№ 71 Предмет и основания на въззивно обжалване
1. Предмет – съдебните решения на първоинстанционните съдилища – всички първоинстанционни съдебни решения подлежат на въззивно обжалване.
1.1 На Районен съд – пред Окръжен съд
1.2 На Окръжен съд – пред Апелативен съд
2. Основания – въззивният съд (ВС) се произнася по – валидността; – допустимостта; – правилността; на обжалваното съдебно решение (СР). Производството и правомощията на ВС се приспособяват към особеностите на предмета на проверката (нищожността, недопустимостта и неправилността на първоинстанционното СР) и са затова различни. Различна е и поредността на проверката.
2.1 Проверка дали обжалваното СР е валидно :
- тя е служебна и не зависи от посочените в жалбата (Ж) основания за обжалване ;
- нищожността може да бъде изтъкната чрез възражение или по исков ред (чл.204 /3/) ;
- от естеството на пороците, водещи до нищожност, рядко се стига до събиране на доказателства ;
- по спора дали обжалваното СР е нищожно страните се изслушват ;
* Изисквания за валидност на СР :
Ø да е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав ;
Ø да е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда ;
Ø да е изготвено в писмена форма и да е подписано ;
Ø да изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, макар и чрез тълкуване нейното съдържание ;
2.2 Ако обжалваното СР е валидно, ВС пристъпва към проверка за допустимостта му :
- свързана е с правото на иск – да съществува и да е надлежно упражнено – процесуални предпоставки (положителни / отрицателни , а относителни ако страната се е позовала, но въпреки това СР е било постановено) ;
* Относителна процесуална предпоставка е тази, която съдът е длъжен да вземе под внимание, само ако една от страните се е позовала на нея в хода на делото.
- недопустимо е и СР на въззивен съд или ВКС, с което делото е решено по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима поради просрочване (тогава решението следва да се ОБЕЗСИЛИ) ;
- ВС следи служебно за допустимостта на обжалваното СР ;
2.3 Ако обжалваното СР е валидно и допустимо следва проверка за правилност :
- пороците за неправилност не са изброени казуистично ;
- спектърът им е много широк :
Ø типични основания за отмяна в касационното обжалване на СР като неправилно (чл.204б /1/ “в”) – нарушение на материалния закон; – нарушение на съществени процесуални правила;
Ø специфични основания – нови факти и доказателства, с които първоинстанционният съд не е разполагал и които обжалващият представя пред ВС (санкция – само чл.65); – ВС подлага доказателствата, събрани от първоинстанционния съд, на самостоятелна преценка (по свое убеждение);
- чл. 198 “в” изисква да се посочи, в какво се състои порочността на СР :
Ø според Ж. Сталев – прецизно се посочват ;
Ø практиката – достатъчно е страната да посочи, че не е доволна от СР и иска отмяната му + да моли постановяване на ново правилно СР ;
2.4 Във въззивното производство се допускат само нови факти и доказателства :
- изтъкват ги и двете страни;
- новите факти могат да са :
Ø новооткрити;
Ø новонастъпили – в хода на делото;
Ø неизтъкнати в първоинстанционния съд по вина на обжалващия (санкция – чл.65);
- новите доказателства могат да са :
Ø писмени;
Ø устни;
- допускане : в закрито заседание, може и в първото заседание по делото, ако ВС намери, че за допускането им е необходимо да се изслушат и устните обяснения на страните (чл.206). Според проф. Ж. Сталев трябва да се допускат както в първата инстанция - до приключване на устните състезания, защото може да има новонастъпили и новооткрити доказателства, а недопускането на такива след първото заседание ще доведе до отмяна на влязло в сила решение по чл. 231 /1/ “а” (чл. 188 /3/). В производството пред ВС могат за пръв път да се правят следните възражения :
Ø изтекла погасителна или придобивна давност;
Ø прихващане;
Ø право на задържане за извършени подобрения в недвижим имот;
Ø право на задържане по ЗЗД;
В Тълкувателно решение (т.р.) № 1 от 2000г. ВКС разширява възможността за допускане в чл. 205 /1/ като : нови доказателства (новооткрити / новонастъпили) могат да се предявяват от заинтересованата страна и след закритото (разпоредителното) и първото заседание по делото, не само при обективна невъзможност за своевременно представяне, но и когато непредставянето се дължи на небрежно процесуално поведение, щом като са от съществено значение за изхода на делото;
- парична отговорност – чл.65 – за стимулиране обжалващия да попълва своевременно делото с факти и доказателства;
- ВС може отново да разпита свидетели и вещи лица, разпитани от първоинстанционния съд, ако намери, че е необходимо да ги изслуша непосредствено – чл. 205 /1/. Иначе той използва съдебния протокол от първата инстанция. Обстоятелството, че доказателствата са били посочени пред първоинстанционния съд не може да е пречка страната да иска от ВС да ги събере, ако първоинстанционният съд не ги е събрал или е допусната процесуална грешка при събирането им;
- Пред ВС не могат да се предявяват нови искове, което е съществено различие на въззивното от първоинстанционното производство. С т.р. №1 от 2000г. ВКС доразвива това принципно положение :
Ø пред ВС не може да се изменя иска по страни, основание, петитум;
Ø допустимо е : промяна размера на петитума, промяна на вида, но не и на предмета на търсената защита (преминаване от установителен към осъдителен иск или обратно);
- Пред ВС е допустимо изменение на иска за развод :
Ø чрез изменение на основанието;
Ø чрез изменение едновременно на основанието и петитума (преминаване от иск за развод към иск за унищожаване на брак);
- Пред ВС трето лице, което има интерес да участва в чужд процес може да встъпи (чл. 174), но може и да бъде привлечено (чл. 175) от главните страни, за да го подчини на мотивите с оглед бъдещ процес, който би водила срещу него при неблагоприятен изход от делото. Главно встъпване по чл. 181 не е допустимо пред ВС, а само пред първа инстанция;
- Съединяването на дела по чл. 123 между едни и същи страни е допустимо пред ВС, ако СР-я, постановени по тях от първоинстанционния съд в отделни производства, са обжалвани пред ВС с оглед висящността им пред един и същи съд;
№ 72 Решение на втората инстанция
1. Правомощия на въззивния съд (ВС)
1.1 Ако обжалваното първоинстанционно СР е Нищожно :
- ВС прогласява нищожността;
- ВС извършва служебно проверка (ако няма жалба) за валидност;
- Ако делото не подлежи на прекратяване, ВС го връща на първоинстанционния съд, за да постанови ново, валидно съдебно решение (СР);
1.2 Ако обжалваното първоинстанционно СР е Недопустимо :
- ВС го обезсилва и прекратява делото;
- ВС извършва служебно проверка (ако няма жалба) за недопустимост, освен при нарушена местна подсъдност (тя е относителна процесуална предпоставка);
- недопустимостта може да се дължи на различни пороци, следователно начинът на процедиране на съда не може да е еднакъв :
Ø ако основанието за недопустимост е неподсъдност/ неподведомственост на делото, след като обезсили решението, съдът препраща делото на компетентния съд или несъдебен орган;
Ø ако основанието е постановяване на решение по непредявен пред съда иск, първоинстанционният съд е допуснал двойна грешка – нарушил е диспозитивното начало и не се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран. ВС обезсилва недопустимото решение по непредявения иск и връща делото на първоинстанционния съд, за да постанови дължимото решение по иска, с който е бил сезиран, но задължително в друг съдебен състав ;
Ø ВС може и да разгледа делото, когато е констатирал недопустимост, например когато районен съд е разгледал дело, което е родово подсъдно на окръжен съд, който в случая е и ВС;
1.3 Решаване на делото по същество – ако ВС намери, че обжалваното СР е валидно и допустимо.
- ВС се основава на целия фактически и доказателствен материал, събран от него, но и от първоинстанционния съд. При преценката на събраните от първоинстанционния съд доказателства, ВС не е обвързан от изводите на първоинстанционния съд, а ги преценява по свое убеждение;
- ВС може да стигне при решаване на делото по същество до 3 различни извода :
Ø обжалваното СР е правилно, а подадената срещу него жалба е неоснователна. В този случай ВС (чл. 208 /1/) оставя в сила решението на първоинстанционния съд, без да го възпроизвежда в свое СР. Но решението на ВС е условие за възникване и осъществяване на правните последици на първоинстанционното СР. Те са резултат от фактическия състав – първоинстанционно СР + потвърждаващо го решение на ВС;
Ø обжалваното СР е изцяло неправилно. В този случай ВС отменя изцяло първоинстанционното СР и постановява вместо него свое решение по същество на делото – обратно по съдържание. Това СР е единствено решение по делото и източник на съответните правни последици;
Ø обжалваното СР е частично правилно, а в друга своя част неправилно – за съответната част ще важи една от по-горните хипотези;
- Мотивите на ВС трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща дейност. В тях трябва да се съдържа и констатация за пълно/частично (не)съвпадане на изводите му с тези на първоинстанционния съд.
1.4 Забрана за влошаване правното положение на обжалващия – чл. 208 /2/. За да не обезкуражи жалбоподателя да обжалва законът въвежда изискването, когато СР е обжалвано като неправилно, не може да се влошава положението на обжалващия.
2. Изпълнителна сила на осъдителните решения на ВС
2.1 Реформата от 1999г. прогласява невлезлите в сила осъдителни СР на ВС за изпълнителни основания (чл. 237 “а”). Това изключение от общото правило е разумно, защото ускорява принудителното изпълнение върху притезанията. Според чл. 218б /2/ подадената срещу такова СР касационна жалба не спира изпълнението му.
2.2 Кои са Осъдителните решения на ВС :
Ø осъдителни решения на първоинстанционния съд + решение на ВС, което го оставя в сила, отхвърляйки жалбата като неоснователна;
Ø само решение на ВС, с което той отменя СР на първоинстанционния съд (отхвърлящо осъдителен иск), като приема, че искът е основателен и затова го уважава;
Ø при частично уважена/отхвърлена жалба, осъдителното решение на ВС ще е или двете решение по първата хипотеза или единственото решение по втората;
2.3 Защита срещу изпълнителната сила на осъдителното решение на ВС – чл. 218б /2,3,4,5,6/
- ответникът може да атакува решението на ВС пред ВКС и да поиска от него да спре изпълнението му. Спирането е 1.средство, за да се обезпечи евентуален изгоден за касатора изход на касационното обжалване и 2.средство за защита срещу принудителното изпълнение на едно несъществуващо според касатора изпълняемо право.
- спирането се осъществява срещу обезпечение от обжалващия :
Ø ВКС се произнася по искането и по размера на обезпечението в закрито заседание;
Ø обезпечението се учредява съобразно чл. 180 – 181 от ЗЗД;
Ø размерът му зависи от естеството на притезанието – чл.218б /3/ : за парично притезание – обезпечението = присъдената сума, за вещни права върху движими вещи = цената на иска, за вещни права върху недвижими имоти = 25% от стойността, върху която е определена цената на иска;
- ВКС може да отхвърли касационната жалба като неоснователна, а ищецът може да е претърпял вреди от спирането на изпълнението. За тези вреди ответникът трябва да отговаря. Според чл. 218б /5/ “когато обезпечението е дадено във връзка с изпълнение на решение относно вещни права върху недвижими имоти или движими вещи, то се задържа, ако в 15-дневен срок след като касационната жалба е отхвърлена носителят на вземането е предявил иск за обезщетение за вреди от забавянето на изпълнението”. Може да предяви иска и след срока, но ще загуби облагата да използва като обект за изпълнение, представеното от ответника обезпечение.
- Ако в резултат от касационното обжалване се стигне до :
Ø отхвърляне на осъдителния иск (било от ВКС, било от ВС, на който делото е било върнато за ново разглеждане) и това решение влезе в сила – спряното принудително изпълнение ще бъде прекратено, тъй като с влязло в сила решение е установено несъществуването на изпълняемото право;
Ø отхвърляне на осъдителното решение, без изпълнението да е било спряно, или дори да е завършило преди края на касационното производство – така ищецът по неоснователния осъдителен иск ще дължи : 1.връщане на недължимо полученото и 2.плащане на вреди(само ако се докажат изрично);
Според проф. Ж. Сталев длъжникът по изпълнението (и касатор по успешно за него касационно производство) може по аналогия на чл.241 /3/ да поиска от съда, отхвърлил осъдителния иск, да му издаде изпълнителен лист за връщане на сумите/вещите, получени от ответната страна по делото в резултат от неоснователното принудително изпълнение.
3. Отклонения от типичното развитие на въззивното производство
3.1свързани с другарството:
- чл. 204 – всеки другар на съищеца може да се присъедини към подадената жалба, макар че е пропуснал да обжалва своевременно решението. Така той става страна, процесуалното му положение е в зависимост от това на обжалвалия. Правото на присъединяване важи в полза както на необходимия, така и на обикновения другар. По аналогия – към жалбата на подпомаганата страна може да се присъедини и подпомагащата страна. Присъединяването става с писмената молба. С тълкувателно решение от 04.01.2001г. ВКС приема, че необходимите другари, невзели участие в първоинстанционното производство, се конституират служебно като страна във въззивното производство и спрямо тях трябва да се повтарят всички процесуални действия на първата инстанция, извършени без тяхно участие.
- чл. 206 – Отмяната на обжалваното решение от ВКС ползва и необжалвалите другари. Това правило се прилага и спрямо неприсъединилите се другари. От това, че отмяната на обжалваното решение може да се дължи на лични възражения на обжалвалия другар следва, че чл. 206 важи само в полза на необходимите другари. Обжалваното решение не може да се отмени по отношение на обикновените другари на въззиваемия, срещу които не е насочена жалбата (чл. 146 + съдебна практика).
3.2 свързани със съединяване на искове
- евентуално съединяване. До него се стига при :
Ø обективно съединяване – под условие, че главният иск не бъде уважен;
Ø предявяване на обратен иск – под условие, че главният иск бъде уважен (когато ищец по регресния иск е ответникът по делото) или не бъде уважен (когато ищец по обратния иск е ответника);
Първоинстанционният съд е длъжен да разгледа и евентуално предявения иск (защото при предявяване не се знае дали главният иск е основателен), но се произнася по него само ако главният иск е неоснователен. Ако решението бъде обжалвано и ВС го отмени, висящността на евентуално предявения иск ще бъде възстановена и по него ищецът има право на решение. ВС насрочва ново заседание за разглеждане на евентуалния иск;
- кумулативно – единият иск обуславя другия, а страната е обжалвала само решението по обуславящия иск. Ако жалбата бъде уважена, не може да се отмени решението по обусловения иск;
3.3 свързани с прекратяването на въззивното производство преди да се е стигнало до постановяване на решение от ВС
- поради факти, водещи до прекратяване на първоинстанционното производство :
Ø смърт на страна по строго лични дела;
Ø сливане между страните по делото;
Ø съдебна спогодба;
Ø отказ от иска;
Ø оттегляне на иска;
В този случай ВС прекратява не само образуваното пред него производство,а и първоинстанционното производство като обезсили постановеното от него и обжалвано решение.
- поради специфични за въззивното производство способи (основания) – оттегляне на жалбата по чл. 203 /1/. Може да се извърши по всяко време на въззивното производство. Не е необходимо на противниковата страна. Извършва се по пълномощие само с изрично пълномощно. Прекратява се само въззивното производство и то само в рамките на оттеглянето, което е частично. Ако е предприето след като срокът за обжалване е изтекъл, оттеглянето има за последица – влизането на първоинстанционното СР в сила (но не от деня на оттеглянето, а от деня на влизане в сила на определението на ВС, с което прекратява производството).
* От оттегляне на жалбата жалбоподателят може да се откаже само до прекратяване на делото с определение на ВС.
№ 73 Обжалване на определенията. Същност и допустимост на обжалването
1. Същност
1.1 Средство за правна защита срещу незаконни определения – санкция срещу незаконното процедиране на съда.
1.2 Обжалването на определенията съществено се различава от обжалването на съдебни решения. Обжалването на определенията контролира Определенията, които не се контролират чрез обжалване на решенията:
- защото осуетяват решенията;
- защото нямат отношение към правилността на решението;
2. Допустимост – само една част от Определенията подлежат на отделно обжалване.
2.1 Не подлежат – подготвящи постановяването на решения :
- по допускане и събиране на доказателствата;
- по допускане на свидетели и вещи лица;
Тези два вида определения се контролират по повод обжалването на решението :
Ø Когато с тях (с тези Определения) са допуснати съществени процесуални нарушения това решение с отменя;
Ø Когато с тях съдът противозаконно е дал ход на делото, вместо да го прекрати, съответното съдебно решение се обезсилва;
Ø ИЗКЛЮЧЕНИЕ : Отделно обжалване на такова Определение предвижда само чл. 10 /2/;
2.2 Подлежат на отделно обжалване според чл. 213 :
- Определения, които преграждат по-нататъшния ход на делото – обжалването им е средство за защита на правото на иск. Такива са определенията, с които :
Ø Делото се спира, отказва се възобновяването на спряно дело, или делото се прекратява – чл. 185;
Ø Се прекратява делото поради неподведомственост / неподсъдност и го препраща на компетентния орган;
Ø Се преустановява разглеждането на първоначално предявения иск и се преминава към разглеждане на друго спорно право или продължава делото спрямо друг ответник – фактически прекратява делото по първоначалния иск (чл. 117, чл. 178, чл.180);
Ø (Разпореждания, с които) се оставя без разглеждане или се връща нередовна искова молба (чл. 100);
Ø Се прекратяване на делото, решението по което не подлежи на обжалване;
- Определения, за които законът изрично предвижда, че подлежат на обжалване с частна жалба :
Ø С които се оставя без последствие отвод за неподведомственост (чл. 10 /2/);
Ø С които се допуска възобновяване на срок (чл. 39 /3/);
Ø С които се увеличава цената на иска (чл. 56 /2/);
Ø С които се отказва обезпечаване на доказателства (чл. 166 /3/);
Ø С които не се допуска привличане / встъпване на подпомагаща страна (чл. 176 /1/);
Ø С които съдът си присвоява власт, каквато по закон няма – примерно с определение обезсилва собственото си решение;
- Така се обжалват и други актове на съда, за които законът препраща за обжалване към този ред :
Ø Определение за допускане, изменяне, отменяне на обезпечителни мерки (чл. 250 /3/, чл. 315 /1/, чл. 321 /2/);
Ø Постановление по допускане на предварително изпълнение на решението (чл. 240);
Ø Решение на съда в частта му за разноските (чл. 70);
Ø Определение по издаване на изпълнителни листове (чл. 244);
Ø Решение по жалба срещу разпределение на суми (чл. 358 /2/) или отказ да се издаде охранителен акт (чл. 432 /2/);
Ø Определение (което по същността си е решение) за присъждане равностойността на ненамерената при въвода вещ (чл. 414 /3/);
Ø Разпореждане за връщане на въззивна или касационна жалба (чл. 200 /3/, чл. 218в /5/);
- Право да обжалва Определението има лицето, чийто процесуални права са засегнати от него – Това е ищецът, когато делото се прекратява; лицето, което иска да встъпи; страната, която иска да привлече; и т.н. Подпомагащата страна е легитимирана да обжалва всяко определение, което е легитимирана да обжалва подпомаганата страна.
№ 74 Производство по обжалване на определенията
1. Частна жалба – с наименованието законът подчертава разликата между обжалване на Определения и обжалване на Съдебни Решения (СР)
1.1 Срок – 7 дневен. Тече от съобщаването на Определението на заинтересованата страна, а ако тя е присъствала на заседанието, на което е било постановено Определението – от заседанието (чл. 214 /1/)
1.2 Редовност – за съдържанието, за приложенията и за последиците от нередовността на частната жалба (ЧЖ) важат съответно чл. 198 – чл. 200. ЧЖ се подава чрез съда, чието Определение се обжалва. Той проверява редовността ú, взема мерки за поправяне на нередовна ЧЖ и я връща, ако не бъде поправена или е подадена след срока по чл. 214 /1/ (чл. 214 /2/).
1.3 Писмени възражения – ако ЧЖ е редовна и е подадена в срок, съдът се разпорежда да се връчи препис на противната страна. Писмени възражения се правят в тридневен срок от получаването на преписа (чл. 215 /1/). Възраженията са необходими, защото ЧЖ по правило се разглежда в закрито заседание, т.е. противната страна няма възможност да изложи устно възраженията си срещу ЧЖ и да оспори допустимостта и основателността ú.
1.4 Първоинстанционният съд изпраща ЧЖ на Въззивния съд
- На ВС се изпраща ЧЖ + приложените към нея доказателства + възраженията на противната страна, ако са подадени + служебно изготвен препис от Определението, което се обжалва;
- Като ВС по обжалването на Определението може да действа :
Ø Окръжният Съд – относно Определенията на Районните Съдилища в неговия район;
Ø Апелативният Съд – относно Определенията на Окръжните Съдилища от неговия район;
1.5 Правни последици на подадената ЧЖ
- пречи да влезе в сила обжалваното Определение;
- няма суспензивен ефект – не спира нито производството по делото, нито изпълнението на обжалваното Определение (чл. 216). Целта е да не се подават неоснователни ЧЖ, целящи да се забавя движението по делото;
- ВС може да спре производството по делото или изпълнението на обжалваното определение ако намери, че има изгледи жалбата да бъде уважена;
- деволутивен ефект – ЧЖ сезира със спорния въпрос ВС и го задължава да се произнесе по него;
2. Производство
2.1 В закрито заседание – без призоваване на страните. Целта е бързина и процесуална икономия. Но ВС може, ако намери за нужно, да разгледа ЧЖ в открито заседание.
2.2 Проверка за допустимост на ЧЖ (извършва се преди проверката на основателността) :
- подлежи ли Определението на обжалване;
- легитимиран ли е жалбоподателят да обжалва;
- подадена ли е в срок ЧЖ;
- не страда ли тя от дефекти;
връчен ли е препис от нея на противната страна;
2.3 Проверка за основателността на ЧЖ – дали обжалваното Определение е законосъобразно.
- Включва :
Ø Дали са били налице условията, за да бъде постановено Определението;
Ø Спазени ли са редът и формата;
Ø Има ли то предписаното от закона съдържание;
- При проверката : ВС не е обвързан от фактическите констатации на първоинстанционния съд – проверява самостоятелно процесуалните факти въз основа на :
Ø Доказателствата, събрани от първата инстанция;
Ø Доказателствата, представени с ЧЖ или събрани от ВС (всички доказателствени средства са допустими);
2.4 Резултат от проверката на ВС
- Ако ВС намери, че обжалваното Определение е законосъобразно – остава без последици ЧЖ като неоснователна;
- Ако ВС намери, че обжалваното Определение противоречи на закона – отменя го и постановява вместо него друго, законосъобразно Определение (чл. 217 /2/). ВС никога не връща делото на първата инстанция, за да постанови тя ново законосъобразно Определение вместо отмененото;
3. Поражда съмнение въпросът : Кои определения и разпореждания на ВС подлежат на обжалване с ЧЖ пред ВКС ?
3.1 Според чл. 218а буква “в” – на обжалване пред ВКС подлежат тия Определения на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение ЧЖ срещу Определения, преграждащи по-нататъшното развитие на производството. Но тази разпоредба не изключва от контрола на ВКС други определения / разпореждания на ВС, които също преграждат по-нататъшното развитие на производството – чл. 218в /5/ - разпореждане на ВС за връщане на касационна жалба, подлежи на обжалване пред 3-членен състав на ВКС, а когато това разпореждане / определение е на председателя / съдия от ВКС – ЧЖ се разглежда от 5-членен състав на ВКС.
3.2 Изводът :
- защитата срещу определения / разпореждания, преграждащи по-нататъшното развитие на производството е толкова наложителна, че тя налага да се организира вътре във ВКС контрол срещу тях, когато са постановени от орган на ВКС;
- чл. 218а буква “в” не сочи изчерпателно определенията, срещу които е допустима ЧЖ пред ВКС. В този смисъл ВКС приема, че на обжалване пред 5-членен състав на ВКС подлежат и определения на 3-членния му състав за спиране на производството;
- на обжалване подлежат и :
Ø Всички определения на ВС, с които той прекратява или спира въззивното производство;
Ø Определения на ВС, с които той отказва правото да бъде възобновено въззивното производство или отказва да възстанови пропуснат срок за подаване на касационна жалба;
Ø Други определения на ВС – само при изрична разпоредба, че подлежат на обжалване с ЧЖ;
- Решения / определения / разпореждания, които Окръжните или Апелативни Съдилища биха издали не като въззивен съд по искови дела, а по ЧЖ срещу решения / определения / разпореждания по неискови дела, не подлежат на обжалване пред ВКС;
75. Същност, основание и актове, подлежащи на касационно обжалване
Родината на касационното обжалване е Франция. Касационният съд не се счита за трета инстанция, а на касационното обжалване се гледа като на извънредно средство, чрез което трябва да се обезпечи точно и еднакво приложение на законите от всички съдилища в страната. Решението на касационния съд няма действие между страните по делото, но то прогласява какъв е точният смисъл на съответния закон. Характерно за касационното обжалване е, че касационният съд разглежда само посочените в касационната жалба основания и че ако отмени решението като неправилно, винаги връща делото на въззивния съд за ново разглеждане. Френското касационно обжалване бе в сила у нас до влизане в сила на ГПК (1952г).
Като аналог на френското касационно обжалване в Германия, Австрия и Швейцария се въвежда т.нар. ревизионно обжалване, предназначено да даде защита като трета инстанция срещу порочни решения на въззивните съдилища. Има различна уредба по отношение на основанията, пороците и правомощията на ревизионния съд. Тук няма пълна обвързаност на ревизионния съд от ревизионните основания, посочени в жалбата, както при касационното обжалване. Ревизионният съд може да реши делото по същество, без да го връща за ново разглеждане.
Българското касационно обжалване е част от триинстанционния исков процес и се явява средство за постигане на точно и еднакво прилагане на закона. ВКС е трета инстанция и е абсолютно обвързан от заявените от жалбоподателя касационни основания – чл. 218, ал. 1.
Когато единственият порок на обжалваното неправилно решение на въззивният съд е грешка при прилагане на материалния закон, ВКС има правомощието да реши сам делото по същество при повторно обжалване.
I. Според чл. 218а, ал. 1 на обжалване пред ВКС подлежат:
1. Решенията на окръжните съдилища, постановени в качеството им на въззивни съдилища. Не подлежат на касационно обжалване:
а) решенията по искове за издръжка, независимо от цената на иска; изключението обхваща и искове за увеличаване или намаляване на размера на присъдената издръжка;
б) решенията по брачни искове независимо от вида на брачния иск; а когато се касае за иск за развод – дали разводът е постановен по взаимно съгласие, или не;
в) решенията по искове за парични вземания по граждански и търговски дела с цена на иска до 5000 лв. (естеството на вземането и неговото основание са без значение). Размерът на претендираната закъснителна лихва е от значение само ако тя се претендира отделно от вземането, за което се дължи. Под тази сума трябва стои цената на иска, а не стойността на обжалвания интерес.
г) решенията по искове по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ и искове по чл. 13, ал. 2 от Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд.
2. Решенията на апелативните съдилища – на тях са подсъдни само въззивните дела. Не подлежат на касационно обжалване:
а) въззивните им решения по искове за парични вземания по търговски дела с цена на иска до 25 хил. лв.;
б) въззивните решения по искове по чл. 17, ал. 2 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове.
3. Определенията на въззивните съдилища (окръжни и апелативни), с които се отхвърлят частни жалби срещу определенията, с които се прекратява по-нататъшното развитие на производството.
4. Подлежат на касационно обжалване въззивните решения, с които се прогласява нищожност или се обезсилват първоинстанционни решения и когато ВКС е върнал делото за ново разглеждане – ТР 1/2001г.
Според чл. 218а, ал. 2 не подлежат на касационно обжалване пред ВКС решенията на въззивните съдилища по трудови спорове. Изключения:
а) решенията по искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т 1-3 от КТ;
б) решенията по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лв.
II. Срокът за подаване на касационни жалби е 30-дневен. За начален ден на срока важи същото, както за срока за подаване на въззивна жалба – чл. 197.
III. Касационната жалба се подава чрез въззивния съд, постановил обжалваното решение (окръжен или апелативен) или определение .
Изисквания, на които трябва да отговаря касационната жалба (чл. 218, ал. 2 ® чл. 198, без буква “д”).
q името и адреса на страната, която я подава;
q означение на обжалваното решение;
q указания в какво се състои порочността на решението и точно и мотивирано изложение на касационните основания;
q в какво се състои искането;
q подпис на жалбоподателя.
! Нови доказателства са недопустими пред ВКС. Те са специфични за въззивното обжалване. Според ТР 1/ 2001г. т. 9 – пред ВКС допустими доказателства за допуснати процесуални нарушения на въззивния съд, относно допустимостта и обосноваността на делото (правилността му) и ограничаване правото на участие на страните по делото.
IV. Ако касационната жалба не отговаря на посочените изисквания, въззивният съд, чрез който касационната жалба е била подадена, изпраща на жалбоподателя съобщение да отстрани нередовностите в 7-дневен срок от получаване на съобщението. Прилага се чл. 100, ал. 3 – 5.
Ако нередовностите не бъдат своевременно отстранени, както и ако касационната жалба не е подадена в предвидения от закона срок, тя се връща на подателя от въззивния съд, чрез който е била подадена. Разпореждането за връщане подлежи на обжалване с частна жалба пред тричленен състав на ВКС.
Когато жалбата е била подадена в срок и е редовна, въззивният съд изпраща препис от нея и приложенията към нея на противната страна. Тя може в 14-дневен срок от получаването им да даде писмен отговор на касационната жалба. Срокът е преклузивен и ако се пропусне, въззивният съд връща отговора на противната страна. След изтичане на срока за отговор въззивният съд изпраща делото заедно с жалбата и отговора на противната страна, ако такъв е подаден, на ВКС. С това завършва предварителната фаза по сезиране на ВКС с касационна жалба – чл. 218в, ал. 5.
V. Касационната жалба има присъщия на въззивната жалба суспензивен и деволутивен ефект:
- осуетява влизането в сила на обжалваното решение;
- прехвърля делото от въззивната в касационната инстанция при същите условия, които важат за въззивната жалба.
VI. Основанието за касационно обжалване са пороците на решението на въззивния съд, които водят до нищожност (прогласява се), недопустимост (обезсилва се) или неправилност (отменя се), чл. 218б, ал. 1. Основания за отмяна са: неправилно прилагане на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на решението.
1. Противоречие на решението със закона е първото касационно основание на неправилни решения. С него се има предвид материалния закон, като понятието закон трябва да се схваща широко.
Причината за противоречието между решението и закона е обикновено грешка, която съдът е допуснал :
* относно съществуване или валидност на нормативен акт, от който нормата се извежда;
* относно действието на нормата във времето, пространството или относно лицата, и най-често грешка в правната квалификация на фактите или на техните правни последици.
Противоречието между решението и закона може да възникне след постановяване на решението по силата на нов закон, който с обратна сила преурежда спорното право. ВКС е длъжен да вземе предвид новия закон и да реши делото съобразно с него (то е още висящо).
2. Проверката, дали решението противоречи на закона става, въз основа на фактическите констатации на въззивната инстанция. Ако те са неправилни, безпредметно е дали спрямо тях е приложила правилно закона.
3. Неправилното прилагане на закона трябва да е обусловило решението. Такъв е случаят, когато то опорочава правните изводи, върху които е изградено решението. Неправилното прилагане на закона, опорочаващо субсидиарни правни съображения на съда, не е основание за касационно обжалване.
4. Второто основание за касационно обжалване на неправилно решение е “нарушаване на съдопроизводствените правила” – чл. 218б, ал. 1, б “в”.
А. Касае се за допуснато от съда нарушение на процесуална норма. Съдът вместо да отхвърли порочното действие на страната, го взема предвид или не се съобразява с процесуална норма, макар да са възникнали предпоставките за нейното прилагане.
Процесуално нарушение няма, когато липсва норма, която да задължава съда да предприеме претендираното от жалбоподателя поведение.
Б. Допуснатото от съда нарушение трябва да е съществено.
- Трябва да нарушава норма, която е съществена за правилността на решението. Прим.: когато съдът не призовал или нередовно е призовал страната; не уведомил страната за доказателствените искания на противната страна; противозаконно е заличил или не е призовал свидетели; не е обсъдил релевантни за делото факти, доказателства или доводи на страната.
Няма съществено нарушение на съдопроизводствените правила:
Ø когато не е посочен докладчик в протокола;
Ø когато съдът прави изводите си върху противоречиви доказателства, стига да е изложил съображенията си за преценката;
Ø при нарушения, допуснати от първоинстанционния съд, ако въззивният е осигурил правата на защита на страните.
Не са съществени за правилността на решението тези процесуални норми, които преследват други задачи, а не обезпечаване правилността на решението. Прим.: нормите, уреждащи изисквания за валидност или допустимост на решението; нормите, обезпечаващи процесуална икономия.
- Не е достатъчно нарушената норма да е съществена, а е необходимо конкретното нейно нарушение да е съществено (да е могло да се отрази върху правилността на решението).
Когато при конкретната обстановка се изключва вероятността допуснатото нарушение на съществена норма да се е отразило върху решението, не е основание за касационно обжалване (ответникът не е бил редовно призован, но той се е явил на заседанието и е поискал делото да бъде разгледано).
В. Съществено процесуално нарушение е основание за касационно обжалване само в полза на тази страна, чиито процесуални права са били накърнени от него. Обжалващият трябва да има интерес от обжалването (той не може да изтъкне като основание непризоваването на противната страна).
Ако нарушението засяга правата му, налице е основание за касационно обжалване в негова полза, макар и да не е изтъкнал пред въззивния съд допуснатото нарушение.
5. С измененията от брой 105/2002г. в чл. 218б, ал. 1, б “в” се включва необосноваността на решението на въззивната инстанция като основание за касационно обжалване пред ВКС.
Това са грешки на съда при прилагане правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията, на данните на науката. Тези грешки неизбежно водят до неистински фактически констатации, а оттам и до неправилни правни изводи. С ТР 1/2001г. т. 12 се приема, че грешките при формиране на вътрешното убеждение са нарушения на съществени процесуални правила, т.е. това е едно самостоятелно основание за обжалване.
6. Когато обжалващият се позовава на няколко основания за обжалване, ВКС следва да започне проверката с основание за нищожност. Ако се окаже, че то е валидно, ще се премине към проверка дали е допустимо, а след това дали е правилно. ВКС е длъжен да се занимае и с основанията, водещи до недопустимост.
При проверка на правилността на решението ВКС следва да спази същата поредност, от която се ръководи първата инстанция – първо да провери материалния закон, от който изхождат фактите и чак след това се занимава с правилността на фактическите констатации на въззивната инстанция. При проверка на правилността, ВКС е длъжен да изчерпи всички основания за обжалване (когато първото налага отмяна, трябва да разгледа и останалите, за да напъти въззивната инстанция при ново разглеждане на делото, респ. да подготви собствената си дейност).
76. Производство за касационно обжалване
I. Касационното производство започва с получаване от ВКС на изпратените от въззивния съд книжа, посочени в чл. 218г. Първото процесуално действие на ВКС е дали е редовно сезиран (чл. 218в, ал. 4 ® чл. 100, ал. 3). Проверката включва дали атакуваното решение подлежи на касационно обжалване, подадена ли е жалбата от легитимирано лице и в срок, дали тя е редовна. Ако тя е нередовна, ВКС дава срок на жалбоподателя да отстрани нередовностите. Ако не бъдат отстранени в дадения срок, както и когато жалбата е просрочена или е подадена от нелегитимирано лице, ВКС ще я върне. Определението или разпореждането за връщане, постановено от председаля или от съдия на ВКС, подлежи на обжалване пред петчленен състав на ВКС. Ако той отхвърли жалбата, касационното производство се прекратява. Ако писменият отговор на противната страна е просрочен, ВКС ще й го върне. Това връщане не пречи на разглеждане на жалбата.
II. След проверка на допустимостта на касационното обжалване, ВКС пристъпва към действия за разглеждане на жалбата по същество. Те започват с определяне деня на заседанието, на което делото ще бъде разгледано, и с уведомяване на страните за деня на заседанието. Това става, като до всяко първо число на месеца ВКС обнародва в ДВ дните, в които ще заседава през следващия месец, както и делата, които ще разгледат през съответния ден на този месец. Неузнаването за кой ден е насрочено делото, по което съответното лице е страна, не е основание за отмяна решението на ВКС по реда на чл. 231. Когато поради различни обстоятелства призоваването чрез ДВ не може да бъде приложено, страните се уведомяват за заседанието чрез съобщение. То следва да се изпрати своевременно, за да могат да се подготвят за заседанието.
III. Касационното дело се разглежда от тричленен състав на ВКС в открито заседание, на което се изслушват страните. Техните устни изложения са всъщност устни състезания на страните, които могат да представят и писмени защити. Централен предмет са основанията за касационно обжалване. Според чл. 218е участието на прокурор със заключение по касационни дела е задължително само когато това е предвидено в закон.
В касационното производство чл. 204 е неприложим, защото би го забавило и усложнило (отнася се до възможността всеки от другарите да се присъедини към жалбата на съищец или съответник, като подаде писмена молба с преписи за противната страна, но не по-късно от 1то заседание на 2та инстанция).
IV. Когато касационната жалба е редовна и е подадена в срок, ВКС пристъпва към нейното разглеждане по същество. И тъй като се подчинява на диспозитивното начало, той е обвързан от предмета на жалбата – ВКС не може да разглежда необжалваната част от решението на въззивния съд.
Според чл. 218ж, ал. 1 ВКС се произнася само по заявените в жалбата основания, когато трябва да са точно и мотивирано изложени – чл. 218в, ал. 2. Той оставя в сила или отменя частично или изцяло обжалваното решение, като при отмяна на поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Обвързаността на ВКС от заявените в касационната жалба основания означава забрана за ВКС да проверява дали обжалваното решение е засегнато от други пороци, на които обжалващият не се е позовал. Тази забрана не бива да се абсолютизира.
1. Това противоречи на служебното начало, изискващо всеки съд по свой почин да проверява допустимостта на иска. Когата обжалваното решение е недопустимо, ВКС е длъжен да го обезсили, даже и то да не е било атакувано с касационна жалба на това основание. По аргумент за по силно основание ВКС е длъжен, ако обжалваното решение е нищожно, да го обяви за такова по свой почин.
2. Има решения, които са неправилни, защото противоречат на свръхповелителни норми. Те образуват международен публичен ред на държавата, която ги е прогласила за основни свои норми. За тяхното спазване всеки съд трябва по свой почин да следи.
3. Съдът не е обвързан от правната квалификация на фактите, а е длъжен по свой почин да приложи спрямо тях материалния закон, за да прецени тяхната правна релевантност.
V. Когато ВКС установи, че решението е нищожно или недопустимо го обезсилва, като прекратява делото. Когато основанието за прекратяване е неподсъдност или неподведомственост на спора, делото се препраща на компетентния съд или на друг орган. Ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск (чл. 218ж, ал. 2 ® чл. 209).
VI. Когато ВКС установи, че обжалваното решение е валидно, допустимо и е правилно, т.е. не страда от претендираните пороци, той ще отхвърли касационната жалба като неоснователна и ще остави в сила обжалваното решение (чл. 218ж). Като последица решението на въззивния съд ще влезе в сила – чл. 219, б “в”, а ако изпълнението на решението е било спряно, ВКС ще отмени спирането, като задържи даденото срещу спирането обезпечение. Решението, с което касационната жалба е била отхвърлена като неоснователна, слага край на касационното производство.
VII. Касационното производство приключва и когато има решение на ВКС, с което той се произнася сам по съществото на делото. Така трябва да постъпи, когато е отменил обжалваното решение поради неправилно прилагане на материалния закон.
VIII. Във всички други случаи, когато отмени (изцяло или отчасти) обжалваното решение като неправилно, ВКС връща делото на въззивния съд за ново разглеждане. Това са случаи на опорочаване поради съществени процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд при първоначално разглеждане на делото.
IX. Когато делото се връща за ново разглеждане от въззивната инстанция, то става висящо пред нея от деня на връщането му по силата на разпореждането на ВКС за връщане на делото. Това разпореждане е задължително за въззивния съд.
1. Новото разглеждане се върши от нов състав на съда, различен от този, постановил порочното решение – чл. 218з, ал. 1.
2. Новото разглеждане става по общия ред, като производството започва от онова незаконосъобразно действие, което е послужило като основание за касиране на решението. То може да бъде отчасти приключило с влязло в сила решение:
o Поради това, че решието е било обжалвано само от една от насрещните страни. За необжалвалата страна решението влиза в сила и не подлежи на ново раглеждане.
o Поради това, че ВКС може да уважи жалбата частично. В неотменената част решението влиза в сила и не подлежи на ново разглеждане.
Ако наруши посочените граници, въззивният съд ще постанови недопустмо решение – чл. 224.
3. При ново разглеждане въззивната инстанция не е обвързана от фактическите констатации на отмененото решение, които не са били предмет на обжалване или по които жалбата е оставена без последствия от ВКС.
X. При ново раглеждане на делото въззивният съд е длъжен да се съобрази с указанията, дадени от ВКС относно тълкуването и прилагането на закона. Несъобразяването на въззивния съд с тези указания на ВКС, е основание за обжалване на новото решение.
XI.1. Новото решение започва от това процесуално действие, което е било опорочено и което е дало основание за отмяна на решението. То може да обхване цялото производство или да се ограничи само с повтаряне на устните състезания и постановяване на ново решение.
2. При ново разглеждане на делото се допускат само доказателства за новооткрити или новонастъпили обстоятелства след първоначално разглеждане на делото от въззивния съд и за проверка на събраните доказателства при това разглеждане. Недопустими са доказателства, които страната по нейна вина е пропуснала да представи пред въззивния съд при първоначално разглеждане на делото от него.
3. Въззивният съд постановява ново решение без да се съобразява с отмененото решение. То се смята за непостановено. Новото решение обаче може да завърши с решение, което има същото съдържание като отмененото. Новото решение е второ поред въззивно решение по делото и подлежи на обжалване.
4. Според чл. 218ж, ал. 1 при връщане на делото за ново разглеждане от въззивният съд се прилага чл. 206 и чл. 208, ал. 2. Изводи:
v Връщането на делото за ново разглеждане ще ползва и другарите на касатора, ако те са необходими.
v При новото разглеждане на делото въззивният съд ще разгледа евентуално предавените искове, ако ВКС е отменил решението по главния иск и въззивният съд сметне, че той е неоснователен при ново разглеждане на делото.
v Както при първоначалното, така и при новото разглеждане на делото въззивният съд е обвързан от забраната да бъде влошено правното положение на касатора, като бъде отменена такава част от решението на въззивния съд, която касаторът не обжалвал пред ВКС. Този исвод следва от силата на пресъдено нещо на необжалваемо решение на въззивния съд.
XII. Ако новото решение на въззивния съд ще бъде обжалвано пред ВКС, разглеждането на новата касационна жалба става от друг тричленен състав, който решава спора по същество (чл. 218и). В случаи на нищожност или недопустимост на обжалваното решение, той ще действа съобразно чл. 218ж, ал. 2. При разглеждане на делото се допускат само доказателства за новооткрити обстоятелства след повторно разглеждане на делото от въззивния съд и за проверка на събраните доказателства при това разглеждане. Ако ВКС отмени решението като неправилно само поради неправилно прилагане на материалния закон, той ще реши по същество правния спор и така ще сложи край на исковия процес. Когато ВКС установи, че при ново разглеждане на делото въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, той ще отмени решението на въззивния съд и ще му върне делото за ново разглеждане.
XIII. Както при първото, така и при повторно връщане на делото на въззивния съд, той се произнася с решението си по върнатото дело и относно отговорността за разноските при водене на делото пред ВКС. Когато ВКС не връща делото за ново разглеждане, той се произнася относно отговорността за разноските по воденото пред него дело или обезсилва обжалваното решение на въззивния съд като недопустимо.
XIV. Отклоненията на касационното производство се състоят в прекратяването му, без по него да се постановява решение. Прекратяването може да се дължи на факти, водещи до прекратяване на първоинстанционно производство – смърт на страна по строго лично дело (запрещение); сливане между страните по делото със съгласие на ответника, отказ от иска и сключване на съдебна спогодба пред ВКС. В тези случаи ВКС следва да прекрати производството, независимо в коя фаза е то, и да обезсили постановените по тях решения. Прекратяването може да се дължи и на факти, специфични за въззивното и касационното производство – оттеглянето на жалбата. Недопустим е предварителен отказ от правото за касационно обжалване. Различно при оттеглянето на касационната жалба е, че обжалваното пред ВКС решение на въззивния съд ще влезе в сила от деня на влизане в сила на определението на ВКС за прекратяване на делото.
№77 СЪЩНОСТ И ОБСЕГ НА ОТМЯНАТА ПО ЧЛ.231 ГПК
І. СЪЩНОСТ .
1. Определение – самостоятелно съдебно производство за извънинстанционен контрол и отмяна на влезли в сила решения , когато те са неправилни , поради някоя от причините , посочени в чл.231.
1/ средство за защита срещу влезли в сила порочни решения
2/ не е обжалване – развива се след като решението е влязло в сила и процесът е приключен
3/ не е фаза на исковия процес , а самостоятелно извънинстанционно производство
4/ не обхваща всички видове порочни решения и всички техни пороци – само НЕПРАВИЛНИ решения и то , когато неправилността се състои в несъответствие между решението и действителното правно положение и се дължи на изчерпателно изброени в чл.231 причини
5/ свързва се с принципа за дирене на истината и цели да го обезпечи – отмяната на влезли в сила решения отстранява тяхната СПН и налага повторно разглеждане на делото , за да бъде заместено неправилното решение с ново правилно решение
ІІ. ОБСЕГ НА ОТМЯНАТА ПО ЧЛ. 231 ГПК
1. На отмяна подлежат :
1/ само необжалваеми и ползващи се със СПН решения
2/ определения за прекратяване на делото /при отказ от иск/
3/ изпълнителни действия /възлагане на имот при публична продан/
2. Отмяната е недопустима , когато съществува друг ред за атакуване на акта или за защита на правото :
1/ отмяна на охранителни актове
2/ решения по издаване на изпълнителни листове
3/ определения за възобновяване на срок
ІІІ. ЛЕГИТИМИРАНИ ЛИЦА
1. Легитимирана да възбуди производството е “заинтересуваната страна”
1/ лицето обвързано от неизгодно за него решение , което е неправилно поради порок по чл.231 , засягащ това лице – за да е налице интерес /право за отмяна/ , е нужно посочените условия да са налице кумулативно
2/ няма право за отмяна :
§ Необвързано от решението трето лице
§ Лице , което може да се защити с иск
§ Страната , за която решението е изгодно , макар и нередовно призована
§ Незасегната от порока страна , макар решението за нея да е неизгодно
3/ могат да искат отмяна – главна , подпомагаща и контролираща страна , както и техни правоприемници
§ Привличане на подпомагаща страна в производството за отмяна е недопустимо
§ Отмяната в полза на един от необходимите другари ползва и останалите . При необходимо другарство или обикновено другарство, ако неправилността на решението засяга общ факт, всеки от другарите може да се присъедини / по аналогия с чл.204 ГПК /
3. Срещу кои лица се насочва производството :
1/ за които решението поражда благоприятни последици
2/ страната , в полза на която е постановено решението , неин помагач
3/ всички необходими другари
4/ всички обикновени другари , ако отмяната се иска поради неистинност на констатации на решението относно общи за тях факти
№78 О С Н О В А Н И Я ЗА О Т М Я Н А ПО ЧЛ.231 ГПК
А.Законът изброява изчерпателно ОСНОВАНИЯТА ЗА ОТМЯНА ПО ЧЛ.231 ГПК и те не могат да се прилагат разширително.
I.Чл.231 б. “А” – може да се иска отмяна , когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото , които при решаването му не са могли да бъдат известни на страната , срещу която решението е постановено.
Касае се за н е п ъ л н о т а на фактическия или доказателствения материал , разкрита след влизане на решението в сила , която не се дължи на процесуално нарушение на съда или на небрежност на страната . Неправилността на решението се дължи на невиновна /обективна/ невъзможност да се разкрие истината по време на висящността на делото.
1. “Обстоятелства” – факти на действителността , които имат спрямо спорното правоотношение значение на юридически или доказателствени факти .
§ Фактите трябва да са нови , т.е. да не са били вече включени във фактическия материал на делото , докато то е било висящо.
§ Не трябва да са новосъздадени , т.е. да са възникнали след приключване на устните състезания , завършили с влязло в сила решение , тъй като тези факти не се преклудират от СПН и заинтересуваната страна може да предяви нов иск въз основа на тях.
§ Основание за отмяна са само новооткритите юридически или доказателствени факти , които са могли, ако са били известни , да бъдат включени в делото , защото са съществували към деня на приключване на устните състезания , след които решението е влязло в сила.Кога се е осъществил новооткритият факт е без значение , решаващо е ,че той е бил налице когато делото се е намирало в такава фаза на развитие, че той е могъл да бъде изтъкнат и взет предвид . Понеже не е бил взет предвид от съда,решението е обективно неправилно. Когато новооткритият факт може да бъде изтъкнат като ново основание на иска , предявен от ищеца , отмяна по чл.231 е недопустима .
2. Страната трябва да подкрепи твърденията си с нови писмени доказателства, тъй като те се отнасят до нови факти.
§ Официални или частни документи , изходящи от противната страна .
§ Обикновено документът потвърждаващ новооткритото обстоятелство , ще бъде също новооткрит , но може да бъде и новосъздаден , т.е. издаден след влизане на решението в сила.
3. Новооткрити или новосъздадени документи относно факти , които са били твърдени през висящността на делото , но не са могли да бъдат доказани поради липса на тези документи .
4. Нужно е заинтересуваната страна да не е знаела за тях или макар и да е знаела, да не е била в състояние да се снабди с документа, за да го представи по делото до приключване на устните заседания , без това да се дължи на на липсата на нормално дължимата грижа за доброто водене на делото . Ако страната е знаела за обстоятелството или за доказателството и е могла да го представи , отмяната е недопустима .
§ Липса на дължима грижа за доброто водене на делото ще бъде налице , когато страната не е представила находящ се в нея документ , който й е бил известен ; страната не е положила грижа за да узнае обнародван регулационен план или публикувана в ДВ наредба и т.н.
§ За разлика от обжалването отмяната по чл.231 б. “А” не е средство , с помощта на което страната може да поправи собствените си грешки при попълване на делото с факти или с доказателства . Законът санкционира небрежността на страната като я обвързва окончателно с неправилното решение, което е резултат от нейната небрежност.
II. Чл.231 б. “Б” – може да се иска отмяна , когато по надлежния съдебен ред се установи неистинност на показанията на свидетелите , на заключението на вещите лица , върху които е основано решението , или престъпно действие на страната , на нейния представител или на член от състава на съда , във връзка с решаването на делото.
Общото за всички случаи е , че източник на неправилността на решението е извършено престъпление .
1. Нужно е престъплението да е установено по надлежния съдебен ред , т.е. с влязла в сила присъда или влязло в сила решение по чл.97,ал.4 ГПК , когато наказателното преследване е изключено поради някоя от причините по чл.21 НПК. Искът по чл.97, ал.4 е необходим и когато по прекратеното наказателно дело са събрани доказателства за престъпление по чл.231, б. “Б” ; и когато то е установено с присъда обезсилена поради амнистия, преди да влезе в сила .
2. Нужно е това престъпление да е обусловило съдържанието на решението в атакуваната му част . Решението трябва да е основано на лъжливи показания или заключения ; или да бъде повлияно от другите престъпления визирани в чл.231 б. “Б”. Когато решението би останало същото , даже и да се отстранят лъжливите показания или заключения , отмяната е недопустима .
ІІІ. Чл.231, б.”В” – може да се иска отмяна :а/ когато решението е основано на документ , който по надлежния съдебен ред е признат за подправен ; или б/ когато то е основано на постановление на съд или на друго държавно учреждение , което впоследствие е било отменено.
1. Може да бъде , както материална , така и интелектуална подправка на документ.
§ Унищожаването на документ попада под чл.231, б. “Б”, а не тук.
§ Не е нужно подправката да изхожда от противната страна .
§ Не е нужно страната , която иска отмяната да е оспорила истинността на документа при разглеждане на делото . Дори при оспорване документът да е бил признат за истински от гражданския съд , отмяна може да се иска , ако след това той е бил признат за неистински с влязла в сила присъда.Искът по чл.97,ал.3 за установяване неистинността на подправен документ е допустим само докато е още висящо производството , в който той е бил представен. При влязло в сила решение , основано на подправен документ , заинтересуваната страна може да иска неговата отмяна само чрез установяването на подправката с влязла в сила присъда или решение по чл.97,ал.4.
2. Когато решението е било обусловено от задължителната за съда сила на съдебно решение по преюдициален въпрос или от задължителната сила на административен акт . Отмяната на тези актове , и то с обратна сила , събаря основата , на която е изградено решението , и то също следва да бъде отменено .
§ Адм.акт трябва да е индивидуален , а не нормативен.
§ Съдебната спогодба не е постановление на съд – развалянето й поради неизпълнение не е основание за отмяна на постановеното във връзка с нея решение.
ІV. ЧЛ.231, б.”Г”- може да се иска отмяна , когато между същите страни , за същото искане и на същото основание са постановени две влезли в сила решения , които си противоречат . Законът предвижда отмяна на това от тях, което е неправилно.
1. Противоречието трябва да съществува между решения , изхождащи от еднакво компетентни правораздавателни органи .
2. Противоречието трябва да съществува между решенията , а не между техните мотиви или между решение и мотивите на друго решение .
3. Трябва да има пълно обективно и субективно тъждество между делата , по които те са постановени . Достатъчно е предметът на едното дело да се включва в другото .
4. Когато по второто дело отводът за пресъдено нещо е бил пропуснат или е бил неправилно отхвърлен.
V. Чл.231, б.”Е” – страната не е могла да вземе участие лично или чрез надлежен представител във воденето на делото. Законът предполага , че делото е останало непопълнено с отнасящи се до него факти или доказателства и решението е неправилно . Страната не трябва да сочи доказателства за неправилността на решението , нито съдът може да я проверява предварително като условие за отмяната .
1. Когато страната е била лишена от възможност да участва в разглеждането на делото поради нарушаване на съдопроизводствените правила , обезпечаващи участието на страните в производството .
§ На ответника не е бил връчен препис от исковата молба и не е бил призован по делото
§ Страната не е призована за заседанието ,на което е решено делото
§ Когато призоваването поради нередовност е нищожно и т.н.
2. Когато страната не е била надлежно представлявана
§ Страната е била недееспособна , а в делото не е взел участие неин законен представител или попечител .
§ Страната е представлявана от представител без представителна власт или представителят е излязъл извън границите й .
§ Не е бил назначен представител при призоваване чрез ДВ.
3. Когато страната не е могла да се яви на заседанието , за което е била призована , нито лично , нито чрез повереник поради препятствие , което не е могла да отстрани .
§ Причината за неявяването трябва да бъде внезапна и непреодолима
§ Преодоляването да е свързано за страната с рискове , които е неоправдано да се иска тя да понесе
§ Ако страната е имала възможност да упълномощи повереник, тя може да иска отмяна само , ако и спрямо повереника са настъпили причини , осуетявящи неговото явяване по смисъла на чл.231, б. “Е”.
VІ. Чл.231, б.”Ж” – когато страната е била призована чрез обнародване и е била представлявана по реда на чл.16,ал.5 ГПК като лице с неизвестно местожителство , макар че е имала установено местожителство .
VІІ. Чл.231, б.”З” – Когато с влязло в сила решение на български съд не е взета предвид или е неправилно приложена “Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи” и засегнатото лице е сезирало Европейския съд в Страсбург, който е приел , че конвенцията е нарушена . Всичко това се предполага като се прави паралел със сходната хипотеза за възобновяване на наказателното дело - чл.362, ал.1, т.4 НПК.
VІІІ. Чл.231 , ал. 2 – с оглед стабилитета на брачните отношения се изключва отмяна на решение , с което е постановен развод , унищожаване на брака или бракът е признат за несъществуващ .
Б. ОБРАЗУВАНЕ НА ПРОИЗВОДСТВОТО ЗА ОТМЯНА ПО ЧЛ.231
І. Компетентен съд – ВКС в тричленен състав , когато отменя решения на районен , окръжен или апелативен съд; и петчленен състав на ВКС , когато атакуваното решение е на състав на ВКС.
ІІ. Сезирането на ВКС става с молба на заинтересуваната страна , която се подава чрез първоинстанционния съд ;прилага се и препис за ответната страна , която може да даде отговор в 7-дневен срок от получаване на преписа .
1. Молбата трябва да отговаря на изискванията на чл.198, б. “А” “Б” “Г” и “Е” и на чл.199 и да съдържа точно и мотивирано изложение на основанията за отмяна .
2. В случай на недостатъци на молителя се изпраща съобщение за отстраняването им в 7-дневен срок . При неотстраняването им в дадения срок се прилагат разпоредбите на чл.218в , ал.3,4 и 5 .
ІІІ. Преклузивен срок – молбата за отмяна трябва да се подаде в 3-месечен срок от узнаване на обстоятелството , което служи като основание за отмяна на решението , а в случаите на чл.231, б. “Е” и “Ж”срокът тече от деня , в който страната е узнала лично или чрез своя представител за за решението , постановено без нейно участие.
1. Докато решението не е влязло в сила срокът по чл.232 не може да започне да тече.
2. Когато се иска отмяна по чл.231 , б. “А” –“В” срокът започва да тече от деня , когато страната разполага с документа или е узнала за присъдата или решението.
3. 3-месечният срок е ограничен от 1-годишният срок , който започва да тече от възникване на основанието за отмяна , а ако то предхожда решението , началният момент е влизане на решението в сила.
ІV. Разглеждане на молбата от ВКС – в открито съдебно заседание , на което се призовават страните .
1. ВКС проверява допустимостта на искането :
§ Подлежи ли атакуваният акт на отмяна по чл.231
§ Изхожда ли от легитимирано лице
§ Подадено ли е в срок
§ Молбата редовна ли е
Ако искането е недопустимо , ВКС го оставя без разглеждане и прекратява производството . По същия начин се постъпва и ако искането за отмяна се оттегли .
2. Ако искането е допустимо , ВКС пристъпва към проверка на неговата основателност – ВКС е обвързан от изтъкнатото в него основание , но не и от правната му квалификация.В случаите по чл.231, б.”Г” Съдът трябва да отмени това решение , което е неправилно , а не това, посочено молителя в искането му .
§ Проверява се дали изтъкнатото основание попада под някое от предвидените в чл.231
§ Ако попада , дали е доказано – доказателствената тежест се носи от молителя.
3. Решението на ВКС:
§ Отхвърля искането като неоснователно
§ Уважава го като отменя неправилното решение изцяло или в тази му част , до която се отнася основанието . В този случай изпълнението му се спира , а ако новото решение е различно от предишното прилага се чл.241 , ал.3 , изр.второ.
§ Искането за отмяна не спира изпълнението , но ВКС може като обезпечителна мярка да спре изпълнението при условията на чл.218б , ал.2-5 .
4. ВКС връща делото за ново разглеждане , с изключение на случаите по чл.231 , б. “Г”, освен ако и двете решения са неправилни .
§ Връща се на съда , постановил отмененото решение , но на друг състав .
§ Висящността на делото се възстановява в рамките на отменената част и спрямо лицата , относно които решението е отменено . В неотменената част и спрямо лицата , относно които решението не е отменено , то е в сила и пререшаването на делото е изключено .
§ В отменителното решение ВКС посочва откъде да започне разглеждането на делото.
№79 ОТМЯНА НА ВЛЯЗЛО В СИЛА РЕШЕНИЕ ПО МОЛБА НА ТРЕТО ЛИЦЕ
І. СЪЩНОСТ
1. Отмяната на влязло в сила решение по реда на чл.233, ал.2 ГПК защитава третите лица /ТЛ/ ; тези , които не са взели участие в делото , защото не са били конституирани като страна / главна , подпомагаща или контролираща /, но чиито права са били засегнати от влязло в сила неправилно решение , постановено между други лица .
Засягането може да се дължи на разпростиране спрямо ТЛ на правни последици на решението или на други негови отражения върху правната сфера на ТЛ.
2. Съществуват няколко способа за защита на ТЛ – всички те влизат в действие срещу влязло в сила решение , което според ТЛ е неправилно , така че неоправдано накърнява тяхната правна сфера .
ІІ. Отмяна по реда на чл.233 , ал.2 ГПК – постановява се от ВКС по реда на самостоятелно , извънинстанционно , контролно-отменително произ- водство .
1. Основание и цел на отмяната .
1/ ОСНОВАНИЕ – отмяната по чл.233,ал.2 брани ТЛ срещу СПН , която се разпростира спрямо тях поради неделимостта на спорното правоотношение , участници в които са и ТЛ. Чл.233,ал.2 препраща към чл.172, ал.2 , т.е. към необходимото другарство /задължително и факултативно/ . ТЛ разполага с право на иск /относно предмета на СПН/, то е трябвало да бъде конституирано като главна страна , легитимирана да вземе участие в делото . Поради неделимостта на спорното правоотношение , то трябва да бъде обвързано от СПН , макар и да не е било конституирано като страна. Оттук и вероятността постановеното решение да е неправилно .
2/ ЦЕЛ – защитата срещу постановеното по този начин неправилно решение е отмяната му по молба на ТЛ. Чрез нея се брани неговото право на иск , а следователно и на участие в делото .
§ Отмяната на решението възобновява разглеждането на делото , но този път с участието на ТЛ и възстановява упражнението на неговото право на иск .
§ Стимулира ищците по дела относно неделими права да насочат иска срещу всички пасивно легитимирани лица , като ги предупреждава , че иначе решението ще бъде леко отменено по молба на ТЛ.
2. Легитимирани да искат отмяна и нейният ефект.
1/ ЛЕГИТИМИРАНИ – не всички ТЛ , спрямо които се разпростира СПН , а само тези ТЛ , които имат право на иск по делото като участници в неделимо спорно правоотношение , така че биха били необходими другари, ако бяха конституирани като главна страна по делото .
§ Лица , които би следвало да са задължителни другари
§ ВАС приема , че нормата на чл.233, ал.2 ГПК е пряко приложима и в адм.процес по силата на чл.11 ЗВАС . Легитимирани да искат отмяна са неконституираните по делото заинтересувани лица .
2/ НЕ СА ЛЕГИТИМИРАНИ да искат отмяна :
§ ТЛ , които нямат право на иск по делото
§ ТЛ , които макар да имат такова право , могат да бъдат лишени от участие в делото на едно или друго основание
3/ ДЕЙСТВИЕ НА ОТМЯНАТА – тя възстановява участието на ТЛ в делото и води до постановяване на еднакво решение спрямо всички лица , легитимирани като страна в спора . Решение се отменя не само спрямо ТЛ , но и спрямо страните по първоначалното дело. Отмяната се явява като санкция спрямо тях.
3. Особености на отмяната по чл.233 , ал.2 в сравнение с чл.231.
1/ МОЛБАТА на ТЛ засяга и двете страни по делото , тъй като цели отмяна на решението и помежду им . За това те заедно са насрещна страна в производството по чл.233, ал.2 . Другарството е задължително .
2/ СРОКЪТ, в който отмяната трябва да бъде поискана е 3-месечен и тече от деня , в който ТЛ е узнало за влязлото в сила решение. 1-годишният срок по чл.232 не важи тук .
3/ ОСНОВАНИЕТО за отмяна е единствено неучастието в делото на ТЛ, легитимирано да вземе участие в него като страна . Не е нужно и е недопустимо да се проверява правилността на решението .
4/ НАДЛЕЖНИЯТ СЪД , на който трябва да се върне делото за ново разглеждане е първоинстанционният .
5/ При задължително другарство на страната на ищеца ТЛ , което след отмяната на решението по чл.233, ал. 2 би заело по делото роля на съищец, може да заяви пред ВКС , че не желае да се води делото . В такъв случай ВКС следва да прекрати делото поради липса на изискуемата от закона съвкупна легитимация . Постановеното решение ще се обезсили като процесуално недопустимо .
ІІІ. Защита на ТЛ , спрямо които СПН се разпростира , но които нямат право на отмяна по чл.233,ал.2 , защото нямат обезпечено право на участие в делото като главна страна , може да стане срещу решение , което е плод на измама , организирана от страните по делото . Тя не е изрично уредена от закона , но по аналогия се прилага чл.135 ЗЗД /практика на ВС/.
1. Искът трябва да бъде предявен срущу двете страни по делото в срока на общата погасителна давност и подлежи на разглеждане по общия ред .
2. В тежест на ТЛ е да докаже , че процесът между тях е бил симулативен .
3. Уважаването на иска по чл.135 ЗЗД води до относителна недействителност на атакувания акт .Той се счита за недействителен спрямо ищеца , а не и между страните. Същото важи и когато ТЛ атакува влязло в сила решение с иск по чл.135 ЗЗД – то се счита отменено само спрямо ТЛ , а остава в сила между страните .
ІV. Защита на ТЛ срущу други неблагоприятни за тях отражения на влязлото в сила неправилно решение по дело , водено между други лица , става по общия исков ред . ТЛ не е обвързано от СПН. По този ред ТЛ ще се брани :
1. Срещу доказателствената сила на фактическите констатации , съдържащи се в мотивите на решението, като я оборва инцидентно по делото , по което тя се предявява.
2. Срещу неправилното решение , постановено между други лица , което легитимира едно от тях като притежател на право, принадлежащо на ТЛ, пропуснало да встъпи като главно.ТЛ ще се защити чрез иск срещу претендента или по иск предявен от него ; решението по този иск , с което правото на ТЛ би било признато , ще обезсили легитимиращия ефект на предходното неправилно решение .
3. Срещу изпълнението на неправилно решение , което уврежда ТЛ , макар че се провежда срещу другиго , ТЛ ще се защити по исков ред като спре изпълнението чрез обезпечаване на предявения иск .
Срещу изпълнителната сила на неправилното решение , когато тя по изключение се разпростира и срещу ТЛ , то ще се защити пак по исков ред , като разкрие несъществуването на изпълняемо право или на своята отговорност за него .Предявеният иск трябва да бъде обезпечен чрез спиране на изпълнението.
80.Право на принудително изпълнение. Изпълняемо право.
1. Както исковият процес предпоставя правото на иск, така и изпълнителният процес предпоставя правото на принудително изпълнение, за да бъде допустим.
2. Правото на принудително изпълнение се състои в правомощието да се изисква от изпълнителния орган да предприеме действията, включени в съответния изпълнителен способ. На това правомощие отговаря задължението на изпълнителния орган да приложи този способ. Правото на принудително изпълнение не се състои, обаче, в правомощие на кредитора да иска да бъде удовлетворен.
3. Правото на принудително изпълнение принадлежи на лицето, което изпълнителното основание сочи като кредитор и може да бъде насочено само срещу лицето, което същото основание сочи като длъжник.
4. Правото на принудително изпълнение не е право на кредитора срещу длъжника, а е държавноправно, процесуално правомощие, по което задълженото лице е изпълнителният орган. Длъжникът не може да удовлетвори правото на принудително изпълнение, но може да го направи безпредметно и да го прекрати, ако изпълни задължението.
5. За да възникне и съществува правото на принудително изпълнение предпоставя:
Ø Притезание, което се нуждае от принудително удостоверяване, защото не е доброволно удовлетворено /т.нар. изпълняемо право/.
Ø Предвиден от законът документ, който доказва съществуването на неудовлетворено притезание /т.нар. изпълнително основание/.
Ø Изпълнителен лист, без който правото на принудително изпълнение не може да бъде удовлетворено. Правото на принудително изпълнение преди да бъде упражнено, трябва да бъде проверено от съда: дали е възникнало, в полза на кого, спрямо кого и за какво изпълняемо право то съществува. Увери ли се, че правото на принудително изпълнение, съдът ще разреши принудителното изпълнение като издаде изпълнителен лист.
Изпълнителният лист не е условие за съществуване на правото на принудително изпълнение, а предпоставка за неговото законосъобразно упражняване.
Изпълнителният лист удостоверява правото на принудително изпълнение пред изпълнителния орган.
Изпълнителният лист не е условие за допустимост на изпълнителния процес, само когато законът позволява да се започне изпълнение направо въз основа на изпълнителното основание.
6. Изпълняемо право: винаги е притезание, защото изпълнителният процес осъществява не всякакви права, а само притезания, а дори и не всички притезания, а само изискуемите и ликвидните. Т.к. поради неизискуемост на притезанието не може да се иска доброволно изпълнение, на още по-силно основание не може да се иска и принудително изпълнение. Затова нямат качеството на изпълняемо право: срочните, условните притезания и тези, обусловени от изпълнението на насрещно задължение на кредитора – чл.243.
7. Неопределимостта на дължимата престация изключва принудителното и изпълнение, поради това неликвидните притезания нямат качеството на изпъляемо право.
Изпълняемото право е следователно изискуемо и ликвидно притезание.
Изпълняемото право е обикновено гражданско, но в предвидените от закона случаи може да бъде и публичноправно. Без значение е какъв е предметът на престацията, кои са страните по него (кредитор/длъжник) и дали то е (не)имуществено.
8. Изпълнителният процес е санкция за неудовлетвореното изпълняемо право и следователно предпоставя нарушено право. В този смисъл изпълняемото право предпоставя изпълнителния процес.
Прекратяването на изпълнителния процес означава, че той се погасява като процесуално правоотношение при разкрита липса на изпълняемо право. Т.е. изпълняемото право обуславя законосъобразното възникване и съществуване на изпълнителния процес.
9. Длъжникът не може да окаже съпротива на изпълнителния орган, под предлог, че изпълняемото право не съществува. До обезсилване на изпълнителния лист действията на изпълнителния орган са процесуално законосъобразни. Но това не премахва материалната законосъобразност на изпълнителния процес, воден без изпълняемо право: тя преодолява процесуалната /формалната/ законосъобразност и води до прекратяване на изпълнението и обезсилване с обратно действие на всички извършени изпълнителни действия.
неделя, 25 октомври 2009 г.
Граждански процес / Теми 54-70
№ 54 СПИРАНЕ И ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ДЕЛОТО
Спиране на делото.
I. Спирането на делото (СД) е временна недопустимост на развитието на висящия процес, т.е. важаща през целия известен период забрана да се извършват от съда и от страните процесуални действия по делото. При спирането се запазват: а) важимостта на вече извършените процесуални действия; б) висящността на процеса, т.е. съществуването на процесуалното правоотношение; в) възможността да се поднови производството. СД може да настъпи през всяка фаза на исковия процес до влизане на решението в сила, независимо от основанията за СД.
II.СД настъпва по силата на закона, по разпореждане на съда, по волята на страните.
1. СД по силата на закона означава, че спирането настъпва със самото осъществяване на предвидения от закона факт, без да е нужно искане на страната или разпореждане на съда – дори без да е нужно фактът, предизвикващ СД, да е станал известен на съда или страните. Такъв характер има СД в случаите на чл.182, б. “б, в” и чл.637 ТЗ.
а) Според чл. 182, б. “б” делото се спира при смърт на една от страните. СД се налага, за да се издирят правоприемниците и да се призоват те като страна по делото.
б) Според чл. 182, б “в” делото се спира, когато страната стане недееспособна, така че е нужно да се учреди спрямо нея настойничество или попечителство.
в) Сходно със спирането поради недееспособност е спирането на делата относно имуществени права, претендирани срещу или от несъстоятелен длъжник, което настъпва с откриване на производството по несъстоятелност – чл.637 ТЗ.
СД настъпва от деня на събитието по чл. 182, б “б, в”. Но ако тези събития са настъпили след приключване на устните състезания, те не пречат съдът да постанови решение по делото, а СД настъпва, след като съдът постанови решението си – чл. 182(2).
2. СД настъпва по разпореждане на съда в случаите на чл. 182, б. “г, д, ж”, както и когато втората инстанция спре делото по повод на частна жалба – чл. 216. Към тази група трябва да се отнесе и СД по чл.11(1). СД по разпореждане на съда не означава, че съдът спира делото по свое усмотрение. При наличността на предвидените от закона факти съдът е длъжен да спре делото. Но тези факти не действат по право. Нужна е преценка на съда, изразена в определението му за СД. Затова то е актът, предизвикващ СД.
а) Съдът спира делото според чл. 182, б. “г”, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спряното дело. Касае се за СД поради връзката между делата (преюдициалност на едното дело спрямо другото). Ще бъде спряно обусловеното дело, макар то да е образувано по-рано от обуславящото дело.
б) На същата плоскост лежи и СД по чл. 182, б. ”д”, защото СД поради разкрити по делото престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор, се предвижда от закона, за да може да бъде взета предвид доказателствената присъда относно тези факти. Според т.8 на ТР № 1 от 2001г. ВКС - не може да спре висящото пред него дело въз основа на чл. 182, б. ”г, д”. Решаващото съображение на ВКС е, че той не е инстанция, пред която могат да бъдат представени нови доказателства, непредставени пред въззивния съд.
в) Обусловеността на висящото дело от препирнята за подведомственост (чл.11, ал.1) или от съдбата на обжалваното определение (чл.216) е също основание за СД. Но докато в случая на чл.11(1) съдът е длъжен да спре делото, в случая на чл. 216 втората инстанция не спира делото поради самия факт на частната жалба, а преценява доколко тя е основателна и в каква степен нейното уважаване ще се отрази върху делото.
г) С реформата от 1997г. бе въведено ново основание за спиране на делото с разпореждане на съда, а именно съдът спира делото, когато е отправил сигнал до ВКС съобразно чл.13 ЗСВ, че приложимият по делото закон противоречи на К – чл. 182, б. “ж”.
3. СД по волята на страните предвижда чл. 182, б ”а”. Нужно е да са налице съвпадащи искания на двете страни да се спре делото, отправени до съда. Този фактически състав, а не извънпроцесуален договор за СД има предвид чл. 182, б. “а”, когато говори за СД по общо съгласие на двете страни. СД по чл. 182, б. “а” цели да улесни уреждането на спора чрез спогодба между страните. Чл. 182(3) допуска да се спира делото на това основание само веднъж в течение на производството пред една инстанция.
Когато са налице предвидените от закона условия, съдът е длъжен да спре делото въз основа на чл. 182, б. “а”, но СД настъпва не от деня на изявеното пред съда общо искане за СД, а от деня на определението на съда.
4. Относно предпоставките за СД между страните може да възникне спор. Той се решава от съда при тяхното участие с определение. Ако с него съдът постанови СД, то може да се обжалва с частна жалба (чл.185): прегражда се пътят на търсената защита, като тя се отлага за дълго време.
III. Последиците от СД се проявяват в няколко насоки.
1. Нито съдът, нито страните могат да извършват след СД процесуални действия, насочени към движение на делото. Бъдат ли извършени такива действия, те ще бъдат опорочени. Върху тях не може да бъде основано решението – иначе то ще бъде опорочено и ще подлежи на отмяна. Казаното не се отнася до действията, с които се изтъкват фактите, които налагат СД, с които то се констатира или постановява и с които се осъществява възобновяването на спряното дело. Понеже обезпечаването на иска е самостоятелна форма на защита и не оказва въздействие върху съдържанието на решението, то може да бъде постановено и през времето, когато делото е спряно – чл.11(1), чл. 310(4).
2. През време на СД спират да текат всички процесуални срокове (законни и съдебни), които са започнали да текат преди СД. Спирането на срока започва от деня на СД и трае през цялото време, докато трае СД - чл.35.
Ако срокът не е започнал да тече в деня на СД, той ще започне да тече от деня на възобновяването на делото.
3. Всички последици на СД отпадат занапред от деня, когато то бъде възобновено.
Възобновяване на делото.
IV. Възобновяване на делото (ВД) означава възобновяване на процесуалните действия по неговото развитие. ВД е вдигане на временната забрана да се процедира по делото, в която СД се състои. ВД предпоставя, че пречките за развитието на делото, довели до СД, са отпаднали. Но тяхното отпадане не действа по право. ВД става с нарочно определение на съда, с което съдът установява, че пречката, наложила СД, вече не съществува.
Почин за ВД могат да вземат както страните, така и съдът. Само ако СД е станало въз основа на чл. 182, б. “а”, ВД може да стане по искане на една от тях, а не служебно. Когато е постановено СД въз основа на чл. 182, б. “а” и никоя от двете страни не е поискала ВД в продължение на 6 месеца, от както е било спряно, делото се прекратява. Законът предполага, че страните са уредили извънсъдебно своя спор. Затова делото се прекратява на занапред, а както във всички други случаи – с обратна сила се заличават всички извършени по него процесуални действия. Постановеното по делото решение се обезсилва – чл. 184. Спорът обаче не е решен със СПН.
Определението за ВД е по движение на делото. То не подлежи на обжалване и не може да бъде отменено от постановилия го съд при условията на чл. 195(1). Определението, с което се отказва ВД, също може да бъде изменяно от съда, който го е постановил, но понеже прегражда развитието на делото, то подобно на определението, с което се постановява СД, може да се обжалва с частна жалба – чл.185.
Прекратяване на делото.
I. Прекратяването на делото (ПД) пресича възможността да се завърши процесът с решение и заличава с обратна сила процесуалните действия, извършени до ПД.
Затова ПД трябва да се отграничава от завършване на делото, което означава приключване на процеса с влязло в сила решение. Завършването на делото е винаги равнозначно на пълно развитие на процеса до изчерпване на верижния състав на производството. Завършването на производството слага край на висящността на делото поради това, че вътрешнопроцесуалната задача на производството – да се постанови влязло в сила решение – е постигната. ПД винаги предхожда завършването на делото и слага край на висящността на процеса, като последното е единственото общо между ПД и завършването на делото.
ПД: а) заличава с обрана сила процесуалното правоотношение; б) обезсилва извършените по него процесуални действия; в) изключва възможността да се възобнови производството така, както то се възобновява при СД.
II. Основанията за ПД могат да бъдат обединени в три групи.
1. В първата влиза липсата или ненадлежното упражняване на правото на иск, т.е. липсата на която и да било положителна процесуална предпоставка, или наличността на процесуална пречка, освен на тези, при които законът предписва друга последица. В тези случаи ПД е санкционна последица на порочното учредяване на процеса. То е равнозначно на унищожаване на процесуалното правоотношение.
2. Във втората група влизат случаите на десезиране на съда поради оттегляне на иска, отказ от иска или съдебна спогодба. В тези случаи ПД е последица на последващото отпадане на правото и задължението на съда да постанови решение за разлика от първата група случаи, когато ПД е последица на първоначална липса на такова право и задължение.
3. В третата група се включват всички други случаи, когато се стига до ПД: а) смърт на страна по дело относно строго лични правоотношения; б) сливане на качествата ищец и ответник по делото в един и същ правен субект; в) невъзобновяване в срока по чл. 184 на дело, спряно по общо съгласие на двете страни; г) пропускане на срока по чл. 193 да се поиска допълнително решение по тази част от спора, която не е била обхваната от решението.
Налице ли е някое от основанията за ПД, съдът е длъжен да прогласи с определение ПД, след като изслуша и двете страни, защото ПД прегражда пътя на защита и на двете страни.
III. Макар и да следва от различни основания, ПД има във всички случаи последици, които са сходни.
1. С обратна сила се заличава процесуалното правоотношение и висящността на процеса отпада.
2. Всички процесуални действия по прекратеното дело се обезсилват. Невлязлото в сила решение, заварено от ПД, също се обезсилва. Отпадат с обратна сила и правните последици на предявения иск.
3.Прекратеното дело не може да бъде възобновено нито по молба на страните, нито служебно от съда.
4. ПД пречи да се формира СПН относно спорното право освен при отказ от иска – чл. 119(2); при съдебна спогодба – чл. 125(3). Ето защо извън тези случаи е възможно след ПД да се предяви отново иск относно спорното право между същите страни даже когато ПД се основава на липсата на правото на иска или ненадлежното му упражняване.
5. ПД може да настъпи във всяка от трите фази на исковия процес: първоинстанционно, въззивно и касационно производство.
№ 55 Съдебна спогодба
1. Съдебната спогодба (СС) е потвърден от съда договор между страните по висящо дело, с който те чрез взаимни отстъпки уреждат със сила на присъдено нещо изцяло или отчасти правния спор, като десезират съда и слагат край на делото в рамките на постигнатата СС.
СС е смесен институт както с оглед на фактическия си състав (ФС), така и с оглед на своите правни последици (ПП), тъй като се регулира едновременно от гражданското и процесуалното право.
1.1 От гледна точка на гражданския процес СС включва в себе си ФС и ПП на извънсъдебната спогодба (чл. 365 ЗЗД) :
- тя е двустранен възмезден договор. Отстъпката е частичен отказ от първоначалното правно твърдение на страната. Тя е средство, а не цел на СС. Целта е да се внесе яснота и определеност в отношенията на спорещите, като се сложи край на правния спор.
Не може да се сключи СС относно лични права; Процесуален субституент по правило не може да сключи СС; СС, сключена от законен представител, трябва да бъде одобрена от съда (чл. 17), а пълномощникът трябва да бъде изрично овластен, за да може да сключи СС (чл. 22); При необходимото другарство СС трябва да изхожда от всички необходими другари (чл. 172 /2/). СС трябва да отговаря на изискванията за валидно сключване на договор.
- материалноправните последици на СС произтичат от нейната цел.
Ø Двете страни взаимно се задължават да считат, че правното положение между тях е такова, каквото го прогласява СС, като се въздържат занапред от всякакво негово оспорване. В това се състои провоустановяващото или декларативното действие на СС. СС декларира, че от деня на тяхното възникване, правоотношенията между спорещите са били такива, каквито ги прогласява СС;
Ø Страните се задължават да спазват занапред такова поведение, което отговаря на установеното със СС правно положение (длъжникът да плати посочената в СС сума, а ищецът да не търси нищо повече от нея). В това се състои регулиращото действие на СС.
Декларативното и регулиращото действие на СС наподобяват Сила на присъдено нещо, но се различават от нея по своето облигационно естество.
Ø Доколкото договорно установеното със СС правно положение се отклонява от действителното правно положение, СС го преобразява (променя) съобразно със своето съдържание.
Подобно на извънсъдебната спогодба и СС може да обхване освен спорното право и други правоотношения между спорещите . С нея могат не само да се признават, но и да се прехвърлят права, включително вещни права върху недвижими имоти, стига те или потестативно право за тяхното придобиване да са предмет на делото. В трайната си практика Върх. Съд приема, че СС има вещно прехвърлително действие.
1.2 Но между СС и извънсъдебната спогодба няма тъждество. При СС към ФС и ПП на извънсъдебната спогодба се прибавят и съществени нови елементи, в които се състои разликата между СС и извънсъдебната спогодба.
2. Условия за сключване
2.1 За да е налице СС е нужно договорът за спогодба да бъде сключен пред съда, който разглежда делото и д бъде удостоверен в съдебния протокол, като той трябва да бъде подписан и от страните, а не само от председателя и секретаря на съда (чл. 125 /1/), т.е. СС може да бъде сключена само в съдебно заседание. Формата предписана от чл. 125 /1/ е условие за валидност на СС.
2.2 СС трябва да бъде потвърдена от съда. Той проверява не целесъобразността на СС, а само нейното съответствие със закона и добрите нрави. Когато прокурорът участва като страна в делото, съдът потвърждава СС, след като взема и неговото мнение (чл. 125 /2/).
Потвърждаването на спогодбата става с определение на съда. Спогодбата се вписва в протокола за заседанието, в което е постигната. По своята същност това определение е охранителен акт, който се издава по обща молба на страните, сключили СС, за да се придаде правна важимост на СС. Съдът не взема становище относно съществуването на прогласените със СС правоотношения, защото не проверява тяхното съответствие с действителното правно положение.
[В рамките на сложния ФС на СС(договорна сделка заедно с държавен охранителен акт) основният елемент е договорът за спогодба. Ако той е нищожен или унищожаем, опорочен е и потвърждаващият акт на съда. Потвърждаващият акт на съда е само правно условие (conditio juris), за да се прояви правният ефект на потвърдения договор за спогодба, а не е сам по себе си източник на този ефект и по-специално на силата на присъдено нещо, с която СС се ползва.]
2.3 Последният елемент от ФС на СС е изрично или мълчаливо съдържащото се в нея искане да се прекрати делото като безпредметно поради договорното уреждане на правния спор.
3. Към материалноправните последици, които СС има в качеството си на гражданскоправна сделка, се прибавят държавноправните последици на силата на присъдено нещо и на изпълнителната сила, с която се ползва. Според чл. 125 /3/, СС има значение на влязло в сила решение.
3.1 Силата на присъдено (СПН) нещо на СС произтича от нейната цел – да се разреши правният спор. Като придава на СС СПН, законът цели :
- да насърчи спорещите да приключат делото със СС;
- да укрепи договорното действие на СС, като прибави към него и държавноправната обвързаност, в която се състои СПН;
- да стабилизира СС като акт, който слага край на делото;
3.2 С изпълнителна сила се ползва не всяка СС, а само тази, която има за предмет изискуемо притезание, защото само то е годен обект на принудително изпълнение.
3.3 СС слага край на делото : тя десезира съда, понеже разрешава спора със СПН. Когато въз основа на нея съдът прекратява делото, той обявява едно вече настъпило приключване на процеса, а не го предизвиква.
4. При СС се напластяват 3 акта : договорът за спогодба, определението, с което тя се утвърждава и определението, с което делото се прекратява.
4.1 Макар че се потвърждава от съда, СС запазва качеството си на договор. Затова тя не може да се обжалва (чл. 125 /3/) и да се атакува чрез извънредните средства за отмяна на влезли в сила решения, нито да се тълкува по реда на чл. 194. Ако СС с опорочена, порочността следва да се разкрие по исков ред, както когато СС е нищожна, така и когато е унищожаема.
4.2 В качеството му на охранителен акт определението за утвърждаване на спогодбата не може да бъде обжалвано (чл. 431 /2/) нито атакувано чрез извънредните средства за отмяна. Но когато то е порочно, ще може да бъде атакувано от прокурора по исков път (чл. 431 /3/).
4.3 В качеството му на акт, който прегражда развитието на делото, определението за прекратяване на делото въз основа на СС подлежи на обжалване (чл. 185; чл. 213 буква “а”), когато слага край на делото, макар че ФС на СС не е осъществен.
Ако СС бъде обявена за нищожна, унищожаема, развалена или определенията за утвърждаването ú или за прекратяване на делото бъдат отменени, разглеждането на делото се възобновява.
5. Близък до СС е установителният договор. От СС той се различава по липсата на воля за отказ от права или за поемане на задължения. Той е насочен към установяване на действителното правно положение между спорещите. Присъщи на установителния договор са облигационноправните последици на СС, а му е чуждо преобразяващото въздействие върху материалните правоотношения между спорещите.
6. Страните по висящо дело могат да сключат извънсъдебна спогодба (чл. 365 /1/ ЗЗД). Вместо обаче въз основа на нея да се стигне до прекратяване на делото поради оттегляне на иска (чл. 192 /5/), делото може да продължи. Тази спогодба има значението на юридически факт, релевантен за спорното право. Това право важи занапред така, както е установено с извънсъдебната спогодба. Намери ли, че тя е валидна, съдът трябва да реши делото съобразно с нея, като зачете нейния материалноправен ефект. Срещу това противната страна може да се защитава с възражение за нищожност или унищожаемост на сключената спогодба.
56. Постановяване на решението
Решението /Р/ е последният акт на исковото производство, с който то завършва. То предпоставя, че всички предхождащи го процесуални действия са вече предприети. Затова съдът пристъпва към постановяване на Р по делото след като обяви, че устните състезания са приключени /чл.186/.
За да обезпечи, че делото ще завърши с безпорочно /валидно, допустимо и правилно/ Р, законът въвежда редица изисквания, на които трябва да отговаря постановяването на Р. Те се отнасят до реда и условията за постановяването на Р, както и до съдържанието и формата на Р:
1.Р се основава на процесуалните действия по разглеждане на делото. Затова с оглед изискването за непосредственост, Р трябва да бъде постановено от съдебния състав, който е участвал в заседанието, на което е било завършено разглеждането на делото /чл.187(1)/. Р ще бъде опорочено, ако бъде постановено от друг състав. Нищожно е съдебното Р, когато в състава на съда, произнесъл Р, участва съдия, който при произнасянето не е член на съда, макар че той е бил такъв при последното съдебно заседание.
2.За да постанови Р, съдът се оттегля на съвещание. То трябва да бъде тайно /чл.187(1)/: никой друг освен членовете на решаващия състав не може да присъства на съвещанието или да вземе участие в него. Р трябва да изразява волята на съда, неповлияна от другиго. Неповлияно трябва да бъде становището, на всеки член от решаващия състав. Затова съвещанието трябва да започне със становището по делото на най-младшия от членовете на състава, а не със становището на председателя, от което другите членове биха могли да бъдат повлияни. Никой от членовете на състава не може да се въздържи да вземе становище по решаване на делото /чл.187(2)/. За да се постанови Р, нужно е да съвпаднат становищата на мнозинство от членовете на решаващия състав. Чл.187(1). Несъгласният с мнозинството член на състава може да изрази становището си отделно като свое особено мнение, но е длъжен да подпише Р /чл.187(3)/, защото той изразява волята на съдебния орган като цяло, а не волята на отделни негови членове. Но с реформата от 1997г. /чл.105(2)/ се предвиди, че първоинстанционните дела на РС и ОС се разглеждат от един съдия. Но чл.108(1), чл.187 и чл.189(3) предпоставят колегиален съдебен състав като решаващ орган. Те ще се прилагат по първоинстанционни дела, ако особен закон постановява, че разглеждането на тези дела става от колегиален състав, както и по въззивни и касационни дела, чието разглеждане става от тричленен състав.
При обсъждане на делото с оглед на въпросите, които то поставя, трябва да се спази определена поредност. Тя цели да се постанови с минимални усилия безпорочно Р, но не е условие за редовността на Р.
1.Първият въпрос, на който съдът трябва да си отговори е: какъв е предметът на делото, какво е спорното субективно право и какъв вид защита се търси спрямо него. Защото предметът на делото предопределя дали ищецът разполага спрямо него с право на иск, без което съдът не би могъл да постанови Р. Предметът на Р трябва да съвпада с предмета на делото, защото съдът е призован с Р да отговори на иска, като установи дали спорното право съществува. Съдът е длъжен да изчерпи спорния предмет, иначе Р ще бъде непълно. Съдът е длъжен да не излиза от спорния предмет като присъжда нещо различно в сравнение с исканото от ищеца.
2.След като уточни чрез предмета на делото предмета на Р, съдът трябва да си отговори на въпроса може ли да се произнесе по този предмет. Съдът трябва да провери дали ищецът има право на иск относно предмета на делото и дали е упражнил надлежно това право. Въпреки че в първото заседание съдът е правил тази проверка, той е длъжен да я повтори при постановяване на Р. Само така той би избегнал грешката да постанови процесуално недопустимо Р. Възможно е правото на иск да се е погасило след първото заседание и при постановяване на Р да не съществува. Ако се установим, че правото на иск не съществува или че не е надлежно упражнено, съдът трябва да откаже да постанови Р.
3.Установили, че процесът е редовно образуван, така че по него може да се постанови Р, съдът трябва да си постави въпроса: редовно ли са извършени от него и от страните тези процесуални действия по разглеждане на делото /призовавания; подготовка на делото; събиране на доказателства и др/, които обезпечават правилността на Р, защото, ако тези действия са порочни, ще бъде опорочено и Р. Съдът, ако установи, че е допуснал нарушения /напр: страната не е била редовно призована и др/, съдът не трябва да постановява Р, а да възобнови разглеждането на делото, за да отстрани допуснатите процесуални нарушения.
Ако установи, че процесът е безпорочен, съдът пристъпва към тази фаза от завещанията, която е насочена да разкрие дали спорното право съществува.
Тази фаза започва с издирване на приложимия закон, а не с преценка на доказателствата. Тази поредност се налага, както поради зависимостта на субективните права от правната норма, така и по съображение за процесуална икономия.
Издирването на приложимия закон обхваща проверка и становище:
- кой закон, местния или чуждия е приложим по спорното правоотношение;
- кой е нормативния акт, от който следва да бъде извлечена, отнасящата се до делото правна норма;
- влязъл ли е в сила този акт и не е ли отменен;
- какво е действието на този акт във времето, пространството и спрямо лицата;
- какъв е неговия смисъл /тълкуване на акта, за да се открие следващата от него правна норма/.
Във връзка с издирването на приложимия закон три въпроса трябва да спрат вниманието на съда:
1.Какво разбира чл.188(2) под “закон”- понятието закон трябва да се схваща широко. Той обхваща всеки източник на правни норми, отнасящи се до частноправни отношения, независимо от неговия вид и ранг, както и към кой клон на правната система спада:
а)закони са всички нормативни актове;
б)всички международни нормативни съглашения, ратифицирани и обнародвани от РБ;
в)закон е обичаят, когато законът отпраща към него;
г)тълкувателни решения на КС, НС и ВКС и ВАС.
2.Съдът трябва да провери дали нормативния акт е валиден. Проверката може да се прави спрямо всички нормативни актове с изключение на законите. При противоречие в съдържанието на закон и подзаконов нормативен акт по един и същ въпрос, съдът ще трябва да приложи закона.
3.Меродавен за решаване на делото е този нормативен акт, който в деня на постановяване на решението регулира спорното правоотношение. Закон с обратна сила може след предявяването на иска и преди постановяването на Р да заличи субективното право, което в деня на предявяването на иска е съществувало.
Съдът трябва да издири приложимия закон, защото трябва да основе Р си на него. Издири ли приложимия закон, съдът трябва с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изхожда от фактическите твърдения на страните, така както те са направени, без да проверява тяхната истинност чрез преценка на доказателствата, защото (не) основателността на предявения иск може направо да следва от закона при изнесените от страните факти.
Съдът трябва да изгради свой извод относно спорното право само върху тези факти, които страните с имали възможност са обсъдят при разглеждане на делото. Р на съда трябва да отрази правното положение между страните по делото такова, каквото е то в момента на приключване на устните състезания. Затова съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска стига те да са от значение за спорното право, било защото го пораждат, погасяват или променят.
Ако фактите, изнесени в подкрепа на иска, възраженията, репликите и дупликите са правнорелевантни и се нуждаят от доказване, за да се произнесе съдът дали спорното право съществува, трябва да прецени дали тези факти са доказани. Преценката на доказателствата е ядрото на решаващата дейност на съда, защото върху нея съдът изгражда своите констатации, че определени факти са се осъществили, а други- не и като подвежда тези констатации под правната норма, стига до извода, че спорното право (не) съществува.
Преценката на доказателствата съдът върши по свое вътрешно убеждение- чл.188(1). Законът не предопределя със задължителни за съда правила изводите, които съдът трябва да направи от събраните по делото доказателства. В необвързаността на съда от правила, предписващи доказателствената сила на доказателствените средства, се състои свободата, с която той разполага при преценка на доказателствата.
Свободата при преценката не означава, обаче, произволно формиране на съдийското убеждение. За да обезпечи правилността на съдийското убеждение относно фактите чл.188(1) задължава съда да прецени всички доказателства по делото. Доказателствата трябва да бъдат събрани с участието на страните, а в противен случай – съдът не може да основе Р си. Доказателства, които са без значение за делото или по закон са недопустими, съдът трябва да изключи от обсега на преценка, защото не може да основе на тях Р. Съдът е длъжен да прецени всички относими и допустими доказателства и то съвкупно /в тяхната взаимна връзка и зависимост/. Убеждението на съда трябва да бъде обосновано. То е такова, когато е резултат от верига от редица издържани съждения, отразяващи закономерностите и взаимните връзки между явленията.
В някои случаи законът ограничава свободата за преценка на доказателствата. Такъв е случая с формалната доказателствена сила на документите и материалната доказателствена сила на официалните документи- чл.143 и 144. задължителна за съда е доказателствената сила на акта за начет, на нотариалния акт за собственост. Тази обвързваща съда доказателствена сила, обаче не е необорима. Законните оборими презумпции също ограничават свободата за преценка на доказателствата. Изцяло е изключена свободната преценка на доказателствата относно факти, чието (не) осъществяване е установено с влязла в сила присъда.
Последният етап от съвещанията се състои в подвеждане на установеното фактическо положение под правната норма, за да се изведе заключението относно (не) съществуването на спорното право. Този извод съдът постига чрез силогизъм, на който голямата предпоставка е правната норма, малката- установеното фактическо положение.
Съдът постановява Р в писмена форма. Тя е условие за действителност на Р – чл.189(3). Р трябва да има съдържанието, посочено в чл.189(1): дата и място на постановяването му; съдът, който го е постановил; страните между, които е постановено; делото, по което Р е произнесено и какво е постановил съдът. Освен това Р съдържа разпореждане на съда относно отговорността за съдебните разноски и указания относно обжалване на решението. Р се подписва от всички съдии, взели участие в постановяването му-чл.189(3). За да е редовно Р, то трябва да бъде мотивирано- (2). Мотивите са писмени съображения на съда, обосноваващи Р. Те обхващат преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които е достигнал до Р. Мотивите не са част от Р, макар и да са материализирани заедно с него в един и същ документ- писмения акт на Р.
Р е завършено, когато бъде обявено. Съдът е длъжен да обяви решението заедно с мотивите най-късно в 30дн. срок след заседанието, в което е приключило разглеждането на делото. На практика решенията се обявяват чрез вписването им в т.нар. срочна книга. Датата на вписването им в нея се счита за ден, когато е обявено Р. Обявяването на Р чрез вписване в срочната книга не важи при обжалване на Р. Както разпорежда чл.197, срокът за подаване на въззивна жалба тече от деня на заседанието, в което е обявено Р с мотивите, ако страната е присъствала на това заседание. Спрямо страната, която не е присъствала на това заседание, срокът тече от датата на съобщението, че решението с мотивите е изготвено. Същите срокове важат и за касационните обжалвания.
Обявяването завършва фактическия състав на Р. От този момент то съществува като държавен правосъден акт.
57. Същност на решението и видове решения. Стабилитет на решението.
I.Съдебното решение /Р/ е държавен правосъден акт, т.е. едностранно, властническо изявление на съда, което разрешава правния спор като установява, какво е действителното правно положение между спорещите и ги задължава да се съобразяват с него.
Р има две страни: едната е правоустановяващата /декларативна/; другата е правосъздаваща /императивна/.
Преди да бъде заповед Р е акт на правно познание. То трябва да прогласи на чия страна е правото. Затова спрямо спорното материално право Р е декларативно. Р казва дали спорното право съществува или не. Декларативната същност на Р е несъвместима с преобразяването на самото спорно право от Р по усмотрение на съда. Декларативното естество на Р следва и от подчинението, което съдът дължи на закона. Въз основа на закона, преди процеса и независимо от него, между спорещите са възникнали определени материални правоотношения. Съдът е призован да ги издири, а не да ги създаде или измени.
Р е обаче не само акт на правно познание, но и на държавно правна воля. Съдът е орган на държавна правосъдна власт, призован да даде защита на правото, засегнато от правния спор. Защитата се състои в налагане на санкция. Затова Р включва в себе си заповед да се преустанови правния спор и да се възприеме за напред поведение, отговарящо на установеното от съда материално-правно положение между спорещите. Тук Р е един правопораждащ юридически акт, източник на нови държавно-правни последици- СПН, изпълнителна сила, а при конститутивните Р- и на нови граждански последици.
Декларативната и императивната страна на Р образуват единния акт на Р. Установяването на действителното правно положение дава съдържанието на съдебната заповед, а тя придава задължителна сила на съдебното установяване.
По своето съдържание и последици Р биват:
1.Р, които уважават и Р, които отхвърлят иска. Първите дават защита на ищеца, а вторите- на ответника.
2.Р, които потвърждават съществуването на спорното право и Р, които отричат съществуването му. За първите е характерно правнозасилващо въздействие спрямо съдебно потвърденото право, а за вторите са характерни правопрепятстващо въздействие спрямо отреченото право и правопредпазващо въздействие.
3.Установителни Р- установяват съществуването или не на спорното право. Ползват се със СПН.
4.Осъдителни Р- те потвърждават спорното притезание и допускат принудителното му осъществяване като осъждат ответника да го претърпи. Пораждат освен СПН и изпълнителна сила.
5.Конститутивни Р- потвърждават спорното потестативно право и постановяват търсената въз основа на него промяна в гражданските правоотношения. Пораждат освен СПН и т.нар. конститутивно действие.
II.Стабилитет на решението:
Стабилитетът на Р се състои: а) в неговата неизменимост на съда, който го е постановил; б) в неговата необжалваемост пред въззивния съд и ВКС и в неговата неотменимост по чл.231 и чл.233(2). Стабилитетът на Р настъпва последователно. Първо настъпва неизменимостта на Р, след това- необжалваемостта пред въззивния съд, след това необжалваемостта пред ВКС и най-накрая неговата неотменимост.
Неизменимостта или неоттегляемостта на Р е забрана да се отменя или да се изменя Р на съда, който го е постановил- чл.192(1). Тази забрана влиза в сила от деня на обявяването на Р. Докато не е обявено Р, дори и да е подписано може да бъде заменено с друго. Р е неизменимо и преди да е влязло в сила, и след като е влязло в сила. Ако съдът, въпреки неизменността на Р, го измени или отмени, неговия акт ще бъде нищожен.
За да влезе в сила, Р трябва да стане необжалваемо. Влизането в сила на Р по време съвпада по време с момента на настъпването на неговата необжалваемост.
Според чл.219 Р става необжалваемо и влиза в сила:
А) от деня, когато е постановено, ако не подлежи на обжалване пред ВКС. Не подлежат на обжалване въззивните решения на ОС-ща по делата, посочени в чл.218а б.”а”;
Б) от деня, когато е изтекъл срока за обжалване на обжалваемо Р, без в този срок да е била подадена жалба;
В) от деня, когато е станал необжалваем актът, с който жалбата срещу Р е била върната като дефектна от първоинстанционния съд- чл.200 или пък, с който въззивното или касационното производство е било прекратено поради отказ от обжалване, поради оттегляне на жалбата или поради нейната недопустимост. В тези случаи Р влиза в сила от деня на влизане в сила на определението, с което делото е било прекратено /чл.219 б”б”/.
Г) от деня, когато е постановено Р, с което касационната жалба срещу Р е била оставена без последствие като неоснователна /чл.219 б”в”/.
Необжалваемостта се състои в неотменимостта на Р от въззивния съд или от ВКС. Необжалваемостта на Р му придава качеството на окончателност и е условие да се породят правните последици на Р.
Редовното, безпорочно Р, след като стане необжалваемо е неотменимо. Не са неотменими порочните Р, макар и да са станали необжалваеми. Те могат да бъдат отменени чрез отмяната на влезли в сила решения по чл.231 и чл.233(2). Но след като изтекат предвидените в закона срокове, отмяната на Р, дори то да е порочно, не може да бъде постигната. Винаги може обаче да се прогласи чрез иск нищожността на Р. Неотменимостта на Р стабилизира окончателно неговите правни последици като същевременно заздравява порочното Р.
Неизменимостта, необжалваемостта и неотменимостта на Р не са негови правни последици. Те са негови качества или състояния, които то получава при необжалваемостта или неотменимостта въз основа на други факти, настъпили след Р.
№ 58 СПН. ЗАЧИТАНЕ НА СИЛАТА НА ПРЕСЪДЕНО НЕЩО
Между правните последици на решението СПН, наричана още “законна сила” или “материална законна сила”, заема централно място. Със СПН се ползва всяко необжалваемо решение, независимо от вида на иска и изхода на делото. Защото в нея се състои присъщата на исковия процес защита-санкция, чрез която той брани засегнатите от правния спор материални субективни права. Подобно на правото на иск СПН е част от проблема за съотношението между материалното право и процес – по специално за въздействието на процеса върху материално правните отношения.
Необходимо е да бъдат отречени онези теории, които са несъвместими със същността на СПН в нашия граждански процес.
I. Призована да защити правото, засегнато от правния спор, като възстанови нормалното му функциониране, СПН в българския граждански процес не може да бъде обяснявана нито като сила, която преобразява материалноправните отношения на спорещите, нито като явление, откъснато от тези отношения и затворено само в рамките на процеса.
1. Ето защо трябва да бъдат отречени монистичните и материалноправните теории за СПН.
а. Монистичните теории по един или друг начин отричат, че вън от процеса и преди него съществува материални субективни права. Затова те въздигат решението техен източник. СПН е правосъздаваща сила. Тя твори правото и е равна по сила на силата на закона, защото е закон по конкретното дело (т.нар. нормени теории за СПН). Нормените теории за СПН са несъвместими с принципа за законност в нашия процес. Според него СПН е сила, произтичаща от закона и подчинена на него.
б. Според материалноправната теория СПН се състои в преобразяване на действителното правно положение съобразно със съдържанието на решението. Това обяснение на СПН е дълбоко противоречие с принципа за дирене на истината, налагащ декларативен характер на решението в нашия процес.
2. Не могат да бъдат възприети и процесуалните обяснения за СПН в различните техни варианти.
v Според едни от тях СПН се състои в задължението на следващия съд, ако бъде сезиран със същия спор, да постанови същото, което е приел предходния съд (теория за позитивната функция на СПН);
v Според т.нар. теория за негативната функция на СПН, тя се състои в забрана за следващия съд, ако бъде сезиран със същия спор, да го разглежда и решава по същество;
v Според друго разбиране СПН се състои в неотменимостта на решението. Това обяснение превръща проблема за СПН в проблем за стабилитет на решението и неговите правни последици.
Общият недостатък на всички тези обяснения е, че те откъсват процеса от материалното право.
II. Същността на СПН може да бъде разбрана, като се изхожда от защитната функция процеса спряно материалното право, засегнато от правния спор.
1. За да отговори на тази защитна функция, СПН се състои преди всичко в задължението на страните спрямо държавата да преустановят правния спор. Никоя от тях не може да оспорва занапред правилността на съдебно установеното, освен чрез отмяната по чл. 231. Задължението за неоспорване придава на съдебно установеното правно положение качеството на “пресъдено нещо”, т.е. на определеност и безспорност. Правоотношението, придобило качеството на “пресъдено нещо”, не може да бъде вече предмет на правнорелевантен спор. Тази съставка на СПН, чрез която между спорещите се създава обстановка на определеност и безспорност, се нарича правоустановяващо действие. Според това, дали съдът е потвърдил или отрекъл съществуването на спорното право, СПН действа правопотвърждаващо или правоотричащо. В първия случай пресъдено нещо става съществуването, а във втория – несъществуването на правото към деня на приключване на устните състезания, след които СПН е възникнала.
2. Съдебно установеното правно положение, придобило качеството на “пресъдено нещо”, става занапред годна основа за съгласувано поведение на страните по делото. Това съгласувано поведение СПН цели да постигне чрез регулиращото свое действие. Регулиращото действие на СПН овластява страната, чието правно твърдение съдът е признал за основателно, да действа съобразно с установеното от съда правно положение. Същевременно то задължава другата страна, чието правно твърдение съдът е отхвърлил като неоснователно, да се съобразява с установеното от съда правно положение. Регулиращото действие не трябва да се смесва с изпълнителната сила. Тя се състои в правото да се иска принудително изпълнение и е присъща само на осъдителните решения, докато регулиращото действие е присъщо на всички решения, в качеството им на заповед да се възприеме занапред поведение, отговарящо на съдебно установеното правно положение. Общественото и правно значение на регулиращото действие на СПН се състои в това, че то е нов, допълнителен стимул за законосъобразно, правомерно поведение наред с правната норма, наред с породената въз основа на нея и уредено от нея материално правоотношение.
3. Като необходима последица от правоустановяващото действие на СПН се явяа последната нейна съставка: непререшаемостта на разрешения спор. И двете страни изгубват относно правото, предмет на СПН, своето право на иск. СПН погасява това право. За това тя се явява като отрицателна процесуална предпоставка, т.е. като пречка за повторен процес между същите страни относно същия спор. Тъй като за тази пречка съдът трябва да следи служебно (чл.224) тя е абсолютна отрицателна предпоставка. Наред с това непререшаемостта обезпечава стабилността на правоустановяващото и регулиращото действие на СПН срещу опасността от противоречиво решение по същия спор между същите страни, предизвикано от нов иск.
III. От същността на СПН следва нейното защитно въздействие спрямо материалното право, засегнато от правния спор.
1. Когато решението в съответствие с деиствителното правно положение потвърждава съществуването на спорното право, СПН действа спрямо потвърденото право правозасилващо.
Правозасилващото въздействие на СПН се наблюдава в следните насоки: съдебно потвърденото притезание се ползва с най–дългата по нашето право давност (5 г.), даже и ако преди съдебното му установяване за него да е важала по-кратка давност (чл.117 ЗЗД; с този удалжаващ давноста ефект не се ползват решенията, които установяват вземането със СПН – напр. решенията за издаване на изпълнителен лист); притезанието, което е съдебно потвърдено, става ликвидно и годно за компенсация(чл.103 ЗЗД), докато със спорното вземане неможе да се компенсира; правото, потвърдено със СПН, ако бъде предявено с осъдителен иск, може да бъде обезпечено според чл.310 без гаранция, а ако искът бъде уважен, съдът трябва да допусне предварително изпълнение на решението на още по-голямо основание в сравнение на случая на признание на иска (чл.238,ал.2,б.”б”);
2. Когато решението в съответствие с действителното правно положение отрича съществуването на неоснователно претендирано право, СПН действа спрямо неоснователната претенция правопрепятстващо, а спрямо гражданските права, заплашени от нея – правопредпазващо.
а. СПН осуетява упражнението на съдебно отреченото право. Тя е основание да се иска обратно платеното въз основа на съдебно отреченото задължение;
б. Като осуетява упражнението на съдебно отреченото право, СПН застава като защитна преграда между него и тези граждански права, които то защитава;
IV. По всяко дело независимо от неговия изход СПН действа едновременно като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът потвърждава, и като санкция спрямо страната, чието правно твърдение съдът отрича. СПН ще действа като защита в полза на ищеца и като санкция спрямо ответника, когато предявеният иск бъде уважен. Тя ще действа като защита на ответника и като санкция спрямо ищеца, когато искът бъде отхвърлен. Когато предявеният иск бъде уважен частично, СПН ще действа спрямо всяка страна като защита и като санкция в пределите, в които нейното правно твърдение е потвърдено, респективно отречено.
V. СПН трябва да се отграничава от доказателствената сила и от легитимиращия ефект на решението.
1. а. Разгледаното като диспозитивен документ, материализиращ държавния правосъден акт, решението с присъщата на всеки документ формална доказателствена сила доказва правосъдния акт и мотивите към него;
б. Мотивите към решението съдържат редица фактически констатации, с които съдът потвърждава или отрича определени факти. СПН и доказателствената сила на мотивите се различават по предмет, адресати и интензитет. СПН важи само относно спорното право между страните по делото и не може да бъде оборвана инцидентно. Доказателствената сила важи относно фактите, потвърдени или отречени с мотивите, противопоставима е и на трети лица, и може да се оборва инцидентно с всякакви доказателствени средства, без да се обвързва съда. Със СПН се ползва само решението, но не и мотивите. Напротив, с доказателствена сила се ползват само мотивите.
2. Легитимиращият ефект на решението произтича от човешката презумпция за правилност, с която решението се ползва. Тази презумпция следва от факта, че преобладаващия брой решения са правилни. Легитимиращият ефект се състои в доверяването на третите лица, че материално правното положение е такова, каквото е декларирано от решението.
ЗАЧИТАНЕ НА СПН.
I. В много случаи граждански правоотношения са въздигнати от закона в елемент от фактическия състав: на други граждански правоотношения; на финансови или административни правоотношения; на престъпления. В тези случаи съответното гражданско правоотношение обуславя друго гражданско, финансово, административно или наказателноправно отношение, явява се преюдициално спрямо него. Преюдициалното гражданско правоотношение може да е било потвърдено или отречено със СПН. Проблемът със зачитане на СПН възниква, когато се питаме какво е нейното значение, когато съд или друг държавен орган е призован да се произнесе по съществуването на обусловеното гражданско, административно, финансово или наказателно отношение.
Според чл. 220(1) влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за съда, постановил решението, и за всички други съдилища и учреждения в РБ.
Зачитането на СПН се състои в задължението на всеки държавен орган да възприеме като свое скрепеното със СПН съдебно установяване и да изхожда от него в своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от СПН, като се откаже от всяко преразглеждане и пререшаване на въпроса, разрешен със СПН, когато той обуславя отговора на един въпрос, с който държавният орган е сезиран. Единствената преценка, на която има право държавният орган с оглед на зачитането на СПН, прави преценка дали вече е възникнала СПН, валидно ли е възникнала и още ли важи, или вече е отменена.
За да може да бъде зачетена СПН, която се намира в процес на формиране, законът заповядва да се спре обусловеното от нея производство, докато тя се породи и може да бъде взета предвид – чл.182, б.”г”.
II. Съдът е длъжен да зачете СПН по всяко от производствата, които са му възложени. Едностранният характер на охранителните производства и важимостта на охранителния акт спрямо всички налагат обаче тази особеност, че по тях съдът е длъжен да зачете СПН, само когато с нея се отрича съществуването на гражданското правоотношение, обуславящо охранителния акт, но не и когато със СПН е потвърдено съществуването на това правоотношение.
Административни органи ще зачетат СПН, когато например трябва да се плати сума, дължима за отчужден имот и др.
Новият НПК не съдържа ограничението , предвидено от чл. 5 на стария НПК, според който по наказателни дела СПН се зачита само, когато тя има за предмет гражданско състояние или право на собственост. Изводът е, че това ограничение сега не важи и че по наказателни дела СПН ще следва да бъде зачетена всякога, когато има за предмет граждански правоотношения, обуславящи наказателна отговорност (арг. чл. 220, ал.1).
№ 59 ОБЕКТИВНИ ПРЕДЕЛИ НА СПН
I. Под обективни предели на СПН се разбира предметът, за който СПН важи, т.е. това, което придобива качеството на “пресъдено нещо”, спорът за което не може да се пререшава и с което страните по делото трябва да съобразяват занапред своето поведение. Този предмет е материалното право, по което съдът се е произнесъл решението, като го е потвърдил или отрекъл. Ако съдът спази изискването за пълно съвпадане между предмета на делото и предмета на решението, предметът на СПН ще съвпадне с предмета на делото, т.е. със спорното материално право, претендирано и отричано от ищеца и въведено чрез иска като предмет на делото.
При несъвпадане между предмета на делото и предмета на решението, СПН се формира само по предмета, по който съдът се е произнесъл. СПН обаче не се формира относно тази част от иска, по която съдът е пропуснал да се произнесе или пък относно предявения иск, чийто предмет съдът служебно е заявил с друг. Както се вижда, при непълно решение или при решаване на диспозитивното начало ищецът може да се брани не само като иска допълнително решение или пък като атакува недопустимото решение, но и като предяви отново иск. При непълно решение този иск ще се отнася до частта от спорното право, по която съдът не се е произнесъл, а при недопустимо заменяване на предмета на делото това ще бъде същият иск, който е бил по-рано предявен и по който съдът не се е произнесъл. И в двата случая правният спор е останал нерешен.
Изводът е, че в нормалния случай, когато предметът на решението съвпада с предмета на делото, със СПН се установява съществуването или несъществуването на твърдяното или отричано от ищеца спорно материално право с белезите, които го индивидуализират.
Законът въздига с чл.221 в предмет на СПН само спорното право. В ал.1 на чл.221 законът очертава обективните предели на СПН със същите белези, с които си служи, когато очертава спорното право (срв. чл.95, 98). А в ал.2 на чл.221 законът сочи единствените изключения от принципа, че само спорното право е предмет на СПН като я разпростира още относно възраженията за подобрения и прихващания.
II. Ползват ли се в нашето право със СПН мотивите към решението? Според чл. 189, ал.1, б.”г” констатацията на съда относно спорното право трябва да се съдържа в решението. То е източник на СПН и очертава нейния предмет. Понякога обаче част от необходимото съдържание на решението, а именно индивидуализацията на спорното право се пренася погрешно в мотивите. Няма съмнение, че в такъв случай от тях ще трябва да се почерпят необходимите данни, за да се очертае точно и пълно спорното право, а с това и предметът на СПН.
Но мотивите съдържат и много други констатации на съда, които са етапи към решението. Предметът на всяка една от тези констатации може да е бил предмет на спор между страните по време на устните състезания. Но този предмет не се обхваща от СПН. Не се смятат нито признати, нито отречени със СПН: доказателствените, правнорелевантните факти и преюдициалните правоотношения. Изводът е: мотивите към решението не се ползват със СПН (господстващото мнение в съдебната практика е, че със СПН се ползват т.нар. решаващи, съществени, главни мотиви, съдържащи констатации относно правнорелевантните факти – основания на иска; възражения на ответника).
III. От принципа, че само спорното право е предмет на СПН, чл. 221(2) въвежда изключение относно две насрещни права на ответника, макар те да са били предявени от него не чрез насрещен иск, а чрез възражение. Касае се за вземането за подобрения, предявено по повод на възражение за право на задържане (чл.72, ал.3 ЗС; чл.91 ЗЗД), и за вземането, въз основа на което ответникът прави възражение за прихващане.
IV. 1. Когато ищецът предявява с иска не цялото спорно право, а само част от него (т.нар. частичен иск), със СПН се установява само предявената част от правото, ако съдът е уважил иска. За разликата може да се предяви нов иск. По него ищецът не може да се позове на СПН на решението, с което частичният иск е уважен. Ако обаче съдът е отхвърлил като неоснователен частичният иск, със СПН се отрича цялото право.
2. Когато искът не е бил предявен като частичен, признатият от съда размер е пределът, който пресича възможността на ищеца да търси присъждане на повече с нов иск.
3. При конститутивен иск СПН обхваща само спорното потестативно право, но не и новото правно положение, създадено с конститутивното решение. То може да бъде предмет на спор и на нов процес.
V. СПН има определена важимост във времето.
1. Меродавният момент, към който СПН установява, че спорното право съществува или не, това е денят, когато са приключени устните състезания, след които решението е влязло в сила, т.е. след които е възникнала СПН. Този момент следва от чл.188(3).
2. Ако е било установено със СПН, че към този момент правото съществува, то не може да бъде оспорвано въз основа на факти, възникнали преди този момент. Всеки опит да се отрича съществуването на правото въз основа на такива факти, ще означава подновяване на вече разрешения спор. Това е недопустимо, понеже налага пререшаване на спора. В пресичането на възможността за подобно оспорване се състои в т.нар. преклудиращо действие на СПН.
3. Докато оспорващият правото трябва да изчерпи във висящия процес всичките си възражения, претендиращият правото не е длъжен да изчерпи във висящия процес всички факти, с които може да обоснове претендираното право, или всички конкуриращи притезания, с помощта на които може да получи същата престация. Непредявените притезания или основания не се преклудират. СПН, с която е бил отхвърлен предявеният иск, не пречи да се предяви нов иск на новото основание или относно друго от конкуриращите притезания.
4. СПН установява не само че правото съществува към деня на приключване на устните състезания, но че то е съществувало в миналото от деня на неговото възникване. Когато решението отрича съществуването на правото, със СПН се установява или че то никога не е съществувало, или че е престанало да съществува от деня на съответното правопогасяващо или правоунищожаващо основание.
5. СПН установява правното положение между страните, но не е в състояние да осуети неговото развитие. Тя не вкаменява правоотношенията в това положение, в което те са се намирали в деня, когато решението е влязло в сила. Съдебно признатото право може да се погаси. Съдебно отреченото право може да възникне. Тази промяна настъпва след възникване на СПН. Тъкмо затова тя не може да се счита установена или отречена от СПН. Породи ли се спор дали съдебно установеното право е погасено, респ. дали съдебно отреченото право е породено, този спор може да бъде предявен с нов иск, срещу който не може да се предяви отвод, за пресъдено нещо, черпен от СПН, с която преди новонастъпилите факти правото е било признато или отречено. Защото новото установяване, което с новия иска се търси, се отнася о друг, следващ период от живота на правото, а не до този предходен период, за който важи СПН.
VI. Обективните предели на СПН са от значение при отвод за пресъдено нещо. Отводът за пресъдено нещо предпоставя тъждество на страните и на предмета. Тук ни интересува само предметното (обективното) тъждество.
1. За да е налице то, нужно е пълно покриване между правото, предмет на СПН, и правото, предмет на второто дело, както с оглед белезите, които индивидуализират това право, така и с оглед на времето, за което се претендира, че правото, предмет на второто дело, съществува или не съществува.
2. Обективното тъждество е налице както когато вторият иск цели още веднъж да се потвърди съдебно признатото или пък неговата противоположност, така и когато цели да бъде признато такова право, което е несъвместимо със съдебно отреченото.
3. Няма тъждество между правото, предмет на СПН, и правото, предмет на новото дело, когато тяхното основание е различно.
4. Разликата в петитума също изключва тъждеството.
5. Изключено е тъждеството и когато новото установяване се търси относно друг период от живота на правото, различен от този, за който важи СПН.
6. Разбира се обективното тъждество между предмета на СПН и предмета на новия иск е от значение само когато е налице тъждество между страните, т.е. субективно тъждество.
60. Субективни предели на силата на пресъдено нещо
I. Субективните предели на силата на пресъдено нещо очертават кръга на лицата, които не могат да оспорват, че съдебно потвърденото право съществува, нито да твърдят, че съдебно отреченото право съществува, а са длъжни да съобразяват поведението си с установеното от съда правно положение. Тези лица са обвързани от силата на пресъдено нещо, спрямо тях тя важи, те са нейни адресати.
Кръгът на тези лица не е неограничен. По правило силата на пресъдено нещо важи само между страните по делото – чл. 220 (1). Под страни законът разбира противопоставените субекти на процесуалното правоотношение: ищеца или ответника. Няма значение дали страната е главна, контролираща или подпомагаща. Процесуалният субституент като страна е така обвързан от силата на пресъдено нещо, както страната, която брани своето право. Адресатите на силата на пресъдено нещо не трябва да се смесват със субектите на правоотношението, предмет на силата на пресъдено нещо. Конкуриращият взискател по чл. 359 не участва в правоотношението, което оспорва, но е адресат на силата на пресъдено нещо. Същото важи за наследниците, които продължават предявения от наследодателя брачен иск – чл. 102 СК и др. Силата на пресъдено нещо важи между противопоставените страни, но не и между лицата, които заедно стоят на едната страна на процесуалното правоотношение.
Всички лица, които не са имали качеството “страна по делото”, са трети лица, макар и да са били по делото представители на страната, свидетели или вещи лица. Спрямо тях силата на пресъдено нещо не важи.
II. В редица случаи обаче законът разпростира силата на пресъдено нещо и спрямо трети лица. Тогава те стават адресати на силата на пресъдено нещо и се намират в същото положение, в което се намира страната, относно която важи основанието, обуславящо разпростирането на силата на пресъдено нещо. Затова силата на пресъдено нещо важи между третото лице и противната страна, освен когато важи спрямо всички. В качеството си на адресат на силата на пресъдено нещо третото лице може да се позове на нея и тя да му бъде противопоставена. Важимостта спрямо третото лице на силата на пресъдено нещо не означава, че само поради това спрямо него ще се разпростират и другите правни последици на решението (изпълнителна сила, конститутивно действие, отговорност за разноски и др.). Общо за всички случаи трябва да се подчертае, че разпростирането на силата на пресъдено нещо запазва, укрепва и разширява нейния полезен ефект. Създаденият сектор на правен мир се разширява и стабилността на съдебно потвърденото правно положение се укрепва. С оглед на тези полезни последици законът разпростира силата на пресъдено нещо и спрямо трети лица, когато това е оправдано.
III. Това е оправдано преди всичко спрямо универсалните и частните правоприемници на страната, обвързана от силата на пресъдено нещо. Законът ги равнопоставя на самата страна. Тяхната обвързаност от силата на пресъдено нещо е абсолютно необходима.
1. Важимостта на силата на пресъдено нещо спрямо правоприемника предпоставя, че правоприемството е настъпило, след като силата на пресъдено нещо е възникнала спрямо праводателя по делото, по което той е бил легитимиран.Защото правното основание на важимостта на силата на пресъдено нещо спрямо правоприемника е процесуална легитимация на неговия праводател по делото, от което е възникнала силата на пресъдено нещо.
2. Важимостта на силата на пресъдено нещо спрямо наследника предпоставя, че той е приел наследството било направо, било под опис. Тя предпостава също обективно тъждество на делата.
3. Силата на пресъдено нещо спрямо частния правоприемник важи независимо от фактическия състав, обуславящ правоприемството, както и независимо от вида на правоприемството (конститутивно, транслативно или реститутивно).
4. Силата на пресъдено нещо важи както при приемството на права, така и при приемството на задължения. Това важи и при универсално, и при частно правоприемство.
IV. 1. Кредиторът не е правоприемник на длъжника, но спрямо него важи силата на пресъдено нещо, с която е признато или отречено, че определено имуществено право принадлежи на длъжника, защото правото на кредитора да се удовлетвори (чл.133 ЗЗД) е правно обусловено от принадлежността на обекта на изпълнението към имуществото на длъжника.
2. Отговорността на поръчителя предпоставя, главното задължение съществува (чл. 138, 139 и 142 ЗЗД). Ето защо ако със сила на пресъдено нещо е било отречено съществуването на главното задължение по дело, водено между кредитора и длъжника, поръчителят може да се позове на силата на пресъдено нещо, ако кредиторът потърси неговата отговорност. Но кредиторът не може да се противопостави на поръчителя на силата на пресъдено нещо, с която главното задължение е било установено (чл. 142 ЗЗД).
V. Гражданското състояние на едно лице е противопоставимо на всички – чл. 220 (2). Исковете за гражданско състояние (за установяване и оспорване на произход, за отмяна на осиновяване или за установяване на неговата недействителност и брачни искове) – при тях силата на пресъдено нещо важи спрямо всички, като обхваща както лицата, легитимирани да предявят тези искове, така и лицата, които не са легитимирани да ги предявят. Никое от тези лица не може да предяви иск, за да установи обратното на това, което е било вече признато със сила на пресъдено нещо.
VI. За да може да се използва силата на пресъдено нещо като пречка за втори процес по същия спор (чл. 224), както и за да бъде зачетена (чл. 220, ал.1), нужно е не само обективно, но и субективно тъждество между първото и второто дело. Налице е субективно тъждество, когато страните по второто дело са адресати на силата на пресъдено нещо по предходното дело.
№ 61 Изпълнителна сила
1. Изпълнителната сила (ИС) е последица, присъща само на осъдителните решения.
ИС се състои в правото да се изисква принудително удовлетворяване на съдебно потвърденото притезание и в задължението да се понася принудителното изпълнение. Ето защо ИС е едновременно защита и санкция. Но тя може да бъде защита само спрямо носителя на притезанието и санкция само за носителя на задължението или отговорността.
Предмет на ИС е съдебно потвърденото притезание. Нейни адресати са : носителят на притезанието и отговарящият по него. Те винаги се сочат от осъдителното решение. То осъжда ответника да изпълни дължимата престация и я присъжда в полза на кредитора. ИС се разпростира и спрямо правоприемниците на страните (арг. чл. 326).
ИС предпоставя, че подлежащото на изпълнение притезание съществува. Затова ИС е в зависимост от силата на присъдено нещо (СПН), с което това притезание се потвърждава или отрича. От своя страна ИС обезпечава регулиращото действие на СПН.
2. ИС възниква по правило от деня, когато решението е станало необжалваемо (чл. 237, буква “а”), т.е. едновременно със СПН. От това правило в чл. 237 буква “а” е допуснато изключение по отношение на осъдителните решения на въззивните съдилища. В този случай ИС възниква преди СПН. Освен това, по изключение съдът може да придаде ИС на решение, което е обжалваемо или вече обжалвано по въззивен ред, както и да отложи изпълнението на необжалваемо решение. В първия случай ИС ще възникне преди СПН, а във втория СПН ще предхожда възможността да се приложи ИС.
3. Предварителното изпълнение (ПИ) (чл. 238-241) предпоставя невлязло в сила решение със съдържание, годно за изпълнение. Такова в само обжалваемото или вече обжалваното първоинстанционно осъдително решение. Необжалваемите осъдителни решения се ползват по право с ИС. ПИ се допуска с нарочен акт на първоинстанционния съд. Той се издава или едновременно с решението, като се включва в него, или по-късно, като взема формата на отделно определение. Неговата самостоятелност спрямо решението се подчертава от възможността да бъде обжалван отделно от решението с частна жалба. По същия ред се обжалва и отказът да се допусне предварително изпълнение (чл. 240). ИС на решението, обявено за предварително изпълняемо, се поражда от него и от постановлението на съда, което я допуска. ПИ се допуска било по почин на съда, било по искане на ищеца :
3.1 съдът е длъжен служебно да допусне ПИ на решения, присъждащи издръжка или възнаграждение за работа (чл. 238 /1/). То се допуска без обезпечение даже и да са налице обстоятелствата по чл. 239 и не може да бъде спряно от длъжника по реда на чл. 241
3.2 по молба на ищеца съдът може да допусне предварително изпълнение :
- когато присъжда вземане, основано на официален документ или признато от ответника;
- когато от закъснението на изпълнението могат да последват значителни и непоправими вреди за ищеца или самото изпълнение би станало невъзможно, или би се затруднило значително (чл. 238 /2/).
В тези случаи ПИ се допуска по преценка на съда, който може да го обуслови от обезпечение, представено от ищеца (чл. 238 /3/);
3.3 Против държавни учреждения ПИ не се допуска (чл. 239 /2/), даже и когато се присъжда трудово възнаграждение.
4. Отлагане на ИС се състои в отсрочване или разсрочване на ПИ на осъдителни решения (чл. 191). Компетентен да го постанови е само съдът, който е постановил решението. Отлагане на ИС може да бъде постановено при издаване на решението или по-късно (чл. 191 /2/). И в двата случая то трябва да стане при същите условия и ред и със същите последици.
4.1 Може да се отлага ИС на всякакви осъдителни решения.
4.2 Отлагането може да стане по искане на ответника, а не и служебно. По молбата за отлагане съдът трябва да се произнесе след изслушване на двете страни, които трябва да бъдат нарочно призовани, ако отлагането се иска, след като решението е било вече постановено (чл. 191 /2/). По молбата съдът се произнася или със самото решение, или с отделно определение. Постановлението, с което молбата се уважава или отхвърля не подлежи на обжалване (чл. 191 /2/).
4.3 Отлагането на ИС може да бъде пълно или частично. В първия случай това е отсрочване, а във втория – разсрочване на изпълнението. Отсрочването отлага изцяло изпълнението до изтичане на определения срок. Разсрочването въвежда изпълнение на части, като определя срокове за частични плащания и прави недопустимо само изпълнението на тези части от дълга, срокът за които не е още настъпил.
5. С ИС в нашето право се ползват не само осъдителните решения, но и други актове, които не са решения. Това са т. нар. несъдебни изпълнителни основания. При тях ИС предхожда СПН относно подлежащото на изпълнение материално право подобно на случая с предварително изпълняемите съдебни решения. За това при тях е възможно в последствие да се потвърди или отрече със СПН материалното право, като по този начин се обоснове или разруши, вече възникналата от тях ИС.
№ 62 Конститутивно действие
1. Конститутивното действие (КД) е присъщо само на конститутивните решения, с които се уважават конститутивни искове. Докато силата на присъдено нещо (СПН) и изпълнителната сила (ИС) държавноправни последици на решението, КД е гражданска последица. Чрез нея съдебното решение става юридически факт, който създава, изменя или прекратява гражданскоправни, търговски, семейноправни или трудови отношения. КД принудително осъществява потестативното право и поради е това защита в полза на ищеца – носител на потестативното право и санкция спрямо ответника – подчинен на правната промяна, независимо и въпреки неговата воля.
КД може да се състои в създаване на нови граждански правоотношения (чл. 33 ЗС; чл. 19 ЗЗД; чл. 288 /2/3/5/7/ ГПК; чл. 345 във връзка с чл. 344 КТ); в изменяне на съществуващи правоотношения (намаляване на цената по чл. 195 ЗЗД); в унищожаване или прекратяване на граждански правоотношения (чл. 32, чл. 87 /3/, чл. 211, чл. 227 ЗЗД; чл. 70 /3/, чл. 95, чл. 155, чл. 252 /4/ ТЗ и др.). Не спада в обсега на КС погасяването на потестативното право в следствие неговото осъществяване чрез КД. Погасяването настъпва по право, а не по силата на насочена към тази последица воля на съда.
С оглед на своята важимост във времето КД може да важи било занапред (развод; чл. 19 ЗЗД; чл. 288 ГПК и др.) или за миналото, т.е. с обратна сила (чл. 32, чл. 87 /3/, чл. 211 ЗЗД и др.).
2. Адресати на КД са само тези лица, между които важи потестативното право или чиито граждански правоотношения се променят чрез КД.
От важимостта на КД спрямо неговите адресати трябва да се отличава зачитането на КД от третите лица. Зачитането не се състои в промяна на материалноправното положение на третите лица. Те не са адресати на потестативното, нито са били страни по делото. Зачитането се състои в задължението на третото лице да третира КД като настъпило между страните. В зачитането на КД се състои неговата противопоставимост спрямо всички, т.е. “неговото действие спрямо всички”.
Зачитането на КД предпоставя, че то е настъпило между страните. Ако то не е настъпило, всяко трето лице може по исков ред или чрез възражение да оспорва КД, като твърди, че то не е настъпило между страните.
3. СПН чрез потестативното право, което е неин предмет, обуславя и обосновава КД. Ако потестативното право бъде отречено със СПН, правната промяна не може да бъде постановена и КД не може да настъпи, защото СПН го изключва. То може да бъде постановено и да настъпи само след като потестативното право бъде потвърдено със СПН. Затова КД винаги предпоставя влязло в сила решение.
4. Не са проява на КД такива материалноправни последици на решението, които настъпват по силата на закона, без да е необходима воля на съда, изразена в решението и насочена към тяхното пораждане. В тези случаи говорим за допълнителни правни последици на решението, когато те настъпват спрямо страните, и за рефлексни последици на решението, когато те настъпват спрямо трети лица (пример : допълнителна п.п. – погасяването на конститутивното решение, удължаването на исковата давност по чл. 117 ЗЗД; рефлексна п.п. – недействителността на продажбата и на публичната продан, която настъпва при евикция на купувача – чл. 191 ЗЗД и чл. 387 ГПК).
Няма КД и при т.н. диспозитивни решения, представляващи проява на съдебна администрация на гражданските правоотношения. Макар че тези решения са насочени към промяна на граждански правоотношения , те се постановяват от съда не по силата на потестативно право на едната страна спрямо другата. Характерно за КД е, че то е дължима промяна, чрез която се защитава предхождащо процеса потестативно право. От тази разлика следват два важни практически извода :
- актовете на спорна съдебна администрация не се ползват със СПН;
- КД удовлетворява потестативното право и затова го погасява;
Важен белег на КД е неговата неотменимост въз основа на новонастъпили обстоятелства, за разлика от актовете на спорната администрация на граждански отношения и тогава, когато са поверени на правораздавателен орган, чийто характерен белег е принципиалната изменимост или отменимост поради новонастъпили обстоятелства.
Не представлява проява на КД и определянето на размера на спорното право при такива права, които не възникват с точно фиксиран размер. Затова т.н. определящи или конкретизиращи решения не са конститутивни.
63. Брачен процес
I. Исковият брачен процес е особено съдебно исково производство, по реда на който се разглеждат брачни искове за развод, унищожаване на брак и за установяване дали съществува или не брак между страните.
Исковете за развод и за унищожаване на брака прекратяват брака за напред и за това са конститутивни. Недопустими са, ако брак не съществува. Положителен установителен и отрицателен установителен иск се считат за брачни искове /БИ/ само ако страните по тях са субекти на спорното правоотношение. Искът на трето лице за установителния иск не е брачен. Само исковете по чл.258(1) са брачни. Не са БИ исковете да се разрешат спорове относно различни лично-правни и имуществено-правни последици на брака или на неговото прекратяване. Споровете, предмет на БИ не могат да се разрешават инцидентно, по повод на възражения срещу други искове, а само по повод на предявен брачен иск. Брачният процес се отличава с особен предмет – брачните искове, чиято задача е отстраняване на унищожаеми бракове, прекратяване на дълбоко разстроените, защита интересите на децата и запазване на брачната връзка, когато искането за прекратяването е лекомислено.
II. Особени правила за международна подсъдност в чл.7(3)(4). За родова и местна подсъдност важат общите правила. Родово подсъдни на Районните съдилища, местно подсъдни – на съда по местожителството на ответника. Договорна подсъдност по БИ е недопустима. Строго личния характер на брачното правоотношение налага съпрузите лично да вземат участие. Непълнолетни и ограничено запретени съпрузи могат сами да предявяват БИ и да отговарят по тях. От името на пълно запретен предявява или отговаря по БИ законният представител. За да се предяви БИ е нужно изрично пълномощно /а не общо/.
III. Процесуалната легитимация по брачни дела е ограничена. Само съпруг може да е ищец за развод и унищожаване на брака. Изключение – прокурорът и съпругът от първия брак при двубрачие- чл.13(1)т.1 СК, а в случаите на чл.13(1)т.2,3 и чл.13(2) СК и прокурора. Брачният процес е недопустим, ако не участват като страни двамата съпрузи. Смъртта на единия от съпрузите преди предявяване на БИ изключва по-късното му предявяване. Брачен процес от или срещу наследниците на починалия е недопустим.
IV. По брачни искове са недопустими законно и доброволно процесуално право приемство поради строго личния им характер. Смърт на единия от съпрузите по време на висящ процес – той се прекратява, а постановеното от него решение се обезсилва. Това е ако брачният иск е за развод или за унищожаване на брака. Когато БИ е установителен той се превръща в обикновен установителен иск страна, по който стават наследниците на починалия. Чл.267- при смърт на съпруга ищец, ако искът за развод се основава на вината на преживелия, а при унищожаване на брак- на неговата недобросъвестност, съдът, дава двуседмичен срок на наследниците да заявят дали желаят да продължат делото. Ако в дадения срок не заявят това желание- делото се прекратява. То се прекратява и ако искът за развод не се основава на вината на преживелия съпруг или ако той при иск за унищожаване е бил добросъвестен. Чл.268- при смърт на ответника продължаване на делото от неговите наследници е възможно само, ако е предявен иск във връзка с чл.13 СК и чл.131(2) СК и ищецът е бил недобросъвестен при сключване на брак. Поради превръщане на брачния иск в обикновен установителен иск продълженият от наследниците процес не е брачен и за него не важат особените правила.
V. При брачния процес важи принципа за изчерпателност и еднократност. Чл.260- при развод ищецът трябва да предяви всички основания за дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Ако ищецът пропусне някои от основанията искът се отхвърля. Втори иск за развод на същия брак след като първият е бил отхвърлен ще е преграден от СПН и ще могат да се установяват и други факти от живота на съпрузите, освен тези изтъкани в първоначалния насрещен иск. Чл.260(2)- всички брачни искове могат да се съединяват по между си, както от един и същ вид, така и от различен. Насрещен брачен иск може да се предяви не само в първо заседание, но и до приключване на устните заседания. В брачният процес обективното съединяване на исковете е необходимост, докато при общия исков процес страните могат да съединяват обективно исковете по свое усмотрение. Непосочените основания настъпили до приключване на устните състезания и станали известни на съпруга не могат да послужат като основание за предявяване на нов иск за развод- чл.260(1). За да настъпят последиците на чл.260(1) са необходими следните условия: предявения иск да е отхвърлен като неоснователен, основанията за непредявените брачни искове трябва да са били известни на съпруга до приключване на устните състезания, след което брачния иск е бил отхвърлен с влязло в сила съдебно решение. Ако изискването за изчерпателност на брачния процес не е спазено се погасяват пропуснатите брачни искове за развод и унищожаване на брака по чл.260(4). Пропуснатите искове за унищожаване на брака извън случаите на чл.260(4) или за установяване, че бракът не съществува не се погасяват. Погасяват се исковете, които е могъл да предяви, както ищецът, така и ответника. Погасяването на не предявения брачен иск създава процесуална пречка да се предяви пропуснатия иск с нова искова молба. Процесуалната консумция по чл.260(1)(4) е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, когато въз основа на новоузнати или нововъзникнали основания за развод бъде предявен нов иск за развод пропуснатите основания от предходния отхвърлен бракоразводен иск могат да се вземат предвид.
VI. В брачния процес могат да се предявяват за съвместно разглеждане с БИ и небрачни искове. Според чл.260(2) заедно с БИ задължително се предявяват и разглеждат исковете за издръжка, упражняване на родителски права, личните отношения, ползване на семейното жилище, издръжка между съпрузите и фамилно име. Други небрачни искове не могат да се съединяват с БИ. Особените правила на брачния процес не важат относно предявените в този процес небрачни искове.
VII. За да осуети прибързания и лекомислен развод и за да заздрави брачната връзка е предвидено помирително заседание. Страните трябва да се явят лично на него, ако ищецът не се яви без уважителни причини делото се прекратява. Неявяването на ответника не е пречка за разглеждане на делото. Съдът може да разпореди той да се яви лично. Помирителното заседание се провежда при закрити врати. Съдът изслушва становищата на страните, изисква обяснения за причините за искания развод и им разяснява неблагоприятните последици за тях и децата и ги подканва да се помирят. Мерки за помирение не се предприемат, ако такова не може да се очаква поради запрещение, отсъствие и друга мъчно преодолима причина. Помирителното заседание е необходима предпоставка за да се разглеждат БИ по същество. Съдът следи служебно за нея.
VIII. По молба на страните, когато е предявен иск за развод или за унищожаване на брак съдът определя привременни мерки – издръжка, жилището на съпрузите, ползването на придобитото през време на брака имущество, както и грижи за децата и тяхната издръжка. Определението подлежи на обжалване по общия ред. Мерките важат докато трае брачния процес и могат да бъдат изменяни или отменяни от съда. След приключване на брачния процес те се заместват от трайна уредба или отпадат.
IX. Съдържанието на решението по БИ за развод и унищожаване включва освен произнасяне по брачните искове и съединените с него небрачни. Чл. 99СК- с решението се произнася служебно относно вината, освен ако се дължи на обективни причини, които не могат да се вменят във вина на съпрузите. Съдът не се произнася относно вината, ако съпрузите заявят това и изложат споразумение. При прекратяване и унищожаване на брака, от който има деца ненавършили пълнолетие съдът взема мерки по чл.106 и чл.107 СК. Обжалването на решението има особености в три насоки: решението за развод и унищожаване може да се обжалва и от ищеца за да запази брака като се откаже от БИ пред втора инстанция. С оглед запзване на брака решението може да се обжалва и от ответника и когато той е признал иска. Ако по иск прокурора бракът е унищожен и решението се обжалва от някой от съпрузите другият съпруг макар и да е бил другар на обжалващия става насрещна негова страна, ако има интерес от унищожаване на брака. Решението за развод влиза в сила, макар и да е обжалвано само в частта му относно вината.
X. СПН по БИ важи спрямо всички. Бъде ли отхвърлен иска за развод се осуетва нов иск за развод, ако е основан на същите факти, но не и когато е основан на други. Съгласно чл. 218а, т.”б”- те не подлежат на касационно обжалване. Характерна за решенията е тяхната стабилност и според чл.231(2) не подлежат на отмяна. Чл.270- разноски.
XI. Развод по взаимно съгласие. Производството е охранително, защото няма спор по въпроса дали и с какви последици брака да се прекрати, когато съгласието е сериозно и непоколебимо. Родова подсъдност- РС, местната се определя според чл.425(2)- според местожителството на молителя. Производството започва с писмена молба на двамата съпрузи. Съдът призовава съпрузите на помирителното заседание, на което трябва да се явят лично. Ако някой от съпрузите не се яви без уважителна причина на помирително или съдебно заседание делото се прекратява. Ако съпрузите подържат молбата съдът съставя протокол за това и внася молбата за разглеждане в съдебно заседание.
XII. В съдебното заседание съдът има задача:
1. Да провери дали волята за развод е сериозна и непоколебима.
2. Проверка на споразумението между съпрузите, относно неговата пълнота и съответствие с интересите на децата и на закона.
Ако някое от условията за развод не са налице, съдът отхвърля молбата за развод с решение. жалбата трябва да се подържа и от двамата съпрузи пред втората инстанция. Понеже решението, отхвърлящо молбата не се ползва със СПН, защото производството е охранително, но може да бъде подадена нова молба за развод по взаимно съгласие или развод по исков ред.
XIII. Налице ли са условията на развод по взаимно съгласие съдът постановява решение, с, което прекратява брака и утвърждава споразумението. Това са два акта в един и същи документ. Те са охранителни, и поради това необжалваеми. Неатакуеми за отмяна по чл.231, влизащи в сила веднага. Решението, с което се прекратява брака е конститутивен акт, което самостоятелно поражда своя ефект. Решението, с което се одобрява споразумението се ползва с изпълнителна сила. Бракоразводният процес започнат като исков може да бъде превърнат в развод по взаимно съгласие.
64. Производство по дела за гражданско състояние
I. По реда на това производство се разглеждат искове за установяване или оспорване на произход, както и искове за отменяне на осиновяване. Това производство има строго личен характер. Непълнолетните и поставените под ограничено запрещение могат да извършват лично процесуалните действия и без съгласието на родители и попечители. Тези искове могат да се предявят от пълномощник с изрично пълномощно, но не и с общо. Когато легитимирана страна по иск за гражданско състояние е напълно недееспособна се представлява от законния си представител. По иск за отмяна на осиновяване такъв не може да бъде осиновителя, защото е противна страна, а съдът назначава нарочен представител- чл.16. Участието на трети лица в тези производства е недопустимо. Процесуално правоприемство поради смърт е допустимо в делата за произход, прилага се и чл.267 относно продължаване на иска от наследниците на осиновителя за установяване на неговата основателност. С иск за установяване на произход се съединява и иска за издръжка на детето, но привременна издръжка не може да се присъжда. С иск за отмяна на осиновяването може да се съедини и иск за обезщетение на осиновения, който е допринесъл за увеличаване имуществото на осиновителя. Този иск може да се предяви като насрещен по дела за оспорване на бащинство, така производството се прекратява при смърт на детето.
II. Поставяне под запрещение – то цели да отнеме изцяло или отчасти дееспособността на лице, което не е в състояние да се грижи за своите работи изцяло или отчасти поради слабоумие или душевна болест. Поставяне под запрещение се води пред ОС по местожителство на ответника. Производството е исково за да може ответника да се защити. Легитимация по Поставяне под запрещение това са съпруг на лицето, чието запрещение се иска; близките роднини на лицето- това са роднини по права линия и по съребрена до четвърта степен; лица, които имат правен интерес- наследници по закон и прокурор. Ответник по Поставяне под запрещение е винаги лицето, чието поставяне под запрещение се иска. То участва лично в производството. Ако е непълнолетно участие взема неговия попечител. Участието на прокурор е задължително, когато той не е ищец съдът е длъжен да го уведоми за образувано Поставяне под запрещение. Той може да се противопостави на оттегляне на иска и да продължи делото. Участие на трети лица е недопустимо в Поставяне под запрещение предвид неговия предмет. Ако ответникът почине, то Поставяне под запрещение се прекратява и не влязлото в сила решение се обезсилва. Разноски по производството- чл.276(4)- ако искът бъде уважен ищецът няма право на разноски на тях, обаче, ответникът има право, ако искът бъде отхвърлен.
III. Лицето, чието запрещение се иска, трябва да бъде разпитано лично, ако стане нужда се довежда принудително. Целта е да се преценят умствените способности. Ако съдът не може да направи преценка се назначава вещо лице, което дава заключение. Ако след разпита съдът намери за нужно му назначава временен попечител, който да се грижи за личните и имуществените му интереси. Когато лицето е в болнично заведение и състоянието му не позволява да бъде доведено лично на заседанието, съдът трябва да придобие непосредствени впечатления от състоянието му. Съдът не е обвързан с искането за поставяне под запрещение. Съдът се произнася по молбата след разпит на лицето и неговите близки. Ако се окаже недостатъчно съдът пристъпва към събиране на други доказателства и изслушване на вещо лице. Влязлото в сила запрещение лишава за напред ответника от дееспособност от деня, когато решението влезе в сила съдът съобщава за това на органа по настойничество, който назначава настойник или попечител. Производството по отмяна на запрещението е същото, като това по допускането му. Отмяната на запрещението може да се иска и от органа по настойничеството или от настойника.
65. Съдебна делба
I. Съдебната делба /СД/ замества доброволната делба. Тя е особено исково конститутивно производство по реда, на което се установява и принудително осъществява потестативното право на делба. За разлика от други потестативни права, за които е необходим еднократен акт на съда за СД се изисква нарочно производство. То е двуфазно. Първата фаза – проверяване и установяване правото на делба и втора – нейното осъществяване. С право на делба се ползва всеки участник в имуществената общност. Правото на делба произтича от конкретната имуществена общност, наследство, съсобственост и прекратена СИО. СД може да се развие опростено като производство за ликвидиране на една безспорна имуществена общност и усложнено като производство за ликвидиране на спорна имуществена общност. В този случай с искът за СД се съединяват и други искове- инцидентен установителен иск, конститутивни искове за преюдициални правоонотношения, осъдителни искове относно взаимни притезания на съделителите, конститутивен иск за изкупуване на неделимо жилище. Право на делба се поражда от всяка имуществена общност щом тя е дялова, но не и от бездяловата – СИО. СД може да се извърши относно всички общи имоти или само за някои включени в нея. Родовата подсъдност- РС.
Страни по СД с всички участници в имуществената общност, т.е. задължително другарство. Съдът служебно следи за всички участници в общността да са конституирани като страни. Всеки съделител, който не отрича допустимостта на СД има в нея двойно качество – ищец, относно своето право на делба и ответник, относно правото на делба на другите съделители. Отказ от иск за СД е недопустим, но съсобственикът може да се откаже от право на иск за СД, ако се е отказал от своите права в съсобствеността и то преди установяването им с решение по допускане на делбата. Съдебни разноски- страните заплащат съобразно стойността на дяловете, по присъединени искове в делбеното производство разноските се определят по чл.64.
II. Допускане на делба
Производството за допускане на СД започва с искова молба, която трябва да отговаря на изискванията по чл. 98 и чл.99. При делба на наследство към молбата се прилагат удостоверение за смъртта на наследодателя и удостоверение за неговите наследници, удостоверение или други писмени доказателства за наследствените имоти, преписи от молбата и приложение за другите сънаследници. В първото заседание всеки от съделителите може да възрази против правото на някой да участва в делбата, размерът на неговия дял и включването в наследството на някои имоти. В производството за СД се разглеждат и оспорвания на произход, осиновяване, завещания, истинност на писмени доказателства, както и искания за намаляване на завещателни разпореждания и на дарения. Тези спорове могат да се повдигат до допускане на делбата, а не само в първото заседание. Някои от споровете, обуславящи СД не са подсъдни на РС, а на ОС. Например: произход, отмяна или унищожаване на осиновяването и спорове с цена на иска над 10 000 лева. Всички спорове подсъдни на РС могат да се предявят за съвместно разглеждане със СД.
Първата фаза завършва с решение по допускане на СД. В решението, с което се допуска СД съдът се произнася по въпросите между кои лица, кои имоти следва да се извърши делбата и каква е частта на всеки от съделителите. Влязлото в сила решение, с което се допуска СД подготвя следващата фаза. Решението има СПН, с което се установява правото на делба. Ако производството бъде прекратено това решение запазва своята сила и не може да бъде обезсилено. Решението е задължително, ако се поиска да се извърши СД отново. Делбата започва направо от втора фаза. Решението преклудира всички възражения срещу него, които го изключват или променят неговото съдържание. Решението, с което не се допуска СД отрича със СПН правото на делба на ищеца. То е пречка за нов иск за делба между същите лица и за същите имоти на същото основание. Ако ищецът се позовава на имуществена общност, възникнала след решението за недопускане на СД, новия иск ще бъде допустим. В същото решение или по-късно, ако всички наследници не ползват наследствените имоти съобразно правата си съдът по искане на някой от тях постановява кои от наследниците кои имоти ще ползват до окончателното извършване на делбата или какви суми едните трябва да плащат на другите срещу ползването. Определението подлежи на обжалване с частна жалба.
III. Извършване на делбата.
С решението за допускане на СД приключва първата и започва втората фаза. В първото заседание след допускане на делбата сънаследниците могат да предявят искания за сметки по между им. Чрез предявяване на тези спорове се идва до обективно съединяване на осъдителни искове между съделителите, отнасящи се до облигационни притезания. Не бъде ли предявен в първото заседание след допускане на СД заинтересованите съделители могат да предявят вън от СД.
СД се извършва чрез образуване на дялове от общите имоти и предоставяне на всеки дял в изключителна собственост на съделител или чрез публична продан на общия имот и разпределение на получената сума. Когато може да се разпределят в отделни дялове обекти на бъдещата изключителна собственост съдът съставя проект на разделителен протокол въз основа на заключение на вещо лице при спазване на правилата на ЗН. При съставяне на проект на разделителния протокол съдът призовава страните за да им го представи и изслуша възраженията им по него. След това той съставя и обявява окончателния разделителен протокол. Нужно е всеки от образуваните дялове да се свърже с определен съделител. Определянето на притежателите на дяловете може да стане от съда в самия разделителен протокол, така съдът постъпва, когато квотите на съделителите не са равни. Така съдът може да постъпи и когато разпределението на дяловете чрез жребие е много неудобно. Когато тегленото на жребие е възможно и удобно бъдещите носители на дяловете се определят чрез жребие. След като решението по разделителния протокол влезе в сила съдът призовава страните за тегленето на жребие. След тегленето на жребие или от деня, когато е влязъл в сила разделителния протокол, когато той определя носителите на дяловете настъпват вещно правните последици на съда, в това се състои конститутивния ефект на СД. Той се прибавя към СПН, с което е установено правото на делба и се основава на нея. Когато в наследството има имоти, които наследодателят е притежавал в съсобственост с трети лица, тези имоти се изключват от поделяемата маса, ако между наследниците от една страна и третите лица от друга не се извърши делба преди съставянето на разделителния протокол.
Когато включеният в делбената маса имот е неделим реално и не може да бъде поставен в един от дяловете съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан- чл.288. Проданта се извършва след като решението да се ликвидира имуществената общност влезе в сила. Чл.293 – всеки от съделителите в делбата може да го изкупи при условията на чл.389г(2). Ако няколко съделители желаят да купят имота се извършва нова продан между тях с първоначална цена най-високата цена от първата продан. Ако при тази продан никой не изкупи имота той се възлага на наддавача трето лице предложило най-висока цена в първата продан.
№ 66 Производство по финансови начети 66 - 1
I.Производството по финансови начети (ПФН) е особено съдебно исково производство, по реда на което се разглеждат споровете за притезания за вреди, установени с акта за начет (АН) по ЗДВФК. Съгласно чл.4 ЗДВФК държавният вътрешен финансов контрол обхваща финансовата дейност на : разпоредителите с бюджетни кредити по републиканския бюджет; разпоредителите със средства по програми на ЕС; органите, администриращи приходи в републиканския бюджет и др.
Според чл.29 ЗДВФК притезанията трябва да са за противоправно причинени вреди на одитирания обект. Притезанията трябва да бъдат удостоверени с АН, съставен от вътрешния одитор в резултат на финансовия одит. ПФН цели да да възстанови накърненото имущество на увреденото лице (УЛ) по-ефикасно, отколкото общият исков процес. То е поради това способ за засилена защита на УЛ. АН е условие за допустимост, начален акт и най-важно доказателствено средство на ПФН. ПФН е продължение на завършилото с АН производство за вътрешен финансов одит. Неговата задача е да провери съдебно истинността на констатациите на АН.
II.Предмет на ПФН могат да бъдат само определени имуществени права на УЛ :
· Притезанието за обезщетение за противоправно и умишлено (но не чрез престъпление) причинените му вреди;
· Притезанието за обезщетение за вреди от липси;
· Притезанието за обезщетение за вредата, която е причинена не при или по повод изпълнение на служебни задължения;
· Притезанието на УЛ срещу лицата, получили нещо без правно основание или по дарение в резултат от действията на причинителя на вредата. Те могат да бъдат ФЛ или ЮЛ.
III.Притезанията трябва да бъдат удостоверени с АН. Без АН е недопустимо да се образува ПФН. Спрямо него АН се явява като абсолютна положителна процесуална предпоставка. Тази функция на АН произтича от законната му доказателствена сила, която улеснява осъществяването на отговорността, предмет на АН.
Понеже обуславя допустимостта на ПФН, АН предопределя личните и предметните предели на ПФН. То е допустимо само срещу лица, спрямо които АН е насочен, и само за такива отговорности, които той установява.
IV.Местната подсъдност по делата, предмет на ПФН, се отклонява от общите правила. Местната подсъдност по начетни дела се определя от седалището на УЛ, а не от местожителството на ответника, както гласи общата местна подсъдност. Тази подсъдност не може да се дерогира договорно по чл.91.
V.Страните в ПФН :
1. Макар че ПФН започва по почин на съответния орган за държавен вътрешен финансов контрол, който служебно изпраща в съда съставения АН, ищец става УЛ, защото е носител на притезанията, предмет на ПФН.
2. Легитимирани като ответници в ПФН са посочените в АН лица, които събират, съхраняват, разходват или отчитат имущество; управляват или се разпореждат с имущество и др.
3. По делото се призовава като контролираща страна Министерството на финансите.
66 - 2
4. Участието на подпомагащи страни е ограничено от законната доказателствена сила на АН. Допустимо е привличането само на такива лица, срещу които се съдържат констатации в АН, защото те са обвързани от доказателствената му сила.
VI.Образуването на ПФН съществено се отклонява от общите правила. То започва с изпращане на АН в съда от съответния орган за държавен вътрешен финансов контрол. АН се изпраща в съда с писмо, което има типичното съдържание на исковата молба (чл.299, ал.4) и заедно с АН поражда процесуалните и материалноправните последици на предявения иск. Към АН и писмото се прилагат преписи от тях за ответника (чл.299, ал.5). Ако писмото не съдържа някои от данните по чл.299(4) и към него не са приложени преписите по чл.299(5) за ответника, постъпва се както при нередовна искова молба.
По ПФН плащането на държавна такса не е условие за редовност на исковата молба, т.к. ПФН е безплатно. Страните дължат само разноските за възнаграждение на свидетелите и вещите лица – чл.302(2).
VII.Защитата на ответника срещу иска и разглеждането на делото се отклоняват съществено от общия исков процес.
Съдът изпраща препис от АН и писмото заедно с приложенията към него на ответника и му дава 2 – седмичен срок, за да направи възраженията си и да посочи доказателствата си. Ответникът може да оспори и редовността на АН, за да събори доказателствената му сила. В същото съобщение съдът уведомява ответника за последиците от неоспорване на АН. По допускане на доказателствата съдът се произнася в закрито заседание. Делото се насрочва за разглеждане в открито заседание с призоваване на страните, на свидетелите и вещите лица. Като ищец по делото се призовава УЛ, а като контролираща страна – МФинансите.
До постановяване на решението по образуваното ПФН не се стига, ако ответникът в дадения му 2 – седмичен срок не предяви възражения срещу иска, т.е. не оспори начета, постановен с АН. Съдът при неоспорване на АН издава направо изпълнителен лист срещу ответника въз основа на АН.
VIII.АН се ползва със законна доказателствена сила. Тя произтича от същността на АН да бъде официално удостоверяване на определени факти, изхождащо от надлежния орган за вътрешен финансов одит и извършено по надлежния ред.
Предмет на законната доказателствена сила на АН са съдържащите се в него фактически констатации относно : вредите, неоснователното обогатяване, дарението и техния размер; непозволеното деяние на одитираното лице и т.н. Законната доказателствена сила на АН се състои в задължението на съда да приеме, че констатираните в АН факти са се осъществили така, както са удостоверени. Съдът е длъжен да счита фактическите констатации в АН за истински до доказване на противното. Законната доказателствена сила на АН ще се прояви едва при решаване на делото. Тогава съдът, като има предвид всички доказателства, е в състояние да прецени дали законната доказателствена сила е опровергана, или не.
Оборването се състои в доказване, че фактическите констатации на АН не отговарят на действителността и може да стане с всички допустими по ГПК доказателства.
66 - 3
X.ПФН разкрива особености и във връзка с обезпечаване на иска и принудителното изпълнение на решението.
1. Съгласно чл.302(1) по искане на органите на вътрешноведомствения финансов контрол съдията по вписванията налага възбрана, а съдия-изпълнителят – запор за обезпечаване на събирането на дължимата сума по начета. Това обезпечение може да се иска и преди постъпване на АН в съда.
2. Принудителното изпълнение на осъдителните решения по ПФН е безплатно – чл.302(2). Изпълнителният лист се издава от съда и се изпраща на компетентния съдия-изпълнител служебно, като целта е да се ускори събирането на присъдените с решението суми.
№ 67 Порочни процесуални действия на съда
1. Законът въвежда различен правен режим за порочните процесуални действия на съда :
Ø по движение на делото;
Ø слагащи край на делото;
1.1 Процесуални действия (ПД) по движение на делото :
- ПД на съда са стъпала за развитие на процеса към неговия нормален край /влязло в сила съдебно решение (СР)/. Опороченото ПД на съда по движение по делото не задължава съда да предприеме следващото ПД, за да не опорочи целия процес. Порочните ПД на съда са недействителни;
- Порочните ПД на съда са незаздравими – те се :
Ø заместват с нови валидни – за порочни ПД на съда по строежа и развитието на производството;
Ø отменят от съда – за порочни ПД на съда, които са недопустими;
- Съдът е длъжен по свой почин да обезпечи законосъобразното развитие на исковия процес, отстранявайки своите порочни ПД или заменяйки ги с нови валидни. Съдът сам изменя и отменя разпорежданията и определенията по движение на делото, допуснати поради грешка или опущение. – чл. 195 /2/ ;
- Ако порокът не е отстранен по този път, той опорочава постановеното СР. Защитата в този случай е :
Ø обжалване на опороченото СР;
Ø отмяна на влязло в сила СР чрез извънредните средства за отмяна – чл. 231, чл. 233;
Ø в редки случаи – самостоятелно атакуване на порочното ПД на съда, независимо от атакуване на СР (чл. 213);
1.2 ПД на съда, слагащи край на делото :
- Такива са :
Ø порочни решения на съда по същество на делото – заемат челно място по този въпрос;
Ø определения, с които делото се прекратява;
- Според своята тежест пороците на СР биват :
Ø пороци, неводещи до нищожност, недопустимост, или неправилност на опороченото СР;
Ø пороци, водещи до нищожност, недопустимост или неправилност на опороченото СР;
a) В първата група влизат : 1.явна фактическа грешка; 2.непълнота на СР; 3.неяснота на СР; Характерно за тях е : Осъществяват се при постановяване на СР; Въпреки тях съдебното решение е валидно, допустимо, правилно; СР се оставя в сила, като се поправят пороците. Това става от съда, постановил порочното СР, без да се прибягва до способите за атакуване;
b) Пороците от втората група – налагат да се отстрани опороченото СР, защото то не е могло да бъде постановено (недопустимо е) и трябва да се замести с ново – валидно или правилно СР. Характерно за тях е : Защитата срещу такива СР става чрез обжалване пред висшестоящ съд или чрез атакуването им пред ВКС по реда на извънредните средства за отмяна на влезли в сила порочни СР. Пътят за защита срещу определението, с което съдът прекратява делото (чл. 195/2/) – също чрез обжалване пред въззивна / касационна инстанция чрез частна жалба;
2. Нищожно СР – което не отговаря на изискванията за валидно СР
2.1 Изисквания за валидност на СР :
Ø да е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав ;
Ø да е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда ;
Ø да е изготвено в писмена форма и да е подписано ;
Ø да изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, макар и чрез тълкуване нейното съдържание ;
2.2 СР не е абсолютно нищожно – когато делото е образувано от / срещу неправоспособна страна. В този случай СР е непротивопоставимо на правоприемниците на неправоспособната страна. Те обаче могат да се позоват на СР срещу противната страна.
2.3 Нищожното СР не е правно нищо.
- Постановилият го съд НЕ МОЖЕ сам да констатира нищожността и да постанови вместо него ново-валидно СР;
- Нищожното СР не е годно обаче да породи присъщите на съдебния акт правни последици;
- Нищожността може да се обяви по повод обжалване;
- Нищожността може да се предяви инцидентно по повод позоваване на правни последици на нищожното СР;
- Предявяване на иск за обявяване на нищожността – реформа на ГПК от 1983г. – чл. 209 /3/;
3. Недопустимост – СР не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество.
3.1 Такова СР, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран :
- липса на абсолютна положителна предпоставка или наличие на отрицателна;
- ако процесуалната предпоставка е относителна – страната трябва да се е позовала на липсата ú, но въпреки това СР е било постановено;
3.2 Такова е СР на Въззивен / Касационен съд, с което делото е било решено по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима поради просрочване или ако жалбата е била оттеглена;
3.3 За разлика от нищожното СР, недопустимото СР е действително и поражда по принцип всички присъщи на СР правни последици (сила на присъдено нещо; изпълнителна сила; конститутивно действие;) – само по изключение, когато основанието за недопустимост води едновременно води и до неговата нищожност, СР е лишено от правен ефект. То подлежи на унищожаване чрез обжалване.
4. Неправилно – валидно и допустимо СР, което противоречи на действителното правно положение.
4.1 От значение е обективното несъответствие на СР с извънпроцесуалното материалноправно положение, а не с данните по делото (те могат да бъдат: непълни или недостоверни). Без значение е причината за несъответствието:
Ø грешка на страна / съда;
Ø обективна невъзможност да се разкрие истината при разглеждане на делото;
Ø нормативно преуреждане с обратна сила на материалноправните отношения, настъпило след постановяване на СР;
4.2 СР е действително, макар и порочно. Поражда всички правни последици, докато не бъде отменено. Неправилните СР са най-важната група порочни СР – по брой и с оглед трудностите да се разкрият основанията, водещи до неправилност.
5. СР, постановени по симулиран процес – особено място сред порочните СР.
5.1 То е двояко опорочено – плод е на злоупотреба и същевременно е неправилно.
5.2 Не се приравнява на симулативна правна сделка, въпреки че организаторите целят да прикрият действителното правно положение. Спрямо страните то не е нищожно – поражда пълния си правен ефект + законът го обявява за неактуемо между страните.
5.3 Спрямо трети лица положението е друго.
- Ако спрямо тях се разпростира силата на решението, макар че не са взели участие в делото, те могат да се защитят срещу нея чрез чл. 233 /2/;
- Ако спрямо тях силата на решението не се разпростира, но пречи те да упражнят свои права, те могат да разкрият по исков ред действителното правно положение, защото не са обвързани от силата на присъдено нещо. Ако силата на това решение се разпростира спрямо трети лица, те могат да се защитят срещу него при условията на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД;
- Когато третото лице е придобило права от страна, чиито права са потвърдени чрез симулативен процес, правата на третото лице се запазват на още по-голямо основание в сравнение с правата на лице, договаряло с носителя на правата по симулативна сделка (чл. 17/2/ ЗЗД);
6. Способи за защита срещу порочните СР
6.1 Система – тя е изчерпателна – вън от нея няма способи, а вътре в нея различните способи за защита не се дублират и не се конкурират помежду си.
6.2 Защита чрез самоконтрол от съда – само срещу нищожни, недопустими или неправилни СР;
6.3 Защита чрез обжалване – срещу недопустими или неправилни СР, които са обжалваеми и чийто срок за обжалване още не е изтекъл. Възложено е на висшестоящ съдебен орган;
6.4 Защита чрез извънредни средства за защита – срещу порочни СР, които са влезли в сила, така че защита срещу не може да се търси по пътя на обжалването;
6.5 Защита по исков ред – срещу нищожни СР и срещу СР, плод на симулиран процес, когато защитата се търси от трети лица;
№ 68 Поправяне на явна фактическа грешка. Тълкуване на неясно решение. Допълване на непълно решение.
1. Същност (явна фактическа грешка – ЯФГ)
1.1 Определение – всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и външното ú изразяване в писмения текст на съдебното решение (СР).
1.2 Такива ЯФГ-и представляват :
- погрешно посочване в СР на имена, граници, размери;
- погрешно пресмятане на суми;
- пропуск да се отразят в СР становища на съда, личащи от мотивите (това е различно от “липса на формирана воля” при непълното СР);
1.3 Не представлява ЯФГ :
- грешки, които съдът е допуснал при формиране на волята си – пропуск да се вземе предвид даден факт или доказателство, или погрешната им преценка, както и пропуск да се вземе становище по част от иска – отстраняват се само чрез обжалване или по пътя на допълнителното СР;
несъответствията между обявеното решение и писмения текст на решението – меродавен е обявеният текст;
2. Поправяне
2.1 Възложено е на съда, постановил решението, защото поправянето не е изменяне / отменяне на формираната воля на съда, тоест не накърнява забраната съдът сам а изменя / отменя собствения си акт. За да не прекрачи правомощията си и да измени / отмени собственото си решение чл. 192 /2/ и /3/ създават редица гаранции това да не се случи..
2.2 Инициатива – по почин на съда или на която и да е от страните без ограничения във времето.
2.3 В открито заседание, на което се призовават и двете страни и след устни състезания, на които се обсъжда допустимостта на поправката.
2.4 Съдът се произнася със СР – отхвърля / допуска поправката. Решението за поправка подлежи на обжалване, дори и СР, за чиято поправка се касае да не подлежи на обжалване. При обжалването въззивната инстанция разполага със същите правомощия както и първата инстанция.
2.5 След влизането му в сила, СР, с което поправката е постановена, образува с поправеното СР едно цяло. Поправеното СР важи с поправеното съдържание от деня на постановяването, а не от деня на поправката.
2.6 Поправка на ЯФГ не може да се търси чрез обжалване. Липсва интерес от обжалване, защото е налице друг път, предлагащ същите гаранции.
3. Тълкуване на неясно СР
3.1 Същност
- Нужда от тълкуване възниква във всички случаи, когато трябва да се приложат правните последици на едно СР. Всеки орган по прилагането на СР го тълкува. Това тълкуване е различно от тълкуването по чл. 194 т.к. е:
Ø Инцидентно;
Ø Важи само за случая, за който се отнася;
Ø Не става по реда на отделно производство;
- Тълкуването по чл. 194 е :
Ø Форма на официално, авторитетно тълкуване с всеобща валидност;
Ø Става по реда на отделно производство, предписано от чл. 194;
Ø Допустимо само докато съществува интерес от подобно тълкуване – не съществува такъв, ако СР е изпълнено и то изцяло;
3.2 Ред за тълкуването – пред съда, постановил неясното СР.
- Инициатива :
Ø От страната, заинтересована да се отстрани неяснотата на решението – с молба (недопустимо е по почин на съда);
Ø Препис се връчва на противната страна;
Ø Може да се иска и от прокурора;
Ø При тълкуването се изхожда от мотивите на решението, а не от нова преценка на доказателствата;
- Разглеждане на молбата – в открито заседание.
- Решението на съда по тълкуването подлежи на обжалване :
Ø По реда, по който се обжалва тълкуваното СР;
Ø След влизане в сила, тълкувателното СР става неразделна част от тълкуваното СР;
Ø При обжалване втората инстанция не може да : пререшава спора, да се произнася по въпросите, които страната поставя за пръв път с молбата за тълкуване;
Ø Тълкуване не може да се търси чрез обжалване на неясното СР и не може чрез обжалване да се замести дадено от съда тълкуване с друго;
3. Допълване на непълно СР
3.1 Същност – СР, което не обхваща целия спорен предмет
- При непълното съдебно решение липсва формирана воля на съда относно:
Ø Част от спорното право;
Ø Един от съединените искове;
Ø Допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет (плодове, лихви / разноски);
- Няма непълно СР когато :
Ø Съдът е пропуснал изрази в решението част от иначе пълно формираната си воля – тук има ЧФГ;
Ø Съдът не е мотивирал решението си – основание за отмяна на СР чрез обжалване;
Ø Съдът се е произнесъл по целия спорен предмет, но самият предмет е непълен – необходим е нов иск относно непредявеното искане;
- Допълнителното СР предпоставя такава непълнота на решението, която може да се отстрани без да се променя постановеното решение. В производството по допълване на решението не може да се иска пререшаване на спора по същество – забраната е в чл. 192 /1/.
3.2 Производство за Допълнително Решение (ДР) – особености
- Инициатива :
Ø НЕ по служебен почин;
Ø По молба на страната. Когато е ДР относно отговорността за разноски – от страната, която ги претендира. Във всички други случаи – както от ищеца, така и от ответника;
Ø Молбата за ДР не е нова искова молба и по нея НЕ се образува ново производство;
Ø Срок за подаване на молбата – 1 месец, като начален момент за страната, присъствала на заседанието (в което е обявено СР), е денят на заседанието. За страна, неприсъствала на заседанието и в случай на чл. 190 – от деня на съобщаването, че решението с мотивите е изготвено. До изтичане на срока, делото относно неразрешената част продължава да е висящо, т.е. молбата за ДР не е равнозначна на нова искова молба (по нея не се дължи и нова държавна такса);
- Ред на производството :
Ø Връчва се препис от молбата на противната страна;
Ø Заседанието е открито;
Ø Първият въпрос, по който се произнася съда е допустима ли е молбата. Тя е допустима ако изхожда от легитимирано лице, подадена е в срок по чл. 193 /1/ и разбира се ако решението, чието допълване се иска е непълно. Ако молбата е недопустима, следва да се остави без разглеждане с определение на съда, което подлежи на обжалване с частна жалба;
Ø Ако молбата е допустима, съдът пристъпва към разглеждане по същество на тази част от спорния предмет, по който е пропуснал да се произнесе;
Ø Представят се нововъзникнали или новооткрити факти и доказателства, ако са от значение за неразрешената част от спорния предмет;
Ø ДР подлежи на обжалване по общия ред;
Ø ДР се наслагва покрай първоначалното СР и с него дава пълен отговор на правния спор;
Ø ДР се ползва с правните последици, присъщи на всяко СР. Ако е порочно, но влязло в сила, то се атакува с извънредните средства за отмяна;
- Производството за ДР може да съвпадне по време с висящо производство пред втора инстанция по обжалване на първоначалното решение. Стигне ли се до 2 едновременно висящи производства по първоначално заявения спорен предмет, ще трябва да се спре това от тях, което обуславя другото.
- Непълнотата се поправя само по реда на чл. 193 – до изтичане на срока за ДР, липсва както годен обект за обжалване, така и интерес от обжалване.
№ 69 Обжалване на решенията
1.Видове
1.1 Общ белег – Въззивното обжалване (ВО) се развива пред висшестоящ второинстанционен съд
1.2 Сходствата между националните уредби са най-големи, когато обжалваното съдебно решение (СР) е нищожно или недопустимо, и по-малки когато то е неправилно.
1.3 Два главни модела – ако съсредоточим сравнението само при неправилните СР
- Ограничено обжалване (Австрия, Англия, САЩ) :
Ø Обжалващият изтъква пред въззивния съд (ВС) само новооткрити или новонастъпили факти и доказателства;
Ø ВС може в определени случаи да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане;
- Пълно обжалване (Италия, Франция) :
Ø Обжалващият може да изтъква пред ВС нови факти и доказателства, които е пропуснал да представи пред първоинстанционния съд, т.е. да поправя собствените си грешки, допуснати при първоинстанционното разглеждане на делото;
Ø ВС не връща делото на първоинстанционния съд, а решава сам по същество, като отменя обжалваното СР като неправилно;
- Между тези два вида стои ВО в Германия :
Ø Пред ВС могат да се представят нови факти и доказателства без ограничения;
Ø ВС не винаги решава делото по същество, а може да го върне на първата инстанция, когато тя е допуснала съществени процесуални нарушения;
- В България – след реформата ВО е ПЪЛНО – такова е било и преди приемането на ГПК.
2. Понятие – въз основа на тези характерни белези на пълното ВО то често се окачествява като “Втора първа инстанция” .
2.1 Окачествяването е вярно като се има предвид :
- Правомощието и задължението на ВС да реши делото по същество, ако отмени обжалваното СР;
- Сходството от субсидиарното приложение при ВО на правилата на първоинстанционното производство (чл. 211);
2.2. Отъждествяването обаче на двете инстанции не е вярно по 2 съображения :
- ВС има правомощия, каквито първоинстанционният съд няма;
- Първоинстанционният съд има функции, които ВС не може да има – не може да се изменят предметът и страните по делото, защото би се стигнало до първоинстанционно разглеждане на новопредявения иск. Ако ЕС отхвърли жалбата като неоснователна, той оставя в сила обжалваното решение, а не го възпроизвежда в свое ново СР (зачита се приносът на първоинстанционния съд);
3. Съпоставка с касационното обжалване
3.1 Сходство :
- и двете обжалвания имат контролни функции – спрямо решения на първоинстанционния съд (въззивното) или на въззивния съд (касационното).
- и на двете са присъщи сходни основания за обжалване – чл. 198 / чл. 218б (като специфично за ВО основание е непълнотата на доказателствата).
3.2 Различия :
- в правомощията – при неправилно решение ВС никога не връща решението на първоинстанционния съд, а го решава сам, докато ВКС по правило връща делото за ново разглеждане и само по изключение го решава само по същество.
№ 70 Образуване на второинстанционно производство
1. Срокът за обжалване
1.1 14 дневен
1.2 Начален момент – различен
Ø За страна, присъствала на заседанието – от този момент;
Ø Страна, която не е присъствала и когато решението с мотивите не е било обявено в открито заседание (чл. 190); – от момента на съобщаването;
2. Обжалване
2.1 Право на обжалване
- С него разполага всяка от страните (главна, подпомагаща, контролираща, процесуален субституент);
- В различни негови части СР може да е обжалвано както от ищеца, така и от ответника;
- Упражняването му предпоставя интерес – за ищеца / ответника той е различен;
- Не може предварителен отказ от това право, но може да се оттегли жалбата (чл. 203);
- Упражнява се чрез подаване на жалба – срещу цялото СР или срещу част от него (чл. 196 /2/);
2.2Жалба
- Подава се чрез съда, постановил обжалваното СР;
- Форма – писмена;
- Съдържание – чл. 198 :
Ø Името и адреса на страната, която я подава;
Ø Посочване на обжалваното решение, респ. обжалваната му част и в какво се състои неговата порочност;
Ø Какви са исканията на жалбоподателя;
Ø Новите доказателства, които той иска да бъдат събрани от ВС;
Ø Подпис на жалбоподателя;
- Приложения – чл. 199 :
Ø Преписи от нея и приложенията към нея в толкова броя, колкото са лицата, участващи в делото като противна страна;
Ø Пълномощно, когато жалбата се подава от пълномощник;
Ø Новите доказателства, когато те са писмени, с преписи от тях, заверени от жалбоподателя за противната страна;
- Други елементи :
Ø Посочването и представянето на нови доказателства не е задължителен елемент от приложенията към жалбата;
Ø Препис от жалбата – само за противниковата страна, а не и на необжалвалите другари на въззивника, но въззивният съд (ВС) служебно конституира необходимите другари и съобщава на необжалвалите обикновени другари за образуваното производство;
Ø Въззивна жалба, в която не е посочено в какво се състои порочността на обжалваното СР, не се оставя без движение и не подлежи на връщане при неотстраняване на тази нейна нередовност;
Ø Санкция срещу виновна нередовност е отговорността по чл. 65;
2.3 Ако жалбата е редовна
- Първоинстанционният съд изпраща препис / преписи на противната страна. Тя може в 7-дневен срок да предяви възражения и да подкрепи с доказателства, като представи тези от тях, които са писмени;
- Първоинстанционният съд ,след изтичане на срока за възражения, изпраща на ВС жалбата (и възраженията срещу нея) + приложенията към тях и досието по делото;
- Ефект на подадената в срок жалба :
Ø Суспензивен – пречи на СР да влезе в сила и спира изпълнението;
Ø Деволутивен – когато е своевременна и редовна – пренася делото от Първоинстанционният съд във ВС, който е длъжен да разгледа жалбата по същество – дали е /не е/ основателна;
3. Производство пред ВС
3.1 Уредба
- особени правила (чл. 202 – чл. 205);
- субсидиарно – по неуредените въпроси – правилата за първоинстанционното производство (чл. 211);
3.2 Повторно проверява допустимостта и правилността на жалбата - Първоинстанционният съд може да е допуснал грешка;
3.3 ВС се произнася по Валидността, Допустимостта и Правилността на обжалваното СР.
Спиране на делото.
I. Спирането на делото (СД) е временна недопустимост на развитието на висящия процес, т.е. важаща през целия известен период забрана да се извършват от съда и от страните процесуални действия по делото. При спирането се запазват: а) важимостта на вече извършените процесуални действия; б) висящността на процеса, т.е. съществуването на процесуалното правоотношение; в) възможността да се поднови производството. СД може да настъпи през всяка фаза на исковия процес до влизане на решението в сила, независимо от основанията за СД.
II.СД настъпва по силата на закона, по разпореждане на съда, по волята на страните.
1. СД по силата на закона означава, че спирането настъпва със самото осъществяване на предвидения от закона факт, без да е нужно искане на страната или разпореждане на съда – дори без да е нужно фактът, предизвикващ СД, да е станал известен на съда или страните. Такъв характер има СД в случаите на чл.182, б. “б, в” и чл.637 ТЗ.
а) Според чл. 182, б. “б” делото се спира при смърт на една от страните. СД се налага, за да се издирят правоприемниците и да се призоват те като страна по делото.
б) Според чл. 182, б “в” делото се спира, когато страната стане недееспособна, така че е нужно да се учреди спрямо нея настойничество или попечителство.
в) Сходно със спирането поради недееспособност е спирането на делата относно имуществени права, претендирани срещу или от несъстоятелен длъжник, което настъпва с откриване на производството по несъстоятелност – чл.637 ТЗ.
СД настъпва от деня на събитието по чл. 182, б “б, в”. Но ако тези събития са настъпили след приключване на устните състезания, те не пречат съдът да постанови решение по делото, а СД настъпва, след като съдът постанови решението си – чл. 182(2).
2. СД настъпва по разпореждане на съда в случаите на чл. 182, б. “г, д, ж”, както и когато втората инстанция спре делото по повод на частна жалба – чл. 216. Към тази група трябва да се отнесе и СД по чл.11(1). СД по разпореждане на съда не означава, че съдът спира делото по свое усмотрение. При наличността на предвидените от закона факти съдът е длъжен да спре делото. Но тези факти не действат по право. Нужна е преценка на съда, изразена в определението му за СД. Затова то е актът, предизвикващ СД.
а) Съдът спира делото според чл. 182, б. “г”, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спряното дело. Касае се за СД поради връзката между делата (преюдициалност на едното дело спрямо другото). Ще бъде спряно обусловеното дело, макар то да е образувано по-рано от обуславящото дело.
б) На същата плоскост лежи и СД по чл. 182, б. ”д”, защото СД поради разкрити по делото престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор, се предвижда от закона, за да може да бъде взета предвид доказателствената присъда относно тези факти. Според т.8 на ТР № 1 от 2001г. ВКС - не може да спре висящото пред него дело въз основа на чл. 182, б. ”г, д”. Решаващото съображение на ВКС е, че той не е инстанция, пред която могат да бъдат представени нови доказателства, непредставени пред въззивния съд.
в) Обусловеността на висящото дело от препирнята за подведомственост (чл.11, ал.1) или от съдбата на обжалваното определение (чл.216) е също основание за СД. Но докато в случая на чл.11(1) съдът е длъжен да спре делото, в случая на чл. 216 втората инстанция не спира делото поради самия факт на частната жалба, а преценява доколко тя е основателна и в каква степен нейното уважаване ще се отрази върху делото.
г) С реформата от 1997г. бе въведено ново основание за спиране на делото с разпореждане на съда, а именно съдът спира делото, когато е отправил сигнал до ВКС съобразно чл.13 ЗСВ, че приложимият по делото закон противоречи на К – чл. 182, б. “ж”.
3. СД по волята на страните предвижда чл. 182, б ”а”. Нужно е да са налице съвпадащи искания на двете страни да се спре делото, отправени до съда. Този фактически състав, а не извънпроцесуален договор за СД има предвид чл. 182, б. “а”, когато говори за СД по общо съгласие на двете страни. СД по чл. 182, б. “а” цели да улесни уреждането на спора чрез спогодба между страните. Чл. 182(3) допуска да се спира делото на това основание само веднъж в течение на производството пред една инстанция.
Когато са налице предвидените от закона условия, съдът е длъжен да спре делото въз основа на чл. 182, б. “а”, но СД настъпва не от деня на изявеното пред съда общо искане за СД, а от деня на определението на съда.
4. Относно предпоставките за СД между страните може да възникне спор. Той се решава от съда при тяхното участие с определение. Ако с него съдът постанови СД, то може да се обжалва с частна жалба (чл.185): прегражда се пътят на търсената защита, като тя се отлага за дълго време.
III. Последиците от СД се проявяват в няколко насоки.
1. Нито съдът, нито страните могат да извършват след СД процесуални действия, насочени към движение на делото. Бъдат ли извършени такива действия, те ще бъдат опорочени. Върху тях не може да бъде основано решението – иначе то ще бъде опорочено и ще подлежи на отмяна. Казаното не се отнася до действията, с които се изтъкват фактите, които налагат СД, с които то се констатира или постановява и с които се осъществява възобновяването на спряното дело. Понеже обезпечаването на иска е самостоятелна форма на защита и не оказва въздействие върху съдържанието на решението, то може да бъде постановено и през времето, когато делото е спряно – чл.11(1), чл. 310(4).
2. През време на СД спират да текат всички процесуални срокове (законни и съдебни), които са започнали да текат преди СД. Спирането на срока започва от деня на СД и трае през цялото време, докато трае СД - чл.35.
Ако срокът не е започнал да тече в деня на СД, той ще започне да тече от деня на възобновяването на делото.
3. Всички последици на СД отпадат занапред от деня, когато то бъде възобновено.
Възобновяване на делото.
IV. Възобновяване на делото (ВД) означава възобновяване на процесуалните действия по неговото развитие. ВД е вдигане на временната забрана да се процедира по делото, в която СД се състои. ВД предпоставя, че пречките за развитието на делото, довели до СД, са отпаднали. Но тяхното отпадане не действа по право. ВД става с нарочно определение на съда, с което съдът установява, че пречката, наложила СД, вече не съществува.
Почин за ВД могат да вземат както страните, така и съдът. Само ако СД е станало въз основа на чл. 182, б. “а”, ВД може да стане по искане на една от тях, а не служебно. Когато е постановено СД въз основа на чл. 182, б. “а” и никоя от двете страни не е поискала ВД в продължение на 6 месеца, от както е било спряно, делото се прекратява. Законът предполага, че страните са уредили извънсъдебно своя спор. Затова делото се прекратява на занапред, а както във всички други случаи – с обратна сила се заличават всички извършени по него процесуални действия. Постановеното по делото решение се обезсилва – чл. 184. Спорът обаче не е решен със СПН.
Определението за ВД е по движение на делото. То не подлежи на обжалване и не може да бъде отменено от постановилия го съд при условията на чл. 195(1). Определението, с което се отказва ВД, също може да бъде изменяно от съда, който го е постановил, но понеже прегражда развитието на делото, то подобно на определението, с което се постановява СД, може да се обжалва с частна жалба – чл.185.
Прекратяване на делото.
I. Прекратяването на делото (ПД) пресича възможността да се завърши процесът с решение и заличава с обратна сила процесуалните действия, извършени до ПД.
Затова ПД трябва да се отграничава от завършване на делото, което означава приключване на процеса с влязло в сила решение. Завършването на делото е винаги равнозначно на пълно развитие на процеса до изчерпване на верижния състав на производството. Завършването на производството слага край на висящността на делото поради това, че вътрешнопроцесуалната задача на производството – да се постанови влязло в сила решение – е постигната. ПД винаги предхожда завършването на делото и слага край на висящността на процеса, като последното е единственото общо между ПД и завършването на делото.
ПД: а) заличава с обрана сила процесуалното правоотношение; б) обезсилва извършените по него процесуални действия; в) изключва възможността да се възобнови производството така, както то се възобновява при СД.
II. Основанията за ПД могат да бъдат обединени в три групи.
1. В първата влиза липсата или ненадлежното упражняване на правото на иск, т.е. липсата на която и да било положителна процесуална предпоставка, или наличността на процесуална пречка, освен на тези, при които законът предписва друга последица. В тези случаи ПД е санкционна последица на порочното учредяване на процеса. То е равнозначно на унищожаване на процесуалното правоотношение.
2. Във втората група влизат случаите на десезиране на съда поради оттегляне на иска, отказ от иска или съдебна спогодба. В тези случаи ПД е последица на последващото отпадане на правото и задължението на съда да постанови решение за разлика от първата група случаи, когато ПД е последица на първоначална липса на такова право и задължение.
3. В третата група се включват всички други случаи, когато се стига до ПД: а) смърт на страна по дело относно строго лични правоотношения; б) сливане на качествата ищец и ответник по делото в един и същ правен субект; в) невъзобновяване в срока по чл. 184 на дело, спряно по общо съгласие на двете страни; г) пропускане на срока по чл. 193 да се поиска допълнително решение по тази част от спора, която не е била обхваната от решението.
Налице ли е някое от основанията за ПД, съдът е длъжен да прогласи с определение ПД, след като изслуша и двете страни, защото ПД прегражда пътя на защита и на двете страни.
III. Макар и да следва от различни основания, ПД има във всички случаи последици, които са сходни.
1. С обратна сила се заличава процесуалното правоотношение и висящността на процеса отпада.
2. Всички процесуални действия по прекратеното дело се обезсилват. Невлязлото в сила решение, заварено от ПД, също се обезсилва. Отпадат с обратна сила и правните последици на предявения иск.
3.Прекратеното дело не може да бъде възобновено нито по молба на страните, нито служебно от съда.
4. ПД пречи да се формира СПН относно спорното право освен при отказ от иска – чл. 119(2); при съдебна спогодба – чл. 125(3). Ето защо извън тези случаи е възможно след ПД да се предяви отново иск относно спорното право между същите страни даже когато ПД се основава на липсата на правото на иска или ненадлежното му упражняване.
5. ПД може да настъпи във всяка от трите фази на исковия процес: първоинстанционно, въззивно и касационно производство.
№ 55 Съдебна спогодба
1. Съдебната спогодба (СС) е потвърден от съда договор между страните по висящо дело, с който те чрез взаимни отстъпки уреждат със сила на присъдено нещо изцяло или отчасти правния спор, като десезират съда и слагат край на делото в рамките на постигнатата СС.
СС е смесен институт както с оглед на фактическия си състав (ФС), така и с оглед на своите правни последици (ПП), тъй като се регулира едновременно от гражданското и процесуалното право.
1.1 От гледна точка на гражданския процес СС включва в себе си ФС и ПП на извънсъдебната спогодба (чл. 365 ЗЗД) :
- тя е двустранен възмезден договор. Отстъпката е частичен отказ от първоначалното правно твърдение на страната. Тя е средство, а не цел на СС. Целта е да се внесе яснота и определеност в отношенията на спорещите, като се сложи край на правния спор.
Не може да се сключи СС относно лични права; Процесуален субституент по правило не може да сключи СС; СС, сключена от законен представител, трябва да бъде одобрена от съда (чл. 17), а пълномощникът трябва да бъде изрично овластен, за да може да сключи СС (чл. 22); При необходимото другарство СС трябва да изхожда от всички необходими другари (чл. 172 /2/). СС трябва да отговаря на изискванията за валидно сключване на договор.
- материалноправните последици на СС произтичат от нейната цел.
Ø Двете страни взаимно се задължават да считат, че правното положение между тях е такова, каквото го прогласява СС, като се въздържат занапред от всякакво негово оспорване. В това се състои провоустановяващото или декларативното действие на СС. СС декларира, че от деня на тяхното възникване, правоотношенията между спорещите са били такива, каквито ги прогласява СС;
Ø Страните се задължават да спазват занапред такова поведение, което отговаря на установеното със СС правно положение (длъжникът да плати посочената в СС сума, а ищецът да не търси нищо повече от нея). В това се състои регулиращото действие на СС.
Декларативното и регулиращото действие на СС наподобяват Сила на присъдено нещо, но се различават от нея по своето облигационно естество.
Ø Доколкото договорно установеното със СС правно положение се отклонява от действителното правно положение, СС го преобразява (променя) съобразно със своето съдържание.
Подобно на извънсъдебната спогодба и СС може да обхване освен спорното право и други правоотношения между спорещите . С нея могат не само да се признават, но и да се прехвърлят права, включително вещни права върху недвижими имоти, стига те или потестативно право за тяхното придобиване да са предмет на делото. В трайната си практика Върх. Съд приема, че СС има вещно прехвърлително действие.
1.2 Но между СС и извънсъдебната спогодба няма тъждество. При СС към ФС и ПП на извънсъдебната спогодба се прибавят и съществени нови елементи, в които се състои разликата между СС и извънсъдебната спогодба.
2. Условия за сключване
2.1 За да е налице СС е нужно договорът за спогодба да бъде сключен пред съда, който разглежда делото и д бъде удостоверен в съдебния протокол, като той трябва да бъде подписан и от страните, а не само от председателя и секретаря на съда (чл. 125 /1/), т.е. СС може да бъде сключена само в съдебно заседание. Формата предписана от чл. 125 /1/ е условие за валидност на СС.
2.2 СС трябва да бъде потвърдена от съда. Той проверява не целесъобразността на СС, а само нейното съответствие със закона и добрите нрави. Когато прокурорът участва като страна в делото, съдът потвърждава СС, след като взема и неговото мнение (чл. 125 /2/).
Потвърждаването на спогодбата става с определение на съда. Спогодбата се вписва в протокола за заседанието, в което е постигната. По своята същност това определение е охранителен акт, който се издава по обща молба на страните, сключили СС, за да се придаде правна важимост на СС. Съдът не взема становище относно съществуването на прогласените със СС правоотношения, защото не проверява тяхното съответствие с действителното правно положение.
[В рамките на сложния ФС на СС(договорна сделка заедно с държавен охранителен акт) основният елемент е договорът за спогодба. Ако той е нищожен или унищожаем, опорочен е и потвърждаващият акт на съда. Потвърждаващият акт на съда е само правно условие (conditio juris), за да се прояви правният ефект на потвърдения договор за спогодба, а не е сам по себе си източник на този ефект и по-специално на силата на присъдено нещо, с която СС се ползва.]
2.3 Последният елемент от ФС на СС е изрично или мълчаливо съдържащото се в нея искане да се прекрати делото като безпредметно поради договорното уреждане на правния спор.
3. Към материалноправните последици, които СС има в качеството си на гражданскоправна сделка, се прибавят държавноправните последици на силата на присъдено нещо и на изпълнителната сила, с която се ползва. Според чл. 125 /3/, СС има значение на влязло в сила решение.
3.1 Силата на присъдено (СПН) нещо на СС произтича от нейната цел – да се разреши правният спор. Като придава на СС СПН, законът цели :
- да насърчи спорещите да приключат делото със СС;
- да укрепи договорното действие на СС, като прибави към него и държавноправната обвързаност, в която се състои СПН;
- да стабилизира СС като акт, който слага край на делото;
3.2 С изпълнителна сила се ползва не всяка СС, а само тази, която има за предмет изискуемо притезание, защото само то е годен обект на принудително изпълнение.
3.3 СС слага край на делото : тя десезира съда, понеже разрешава спора със СПН. Когато въз основа на нея съдът прекратява делото, той обявява едно вече настъпило приключване на процеса, а не го предизвиква.
4. При СС се напластяват 3 акта : договорът за спогодба, определението, с което тя се утвърждава и определението, с което делото се прекратява.
4.1 Макар че се потвърждава от съда, СС запазва качеството си на договор. Затова тя не може да се обжалва (чл. 125 /3/) и да се атакува чрез извънредните средства за отмяна на влезли в сила решения, нито да се тълкува по реда на чл. 194. Ако СС с опорочена, порочността следва да се разкрие по исков ред, както когато СС е нищожна, така и когато е унищожаема.
4.2 В качеството му на охранителен акт определението за утвърждаване на спогодбата не може да бъде обжалвано (чл. 431 /2/) нито атакувано чрез извънредните средства за отмяна. Но когато то е порочно, ще може да бъде атакувано от прокурора по исков път (чл. 431 /3/).
4.3 В качеството му на акт, който прегражда развитието на делото, определението за прекратяване на делото въз основа на СС подлежи на обжалване (чл. 185; чл. 213 буква “а”), когато слага край на делото, макар че ФС на СС не е осъществен.
Ако СС бъде обявена за нищожна, унищожаема, развалена или определенията за утвърждаването ú или за прекратяване на делото бъдат отменени, разглеждането на делото се възобновява.
5. Близък до СС е установителният договор. От СС той се различава по липсата на воля за отказ от права или за поемане на задължения. Той е насочен към установяване на действителното правно положение между спорещите. Присъщи на установителния договор са облигационноправните последици на СС, а му е чуждо преобразяващото въздействие върху материалните правоотношения между спорещите.
6. Страните по висящо дело могат да сключат извънсъдебна спогодба (чл. 365 /1/ ЗЗД). Вместо обаче въз основа на нея да се стигне до прекратяване на делото поради оттегляне на иска (чл. 192 /5/), делото може да продължи. Тази спогодба има значението на юридически факт, релевантен за спорното право. Това право важи занапред така, както е установено с извънсъдебната спогодба. Намери ли, че тя е валидна, съдът трябва да реши делото съобразно с нея, като зачете нейния материалноправен ефект. Срещу това противната страна може да се защитава с възражение за нищожност или унищожаемост на сключената спогодба.
56. Постановяване на решението
Решението /Р/ е последният акт на исковото производство, с който то завършва. То предпоставя, че всички предхождащи го процесуални действия са вече предприети. Затова съдът пристъпва към постановяване на Р по делото след като обяви, че устните състезания са приключени /чл.186/.
За да обезпечи, че делото ще завърши с безпорочно /валидно, допустимо и правилно/ Р, законът въвежда редица изисквания, на които трябва да отговаря постановяването на Р. Те се отнасят до реда и условията за постановяването на Р, както и до съдържанието и формата на Р:
1.Р се основава на процесуалните действия по разглеждане на делото. Затова с оглед изискването за непосредственост, Р трябва да бъде постановено от съдебния състав, който е участвал в заседанието, на което е било завършено разглеждането на делото /чл.187(1)/. Р ще бъде опорочено, ако бъде постановено от друг състав. Нищожно е съдебното Р, когато в състава на съда, произнесъл Р, участва съдия, който при произнасянето не е член на съда, макар че той е бил такъв при последното съдебно заседание.
2.За да постанови Р, съдът се оттегля на съвещание. То трябва да бъде тайно /чл.187(1)/: никой друг освен членовете на решаващия състав не може да присъства на съвещанието или да вземе участие в него. Р трябва да изразява волята на съда, неповлияна от другиго. Неповлияно трябва да бъде становището, на всеки член от решаващия състав. Затова съвещанието трябва да започне със становището по делото на най-младшия от членовете на състава, а не със становището на председателя, от което другите членове биха могли да бъдат повлияни. Никой от членовете на състава не може да се въздържи да вземе становище по решаване на делото /чл.187(2)/. За да се постанови Р, нужно е да съвпаднат становищата на мнозинство от членовете на решаващия състав. Чл.187(1). Несъгласният с мнозинството член на състава може да изрази становището си отделно като свое особено мнение, но е длъжен да подпише Р /чл.187(3)/, защото той изразява волята на съдебния орган като цяло, а не волята на отделни негови членове. Но с реформата от 1997г. /чл.105(2)/ се предвиди, че първоинстанционните дела на РС и ОС се разглеждат от един съдия. Но чл.108(1), чл.187 и чл.189(3) предпоставят колегиален съдебен състав като решаващ орган. Те ще се прилагат по първоинстанционни дела, ако особен закон постановява, че разглеждането на тези дела става от колегиален състав, както и по въззивни и касационни дела, чието разглеждане става от тричленен състав.
При обсъждане на делото с оглед на въпросите, които то поставя, трябва да се спази определена поредност. Тя цели да се постанови с минимални усилия безпорочно Р, но не е условие за редовността на Р.
1.Първият въпрос, на който съдът трябва да си отговори е: какъв е предметът на делото, какво е спорното субективно право и какъв вид защита се търси спрямо него. Защото предметът на делото предопределя дали ищецът разполага спрямо него с право на иск, без което съдът не би могъл да постанови Р. Предметът на Р трябва да съвпада с предмета на делото, защото съдът е призован с Р да отговори на иска, като установи дали спорното право съществува. Съдът е длъжен да изчерпи спорния предмет, иначе Р ще бъде непълно. Съдът е длъжен да не излиза от спорния предмет като присъжда нещо различно в сравнение с исканото от ищеца.
2.След като уточни чрез предмета на делото предмета на Р, съдът трябва да си отговори на въпроса може ли да се произнесе по този предмет. Съдът трябва да провери дали ищецът има право на иск относно предмета на делото и дали е упражнил надлежно това право. Въпреки че в първото заседание съдът е правил тази проверка, той е длъжен да я повтори при постановяване на Р. Само така той би избегнал грешката да постанови процесуално недопустимо Р. Възможно е правото на иск да се е погасило след първото заседание и при постановяване на Р да не съществува. Ако се установим, че правото на иск не съществува или че не е надлежно упражнено, съдът трябва да откаже да постанови Р.
3.Установили, че процесът е редовно образуван, така че по него може да се постанови Р, съдът трябва да си постави въпроса: редовно ли са извършени от него и от страните тези процесуални действия по разглеждане на делото /призовавания; подготовка на делото; събиране на доказателства и др/, които обезпечават правилността на Р, защото, ако тези действия са порочни, ще бъде опорочено и Р. Съдът, ако установи, че е допуснал нарушения /напр: страната не е била редовно призована и др/, съдът не трябва да постановява Р, а да възобнови разглеждането на делото, за да отстрани допуснатите процесуални нарушения.
Ако установи, че процесът е безпорочен, съдът пристъпва към тази фаза от завещанията, която е насочена да разкрие дали спорното право съществува.
Тази фаза започва с издирване на приложимия закон, а не с преценка на доказателствата. Тази поредност се налага, както поради зависимостта на субективните права от правната норма, така и по съображение за процесуална икономия.
Издирването на приложимия закон обхваща проверка и становище:
- кой закон, местния или чуждия е приложим по спорното правоотношение;
- кой е нормативния акт, от който следва да бъде извлечена, отнасящата се до делото правна норма;
- влязъл ли е в сила този акт и не е ли отменен;
- какво е действието на този акт във времето, пространството и спрямо лицата;
- какъв е неговия смисъл /тълкуване на акта, за да се открие следващата от него правна норма/.
Във връзка с издирването на приложимия закон три въпроса трябва да спрат вниманието на съда:
1.Какво разбира чл.188(2) под “закон”- понятието закон трябва да се схваща широко. Той обхваща всеки източник на правни норми, отнасящи се до частноправни отношения, независимо от неговия вид и ранг, както и към кой клон на правната система спада:
а)закони са всички нормативни актове;
б)всички международни нормативни съглашения, ратифицирани и обнародвани от РБ;
в)закон е обичаят, когато законът отпраща към него;
г)тълкувателни решения на КС, НС и ВКС и ВАС.
2.Съдът трябва да провери дали нормативния акт е валиден. Проверката може да се прави спрямо всички нормативни актове с изключение на законите. При противоречие в съдържанието на закон и подзаконов нормативен акт по един и същ въпрос, съдът ще трябва да приложи закона.
3.Меродавен за решаване на делото е този нормативен акт, който в деня на постановяване на решението регулира спорното правоотношение. Закон с обратна сила може след предявяването на иска и преди постановяването на Р да заличи субективното право, което в деня на предявяването на иска е съществувало.
Съдът трябва да издири приложимия закон, защото трябва да основе Р си на него. Издири ли приложимия закон, съдът трябва с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изхожда от фактическите твърдения на страните, така както те са направени, без да проверява тяхната истинност чрез преценка на доказателствата, защото (не) основателността на предявения иск може направо да следва от закона при изнесените от страните факти.
Съдът трябва да изгради свой извод относно спорното право само върху тези факти, които страните с имали възможност са обсъдят при разглеждане на делото. Р на съда трябва да отрази правното положение между страните по делото такова, каквото е то в момента на приключване на устните състезания. Затова съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска стига те да са от значение за спорното право, било защото го пораждат, погасяват или променят.
Ако фактите, изнесени в подкрепа на иска, възраженията, репликите и дупликите са правнорелевантни и се нуждаят от доказване, за да се произнесе съдът дали спорното право съществува, трябва да прецени дали тези факти са доказани. Преценката на доказателствата е ядрото на решаващата дейност на съда, защото върху нея съдът изгражда своите констатации, че определени факти са се осъществили, а други- не и като подвежда тези констатации под правната норма, стига до извода, че спорното право (не) съществува.
Преценката на доказателствата съдът върши по свое вътрешно убеждение- чл.188(1). Законът не предопределя със задължителни за съда правила изводите, които съдът трябва да направи от събраните по делото доказателства. В необвързаността на съда от правила, предписващи доказателствената сила на доказателствените средства, се състои свободата, с която той разполага при преценка на доказателствата.
Свободата при преценката не означава, обаче, произволно формиране на съдийското убеждение. За да обезпечи правилността на съдийското убеждение относно фактите чл.188(1) задължава съда да прецени всички доказателства по делото. Доказателствата трябва да бъдат събрани с участието на страните, а в противен случай – съдът не може да основе Р си. Доказателства, които са без значение за делото или по закон са недопустими, съдът трябва да изключи от обсега на преценка, защото не може да основе на тях Р. Съдът е длъжен да прецени всички относими и допустими доказателства и то съвкупно /в тяхната взаимна връзка и зависимост/. Убеждението на съда трябва да бъде обосновано. То е такова, когато е резултат от верига от редица издържани съждения, отразяващи закономерностите и взаимните връзки между явленията.
В някои случаи законът ограничава свободата за преценка на доказателствата. Такъв е случая с формалната доказателствена сила на документите и материалната доказателствена сила на официалните документи- чл.143 и 144. задължителна за съда е доказателствената сила на акта за начет, на нотариалния акт за собственост. Тази обвързваща съда доказателствена сила, обаче не е необорима. Законните оборими презумпции също ограничават свободата за преценка на доказателствата. Изцяло е изключена свободната преценка на доказателствата относно факти, чието (не) осъществяване е установено с влязла в сила присъда.
Последният етап от съвещанията се състои в подвеждане на установеното фактическо положение под правната норма, за да се изведе заключението относно (не) съществуването на спорното право. Този извод съдът постига чрез силогизъм, на който голямата предпоставка е правната норма, малката- установеното фактическо положение.
Съдът постановява Р в писмена форма. Тя е условие за действителност на Р – чл.189(3). Р трябва да има съдържанието, посочено в чл.189(1): дата и място на постановяването му; съдът, който го е постановил; страните между, които е постановено; делото, по което Р е произнесено и какво е постановил съдът. Освен това Р съдържа разпореждане на съда относно отговорността за съдебните разноски и указания относно обжалване на решението. Р се подписва от всички съдии, взели участие в постановяването му-чл.189(3). За да е редовно Р, то трябва да бъде мотивирано- (2). Мотивите са писмени съображения на съда, обосноваващи Р. Те обхващат преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които е достигнал до Р. Мотивите не са част от Р, макар и да са материализирани заедно с него в един и същ документ- писмения акт на Р.
Р е завършено, когато бъде обявено. Съдът е длъжен да обяви решението заедно с мотивите най-късно в 30дн. срок след заседанието, в което е приключило разглеждането на делото. На практика решенията се обявяват чрез вписването им в т.нар. срочна книга. Датата на вписването им в нея се счита за ден, когато е обявено Р. Обявяването на Р чрез вписване в срочната книга не важи при обжалване на Р. Както разпорежда чл.197, срокът за подаване на въззивна жалба тече от деня на заседанието, в което е обявено Р с мотивите, ако страната е присъствала на това заседание. Спрямо страната, която не е присъствала на това заседание, срокът тече от датата на съобщението, че решението с мотивите е изготвено. Същите срокове важат и за касационните обжалвания.
Обявяването завършва фактическия състав на Р. От този момент то съществува като държавен правосъден акт.
57. Същност на решението и видове решения. Стабилитет на решението.
I.Съдебното решение /Р/ е държавен правосъден акт, т.е. едностранно, властническо изявление на съда, което разрешава правния спор като установява, какво е действителното правно положение между спорещите и ги задължава да се съобразяват с него.
Р има две страни: едната е правоустановяващата /декларативна/; другата е правосъздаваща /императивна/.
Преди да бъде заповед Р е акт на правно познание. То трябва да прогласи на чия страна е правото. Затова спрямо спорното материално право Р е декларативно. Р казва дали спорното право съществува или не. Декларативната същност на Р е несъвместима с преобразяването на самото спорно право от Р по усмотрение на съда. Декларативното естество на Р следва и от подчинението, което съдът дължи на закона. Въз основа на закона, преди процеса и независимо от него, между спорещите са възникнали определени материални правоотношения. Съдът е призован да ги издири, а не да ги създаде или измени.
Р е обаче не само акт на правно познание, но и на държавно правна воля. Съдът е орган на държавна правосъдна власт, призован да даде защита на правото, засегнато от правния спор. Защитата се състои в налагане на санкция. Затова Р включва в себе си заповед да се преустанови правния спор и да се възприеме за напред поведение, отговарящо на установеното от съда материално-правно положение между спорещите. Тук Р е един правопораждащ юридически акт, източник на нови държавно-правни последици- СПН, изпълнителна сила, а при конститутивните Р- и на нови граждански последици.
Декларативната и императивната страна на Р образуват единния акт на Р. Установяването на действителното правно положение дава съдържанието на съдебната заповед, а тя придава задължителна сила на съдебното установяване.
По своето съдържание и последици Р биват:
1.Р, които уважават и Р, които отхвърлят иска. Първите дават защита на ищеца, а вторите- на ответника.
2.Р, които потвърждават съществуването на спорното право и Р, които отричат съществуването му. За първите е характерно правнозасилващо въздействие спрямо съдебно потвърденото право, а за вторите са характерни правопрепятстващо въздействие спрямо отреченото право и правопредпазващо въздействие.
3.Установителни Р- установяват съществуването или не на спорното право. Ползват се със СПН.
4.Осъдителни Р- те потвърждават спорното притезание и допускат принудителното му осъществяване като осъждат ответника да го претърпи. Пораждат освен СПН и изпълнителна сила.
5.Конститутивни Р- потвърждават спорното потестативно право и постановяват търсената въз основа на него промяна в гражданските правоотношения. Пораждат освен СПН и т.нар. конститутивно действие.
II.Стабилитет на решението:
Стабилитетът на Р се състои: а) в неговата неизменимост на съда, който го е постановил; б) в неговата необжалваемост пред въззивния съд и ВКС и в неговата неотменимост по чл.231 и чл.233(2). Стабилитетът на Р настъпва последователно. Първо настъпва неизменимостта на Р, след това- необжалваемостта пред въззивния съд, след това необжалваемостта пред ВКС и най-накрая неговата неотменимост.
Неизменимостта или неоттегляемостта на Р е забрана да се отменя или да се изменя Р на съда, който го е постановил- чл.192(1). Тази забрана влиза в сила от деня на обявяването на Р. Докато не е обявено Р, дори и да е подписано може да бъде заменено с друго. Р е неизменимо и преди да е влязло в сила, и след като е влязло в сила. Ако съдът, въпреки неизменността на Р, го измени или отмени, неговия акт ще бъде нищожен.
За да влезе в сила, Р трябва да стане необжалваемо. Влизането в сила на Р по време съвпада по време с момента на настъпването на неговата необжалваемост.
Според чл.219 Р става необжалваемо и влиза в сила:
А) от деня, когато е постановено, ако не подлежи на обжалване пред ВКС. Не подлежат на обжалване въззивните решения на ОС-ща по делата, посочени в чл.218а б.”а”;
Б) от деня, когато е изтекъл срока за обжалване на обжалваемо Р, без в този срок да е била подадена жалба;
В) от деня, когато е станал необжалваем актът, с който жалбата срещу Р е била върната като дефектна от първоинстанционния съд- чл.200 или пък, с който въззивното или касационното производство е било прекратено поради отказ от обжалване, поради оттегляне на жалбата или поради нейната недопустимост. В тези случаи Р влиза в сила от деня на влизане в сила на определението, с което делото е било прекратено /чл.219 б”б”/.
Г) от деня, когато е постановено Р, с което касационната жалба срещу Р е била оставена без последствие като неоснователна /чл.219 б”в”/.
Необжалваемостта се състои в неотменимостта на Р от въззивния съд или от ВКС. Необжалваемостта на Р му придава качеството на окончателност и е условие да се породят правните последици на Р.
Редовното, безпорочно Р, след като стане необжалваемо е неотменимо. Не са неотменими порочните Р, макар и да са станали необжалваеми. Те могат да бъдат отменени чрез отмяната на влезли в сила решения по чл.231 и чл.233(2). Но след като изтекат предвидените в закона срокове, отмяната на Р, дори то да е порочно, не може да бъде постигната. Винаги може обаче да се прогласи чрез иск нищожността на Р. Неотменимостта на Р стабилизира окончателно неговите правни последици като същевременно заздравява порочното Р.
Неизменимостта, необжалваемостта и неотменимостта на Р не са негови правни последици. Те са негови качества или състояния, които то получава при необжалваемостта или неотменимостта въз основа на други факти, настъпили след Р.
№ 58 СПН. ЗАЧИТАНЕ НА СИЛАТА НА ПРЕСЪДЕНО НЕЩО
Между правните последици на решението СПН, наричана още “законна сила” или “материална законна сила”, заема централно място. Със СПН се ползва всяко необжалваемо решение, независимо от вида на иска и изхода на делото. Защото в нея се състои присъщата на исковия процес защита-санкция, чрез която той брани засегнатите от правния спор материални субективни права. Подобно на правото на иск СПН е част от проблема за съотношението между материалното право и процес – по специално за въздействието на процеса върху материално правните отношения.
Необходимо е да бъдат отречени онези теории, които са несъвместими със същността на СПН в нашия граждански процес.
I. Призована да защити правото, засегнато от правния спор, като възстанови нормалното му функциониране, СПН в българския граждански процес не може да бъде обяснявана нито като сила, която преобразява материалноправните отношения на спорещите, нито като явление, откъснато от тези отношения и затворено само в рамките на процеса.
1. Ето защо трябва да бъдат отречени монистичните и материалноправните теории за СПН.
а. Монистичните теории по един или друг начин отричат, че вън от процеса и преди него съществува материални субективни права. Затова те въздигат решението техен източник. СПН е правосъздаваща сила. Тя твори правото и е равна по сила на силата на закона, защото е закон по конкретното дело (т.нар. нормени теории за СПН). Нормените теории за СПН са несъвместими с принципа за законност в нашия процес. Според него СПН е сила, произтичаща от закона и подчинена на него.
б. Според материалноправната теория СПН се състои в преобразяване на действителното правно положение съобразно със съдържанието на решението. Това обяснение на СПН е дълбоко противоречие с принципа за дирене на истината, налагащ декларативен характер на решението в нашия процес.
2. Не могат да бъдат възприети и процесуалните обяснения за СПН в различните техни варианти.
v Според едни от тях СПН се състои в задължението на следващия съд, ако бъде сезиран със същия спор, да постанови същото, което е приел предходния съд (теория за позитивната функция на СПН);
v Според т.нар. теория за негативната функция на СПН, тя се състои в забрана за следващия съд, ако бъде сезиран със същия спор, да го разглежда и решава по същество;
v Според друго разбиране СПН се състои в неотменимостта на решението. Това обяснение превръща проблема за СПН в проблем за стабилитет на решението и неговите правни последици.
Общият недостатък на всички тези обяснения е, че те откъсват процеса от материалното право.
II. Същността на СПН може да бъде разбрана, като се изхожда от защитната функция процеса спряно материалното право, засегнато от правния спор.
1. За да отговори на тази защитна функция, СПН се състои преди всичко в задължението на страните спрямо държавата да преустановят правния спор. Никоя от тях не може да оспорва занапред правилността на съдебно установеното, освен чрез отмяната по чл. 231. Задължението за неоспорване придава на съдебно установеното правно положение качеството на “пресъдено нещо”, т.е. на определеност и безспорност. Правоотношението, придобило качеството на “пресъдено нещо”, не може да бъде вече предмет на правнорелевантен спор. Тази съставка на СПН, чрез която между спорещите се създава обстановка на определеност и безспорност, се нарича правоустановяващо действие. Според това, дали съдът е потвърдил или отрекъл съществуването на спорното право, СПН действа правопотвърждаващо или правоотричащо. В първия случай пресъдено нещо става съществуването, а във втория – несъществуването на правото към деня на приключване на устните състезания, след които СПН е възникнала.
2. Съдебно установеното правно положение, придобило качеството на “пресъдено нещо”, става занапред годна основа за съгласувано поведение на страните по делото. Това съгласувано поведение СПН цели да постигне чрез регулиращото свое действие. Регулиращото действие на СПН овластява страната, чието правно твърдение съдът е признал за основателно, да действа съобразно с установеното от съда правно положение. Същевременно то задължава другата страна, чието правно твърдение съдът е отхвърлил като неоснователно, да се съобразява с установеното от съда правно положение. Регулиращото действие не трябва да се смесва с изпълнителната сила. Тя се състои в правото да се иска принудително изпълнение и е присъща само на осъдителните решения, докато регулиращото действие е присъщо на всички решения, в качеството им на заповед да се възприеме занапред поведение, отговарящо на съдебно установеното правно положение. Общественото и правно значение на регулиращото действие на СПН се състои в това, че то е нов, допълнителен стимул за законосъобразно, правомерно поведение наред с правната норма, наред с породената въз основа на нея и уредено от нея материално правоотношение.
3. Като необходима последица от правоустановяващото действие на СПН се явяа последната нейна съставка: непререшаемостта на разрешения спор. И двете страни изгубват относно правото, предмет на СПН, своето право на иск. СПН погасява това право. За това тя се явява като отрицателна процесуална предпоставка, т.е. като пречка за повторен процес между същите страни относно същия спор. Тъй като за тази пречка съдът трябва да следи служебно (чл.224) тя е абсолютна отрицателна предпоставка. Наред с това непререшаемостта обезпечава стабилността на правоустановяващото и регулиращото действие на СПН срещу опасността от противоречиво решение по същия спор между същите страни, предизвикано от нов иск.
III. От същността на СПН следва нейното защитно въздействие спрямо материалното право, засегнато от правния спор.
1. Когато решението в съответствие с деиствителното правно положение потвърждава съществуването на спорното право, СПН действа спрямо потвърденото право правозасилващо.
Правозасилващото въздействие на СПН се наблюдава в следните насоки: съдебно потвърденото притезание се ползва с най–дългата по нашето право давност (5 г.), даже и ако преди съдебното му установяване за него да е важала по-кратка давност (чл.117 ЗЗД; с този удалжаващ давноста ефект не се ползват решенията, които установяват вземането със СПН – напр. решенията за издаване на изпълнителен лист); притезанието, което е съдебно потвърдено, става ликвидно и годно за компенсация(чл.103 ЗЗД), докато със спорното вземане неможе да се компенсира; правото, потвърдено със СПН, ако бъде предявено с осъдителен иск, може да бъде обезпечено според чл.310 без гаранция, а ако искът бъде уважен, съдът трябва да допусне предварително изпълнение на решението на още по-голямо основание в сравнение на случая на признание на иска (чл.238,ал.2,б.”б”);
2. Когато решението в съответствие с действителното правно положение отрича съществуването на неоснователно претендирано право, СПН действа спрямо неоснователната претенция правопрепятстващо, а спрямо гражданските права, заплашени от нея – правопредпазващо.
а. СПН осуетява упражнението на съдебно отреченото право. Тя е основание да се иска обратно платеното въз основа на съдебно отреченото задължение;
б. Като осуетява упражнението на съдебно отреченото право, СПН застава като защитна преграда между него и тези граждански права, които то защитава;
IV. По всяко дело независимо от неговия изход СПН действа едновременно като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът потвърждава, и като санкция спрямо страната, чието правно твърдение съдът отрича. СПН ще действа като защита в полза на ищеца и като санкция спрямо ответника, когато предявеният иск бъде уважен. Тя ще действа като защита на ответника и като санкция спрямо ищеца, когато искът бъде отхвърлен. Когато предявеният иск бъде уважен частично, СПН ще действа спрямо всяка страна като защита и като санкция в пределите, в които нейното правно твърдение е потвърдено, респективно отречено.
V. СПН трябва да се отграничава от доказателствената сила и от легитимиращия ефект на решението.
1. а. Разгледаното като диспозитивен документ, материализиращ държавния правосъден акт, решението с присъщата на всеки документ формална доказателствена сила доказва правосъдния акт и мотивите към него;
б. Мотивите към решението съдържат редица фактически констатации, с които съдът потвърждава или отрича определени факти. СПН и доказателствената сила на мотивите се различават по предмет, адресати и интензитет. СПН важи само относно спорното право между страните по делото и не може да бъде оборвана инцидентно. Доказателствената сила важи относно фактите, потвърдени или отречени с мотивите, противопоставима е и на трети лица, и може да се оборва инцидентно с всякакви доказателствени средства, без да се обвързва съда. Със СПН се ползва само решението, но не и мотивите. Напротив, с доказателствена сила се ползват само мотивите.
2. Легитимиращият ефект на решението произтича от човешката презумпция за правилност, с която решението се ползва. Тази презумпция следва от факта, че преобладаващия брой решения са правилни. Легитимиращият ефект се състои в доверяването на третите лица, че материално правното положение е такова, каквото е декларирано от решението.
ЗАЧИТАНЕ НА СПН.
I. В много случаи граждански правоотношения са въздигнати от закона в елемент от фактическия състав: на други граждански правоотношения; на финансови или административни правоотношения; на престъпления. В тези случаи съответното гражданско правоотношение обуславя друго гражданско, финансово, административно или наказателноправно отношение, явява се преюдициално спрямо него. Преюдициалното гражданско правоотношение може да е било потвърдено или отречено със СПН. Проблемът със зачитане на СПН възниква, когато се питаме какво е нейното значение, когато съд или друг държавен орган е призован да се произнесе по съществуването на обусловеното гражданско, административно, финансово или наказателно отношение.
Според чл. 220(1) влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за съда, постановил решението, и за всички други съдилища и учреждения в РБ.
Зачитането на СПН се състои в задължението на всеки държавен орган да възприеме като свое скрепеното със СПН съдебно установяване и да изхожда от него в своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от СПН, като се откаже от всяко преразглеждане и пререшаване на въпроса, разрешен със СПН, когато той обуславя отговора на един въпрос, с който държавният орган е сезиран. Единствената преценка, на която има право държавният орган с оглед на зачитането на СПН, прави преценка дали вече е възникнала СПН, валидно ли е възникнала и още ли важи, или вече е отменена.
За да може да бъде зачетена СПН, която се намира в процес на формиране, законът заповядва да се спре обусловеното от нея производство, докато тя се породи и може да бъде взета предвид – чл.182, б.”г”.
II. Съдът е длъжен да зачете СПН по всяко от производствата, които са му възложени. Едностранният характер на охранителните производства и важимостта на охранителния акт спрямо всички налагат обаче тази особеност, че по тях съдът е длъжен да зачете СПН, само когато с нея се отрича съществуването на гражданското правоотношение, обуславящо охранителния акт, но не и когато със СПН е потвърдено съществуването на това правоотношение.
Административни органи ще зачетат СПН, когато например трябва да се плати сума, дължима за отчужден имот и др.
Новият НПК не съдържа ограничението , предвидено от чл. 5 на стария НПК, според който по наказателни дела СПН се зачита само, когато тя има за предмет гражданско състояние или право на собственост. Изводът е, че това ограничение сега не важи и че по наказателни дела СПН ще следва да бъде зачетена всякога, когато има за предмет граждански правоотношения, обуславящи наказателна отговорност (арг. чл. 220, ал.1).
№ 59 ОБЕКТИВНИ ПРЕДЕЛИ НА СПН
I. Под обективни предели на СПН се разбира предметът, за който СПН важи, т.е. това, което придобива качеството на “пресъдено нещо”, спорът за което не може да се пререшава и с което страните по делото трябва да съобразяват занапред своето поведение. Този предмет е материалното право, по което съдът се е произнесъл решението, като го е потвърдил или отрекъл. Ако съдът спази изискването за пълно съвпадане между предмета на делото и предмета на решението, предметът на СПН ще съвпадне с предмета на делото, т.е. със спорното материално право, претендирано и отричано от ищеца и въведено чрез иска като предмет на делото.
При несъвпадане между предмета на делото и предмета на решението, СПН се формира само по предмета, по който съдът се е произнесъл. СПН обаче не се формира относно тази част от иска, по която съдът е пропуснал да се произнесе или пък относно предявения иск, чийто предмет съдът служебно е заявил с друг. Както се вижда, при непълно решение или при решаване на диспозитивното начало ищецът може да се брани не само като иска допълнително решение или пък като атакува недопустимото решение, но и като предяви отново иск. При непълно решение този иск ще се отнася до частта от спорното право, по която съдът не се е произнесъл, а при недопустимо заменяване на предмета на делото това ще бъде същият иск, който е бил по-рано предявен и по който съдът не се е произнесъл. И в двата случая правният спор е останал нерешен.
Изводът е, че в нормалния случай, когато предметът на решението съвпада с предмета на делото, със СПН се установява съществуването или несъществуването на твърдяното или отричано от ищеца спорно материално право с белезите, които го индивидуализират.
Законът въздига с чл.221 в предмет на СПН само спорното право. В ал.1 на чл.221 законът очертава обективните предели на СПН със същите белези, с които си служи, когато очертава спорното право (срв. чл.95, 98). А в ал.2 на чл.221 законът сочи единствените изключения от принципа, че само спорното право е предмет на СПН като я разпростира още относно възраженията за подобрения и прихващания.
II. Ползват ли се в нашето право със СПН мотивите към решението? Според чл. 189, ал.1, б.”г” констатацията на съда относно спорното право трябва да се съдържа в решението. То е източник на СПН и очертава нейния предмет. Понякога обаче част от необходимото съдържание на решението, а именно индивидуализацията на спорното право се пренася погрешно в мотивите. Няма съмнение, че в такъв случай от тях ще трябва да се почерпят необходимите данни, за да се очертае точно и пълно спорното право, а с това и предметът на СПН.
Но мотивите съдържат и много други констатации на съда, които са етапи към решението. Предметът на всяка една от тези констатации може да е бил предмет на спор между страните по време на устните състезания. Но този предмет не се обхваща от СПН. Не се смятат нито признати, нито отречени със СПН: доказателствените, правнорелевантните факти и преюдициалните правоотношения. Изводът е: мотивите към решението не се ползват със СПН (господстващото мнение в съдебната практика е, че със СПН се ползват т.нар. решаващи, съществени, главни мотиви, съдържащи констатации относно правнорелевантните факти – основания на иска; възражения на ответника).
III. От принципа, че само спорното право е предмет на СПН, чл. 221(2) въвежда изключение относно две насрещни права на ответника, макар те да са били предявени от него не чрез насрещен иск, а чрез възражение. Касае се за вземането за подобрения, предявено по повод на възражение за право на задържане (чл.72, ал.3 ЗС; чл.91 ЗЗД), и за вземането, въз основа на което ответникът прави възражение за прихващане.
IV. 1. Когато ищецът предявява с иска не цялото спорно право, а само част от него (т.нар. частичен иск), със СПН се установява само предявената част от правото, ако съдът е уважил иска. За разликата може да се предяви нов иск. По него ищецът не може да се позове на СПН на решението, с което частичният иск е уважен. Ако обаче съдът е отхвърлил като неоснователен частичният иск, със СПН се отрича цялото право.
2. Когато искът не е бил предявен като частичен, признатият от съда размер е пределът, който пресича възможността на ищеца да търси присъждане на повече с нов иск.
3. При конститутивен иск СПН обхваща само спорното потестативно право, но не и новото правно положение, създадено с конститутивното решение. То може да бъде предмет на спор и на нов процес.
V. СПН има определена важимост във времето.
1. Меродавният момент, към който СПН установява, че спорното право съществува или не, това е денят, когато са приключени устните състезания, след които решението е влязло в сила, т.е. след които е възникнала СПН. Този момент следва от чл.188(3).
2. Ако е било установено със СПН, че към този момент правото съществува, то не може да бъде оспорвано въз основа на факти, възникнали преди този момент. Всеки опит да се отрича съществуването на правото въз основа на такива факти, ще означава подновяване на вече разрешения спор. Това е недопустимо, понеже налага пререшаване на спора. В пресичането на възможността за подобно оспорване се състои в т.нар. преклудиращо действие на СПН.
3. Докато оспорващият правото трябва да изчерпи във висящия процес всичките си възражения, претендиращият правото не е длъжен да изчерпи във висящия процес всички факти, с които може да обоснове претендираното право, или всички конкуриращи притезания, с помощта на които може да получи същата престация. Непредявените притезания или основания не се преклудират. СПН, с която е бил отхвърлен предявеният иск, не пречи да се предяви нов иск на новото основание или относно друго от конкуриращите притезания.
4. СПН установява не само че правото съществува към деня на приключване на устните състезания, но че то е съществувало в миналото от деня на неговото възникване. Когато решението отрича съществуването на правото, със СПН се установява или че то никога не е съществувало, или че е престанало да съществува от деня на съответното правопогасяващо или правоунищожаващо основание.
5. СПН установява правното положение между страните, но не е в състояние да осуети неговото развитие. Тя не вкаменява правоотношенията в това положение, в което те са се намирали в деня, когато решението е влязло в сила. Съдебно признатото право може да се погаси. Съдебно отреченото право може да възникне. Тази промяна настъпва след възникване на СПН. Тъкмо затова тя не може да се счита установена или отречена от СПН. Породи ли се спор дали съдебно установеното право е погасено, респ. дали съдебно отреченото право е породено, този спор може да бъде предявен с нов иск, срещу който не може да се предяви отвод, за пресъдено нещо, черпен от СПН, с която преди новонастъпилите факти правото е било признато или отречено. Защото новото установяване, което с новия иска се търси, се отнася о друг, следващ период от живота на правото, а не до този предходен период, за който важи СПН.
VI. Обективните предели на СПН са от значение при отвод за пресъдено нещо. Отводът за пресъдено нещо предпоставя тъждество на страните и на предмета. Тук ни интересува само предметното (обективното) тъждество.
1. За да е налице то, нужно е пълно покриване между правото, предмет на СПН, и правото, предмет на второто дело, както с оглед белезите, които индивидуализират това право, така и с оглед на времето, за което се претендира, че правото, предмет на второто дело, съществува или не съществува.
2. Обективното тъждество е налице както когато вторият иск цели още веднъж да се потвърди съдебно признатото или пък неговата противоположност, така и когато цели да бъде признато такова право, което е несъвместимо със съдебно отреченото.
3. Няма тъждество между правото, предмет на СПН, и правото, предмет на новото дело, когато тяхното основание е различно.
4. Разликата в петитума също изключва тъждеството.
5. Изключено е тъждеството и когато новото установяване се търси относно друг период от живота на правото, различен от този, за който важи СПН.
6. Разбира се обективното тъждество между предмета на СПН и предмета на новия иск е от значение само когато е налице тъждество между страните, т.е. субективно тъждество.
60. Субективни предели на силата на пресъдено нещо
I. Субективните предели на силата на пресъдено нещо очертават кръга на лицата, които не могат да оспорват, че съдебно потвърденото право съществува, нито да твърдят, че съдебно отреченото право съществува, а са длъжни да съобразяват поведението си с установеното от съда правно положение. Тези лица са обвързани от силата на пресъдено нещо, спрямо тях тя важи, те са нейни адресати.
Кръгът на тези лица не е неограничен. По правило силата на пресъдено нещо важи само между страните по делото – чл. 220 (1). Под страни законът разбира противопоставените субекти на процесуалното правоотношение: ищеца или ответника. Няма значение дали страната е главна, контролираща или подпомагаща. Процесуалният субституент като страна е така обвързан от силата на пресъдено нещо, както страната, която брани своето право. Адресатите на силата на пресъдено нещо не трябва да се смесват със субектите на правоотношението, предмет на силата на пресъдено нещо. Конкуриращият взискател по чл. 359 не участва в правоотношението, което оспорва, но е адресат на силата на пресъдено нещо. Същото важи за наследниците, които продължават предявения от наследодателя брачен иск – чл. 102 СК и др. Силата на пресъдено нещо важи между противопоставените страни, но не и между лицата, които заедно стоят на едната страна на процесуалното правоотношение.
Всички лица, които не са имали качеството “страна по делото”, са трети лица, макар и да са били по делото представители на страната, свидетели или вещи лица. Спрямо тях силата на пресъдено нещо не важи.
II. В редица случаи обаче законът разпростира силата на пресъдено нещо и спрямо трети лица. Тогава те стават адресати на силата на пресъдено нещо и се намират в същото положение, в което се намира страната, относно която важи основанието, обуславящо разпростирането на силата на пресъдено нещо. Затова силата на пресъдено нещо важи между третото лице и противната страна, освен когато важи спрямо всички. В качеството си на адресат на силата на пресъдено нещо третото лице може да се позове на нея и тя да му бъде противопоставена. Важимостта спрямо третото лице на силата на пресъдено нещо не означава, че само поради това спрямо него ще се разпростират и другите правни последици на решението (изпълнителна сила, конститутивно действие, отговорност за разноски и др.). Общо за всички случаи трябва да се подчертае, че разпростирането на силата на пресъдено нещо запазва, укрепва и разширява нейния полезен ефект. Създаденият сектор на правен мир се разширява и стабилността на съдебно потвърденото правно положение се укрепва. С оглед на тези полезни последици законът разпростира силата на пресъдено нещо и спрямо трети лица, когато това е оправдано.
III. Това е оправдано преди всичко спрямо универсалните и частните правоприемници на страната, обвързана от силата на пресъдено нещо. Законът ги равнопоставя на самата страна. Тяхната обвързаност от силата на пресъдено нещо е абсолютно необходима.
1. Важимостта на силата на пресъдено нещо спрямо правоприемника предпоставя, че правоприемството е настъпило, след като силата на пресъдено нещо е възникнала спрямо праводателя по делото, по което той е бил легитимиран.Защото правното основание на важимостта на силата на пресъдено нещо спрямо правоприемника е процесуална легитимация на неговия праводател по делото, от което е възникнала силата на пресъдено нещо.
2. Важимостта на силата на пресъдено нещо спрямо наследника предпоставя, че той е приел наследството било направо, било под опис. Тя предпостава също обективно тъждество на делата.
3. Силата на пресъдено нещо спрямо частния правоприемник важи независимо от фактическия състав, обуславящ правоприемството, както и независимо от вида на правоприемството (конститутивно, транслативно или реститутивно).
4. Силата на пресъдено нещо важи както при приемството на права, така и при приемството на задължения. Това важи и при универсално, и при частно правоприемство.
IV. 1. Кредиторът не е правоприемник на длъжника, но спрямо него важи силата на пресъдено нещо, с която е признато или отречено, че определено имуществено право принадлежи на длъжника, защото правото на кредитора да се удовлетвори (чл.133 ЗЗД) е правно обусловено от принадлежността на обекта на изпълнението към имуществото на длъжника.
2. Отговорността на поръчителя предпоставя, главното задължение съществува (чл. 138, 139 и 142 ЗЗД). Ето защо ако със сила на пресъдено нещо е било отречено съществуването на главното задължение по дело, водено между кредитора и длъжника, поръчителят може да се позове на силата на пресъдено нещо, ако кредиторът потърси неговата отговорност. Но кредиторът не може да се противопостави на поръчителя на силата на пресъдено нещо, с която главното задължение е било установено (чл. 142 ЗЗД).
V. Гражданското състояние на едно лице е противопоставимо на всички – чл. 220 (2). Исковете за гражданско състояние (за установяване и оспорване на произход, за отмяна на осиновяване или за установяване на неговата недействителност и брачни искове) – при тях силата на пресъдено нещо важи спрямо всички, като обхваща както лицата, легитимирани да предявят тези искове, така и лицата, които не са легитимирани да ги предявят. Никое от тези лица не може да предяви иск, за да установи обратното на това, което е било вече признато със сила на пресъдено нещо.
VI. За да може да се използва силата на пресъдено нещо като пречка за втори процес по същия спор (чл. 224), както и за да бъде зачетена (чл. 220, ал.1), нужно е не само обективно, но и субективно тъждество между първото и второто дело. Налице е субективно тъждество, когато страните по второто дело са адресати на силата на пресъдено нещо по предходното дело.
№ 61 Изпълнителна сила
1. Изпълнителната сила (ИС) е последица, присъща само на осъдителните решения.
ИС се състои в правото да се изисква принудително удовлетворяване на съдебно потвърденото притезание и в задължението да се понася принудителното изпълнение. Ето защо ИС е едновременно защита и санкция. Но тя може да бъде защита само спрямо носителя на притезанието и санкция само за носителя на задължението или отговорността.
Предмет на ИС е съдебно потвърденото притезание. Нейни адресати са : носителят на притезанието и отговарящият по него. Те винаги се сочат от осъдителното решение. То осъжда ответника да изпълни дължимата престация и я присъжда в полза на кредитора. ИС се разпростира и спрямо правоприемниците на страните (арг. чл. 326).
ИС предпоставя, че подлежащото на изпълнение притезание съществува. Затова ИС е в зависимост от силата на присъдено нещо (СПН), с което това притезание се потвърждава или отрича. От своя страна ИС обезпечава регулиращото действие на СПН.
2. ИС възниква по правило от деня, когато решението е станало необжалваемо (чл. 237, буква “а”), т.е. едновременно със СПН. От това правило в чл. 237 буква “а” е допуснато изключение по отношение на осъдителните решения на въззивните съдилища. В този случай ИС възниква преди СПН. Освен това, по изключение съдът може да придаде ИС на решение, което е обжалваемо или вече обжалвано по въззивен ред, както и да отложи изпълнението на необжалваемо решение. В първия случай ИС ще възникне преди СПН, а във втория СПН ще предхожда възможността да се приложи ИС.
3. Предварителното изпълнение (ПИ) (чл. 238-241) предпоставя невлязло в сила решение със съдържание, годно за изпълнение. Такова в само обжалваемото или вече обжалваното първоинстанционно осъдително решение. Необжалваемите осъдителни решения се ползват по право с ИС. ПИ се допуска с нарочен акт на първоинстанционния съд. Той се издава или едновременно с решението, като се включва в него, или по-късно, като взема формата на отделно определение. Неговата самостоятелност спрямо решението се подчертава от възможността да бъде обжалван отделно от решението с частна жалба. По същия ред се обжалва и отказът да се допусне предварително изпълнение (чл. 240). ИС на решението, обявено за предварително изпълняемо, се поражда от него и от постановлението на съда, което я допуска. ПИ се допуска било по почин на съда, било по искане на ищеца :
3.1 съдът е длъжен служебно да допусне ПИ на решения, присъждащи издръжка или възнаграждение за работа (чл. 238 /1/). То се допуска без обезпечение даже и да са налице обстоятелствата по чл. 239 и не може да бъде спряно от длъжника по реда на чл. 241
3.2 по молба на ищеца съдът може да допусне предварително изпълнение :
- когато присъжда вземане, основано на официален документ или признато от ответника;
- когато от закъснението на изпълнението могат да последват значителни и непоправими вреди за ищеца или самото изпълнение би станало невъзможно, или би се затруднило значително (чл. 238 /2/).
В тези случаи ПИ се допуска по преценка на съда, който може да го обуслови от обезпечение, представено от ищеца (чл. 238 /3/);
3.3 Против държавни учреждения ПИ не се допуска (чл. 239 /2/), даже и когато се присъжда трудово възнаграждение.
4. Отлагане на ИС се състои в отсрочване или разсрочване на ПИ на осъдителни решения (чл. 191). Компетентен да го постанови е само съдът, който е постановил решението. Отлагане на ИС може да бъде постановено при издаване на решението или по-късно (чл. 191 /2/). И в двата случая то трябва да стане при същите условия и ред и със същите последици.
4.1 Може да се отлага ИС на всякакви осъдителни решения.
4.2 Отлагането може да стане по искане на ответника, а не и служебно. По молбата за отлагане съдът трябва да се произнесе след изслушване на двете страни, които трябва да бъдат нарочно призовани, ако отлагането се иска, след като решението е било вече постановено (чл. 191 /2/). По молбата съдът се произнася или със самото решение, или с отделно определение. Постановлението, с което молбата се уважава или отхвърля не подлежи на обжалване (чл. 191 /2/).
4.3 Отлагането на ИС може да бъде пълно или частично. В първия случай това е отсрочване, а във втория – разсрочване на изпълнението. Отсрочването отлага изцяло изпълнението до изтичане на определения срок. Разсрочването въвежда изпълнение на части, като определя срокове за частични плащания и прави недопустимо само изпълнението на тези части от дълга, срокът за които не е още настъпил.
5. С ИС в нашето право се ползват не само осъдителните решения, но и други актове, които не са решения. Това са т. нар. несъдебни изпълнителни основания. При тях ИС предхожда СПН относно подлежащото на изпълнение материално право подобно на случая с предварително изпълняемите съдебни решения. За това при тях е възможно в последствие да се потвърди или отрече със СПН материалното право, като по този начин се обоснове или разруши, вече възникналата от тях ИС.
№ 62 Конститутивно действие
1. Конститутивното действие (КД) е присъщо само на конститутивните решения, с които се уважават конститутивни искове. Докато силата на присъдено нещо (СПН) и изпълнителната сила (ИС) държавноправни последици на решението, КД е гражданска последица. Чрез нея съдебното решение става юридически факт, който създава, изменя или прекратява гражданскоправни, търговски, семейноправни или трудови отношения. КД принудително осъществява потестативното право и поради е това защита в полза на ищеца – носител на потестативното право и санкция спрямо ответника – подчинен на правната промяна, независимо и въпреки неговата воля.
КД може да се състои в създаване на нови граждански правоотношения (чл. 33 ЗС; чл. 19 ЗЗД; чл. 288 /2/3/5/7/ ГПК; чл. 345 във връзка с чл. 344 КТ); в изменяне на съществуващи правоотношения (намаляване на цената по чл. 195 ЗЗД); в унищожаване или прекратяване на граждански правоотношения (чл. 32, чл. 87 /3/, чл. 211, чл. 227 ЗЗД; чл. 70 /3/, чл. 95, чл. 155, чл. 252 /4/ ТЗ и др.). Не спада в обсега на КС погасяването на потестативното право в следствие неговото осъществяване чрез КД. Погасяването настъпва по право, а не по силата на насочена към тази последица воля на съда.
С оглед на своята важимост във времето КД може да важи било занапред (развод; чл. 19 ЗЗД; чл. 288 ГПК и др.) или за миналото, т.е. с обратна сила (чл. 32, чл. 87 /3/, чл. 211 ЗЗД и др.).
2. Адресати на КД са само тези лица, между които важи потестативното право или чиито граждански правоотношения се променят чрез КД.
От важимостта на КД спрямо неговите адресати трябва да се отличава зачитането на КД от третите лица. Зачитането не се състои в промяна на материалноправното положение на третите лица. Те не са адресати на потестативното, нито са били страни по делото. Зачитането се състои в задължението на третото лице да третира КД като настъпило между страните. В зачитането на КД се състои неговата противопоставимост спрямо всички, т.е. “неговото действие спрямо всички”.
Зачитането на КД предпоставя, че то е настъпило между страните. Ако то не е настъпило, всяко трето лице може по исков ред или чрез възражение да оспорва КД, като твърди, че то не е настъпило между страните.
3. СПН чрез потестативното право, което е неин предмет, обуславя и обосновава КД. Ако потестативното право бъде отречено със СПН, правната промяна не може да бъде постановена и КД не може да настъпи, защото СПН го изключва. То може да бъде постановено и да настъпи само след като потестативното право бъде потвърдено със СПН. Затова КД винаги предпоставя влязло в сила решение.
4. Не са проява на КД такива материалноправни последици на решението, които настъпват по силата на закона, без да е необходима воля на съда, изразена в решението и насочена към тяхното пораждане. В тези случаи говорим за допълнителни правни последици на решението, когато те настъпват спрямо страните, и за рефлексни последици на решението, когато те настъпват спрямо трети лица (пример : допълнителна п.п. – погасяването на конститутивното решение, удължаването на исковата давност по чл. 117 ЗЗД; рефлексна п.п. – недействителността на продажбата и на публичната продан, която настъпва при евикция на купувача – чл. 191 ЗЗД и чл. 387 ГПК).
Няма КД и при т.н. диспозитивни решения, представляващи проява на съдебна администрация на гражданските правоотношения. Макар че тези решения са насочени към промяна на граждански правоотношения , те се постановяват от съда не по силата на потестативно право на едната страна спрямо другата. Характерно за КД е, че то е дължима промяна, чрез която се защитава предхождащо процеса потестативно право. От тази разлика следват два важни практически извода :
- актовете на спорна съдебна администрация не се ползват със СПН;
- КД удовлетворява потестативното право и затова го погасява;
Важен белег на КД е неговата неотменимост въз основа на новонастъпили обстоятелства, за разлика от актовете на спорната администрация на граждански отношения и тогава, когато са поверени на правораздавателен орган, чийто характерен белег е принципиалната изменимост или отменимост поради новонастъпили обстоятелства.
Не представлява проява на КД и определянето на размера на спорното право при такива права, които не възникват с точно фиксиран размер. Затова т.н. определящи или конкретизиращи решения не са конститутивни.
63. Брачен процес
I. Исковият брачен процес е особено съдебно исково производство, по реда на който се разглеждат брачни искове за развод, унищожаване на брак и за установяване дали съществува или не брак между страните.
Исковете за развод и за унищожаване на брака прекратяват брака за напред и за това са конститутивни. Недопустими са, ако брак не съществува. Положителен установителен и отрицателен установителен иск се считат за брачни искове /БИ/ само ако страните по тях са субекти на спорното правоотношение. Искът на трето лице за установителния иск не е брачен. Само исковете по чл.258(1) са брачни. Не са БИ исковете да се разрешат спорове относно различни лично-правни и имуществено-правни последици на брака или на неговото прекратяване. Споровете, предмет на БИ не могат да се разрешават инцидентно, по повод на възражения срещу други искове, а само по повод на предявен брачен иск. Брачният процес се отличава с особен предмет – брачните искове, чиято задача е отстраняване на унищожаеми бракове, прекратяване на дълбоко разстроените, защита интересите на децата и запазване на брачната връзка, когато искането за прекратяването е лекомислено.
II. Особени правила за международна подсъдност в чл.7(3)(4). За родова и местна подсъдност важат общите правила. Родово подсъдни на Районните съдилища, местно подсъдни – на съда по местожителството на ответника. Договорна подсъдност по БИ е недопустима. Строго личния характер на брачното правоотношение налага съпрузите лично да вземат участие. Непълнолетни и ограничено запретени съпрузи могат сами да предявяват БИ и да отговарят по тях. От името на пълно запретен предявява или отговаря по БИ законният представител. За да се предяви БИ е нужно изрично пълномощно /а не общо/.
III. Процесуалната легитимация по брачни дела е ограничена. Само съпруг може да е ищец за развод и унищожаване на брака. Изключение – прокурорът и съпругът от първия брак при двубрачие- чл.13(1)т.1 СК, а в случаите на чл.13(1)т.2,3 и чл.13(2) СК и прокурора. Брачният процес е недопустим, ако не участват като страни двамата съпрузи. Смъртта на единия от съпрузите преди предявяване на БИ изключва по-късното му предявяване. Брачен процес от или срещу наследниците на починалия е недопустим.
IV. По брачни искове са недопустими законно и доброволно процесуално право приемство поради строго личния им характер. Смърт на единия от съпрузите по време на висящ процес – той се прекратява, а постановеното от него решение се обезсилва. Това е ако брачният иск е за развод или за унищожаване на брака. Когато БИ е установителен той се превръща в обикновен установителен иск страна, по който стават наследниците на починалия. Чл.267- при смърт на съпруга ищец, ако искът за развод се основава на вината на преживелия, а при унищожаване на брак- на неговата недобросъвестност, съдът, дава двуседмичен срок на наследниците да заявят дали желаят да продължат делото. Ако в дадения срок не заявят това желание- делото се прекратява. То се прекратява и ако искът за развод не се основава на вината на преживелия съпруг или ако той при иск за унищожаване е бил добросъвестен. Чл.268- при смърт на ответника продължаване на делото от неговите наследници е възможно само, ако е предявен иск във връзка с чл.13 СК и чл.131(2) СК и ищецът е бил недобросъвестен при сключване на брак. Поради превръщане на брачния иск в обикновен установителен иск продълженият от наследниците процес не е брачен и за него не важат особените правила.
V. При брачния процес важи принципа за изчерпателност и еднократност. Чл.260- при развод ищецът трябва да предяви всички основания за дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Ако ищецът пропусне някои от основанията искът се отхвърля. Втори иск за развод на същия брак след като първият е бил отхвърлен ще е преграден от СПН и ще могат да се установяват и други факти от живота на съпрузите, освен тези изтъкани в първоначалния насрещен иск. Чл.260(2)- всички брачни искове могат да се съединяват по между си, както от един и същ вид, така и от различен. Насрещен брачен иск може да се предяви не само в първо заседание, но и до приключване на устните заседания. В брачният процес обективното съединяване на исковете е необходимост, докато при общия исков процес страните могат да съединяват обективно исковете по свое усмотрение. Непосочените основания настъпили до приключване на устните състезания и станали известни на съпруга не могат да послужат като основание за предявяване на нов иск за развод- чл.260(1). За да настъпят последиците на чл.260(1) са необходими следните условия: предявения иск да е отхвърлен като неоснователен, основанията за непредявените брачни искове трябва да са били известни на съпруга до приключване на устните състезания, след което брачния иск е бил отхвърлен с влязло в сила съдебно решение. Ако изискването за изчерпателност на брачния процес не е спазено се погасяват пропуснатите брачни искове за развод и унищожаване на брака по чл.260(4). Пропуснатите искове за унищожаване на брака извън случаите на чл.260(4) или за установяване, че бракът не съществува не се погасяват. Погасяват се исковете, които е могъл да предяви, както ищецът, така и ответника. Погасяването на не предявения брачен иск създава процесуална пречка да се предяви пропуснатия иск с нова искова молба. Процесуалната консумция по чл.260(1)(4) е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, когато въз основа на новоузнати или нововъзникнали основания за развод бъде предявен нов иск за развод пропуснатите основания от предходния отхвърлен бракоразводен иск могат да се вземат предвид.
VI. В брачния процес могат да се предявяват за съвместно разглеждане с БИ и небрачни искове. Според чл.260(2) заедно с БИ задължително се предявяват и разглеждат исковете за издръжка, упражняване на родителски права, личните отношения, ползване на семейното жилище, издръжка между съпрузите и фамилно име. Други небрачни искове не могат да се съединяват с БИ. Особените правила на брачния процес не важат относно предявените в този процес небрачни искове.
VII. За да осуети прибързания и лекомислен развод и за да заздрави брачната връзка е предвидено помирително заседание. Страните трябва да се явят лично на него, ако ищецът не се яви без уважителни причини делото се прекратява. Неявяването на ответника не е пречка за разглеждане на делото. Съдът може да разпореди той да се яви лично. Помирителното заседание се провежда при закрити врати. Съдът изслушва становищата на страните, изисква обяснения за причините за искания развод и им разяснява неблагоприятните последици за тях и децата и ги подканва да се помирят. Мерки за помирение не се предприемат, ако такова не може да се очаква поради запрещение, отсъствие и друга мъчно преодолима причина. Помирителното заседание е необходима предпоставка за да се разглеждат БИ по същество. Съдът следи служебно за нея.
VIII. По молба на страните, когато е предявен иск за развод или за унищожаване на брак съдът определя привременни мерки – издръжка, жилището на съпрузите, ползването на придобитото през време на брака имущество, както и грижи за децата и тяхната издръжка. Определението подлежи на обжалване по общия ред. Мерките важат докато трае брачния процес и могат да бъдат изменяни или отменяни от съда. След приключване на брачния процес те се заместват от трайна уредба или отпадат.
IX. Съдържанието на решението по БИ за развод и унищожаване включва освен произнасяне по брачните искове и съединените с него небрачни. Чл. 99СК- с решението се произнася служебно относно вината, освен ако се дължи на обективни причини, които не могат да се вменят във вина на съпрузите. Съдът не се произнася относно вината, ако съпрузите заявят това и изложат споразумение. При прекратяване и унищожаване на брака, от който има деца ненавършили пълнолетие съдът взема мерки по чл.106 и чл.107 СК. Обжалването на решението има особености в три насоки: решението за развод и унищожаване може да се обжалва и от ищеца за да запази брака като се откаже от БИ пред втора инстанция. С оглед запзване на брака решението може да се обжалва и от ответника и когато той е признал иска. Ако по иск прокурора бракът е унищожен и решението се обжалва от някой от съпрузите другият съпруг макар и да е бил другар на обжалващия става насрещна негова страна, ако има интерес от унищожаване на брака. Решението за развод влиза в сила, макар и да е обжалвано само в частта му относно вината.
X. СПН по БИ важи спрямо всички. Бъде ли отхвърлен иска за развод се осуетва нов иск за развод, ако е основан на същите факти, но не и когато е основан на други. Съгласно чл. 218а, т.”б”- те не подлежат на касационно обжалване. Характерна за решенията е тяхната стабилност и според чл.231(2) не подлежат на отмяна. Чл.270- разноски.
XI. Развод по взаимно съгласие. Производството е охранително, защото няма спор по въпроса дали и с какви последици брака да се прекрати, когато съгласието е сериозно и непоколебимо. Родова подсъдност- РС, местната се определя според чл.425(2)- според местожителството на молителя. Производството започва с писмена молба на двамата съпрузи. Съдът призовава съпрузите на помирителното заседание, на което трябва да се явят лично. Ако някой от съпрузите не се яви без уважителна причина на помирително или съдебно заседание делото се прекратява. Ако съпрузите подържат молбата съдът съставя протокол за това и внася молбата за разглеждане в съдебно заседание.
XII. В съдебното заседание съдът има задача:
1. Да провери дали волята за развод е сериозна и непоколебима.
2. Проверка на споразумението между съпрузите, относно неговата пълнота и съответствие с интересите на децата и на закона.
Ако някое от условията за развод не са налице, съдът отхвърля молбата за развод с решение. жалбата трябва да се подържа и от двамата съпрузи пред втората инстанция. Понеже решението, отхвърлящо молбата не се ползва със СПН, защото производството е охранително, но може да бъде подадена нова молба за развод по взаимно съгласие или развод по исков ред.
XIII. Налице ли са условията на развод по взаимно съгласие съдът постановява решение, с, което прекратява брака и утвърждава споразумението. Това са два акта в един и същи документ. Те са охранителни, и поради това необжалваеми. Неатакуеми за отмяна по чл.231, влизащи в сила веднага. Решението, с което се прекратява брака е конститутивен акт, което самостоятелно поражда своя ефект. Решението, с което се одобрява споразумението се ползва с изпълнителна сила. Бракоразводният процес започнат като исков може да бъде превърнат в развод по взаимно съгласие.
64. Производство по дела за гражданско състояние
I. По реда на това производство се разглеждат искове за установяване или оспорване на произход, както и искове за отменяне на осиновяване. Това производство има строго личен характер. Непълнолетните и поставените под ограничено запрещение могат да извършват лично процесуалните действия и без съгласието на родители и попечители. Тези искове могат да се предявят от пълномощник с изрично пълномощно, но не и с общо. Когато легитимирана страна по иск за гражданско състояние е напълно недееспособна се представлява от законния си представител. По иск за отмяна на осиновяване такъв не може да бъде осиновителя, защото е противна страна, а съдът назначава нарочен представител- чл.16. Участието на трети лица в тези производства е недопустимо. Процесуално правоприемство поради смърт е допустимо в делата за произход, прилага се и чл.267 относно продължаване на иска от наследниците на осиновителя за установяване на неговата основателност. С иск за установяване на произход се съединява и иска за издръжка на детето, но привременна издръжка не може да се присъжда. С иск за отмяна на осиновяването може да се съедини и иск за обезщетение на осиновения, който е допринесъл за увеличаване имуществото на осиновителя. Този иск може да се предяви като насрещен по дела за оспорване на бащинство, така производството се прекратява при смърт на детето.
II. Поставяне под запрещение – то цели да отнеме изцяло или отчасти дееспособността на лице, което не е в състояние да се грижи за своите работи изцяло или отчасти поради слабоумие или душевна болест. Поставяне под запрещение се води пред ОС по местожителство на ответника. Производството е исково за да може ответника да се защити. Легитимация по Поставяне под запрещение това са съпруг на лицето, чието запрещение се иска; близките роднини на лицето- това са роднини по права линия и по съребрена до четвърта степен; лица, които имат правен интерес- наследници по закон и прокурор. Ответник по Поставяне под запрещение е винаги лицето, чието поставяне под запрещение се иска. То участва лично в производството. Ако е непълнолетно участие взема неговия попечител. Участието на прокурор е задължително, когато той не е ищец съдът е длъжен да го уведоми за образувано Поставяне под запрещение. Той може да се противопостави на оттегляне на иска и да продължи делото. Участие на трети лица е недопустимо в Поставяне под запрещение предвид неговия предмет. Ако ответникът почине, то Поставяне под запрещение се прекратява и не влязлото в сила решение се обезсилва. Разноски по производството- чл.276(4)- ако искът бъде уважен ищецът няма право на разноски на тях, обаче, ответникът има право, ако искът бъде отхвърлен.
III. Лицето, чието запрещение се иска, трябва да бъде разпитано лично, ако стане нужда се довежда принудително. Целта е да се преценят умствените способности. Ако съдът не може да направи преценка се назначава вещо лице, което дава заключение. Ако след разпита съдът намери за нужно му назначава временен попечител, който да се грижи за личните и имуществените му интереси. Когато лицето е в болнично заведение и състоянието му не позволява да бъде доведено лично на заседанието, съдът трябва да придобие непосредствени впечатления от състоянието му. Съдът не е обвързан с искането за поставяне под запрещение. Съдът се произнася по молбата след разпит на лицето и неговите близки. Ако се окаже недостатъчно съдът пристъпва към събиране на други доказателства и изслушване на вещо лице. Влязлото в сила запрещение лишава за напред ответника от дееспособност от деня, когато решението влезе в сила съдът съобщава за това на органа по настойничество, който назначава настойник или попечител. Производството по отмяна на запрещението е същото, като това по допускането му. Отмяната на запрещението може да се иска и от органа по настойничеството или от настойника.
65. Съдебна делба
I. Съдебната делба /СД/ замества доброволната делба. Тя е особено исково конститутивно производство по реда, на което се установява и принудително осъществява потестативното право на делба. За разлика от други потестативни права, за които е необходим еднократен акт на съда за СД се изисква нарочно производство. То е двуфазно. Първата фаза – проверяване и установяване правото на делба и втора – нейното осъществяване. С право на делба се ползва всеки участник в имуществената общност. Правото на делба произтича от конкретната имуществена общност, наследство, съсобственост и прекратена СИО. СД може да се развие опростено като производство за ликвидиране на една безспорна имуществена общност и усложнено като производство за ликвидиране на спорна имуществена общност. В този случай с искът за СД се съединяват и други искове- инцидентен установителен иск, конститутивни искове за преюдициални правоонотношения, осъдителни искове относно взаимни притезания на съделителите, конститутивен иск за изкупуване на неделимо жилище. Право на делба се поражда от всяка имуществена общност щом тя е дялова, но не и от бездяловата – СИО. СД може да се извърши относно всички общи имоти или само за някои включени в нея. Родовата подсъдност- РС.
Страни по СД с всички участници в имуществената общност, т.е. задължително другарство. Съдът служебно следи за всички участници в общността да са конституирани като страни. Всеки съделител, който не отрича допустимостта на СД има в нея двойно качество – ищец, относно своето право на делба и ответник, относно правото на делба на другите съделители. Отказ от иск за СД е недопустим, но съсобственикът може да се откаже от право на иск за СД, ако се е отказал от своите права в съсобствеността и то преди установяването им с решение по допускане на делбата. Съдебни разноски- страните заплащат съобразно стойността на дяловете, по присъединени искове в делбеното производство разноските се определят по чл.64.
II. Допускане на делба
Производството за допускане на СД започва с искова молба, която трябва да отговаря на изискванията по чл. 98 и чл.99. При делба на наследство към молбата се прилагат удостоверение за смъртта на наследодателя и удостоверение за неговите наследници, удостоверение или други писмени доказателства за наследствените имоти, преписи от молбата и приложение за другите сънаследници. В първото заседание всеки от съделителите може да възрази против правото на някой да участва в делбата, размерът на неговия дял и включването в наследството на някои имоти. В производството за СД се разглеждат и оспорвания на произход, осиновяване, завещания, истинност на писмени доказателства, както и искания за намаляване на завещателни разпореждания и на дарения. Тези спорове могат да се повдигат до допускане на делбата, а не само в първото заседание. Някои от споровете, обуславящи СД не са подсъдни на РС, а на ОС. Например: произход, отмяна или унищожаване на осиновяването и спорове с цена на иска над 10 000 лева. Всички спорове подсъдни на РС могат да се предявят за съвместно разглеждане със СД.
Първата фаза завършва с решение по допускане на СД. В решението, с което се допуска СД съдът се произнася по въпросите между кои лица, кои имоти следва да се извърши делбата и каква е частта на всеки от съделителите. Влязлото в сила решение, с което се допуска СД подготвя следващата фаза. Решението има СПН, с което се установява правото на делба. Ако производството бъде прекратено това решение запазва своята сила и не може да бъде обезсилено. Решението е задължително, ако се поиска да се извърши СД отново. Делбата започва направо от втора фаза. Решението преклудира всички възражения срещу него, които го изключват или променят неговото съдържание. Решението, с което не се допуска СД отрича със СПН правото на делба на ищеца. То е пречка за нов иск за делба между същите лица и за същите имоти на същото основание. Ако ищецът се позовава на имуществена общност, възникнала след решението за недопускане на СД, новия иск ще бъде допустим. В същото решение или по-късно, ако всички наследници не ползват наследствените имоти съобразно правата си съдът по искане на някой от тях постановява кои от наследниците кои имоти ще ползват до окончателното извършване на делбата или какви суми едните трябва да плащат на другите срещу ползването. Определението подлежи на обжалване с частна жалба.
III. Извършване на делбата.
С решението за допускане на СД приключва първата и започва втората фаза. В първото заседание след допускане на делбата сънаследниците могат да предявят искания за сметки по между им. Чрез предявяване на тези спорове се идва до обективно съединяване на осъдителни искове между съделителите, отнасящи се до облигационни притезания. Не бъде ли предявен в първото заседание след допускане на СД заинтересованите съделители могат да предявят вън от СД.
СД се извършва чрез образуване на дялове от общите имоти и предоставяне на всеки дял в изключителна собственост на съделител или чрез публична продан на общия имот и разпределение на получената сума. Когато може да се разпределят в отделни дялове обекти на бъдещата изключителна собственост съдът съставя проект на разделителен протокол въз основа на заключение на вещо лице при спазване на правилата на ЗН. При съставяне на проект на разделителния протокол съдът призовава страните за да им го представи и изслуша възраженията им по него. След това той съставя и обявява окончателния разделителен протокол. Нужно е всеки от образуваните дялове да се свърже с определен съделител. Определянето на притежателите на дяловете може да стане от съда в самия разделителен протокол, така съдът постъпва, когато квотите на съделителите не са равни. Така съдът може да постъпи и когато разпределението на дяловете чрез жребие е много неудобно. Когато тегленото на жребие е възможно и удобно бъдещите носители на дяловете се определят чрез жребие. След като решението по разделителния протокол влезе в сила съдът призовава страните за тегленето на жребие. След тегленето на жребие или от деня, когато е влязъл в сила разделителния протокол, когато той определя носителите на дяловете настъпват вещно правните последици на съда, в това се състои конститутивния ефект на СД. Той се прибавя към СПН, с което е установено правото на делба и се основава на нея. Когато в наследството има имоти, които наследодателят е притежавал в съсобственост с трети лица, тези имоти се изключват от поделяемата маса, ако между наследниците от една страна и третите лица от друга не се извърши делба преди съставянето на разделителния протокол.
Когато включеният в делбената маса имот е неделим реално и не може да бъде поставен в един от дяловете съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан- чл.288. Проданта се извършва след като решението да се ликвидира имуществената общност влезе в сила. Чл.293 – всеки от съделителите в делбата може да го изкупи при условията на чл.389г(2). Ако няколко съделители желаят да купят имота се извършва нова продан между тях с първоначална цена най-високата цена от първата продан. Ако при тази продан никой не изкупи имота той се възлага на наддавача трето лице предложило най-висока цена в първата продан.
№ 66 Производство по финансови начети 66 - 1
I.Производството по финансови начети (ПФН) е особено съдебно исково производство, по реда на което се разглеждат споровете за притезания за вреди, установени с акта за начет (АН) по ЗДВФК. Съгласно чл.4 ЗДВФК държавният вътрешен финансов контрол обхваща финансовата дейност на : разпоредителите с бюджетни кредити по републиканския бюджет; разпоредителите със средства по програми на ЕС; органите, администриращи приходи в републиканския бюджет и др.
Според чл.29 ЗДВФК притезанията трябва да са за противоправно причинени вреди на одитирания обект. Притезанията трябва да бъдат удостоверени с АН, съставен от вътрешния одитор в резултат на финансовия одит. ПФН цели да да възстанови накърненото имущество на увреденото лице (УЛ) по-ефикасно, отколкото общият исков процес. То е поради това способ за засилена защита на УЛ. АН е условие за допустимост, начален акт и най-важно доказателствено средство на ПФН. ПФН е продължение на завършилото с АН производство за вътрешен финансов одит. Неговата задача е да провери съдебно истинността на констатациите на АН.
II.Предмет на ПФН могат да бъдат само определени имуществени права на УЛ :
· Притезанието за обезщетение за противоправно и умишлено (но не чрез престъпление) причинените му вреди;
· Притезанието за обезщетение за вреди от липси;
· Притезанието за обезщетение за вредата, която е причинена не при или по повод изпълнение на служебни задължения;
· Притезанието на УЛ срещу лицата, получили нещо без правно основание или по дарение в резултат от действията на причинителя на вредата. Те могат да бъдат ФЛ или ЮЛ.
III.Притезанията трябва да бъдат удостоверени с АН. Без АН е недопустимо да се образува ПФН. Спрямо него АН се явява като абсолютна положителна процесуална предпоставка. Тази функция на АН произтича от законната му доказателствена сила, която улеснява осъществяването на отговорността, предмет на АН.
Понеже обуславя допустимостта на ПФН, АН предопределя личните и предметните предели на ПФН. То е допустимо само срещу лица, спрямо които АН е насочен, и само за такива отговорности, които той установява.
IV.Местната подсъдност по делата, предмет на ПФН, се отклонява от общите правила. Местната подсъдност по начетни дела се определя от седалището на УЛ, а не от местожителството на ответника, както гласи общата местна подсъдност. Тази подсъдност не може да се дерогира договорно по чл.91.
V.Страните в ПФН :
1. Макар че ПФН започва по почин на съответния орган за държавен вътрешен финансов контрол, който служебно изпраща в съда съставения АН, ищец става УЛ, защото е носител на притезанията, предмет на ПФН.
2. Легитимирани като ответници в ПФН са посочените в АН лица, които събират, съхраняват, разходват или отчитат имущество; управляват или се разпореждат с имущество и др.
3. По делото се призовава като контролираща страна Министерството на финансите.
66 - 2
4. Участието на подпомагащи страни е ограничено от законната доказателствена сила на АН. Допустимо е привличането само на такива лица, срещу които се съдържат констатации в АН, защото те са обвързани от доказателствената му сила.
VI.Образуването на ПФН съществено се отклонява от общите правила. То започва с изпращане на АН в съда от съответния орган за държавен вътрешен финансов контрол. АН се изпраща в съда с писмо, което има типичното съдържание на исковата молба (чл.299, ал.4) и заедно с АН поражда процесуалните и материалноправните последици на предявения иск. Към АН и писмото се прилагат преписи от тях за ответника (чл.299, ал.5). Ако писмото не съдържа някои от данните по чл.299(4) и към него не са приложени преписите по чл.299(5) за ответника, постъпва се както при нередовна искова молба.
По ПФН плащането на държавна такса не е условие за редовност на исковата молба, т.к. ПФН е безплатно. Страните дължат само разноските за възнаграждение на свидетелите и вещите лица – чл.302(2).
VII.Защитата на ответника срещу иска и разглеждането на делото се отклоняват съществено от общия исков процес.
Съдът изпраща препис от АН и писмото заедно с приложенията към него на ответника и му дава 2 – седмичен срок, за да направи възраженията си и да посочи доказателствата си. Ответникът може да оспори и редовността на АН, за да събори доказателствената му сила. В същото съобщение съдът уведомява ответника за последиците от неоспорване на АН. По допускане на доказателствата съдът се произнася в закрито заседание. Делото се насрочва за разглеждане в открито заседание с призоваване на страните, на свидетелите и вещите лица. Като ищец по делото се призовава УЛ, а като контролираща страна – МФинансите.
До постановяване на решението по образуваното ПФН не се стига, ако ответникът в дадения му 2 – седмичен срок не предяви възражения срещу иска, т.е. не оспори начета, постановен с АН. Съдът при неоспорване на АН издава направо изпълнителен лист срещу ответника въз основа на АН.
VIII.АН се ползва със законна доказателствена сила. Тя произтича от същността на АН да бъде официално удостоверяване на определени факти, изхождащо от надлежния орган за вътрешен финансов одит и извършено по надлежния ред.
Предмет на законната доказателствена сила на АН са съдържащите се в него фактически констатации относно : вредите, неоснователното обогатяване, дарението и техния размер; непозволеното деяние на одитираното лице и т.н. Законната доказателствена сила на АН се състои в задължението на съда да приеме, че констатираните в АН факти са се осъществили така, както са удостоверени. Съдът е длъжен да счита фактическите констатации в АН за истински до доказване на противното. Законната доказателствена сила на АН ще се прояви едва при решаване на делото. Тогава съдът, като има предвид всички доказателства, е в състояние да прецени дали законната доказателствена сила е опровергана, или не.
Оборването се състои в доказване, че фактическите констатации на АН не отговарят на действителността и може да стане с всички допустими по ГПК доказателства.
66 - 3
X.ПФН разкрива особености и във връзка с обезпечаване на иска и принудителното изпълнение на решението.
1. Съгласно чл.302(1) по искане на органите на вътрешноведомствения финансов контрол съдията по вписванията налага възбрана, а съдия-изпълнителят – запор за обезпечаване на събирането на дължимата сума по начета. Това обезпечение може да се иска и преди постъпване на АН в съда.
2. Принудителното изпълнение на осъдителните решения по ПФН е безплатно – чл.302(2). Изпълнителният лист се издава от съда и се изпраща на компетентния съдия-изпълнител служебно, като целта е да се ускори събирането на присъдените с решението суми.
№ 67 Порочни процесуални действия на съда
1. Законът въвежда различен правен режим за порочните процесуални действия на съда :
Ø по движение на делото;
Ø слагащи край на делото;
1.1 Процесуални действия (ПД) по движение на делото :
- ПД на съда са стъпала за развитие на процеса към неговия нормален край /влязло в сила съдебно решение (СР)/. Опороченото ПД на съда по движение по делото не задължава съда да предприеме следващото ПД, за да не опорочи целия процес. Порочните ПД на съда са недействителни;
- Порочните ПД на съда са незаздравими – те се :
Ø заместват с нови валидни – за порочни ПД на съда по строежа и развитието на производството;
Ø отменят от съда – за порочни ПД на съда, които са недопустими;
- Съдът е длъжен по свой почин да обезпечи законосъобразното развитие на исковия процес, отстранявайки своите порочни ПД или заменяйки ги с нови валидни. Съдът сам изменя и отменя разпорежданията и определенията по движение на делото, допуснати поради грешка или опущение. – чл. 195 /2/ ;
- Ако порокът не е отстранен по този път, той опорочава постановеното СР. Защитата в този случай е :
Ø обжалване на опороченото СР;
Ø отмяна на влязло в сила СР чрез извънредните средства за отмяна – чл. 231, чл. 233;
Ø в редки случаи – самостоятелно атакуване на порочното ПД на съда, независимо от атакуване на СР (чл. 213);
1.2 ПД на съда, слагащи край на делото :
- Такива са :
Ø порочни решения на съда по същество на делото – заемат челно място по този въпрос;
Ø определения, с които делото се прекратява;
- Според своята тежест пороците на СР биват :
Ø пороци, неводещи до нищожност, недопустимост, или неправилност на опороченото СР;
Ø пороци, водещи до нищожност, недопустимост или неправилност на опороченото СР;
a) В първата група влизат : 1.явна фактическа грешка; 2.непълнота на СР; 3.неяснота на СР; Характерно за тях е : Осъществяват се при постановяване на СР; Въпреки тях съдебното решение е валидно, допустимо, правилно; СР се оставя в сила, като се поправят пороците. Това става от съда, постановил порочното СР, без да се прибягва до способите за атакуване;
b) Пороците от втората група – налагат да се отстрани опороченото СР, защото то не е могло да бъде постановено (недопустимо е) и трябва да се замести с ново – валидно или правилно СР. Характерно за тях е : Защитата срещу такива СР става чрез обжалване пред висшестоящ съд или чрез атакуването им пред ВКС по реда на извънредните средства за отмяна на влезли в сила порочни СР. Пътят за защита срещу определението, с което съдът прекратява делото (чл. 195/2/) – също чрез обжалване пред въззивна / касационна инстанция чрез частна жалба;
2. Нищожно СР – което не отговаря на изискванията за валидно СР
2.1 Изисквания за валидност на СР :
Ø да е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав ;
Ø да е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда ;
Ø да е изготвено в писмена форма и да е подписано ;
Ø да изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, макар и чрез тълкуване нейното съдържание ;
2.2 СР не е абсолютно нищожно – когато делото е образувано от / срещу неправоспособна страна. В този случай СР е непротивопоставимо на правоприемниците на неправоспособната страна. Те обаче могат да се позоват на СР срещу противната страна.
2.3 Нищожното СР не е правно нищо.
- Постановилият го съд НЕ МОЖЕ сам да констатира нищожността и да постанови вместо него ново-валидно СР;
- Нищожното СР не е годно обаче да породи присъщите на съдебния акт правни последици;
- Нищожността може да се обяви по повод обжалване;
- Нищожността може да се предяви инцидентно по повод позоваване на правни последици на нищожното СР;
- Предявяване на иск за обявяване на нищожността – реформа на ГПК от 1983г. – чл. 209 /3/;
3. Недопустимост – СР не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество.
3.1 Такова СР, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран :
- липса на абсолютна положителна предпоставка или наличие на отрицателна;
- ако процесуалната предпоставка е относителна – страната трябва да се е позовала на липсата ú, но въпреки това СР е било постановено;
3.2 Такова е СР на Въззивен / Касационен съд, с което делото е било решено по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима поради просрочване или ако жалбата е била оттеглена;
3.3 За разлика от нищожното СР, недопустимото СР е действително и поражда по принцип всички присъщи на СР правни последици (сила на присъдено нещо; изпълнителна сила; конститутивно действие;) – само по изключение, когато основанието за недопустимост води едновременно води и до неговата нищожност, СР е лишено от правен ефект. То подлежи на унищожаване чрез обжалване.
4. Неправилно – валидно и допустимо СР, което противоречи на действителното правно положение.
4.1 От значение е обективното несъответствие на СР с извънпроцесуалното материалноправно положение, а не с данните по делото (те могат да бъдат: непълни или недостоверни). Без значение е причината за несъответствието:
Ø грешка на страна / съда;
Ø обективна невъзможност да се разкрие истината при разглеждане на делото;
Ø нормативно преуреждане с обратна сила на материалноправните отношения, настъпило след постановяване на СР;
4.2 СР е действително, макар и порочно. Поражда всички правни последици, докато не бъде отменено. Неправилните СР са най-важната група порочни СР – по брой и с оглед трудностите да се разкрият основанията, водещи до неправилност.
5. СР, постановени по симулиран процес – особено място сред порочните СР.
5.1 То е двояко опорочено – плод е на злоупотреба и същевременно е неправилно.
5.2 Не се приравнява на симулативна правна сделка, въпреки че организаторите целят да прикрият действителното правно положение. Спрямо страните то не е нищожно – поражда пълния си правен ефект + законът го обявява за неактуемо между страните.
5.3 Спрямо трети лица положението е друго.
- Ако спрямо тях се разпростира силата на решението, макар че не са взели участие в делото, те могат да се защитят срещу нея чрез чл. 233 /2/;
- Ако спрямо тях силата на решението не се разпростира, но пречи те да упражнят свои права, те могат да разкрият по исков ред действителното правно положение, защото не са обвързани от силата на присъдено нещо. Ако силата на това решение се разпростира спрямо трети лица, те могат да се защитят срещу него при условията на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД;
- Когато третото лице е придобило права от страна, чиито права са потвърдени чрез симулативен процес, правата на третото лице се запазват на още по-голямо основание в сравнение с правата на лице, договаряло с носителя на правата по симулативна сделка (чл. 17/2/ ЗЗД);
6. Способи за защита срещу порочните СР
6.1 Система – тя е изчерпателна – вън от нея няма способи, а вътре в нея различните способи за защита не се дублират и не се конкурират помежду си.
6.2 Защита чрез самоконтрол от съда – само срещу нищожни, недопустими или неправилни СР;
6.3 Защита чрез обжалване – срещу недопустими или неправилни СР, които са обжалваеми и чийто срок за обжалване още не е изтекъл. Възложено е на висшестоящ съдебен орган;
6.4 Защита чрез извънредни средства за защита – срещу порочни СР, които са влезли в сила, така че защита срещу не може да се търси по пътя на обжалването;
6.5 Защита по исков ред – срещу нищожни СР и срещу СР, плод на симулиран процес, когато защитата се търси от трети лица;
№ 68 Поправяне на явна фактическа грешка. Тълкуване на неясно решение. Допълване на непълно решение.
1. Същност (явна фактическа грешка – ЯФГ)
1.1 Определение – всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и външното ú изразяване в писмения текст на съдебното решение (СР).
1.2 Такива ЯФГ-и представляват :
- погрешно посочване в СР на имена, граници, размери;
- погрешно пресмятане на суми;
- пропуск да се отразят в СР становища на съда, личащи от мотивите (това е различно от “липса на формирана воля” при непълното СР);
1.3 Не представлява ЯФГ :
- грешки, които съдът е допуснал при формиране на волята си – пропуск да се вземе предвид даден факт или доказателство, или погрешната им преценка, както и пропуск да се вземе становище по част от иска – отстраняват се само чрез обжалване или по пътя на допълнителното СР;
несъответствията между обявеното решение и писмения текст на решението – меродавен е обявеният текст;
2. Поправяне
2.1 Възложено е на съда, постановил решението, защото поправянето не е изменяне / отменяне на формираната воля на съда, тоест не накърнява забраната съдът сам а изменя / отменя собствения си акт. За да не прекрачи правомощията си и да измени / отмени собственото си решение чл. 192 /2/ и /3/ създават редица гаранции това да не се случи..
2.2 Инициатива – по почин на съда или на която и да е от страните без ограничения във времето.
2.3 В открито заседание, на което се призовават и двете страни и след устни състезания, на които се обсъжда допустимостта на поправката.
2.4 Съдът се произнася със СР – отхвърля / допуска поправката. Решението за поправка подлежи на обжалване, дори и СР, за чиято поправка се касае да не подлежи на обжалване. При обжалването въззивната инстанция разполага със същите правомощия както и първата инстанция.
2.5 След влизането му в сила, СР, с което поправката е постановена, образува с поправеното СР едно цяло. Поправеното СР важи с поправеното съдържание от деня на постановяването, а не от деня на поправката.
2.6 Поправка на ЯФГ не може да се търси чрез обжалване. Липсва интерес от обжалване, защото е налице друг път, предлагащ същите гаранции.
3. Тълкуване на неясно СР
3.1 Същност
- Нужда от тълкуване възниква във всички случаи, когато трябва да се приложат правните последици на едно СР. Всеки орган по прилагането на СР го тълкува. Това тълкуване е различно от тълкуването по чл. 194 т.к. е:
Ø Инцидентно;
Ø Важи само за случая, за който се отнася;
Ø Не става по реда на отделно производство;
- Тълкуването по чл. 194 е :
Ø Форма на официално, авторитетно тълкуване с всеобща валидност;
Ø Става по реда на отделно производство, предписано от чл. 194;
Ø Допустимо само докато съществува интерес от подобно тълкуване – не съществува такъв, ако СР е изпълнено и то изцяло;
3.2 Ред за тълкуването – пред съда, постановил неясното СР.
- Инициатива :
Ø От страната, заинтересована да се отстрани неяснотата на решението – с молба (недопустимо е по почин на съда);
Ø Препис се връчва на противната страна;
Ø Може да се иска и от прокурора;
Ø При тълкуването се изхожда от мотивите на решението, а не от нова преценка на доказателствата;
- Разглеждане на молбата – в открито заседание.
- Решението на съда по тълкуването подлежи на обжалване :
Ø По реда, по който се обжалва тълкуваното СР;
Ø След влизане в сила, тълкувателното СР става неразделна част от тълкуваното СР;
Ø При обжалване втората инстанция не може да : пререшава спора, да се произнася по въпросите, които страната поставя за пръв път с молбата за тълкуване;
Ø Тълкуване не може да се търси чрез обжалване на неясното СР и не може чрез обжалване да се замести дадено от съда тълкуване с друго;
3. Допълване на непълно СР
3.1 Същност – СР, което не обхваща целия спорен предмет
- При непълното съдебно решение липсва формирана воля на съда относно:
Ø Част от спорното право;
Ø Един от съединените искове;
Ø Допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет (плодове, лихви / разноски);
- Няма непълно СР когато :
Ø Съдът е пропуснал изрази в решението част от иначе пълно формираната си воля – тук има ЧФГ;
Ø Съдът не е мотивирал решението си – основание за отмяна на СР чрез обжалване;
Ø Съдът се е произнесъл по целия спорен предмет, но самият предмет е непълен – необходим е нов иск относно непредявеното искане;
- Допълнителното СР предпоставя такава непълнота на решението, която може да се отстрани без да се променя постановеното решение. В производството по допълване на решението не може да се иска пререшаване на спора по същество – забраната е в чл. 192 /1/.
3.2 Производство за Допълнително Решение (ДР) – особености
- Инициатива :
Ø НЕ по служебен почин;
Ø По молба на страната. Когато е ДР относно отговорността за разноски – от страната, която ги претендира. Във всички други случаи – както от ищеца, така и от ответника;
Ø Молбата за ДР не е нова искова молба и по нея НЕ се образува ново производство;
Ø Срок за подаване на молбата – 1 месец, като начален момент за страната, присъствала на заседанието (в което е обявено СР), е денят на заседанието. За страна, неприсъствала на заседанието и в случай на чл. 190 – от деня на съобщаването, че решението с мотивите е изготвено. До изтичане на срока, делото относно неразрешената част продължава да е висящо, т.е. молбата за ДР не е равнозначна на нова искова молба (по нея не се дължи и нова държавна такса);
- Ред на производството :
Ø Връчва се препис от молбата на противната страна;
Ø Заседанието е открито;
Ø Първият въпрос, по който се произнася съда е допустима ли е молбата. Тя е допустима ако изхожда от легитимирано лице, подадена е в срок по чл. 193 /1/ и разбира се ако решението, чието допълване се иска е непълно. Ако молбата е недопустима, следва да се остави без разглеждане с определение на съда, което подлежи на обжалване с частна жалба;
Ø Ако молбата е допустима, съдът пристъпва към разглеждане по същество на тази част от спорния предмет, по който е пропуснал да се произнесе;
Ø Представят се нововъзникнали или новооткрити факти и доказателства, ако са от значение за неразрешената част от спорния предмет;
Ø ДР подлежи на обжалване по общия ред;
Ø ДР се наслагва покрай първоначалното СР и с него дава пълен отговор на правния спор;
Ø ДР се ползва с правните последици, присъщи на всяко СР. Ако е порочно, но влязло в сила, то се атакува с извънредните средства за отмяна;
- Производството за ДР може да съвпадне по време с висящо производство пред втора инстанция по обжалване на първоначалното решение. Стигне ли се до 2 едновременно висящи производства по първоначално заявения спорен предмет, ще трябва да се спре това от тях, което обуславя другото.
- Непълнотата се поправя само по реда на чл. 193 – до изтичане на срока за ДР, липсва както годен обект за обжалване, така и интерес от обжалване.
№ 69 Обжалване на решенията
1.Видове
1.1 Общ белег – Въззивното обжалване (ВО) се развива пред висшестоящ второинстанционен съд
1.2 Сходствата между националните уредби са най-големи, когато обжалваното съдебно решение (СР) е нищожно или недопустимо, и по-малки когато то е неправилно.
1.3 Два главни модела – ако съсредоточим сравнението само при неправилните СР
- Ограничено обжалване (Австрия, Англия, САЩ) :
Ø Обжалващият изтъква пред въззивния съд (ВС) само новооткрити или новонастъпили факти и доказателства;
Ø ВС може в определени случаи да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане;
- Пълно обжалване (Италия, Франция) :
Ø Обжалващият може да изтъква пред ВС нови факти и доказателства, които е пропуснал да представи пред първоинстанционния съд, т.е. да поправя собствените си грешки, допуснати при първоинстанционното разглеждане на делото;
Ø ВС не връща делото на първоинстанционния съд, а решава сам по същество, като отменя обжалваното СР като неправилно;
- Между тези два вида стои ВО в Германия :
Ø Пред ВС могат да се представят нови факти и доказателства без ограничения;
Ø ВС не винаги решава делото по същество, а може да го върне на първата инстанция, когато тя е допуснала съществени процесуални нарушения;
- В България – след реформата ВО е ПЪЛНО – такова е било и преди приемането на ГПК.
2. Понятие – въз основа на тези характерни белези на пълното ВО то често се окачествява като “Втора първа инстанция” .
2.1 Окачествяването е вярно като се има предвид :
- Правомощието и задължението на ВС да реши делото по същество, ако отмени обжалваното СР;
- Сходството от субсидиарното приложение при ВО на правилата на първоинстанционното производство (чл. 211);
2.2. Отъждествяването обаче на двете инстанции не е вярно по 2 съображения :
- ВС има правомощия, каквито първоинстанционният съд няма;
- Първоинстанционният съд има функции, които ВС не може да има – не може да се изменят предметът и страните по делото, защото би се стигнало до първоинстанционно разглеждане на новопредявения иск. Ако ЕС отхвърли жалбата като неоснователна, той оставя в сила обжалваното решение, а не го възпроизвежда в свое ново СР (зачита се приносът на първоинстанционния съд);
3. Съпоставка с касационното обжалване
3.1 Сходство :
- и двете обжалвания имат контролни функции – спрямо решения на първоинстанционния съд (въззивното) или на въззивния съд (касационното).
- и на двете са присъщи сходни основания за обжалване – чл. 198 / чл. 218б (като специфично за ВО основание е непълнотата на доказателствата).
3.2 Различия :
- в правомощията – при неправилно решение ВС никога не връща решението на първоинстанционния съд, а го решава сам, докато ВКС по правило връща делото за ново разглеждане и само по изключение го решава само по същество.
№ 70 Образуване на второинстанционно производство
1. Срокът за обжалване
1.1 14 дневен
1.2 Начален момент – различен
Ø За страна, присъствала на заседанието – от този момент;
Ø Страна, която не е присъствала и когато решението с мотивите не е било обявено в открито заседание (чл. 190); – от момента на съобщаването;
2. Обжалване
2.1 Право на обжалване
- С него разполага всяка от страните (главна, подпомагаща, контролираща, процесуален субституент);
- В различни негови части СР може да е обжалвано както от ищеца, така и от ответника;
- Упражняването му предпоставя интерес – за ищеца / ответника той е различен;
- Не може предварителен отказ от това право, но може да се оттегли жалбата (чл. 203);
- Упражнява се чрез подаване на жалба – срещу цялото СР или срещу част от него (чл. 196 /2/);
2.2Жалба
- Подава се чрез съда, постановил обжалваното СР;
- Форма – писмена;
- Съдържание – чл. 198 :
Ø Името и адреса на страната, която я подава;
Ø Посочване на обжалваното решение, респ. обжалваната му част и в какво се състои неговата порочност;
Ø Какви са исканията на жалбоподателя;
Ø Новите доказателства, които той иска да бъдат събрани от ВС;
Ø Подпис на жалбоподателя;
- Приложения – чл. 199 :
Ø Преписи от нея и приложенията към нея в толкова броя, колкото са лицата, участващи в делото като противна страна;
Ø Пълномощно, когато жалбата се подава от пълномощник;
Ø Новите доказателства, когато те са писмени, с преписи от тях, заверени от жалбоподателя за противната страна;
- Други елементи :
Ø Посочването и представянето на нови доказателства не е задължителен елемент от приложенията към жалбата;
Ø Препис от жалбата – само за противниковата страна, а не и на необжалвалите другари на въззивника, но въззивният съд (ВС) служебно конституира необходимите другари и съобщава на необжалвалите обикновени другари за образуваното производство;
Ø Въззивна жалба, в която не е посочено в какво се състои порочността на обжалваното СР, не се оставя без движение и не подлежи на връщане при неотстраняване на тази нейна нередовност;
Ø Санкция срещу виновна нередовност е отговорността по чл. 65;
2.3 Ако жалбата е редовна
- Първоинстанционният съд изпраща препис / преписи на противната страна. Тя може в 7-дневен срок да предяви възражения и да подкрепи с доказателства, като представи тези от тях, които са писмени;
- Първоинстанционният съд ,след изтичане на срока за възражения, изпраща на ВС жалбата (и възраженията срещу нея) + приложенията към тях и досието по делото;
- Ефект на подадената в срок жалба :
Ø Суспензивен – пречи на СР да влезе в сила и спира изпълнението;
Ø Деволутивен – когато е своевременна и редовна – пренася делото от Първоинстанционният съд във ВС, който е длъжен да разгледа жалбата по същество – дали е /не е/ основателна;
3. Производство пред ВС
3.1 Уредба
- особени правила (чл. 202 – чл. 205);
- субсидиарно – по неуредените въпроси – правилата за първоинстанционното производство (чл. 211);
3.2 Повторно проверява допустимостта и правилността на жалбата - Първоинстанционният съд може да е допуснал грешка;
3.3 ВС се произнася по Валидността, Допустимостта и Правилността на обжалваното СР.
Абонамент за:
Публикации (Atom)