо общите факти другарите се намират в същото положение помежду си както подпомаганата подпомагащата страна при допълнително встъпване. Те са обвързани в техните вътрешни отношения от фактическите констатации на съда относно общите факти, съдържащи се в мотивите на решението.
8. НЕОБХОДИМО ДРУГАРСТВО (НД) е налице, когато по своя предмет делата на другарите са тъждествени и се очертават като отделни дела само в следствие на разликата в страните.
За да бъдат тъждествени по предмет, делата на другарите при НД трябва да се отнасят до едно и също правоотношение, в което всички другари са участници или имат спрямо него едно и също правно положение. Еднаквостта на спорното правоотношение налага еднакво решение спрямо всички другари. НД е налице, когато с оглед на естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона решението на съда трябва да бъде еднакво спрямо всички другари :
- “а” Такъв е случаят при задължителното другарство. При него неразделността на делата на отделните другари е така силна, че общото предявяване на иска от или срещу всички другари или участието на всички другари е условие за допустимостта на процеса.
Съвместната собственост при съпружеската имуществена общност налага съвместна процесуална легитимация, а следователно и задължително другарство по искове, предявени от или срещу съпрузите за собственост или вещни права от общността.
Нарушаването на изискването за съвместно предявяване на иска е нередовност, за която съдът следи служебно. Ако въпреки нередовността е било постановено решение, то е опорочено и следва да се отмени.
- “б” НД е възможно и вън от случаите на задължително Д. НД ще възникне, ако искът бъде предявен съвместно :
Ø От няколко лица, за да бъде постановено друго лице под запрещение;
Ø От няколко наследници, за да се обяви ответникът – недостоен да наследи;
Ø От няколко лица, за да бъде установено съществуването или несъществуването на един и същ факт. НД е налице между сънаследниците, които продължават бракоразводният процес на своя наследодател или процеса за отменяне на осиновяване, започнат от наследодателя, както и между ответниците при Павлов иск по чл. 134 ЗЗД.
- “в” До НД се идва и в случаите на разпростиране на силата на присъдено нещо, когато лицето, което би било обвързано от нея, встъпи във висящия процес като страна и изобщо при встъпване в делото на такова лице, което би могло да бъде необходим другар в случаите на “а” и “б” – виж по-горе;
9. Процесуалното положение на другарите при НД се господства от правилото за неразделност и общност на делата на отделните другари.
- Необходимо е съгласието на всички другари за да се сключи съдебна спогодба, да се оттегли искът или да се извърши отказ от иска. Това важи по аналогия и за изменяне на иска, за спиране на делото по взаимно съгласие, за отказ от обжалване или за оттегляне на жалбата;
- Всички факти спрямо необходимите другари са общи, т.е. еднакви. За тяхното установяване важи изложеното за ОД. При НД процесуалните действия, извършени от някой от другарите, имат значение и спрямо неявилите се или неизвършилите тези действия другари;
Ако един от другарите обжалва решението, страни пред втората инстанция стават и необжалвалите другари. Не е нужно те да се присъединяват към жалбата. Ако противната страна обжалва, нейната жалба важи спрямо всички другари. Частично обжалване само срещу някои от другарите е недопустимо;
Допустимостта на иска се преценява спрямо всеки другар поотделно и може да доведе, когато НД не е задължително, до прекратяване на делото спрямо този другар, спрямо когото процесът е недопустим. Когато другарството е задължително, недопустимостта на делото спрямо един от другарите прави процеса недопустим спрямо всички.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар