Източници на МЧП

1. Определение за източник на правото: волеизявление, извършено по установен от правото ред и насочено към създаване към общи правила за поведение.
2. Особености на източниците на МЧП: те имат национален и международен произход. Те не винаги са във формални нормативни актове, които имат за предмет регулиране на граждански правоотношения с международен елемент. В повечето случаи норми на МЧП се съдържат наред с други разпоредби на гражданското и търговското право. От такива закони следва да се извличат за нуждите на МЧП само онези отделни разпоредби или групи от разпоредби, които се отнасят до МЧП. Другите разпоредби не биха могли да се разглеждат като съставна част на МЧП, но е възможно някои от тях да представляват несъмнен интерес за него, тъй като се прилагат субсидиарно за граждански правоотношения с международен елемент.
3. Национални източници на МЧП
3.1. Конституция на България: урежда основните въпроси на субектите на гражданското право и на гражданските правоотношения. Тя е основа на всички останали правни норми в България. В глава 1ва са оказани рамките, в които могат да се породят граждански правоотношения с международен елемент, интересуващи държавата. В глава 2ра (“Основни права и задължения на гражданите”) са уредени правата и свободите на българските граждани, отношенията между България и българските граждани в чужбина, даване на убежище на чужденци, преследвани заради техните убеждения или дейност в защита на международни права и свободи.
3.2. Закони: В България няма отделен закон за уреждане на правоотношения с международен елемент. Разпоредбите на МЧП са включени в гражданските и търговски закони, като: Закон за лицата и семейството (гл. 11 “Приложим закон при семейно-правни отношения с международен елемент”); ЗЗД (чл.422); ТЗ; Закон за патентите; Закон за авторското право и сродните му права.
3.3. Подзаконови нормативни актове: укази, постановления на Министерския Съвет, правилници, наредби.
3.4. Национално обичайно право: под обичай се разбира правилото, което се е установило в сферата на гражданските правоотношения с международен елемент чрез еднообразно спазване на еднообразно поведение със съзнанието за задължителност. Обичаят се спазва като правна норма. Той се прилага, ако законът изрично препраща към него или мълчаливо допуска това. Наличността на обичай може да бъде доказана от страна по спора или да бъде установена от арбитражния съд по негова инициатива.
3.5. Практиката, включително търговската, която се е установила чрез толкова еднообразно и постоянно повтаряне на дадени фактически отношения, че се смята за влизаща в състава на волеизявленията на страните по сделката в случай на съответствие на техните намерения. В случая липсва съзнание на задължителност.
3.6. Принципите на закона, които се извличат от правото (т.е. тълкуване).
3.7. Моралът - добрите нрави.
4. Международни източници на МЧП
4.1. Международни договори: имат решаващо значение за уреждане на граждански правоотношения с международен елемент. В България норми, които са формулирани първоначално в международен договор, се прилагат по-често за граждански правоотношения с международен елемент, отколкото нормите на вътрешното българско законодателство. Източник на българското МЧП са международните договори, които са влезли в сила за държавата. Според чл.22 от Указа за участие на България в международни договори от 1975г.. международният договор влиза в сила спрямо РБ по реда и при условията, посочени в него или договорени предварително между страните. Сред изискванията, които трябва да се изпълняват за влизането на международен договор в сила, са ратификацията или утвърждаването му, депозирането на ратификационна грамота или на документ за утвърждаване му. Съгл. чл.5 ал.(4) от Конституцията международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани в държавен вестник и влезли в сила за РБ, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Когато международният договор налага да бъде издаден нормативен акт, Министерският Съвет приема постановление от неговата компетентност, а по другите проекти внася проект за закон в Народното Събрание. В отделни случаи са приложими и разпоредби на международни договори, в които България не е страна. България е обвързана с голям международни договори. Тя участва в над 300 многостранни и над 1500 двустранни международни договори. Например: Конвенция на ООН относно договорите за международна продажба на стоки, приета през април 1980г. Във Виена; Парижката конвенция за закрила на интелектуалната собственост от 1883г. (с последващи изменения и допълнения), в която България членува от 1921г.
4.2. Международен обичай: в областта на МЧП липсват общоважащи, общоприети обичайни норми. Обичаите широко се прилагат в международната търговия и в търговското мореплаване. Международните обичаи се прилагат само дотолкова, доколкото отделната държава ги е приела изрично. България изрично или мълчаливо е възприела различни обичаи.
4.3. Практиката на международните и арбитражните съдилища.

Формули на привързване при отпращащите норми

1. Същност на формулите: когато отпращащата норма не съдържа специална привръзка, се прилагат общоприетите принципи (Хага) за решаване на споровете на МЧП. Тези принципи за насочване към конкретна разпоредба се наричат формули на привързване.
2. Видове формули на привързване - според приложното им поле се разделят на основни и специални.
2.1. Основни (общи): намират приложение във всички раздели на МЧП. Това са личен закон (lex personalis), национален закон (lex nationalis), закон за местонахождението на вещта (lex rei sitae), закон по местоизвършването на юридическото действие (lex loci acti), закон на съда (lex fori).
2.1.1. Личен закон (lex personalis): една от най-често срещаните формули на привързване при граждански правоотношения с международен елемент, в които участват физически лица. Използва с при определянето на личния статус на правните субекти. Различните правни системи имат различни критерии за определяне на личния закон:
- континентална система: под личен закон се разбира отечествения закон (lex patriae), т.е. използва се гражданството на физическото лице;
- англосаксонска система: схваща личния закон като закон на държавата, в която физическото лице има своето местожителство (lex domicilii).
Възможни съотношения между 2 физически лица, едното по lex patriae, другото по lex domicilii. Законът се определя по личния закон на субекта, който има по-голямо значение в правоотношението. Например при представителство:
представител: lex patriae
представляван: lex domicilii
следователно, тъй като в това правоотношение по-голямо значение има представлявания личния ще се определи по lex domicilii.
2.1.2. Национален закон на юридическите лица (lex nationalis): тази формула намира приложение при уреждане на право-дееспособността на юридическите лица, когато участват в граждански правоотношения с международен елемент. При прилагането й в различните правни системи възникват затруднения, които се дължат на различните критерии за определяне на националността на юридическите лица.
- континентална система: критерии е седалището на юридическото лице;
- система на общото право: критерии е мястото на регистрация;
- Италия: критерии е центърът на деловата дейност на юридическите лица.
В България се използват първите 2 критерия. Седалище - за определяне на националността на юридическите лица с нестопанска цел, особено на сдруженията с идеална цел и фондациите. Регистрация - за определяне националността на търговските дружества.
2.1.3. Закон за мястото, на което се намира вещта (lex rei sitae): тази формула намира приложение в областта на правото на собственост, наследственото право, договорите за превоз на товари и др. Тя е всеобщо призната по отношение на недвижимите имоти.
2.1.4. Закон по местоизвършване на юридическия факт (lex loci actus): за уреждане на правоотношения с международен елемент в областта на семейното право, морския транспорт и т.н. Например чл.18 Кодекс на търговското мореплаване - морските протести се извършват според закона на държавата, пред чиито учреждения или организации се обявяват. Морски протест - съставя се въз основа на заявление на капитана на кораба, с който по време на плаване или на престой е произлязло произшествие, което може да даде основание за предявяване претенции срещу собственика на кораба. Компетентен да състави акта за морски протест е нотариусът в българско пристанище, а в чуждите пристанища - консулът на РБ или компетентно длъжностни лице на съответната чужда държава. Нотариусът в българското пристанище или консулът на РБ в чуждестранно пристанище прилагат българския закон. Компетентното длъжностно лице на чуждата държава се съобразява с отечествения си закон.
2.1.5. Закон за съда (lex fori): прилага се безусловно, когато се разрешават процесуални въпроси, т.е., когато разглежда фактическия състав с международен елемент, съдът прилага винаги гражданското процесуално право на своята държава. Всички гражданско-процесуално въпроси се регулират от закона на съда, докато материалните права на страните по дадено дело могат да се уреждат от чуждестранен граждански закон. В някои държави тази формула обхваща и материалното право. В такива случаи тази формула води до прилагането и на материалните граждански разпоредби на отечественото право на съда.
2.2. Специални формули за привързване: закон на знамето (lex loci delicti commissi), закон по местосключване на договора (lex loci contractus), закон по местоизвършване на правонарушението (lex loci delcti comnissi), закон по местоизпълнение на задължението (lex loci ...), закон на валутата на дълга. Имат приложение само към конкретни области на гражданското и търговското право.

Физическите лица в МЧП

Субекти на МЧП са физическите лица, юридическите лица и държавата. Физически лица: хората като правни субекти. Характеристиката им се прави по 2 групи признаци: прави и индивидуализиращи. Двата вида признаци се определят и се включват в личния статут на ФЛ. Правните признаци са правоспособност и дееспособност на ФЛ. Индивидуализиращите са: име, местожителство, гражданско състояние, националност.
Правоспособност: всяко ФЛ е правоспособно - може да бъде носител на имуществени и свързаните с тях лични неимуществени права и задължения. Всяко лице, от момента на раждането си, придобива способността да бъде носител на права и задължения.
1. Необходимо е ФЛ да е човешко същество.
2. Всяко ФЛ е правоспособно, т.е. различията между хората нямат значение.
3. Правоспособността се свежда до възможността да има права и задължения.
4. става въпрос за такива права и задължения, които са допустими от действащото право.
Правоспособността на българските граждани в българското МЧП: урежда се от закона на РБ. Така е не само когато българските граждани се намират на територията на България, но и когато пребивават на територията на друга държава. Според МЧП на РБ, правоспособността възниква от момента на раждането, при което е необходимо:
1. раждането да е завършено;
2. ФЛ да е живо, т.е. да е поело въздух. Правоспособността се прекратява с настъпването на смъртта на лицето. Българското законодателство не познава други юридически факти за прекратяване на правоспособността. Съществуващата в Наказателния Кодекс мярка “лишаване от определени граждански и политически права” води само до стесняване на правоспособността на осъдения, а не до цялостно отнемане на възможността за придобиване на права.
Правоспособност на чужденците на територията на България: в българското МЧП не съществува обща стълкновителна форма, определяща правоспособността на чужденците, пребиваващи в страната. Тя трябва да бъде извлечена от конкретните закони и Конституцията. Според чл.2 от Закона за пребиваване на чужденци в РБ, последните имат права и задължения според българските закони и международни договори, в които участва РБ. Тези чужденци се ползват от правата, предоставени на българските граждани за защита на законните им интереси. По такъв начин на чужденците в България е предоставен националния режим. Чужденците в РБ за равни пред закона - за тях важи недопустимостта на ограничения на правата, както и недопустимост на привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние (чл.6, ал.2 от Конституцията).
Дееспособност на ФЛ според Българското МЧП: призната и уредена от закона способност на ФЛ с лични действия да придобиват права и задължения. Характеристика на дееспособността: Първият критерий определя дееспособността на ФЛ. Различаваме:
1. Малолетни ФЛ: по чл.3 от ЗЛС това са лицата на възраст до навършени 14 години. Те са напълно недееспособни. Имат представители, които извършват правни действия вместо тях и от тяхно име.
2. Непълнолетни: от 14 до 18 години. Могат да извършват самостоятелно само определени правни действия - да сключват определени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със собствен труд. Други действия те извършват със съгласието на родителите си (чл.5 от ЗЛС).
3. Пълнолетни: с навършване на 18 години, ФЛ стават способни да придобиват права и задължения. Те извършват правните действия от свое име и са своя сметка. Пълнолетието е юридически факт и произвежда автоматично правно действие.
По хоризонталния признак дееспособността се определя според дяловете на правото: семейно, наследствено, облигационно и т.н. Дееспособността може да бъде ограничавана (нарича се запрещение). Под пълно запрещение се поставят непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за себе си - стават недееспособни (чл.5 ал.1 от ЗЛС).
Дееспособността на чужденците, пребиваващи в България се определя според закона на държавата, чиито граждани са те. Дееспособността на лицата без гражданство се урежда от закона на държавата, в която те имат постоянно местожителство. За лицата без гражданство, които живеят постоянно в РБ дееспособността се определя от българското право. От тези правила се допуска изключение: дееспособността на чужденците с чуждо гражданство и на лицата без гражданство, относно сделките извършени в РБ, се определя според българския закон.
Правна индивидуалност на ФЛ: име, местожителство, гражданско състояние, пол, произход, семейно положение, националност. За имената на чужденците, пребиваващи в България следва да се прилага техния личен закон (lex personalis), ако това не противоречи на местния обществен ред.
Личен статут на физическото лице: двата вида признаци (правни и индивидуализиращи) се определят и се включват в личния статут на ФЛ. Личният статут на ФЛ е основен при определянето на ФЛ като субект на МЧП. Определя се на основата на 3 основни принципа, които дават отговор на въпроса кой закон е приложим и се наричат самостоятелни връзки:
1. Отечествен закон (lex patriae): определя се от гражданството на лицето.
2. Закон по домицилия (lex domicilii) - използва се в англоамериканската правна система. Има се в предвид мястото, на което се намира домът на ФЛ. За да е налице домицилий има 2 предпоставки - обективна и субективна. Обективната е условието на лицето да пребивава на дадено място. Двете предпоставки трябва да са дадени комулативно. Домицилият е траен при определянето на статут, тъй като дава приоритет на стария домицилий до намирането на друг
3. Закон по местожителството - използва се, когато не е възможно посредством последните 2 привръзки да се определи личния статут - за лице без гражданство или с двойно гражданство. Между домицилий и местожителство съществува разлика. За домицилий са нужни 2 предпоставки - обективна и субективна. За местожителство предпоставките също са 2, но са други: обективна и формална. Обективната: пребиваването на даденото лице на определено място; формална: вписването в регистрите на населеното място, в което лицето се е установило да живее.
Личният статут на чужденците, пребиваващи в България се основава на 2 признака:
1. Принцип на националност: чуждите граждани, гражданите с двойно гражданство или лицата, които нямат гражданство придобиват същите права и задължения както българските граждани, т.е. чужденецът става равностоен по отношение на правата и задълженията по българския закон.
2. моделира първичния принцип. България си запазва правото да отдели от съвкупността субективни права на българските граждани някои права, т.е. да налага ограничения върху правата на чужденците, пребиваващи в страната:
2.1. По силата на Конституцията и вътрешните закони - в областта на политическите права: чужденци нямат право да гласуват за държавни органи на България, нямат право да заемат длъжности в държавни органи.

Международно частно право - част 2

Предмет на изпълнението на договора е право върху вещ, което длъжникът трябва да предава на кредитора, или действия, които трябва да извърши в негова полза. В договора може да има един или повече предмета на изпълнение. Във втория случай, ако не е определено кому принадлежи правото на избора на предмета на изпълнение, съгласно ЗЗД то принадлежи на длъжника. Но ако последният не упражни правото си на избор в определения за това срок, то преминава върху кредитора.
Задълженията по договора най-често имат взаимен характер, т.е.всяка страна е едновременно длъжника кредитор. Срокът за изпълнение на договора е периодът от време, в който договорните задължения трябва да бъдат изпълнени. Най-често той се определя от страните по договора съгласно ЗЗД, ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Разграничават се общи и междинни срокове за изпълнение. Общият срок е този за изпълнение на целия договор, а междинният – за изпълнение на отделни задължения.
Мястото на изпълнение на договора е мястото, където длъжникът трябва да предаде вещта на кредитора или да извърши действията в негова полза.
Съгласно ЗЗД:
- при парични задължения изпълнението трябва да се извърши в местожителството на кредитора по време на изпълнение на задължението
- при задължение да се предаде вещ – в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението
- в другите случаи в местожителството на длъжника по време на пораждане на задължението
Тези разпоредби са деспозитивни.
Начинът на изпълнение на договора зависи от неговия вид, предмет, изисквания на договарящите се, възможности на длъжника. Той може да бъде определен от самите страни, стига да не противоречи на императивните законови норми. Изпълнението на договора от длъжника трябва да бъде удостоверен. Актовете за това имат доказателствена сила относно изпълнението в случай на възникване на спор между страните. Неизпълнението на договорно задължение представлява неосъществяването или неточното осъществяване на дължимия резултат. Има няколко вида неизпълнение:
- цялостно неизпълнение – когато длъжникът изобщо не е осъществил дължимия резултат от изпълнението
- късно неизпълнение – неточно осъществяване на дължимия резултата по време
- логично изпълнение – неточно изпълнение по отношение на качеството
- частично изпълнение – неточно изпълнение по отношение на количеството
26
Отговорността за неизпълнение на договора представлява неблагоприятни имуществени последици от неспазване на договора по задължение. Тя се състои в допълнително задължение на длъжника, породено от неизпълнение на основното задължение. Институтът на отговорността съдейства за точното изпълнение на договора и закриля имуществените интереси на страната, която е засегната от неизпълнението на договора.
Видове отговорности:
1. според условията за възникване
- отговорност за вина – отговорност не се възлага, ако длъжникът няма вина за неизпълнението на задължението
- отговорност независимо от вината – длъжникът се освобождава от отговорност при определени обстоятелства
2. според субектите
- разделна; -солидарна; -субсидиарна
Разделната отговорност се предполага при няколко длъжника. Солидарната възниква само ако се уговори. При нея кредиторът има право да иска изпълнение на задължението от когото и да било от длъжниците. Изпълнението от страна на един солидарен длъжник освобождава другите длъжници от отговорност
3. според обема
- пълна – предвидена от закона по общо правило
- ограничена
Във външнотърговската практика се среща и т.нар. смесена отговорност. Тя се наблюдава, ако неизпълнението на договора е настъпило по вина на двете страни или кредиторът е съдействал за увеличаване размера на вредата. Отговорността на длъжника настъпва само при наличие на определени обстоятелства
противоправност на действията на длъжника – такива са действията, забранени от закона или бездействието, ако законът изисква лицето да действа по определен начин
- вина на длъжника, т.е. неполагане на дължимата грижа – вината може да е под формата на умисъл или небрежност
- наличие на вреда за кредитора – вредите са неблагоприятни имуществени последици, настъпили в резултат неизпълнение на договора; те са преки или косвени, под формата на претърпяна загуба или пропусната полза; за да се обезщетят, кредиторът трябва да докаже размера им.
- наличие на причинна връзка между действията на длъжника и възникналата за кредитора вреда – тази връзка трябва да се докаже от кредитора, защото тя не се предполага от закона.
Освобождаването на длъжника от отговорност може да стане по няколко основания:
- поради липса на вина в действията му
- когато неизпълнението на договора не се счита за неправилно
Неизпълнението на задълженията по договора може да се дължи на различни обстоятелства, като напр. непреодолима сила – природни бедствия, войни, стачки. В такъв случай длъжникът не носи отговорност, зщ неизпълнението се дължи на причини, за които той не е виновен. Той обаче трябва да докаже настъпването на съответната непреодолима сила, както и наличието на причинна връзка между непреодолимата сила и неизпълнението на договора.
27
Международните плащания и кредитиране са съществен елемент на външнотърговските отношения. Основен акт за българското законодателство е Законът за сделките с валутни ценности и валутния контрол. Разпоредбите на този закон ка императивни и следва да се изпълняват дори при външнотърговски сделки, които се уреждат от чуждестранен закон.
Плащанията между България и чужбина се извършват чрез търговски банки, които имат пълен лиценз за банкови сделки, т.е. могат да извършват такива сделки не само в страната, но и в чужбина.
В международната търговия като платежно и кредитно средство се използва менителницата. Нейният правен режим е уреден на основата на Конвенцията за еднообразен закон относно менителницата и записа на заповед. Съгласно този закон действието на задължението на издателя на запис на заповед и на платеца по менителницата е подчинено на закона за местоплащането. Относно подписите на други задължение лица се прилага законът на мястото, където са сложени подписите.
Друго платежно средство във външната търговия е чекът. Съгласно ЗЗД разпоредбите за менителницата се прилагат и за чека, доколкото не противоречат на другите разпоредби, уреждащи чека – примерно платец на чека може да е само банка.
Двете основни форми на плащане, възприети в международната практика, са акредитивът и инкасото. Акредитивът е споразумение, при което една банка, действаща по молба и съгласно нарежданията на своя клиент или от свое собствено име, следва да извърши плащане в полза на трето лице или на негова заповед. Предимство на акредитива е, че спрямо платеца той изпълнява кредитна функция, а спрямо бенефициента – гаранционна функция, че плащането ще бъде извършено. При извършването на плащането банката трябва да спазва инструкциите на наредителя и да осъществи плащането само ако представените от бенефициента документи отговарят на изискванията на документарният акредитив. Разплащанията с акредитиви се регулират от “Унифицираните правила и обичаи за документарните акредитиви”.
Инкасото се регулира от Унифицираните правила за инкасото. При инкасовото плащане, лицето, което има право да получи плащането, дава на обслужващата го банка инкасово нареждане. Към него се прилагат необходимите документи, удостоверяващи изпращането на стоката. Плащането се извършва след проверка на документите от платеца. Ако платецът неоснователно откаже плащането, той после носи отговорност пред своя съдоговорител по външнотърговския договор.
28
Договорът за международна продажба на стоки е уреден от Виенската конвенция. Тя урежда изключително сключването на договора за международна продажба на стоки и правата и задълженията на страните по него. Разпоредбите на Виенската конвенция имат диспозитивен х-р. Тяхното приложение изисква:
- Мястото на дейност на страните да е в различни държави
- Държавите да са участнички в конвенцията
- Да липсва уговорка между страните за неприлагане на конвенцията
- Да е очевиден международният характер на продажбата
Виенската конвенция е ратифицирана от България. Нейните разпоредби имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат.
Договорът за международна продажба на стоки е неформален. Съгласно Виенската конвенция не е необходимо той да бъде сключен или доказан писмено. Но законодателството н някои държави изискват писмена форма. В този случай конвенцията дава възможност договорът да бъде писмен, ако някоя от страните по него имат място на дейност в такава държава.
Съгласно Виенската конвенция предложение да се сключи договор има, ако то е отправено до едно или повече конкретни лица и изразява намерението на предлагащия да бъде обвързан с договор при приемане. Предложението може да изхожда както от потенциалния продавач така и от потенциалния купувач. То е достатъчно определено, ако в него е посочена стоката, количеството и цената. Предложението може да бъде оттеглено преди или едновременно с пристигането до адресата.
Съгласието на адресата с предложението представлява приемане. То не се указва с мълчанието или бездействието на адресата. Договорът се счита за сключен в момента, когато приемането на предложението породи действие, т.е. когато предложителят получи съгласието на адресата.
Отговор на предложението, който съдържа изменения по отношение на съществените условия на договора – цена, качество и количество на стоката, плащане, място и време на доставка – представлява контраоферта и отхвърляне на първоначалното предложение.
За място на сключване на договора може да се смята:
- мястото, където приемането е получено от предложителя
- мястото, където е извършено действие, изразяващо съгласието на адресата да приеме предложението
29
Основни задължения на продавача при договора за международна продажба на стоки са:
1. Да достави стоката - може да стане по два начина:
- ако договорът налага превоз на стоката, задължението на продавача се изпълнява с предаването и на първия превозвач.
- ако договорът не налага превоз на стоката, задължението на продавача се състои в предоставяне на стоката на разположение на купувача.
Мястото на доставката може да бъде различно. Ако при сключване на договора страните са знаели, че стоката се намира или следва да бъде произведена на определено място, то тя се предоставя на разположение на купувача на това място. В останалите случаи - на мястото на дейност на продавача при сключване на договора.
2. Да връчи на купувача всички документи, отнасящи се до стоката- превозни документи, фактури, сертификати и др; документите трябва да се връчат по време, място и във форма, предвидена в договора.
3. Да прехвърли собствеността върху стоката на купувача - продавачът трябва да достави стоката, свободна от каквито и да е претенции на трети лица за собственост.
Продавачът носи отговорност за всяка несъобразност на стоката, която съществува в момента на преминаване на риска върху купувача. Той обаче не носи отговорност, ако при сключването на договора купувача е знаел за несъобразността Продавачът носи отговорност и за всяка несъобразност, която възниква след преминаване на риска върху купувача и която се дължи на неизпълнение на негово задължение. Купувачът следва да провери стоката и да уведоми продавача, но не по-късно от две години от фактическото продаване на стоката. В противен случай купувачът губи право да се позове на несъобразността на стоката.
Ако стоката е несъобразна с договора, купувачът може:
- да поиска продавачът да отстрани несъобразността с поправка; - да поиска доставената стока да бъде заменена; - да иска намаляване на цената.
Купувачът може да развали договора, ако: - неизпълнението на договореното задължение представлява съществено нарушение на договора; - ако продавачът не достави стоката в допълнителния срок, определен от купувача или заяви, че няма да я достави в този срок.
За да бъде развалянето на договора действително, купувачът трябва да уведоми другата страна.
30
Основни задължения на купувача в международния договор за продажба на стоки са: 1. да заплати цената, т.е. да извърши плащането - ако договорът не определя изрично или мълчаливо цената, се счита че страните са се позовали на цената, която се плаща за същия вид стока при подобни обстоятелства по време на сключването на договора; купувачът е длъжен да плати цената в определения от договора ден, ако такъв не е договорен, купувачът трябва да плати цената, когато продавачът предостави стоката на негово разположение; купувачът е длъжен да плати цената на мястото, предвидено в договора. Ако мястото не е договорено, купувачът може да плати цената в мястото на дейност на продавача или в мястото, където става предаването на стоката.
2. да приеме стоката, т.е.:
- да осъществи действия с оглед да даде възможност на продавача да достави стоката; - да вдигне стоката.
Продавачът може да определи допълнителен срок за изпълнение на задълженията на купувача. В този срок продавачът не може да прибягва до никакво средство за защита поради нарушаване на договора. Това не важи в случай, че купувачът уведоми продавача, че няма да изпълни задълженията си в определения си срок.
Продавачът може да развали договора, ако:
- неизпълнението на задължението на купувача представлява съществено нарушение на договора.
- ако купувачът не изпълни някое от договорените си задължения в допълнителния срок, определен от продавача
Развалянето става по извън съдебен ред чрез изявление на продавача до другата страна по договора.
31
Общите разпоредби за задълженията на продавача и купувача относно международната продажба на стоки са:
1. Предвидимо нарушение. Всяка от страните може да спре изпълнението на своите задължения, ако след сключване на договора стане ясно, че другата страна няма да изпълни своите задължения. Страната, която спира изпълнението, трябва незабавно да уведоми другата страна за това. Ако обаче другата страна предостави обезпечение, че ще изпълни своите задължения по договора, тя е длъжна да продължи изпълнението на задълженията си.
2. Обезщетението за нарушаване на договора от една страна се явява на сумата на претърпяната загуба или пропуснатата полза от другата страна поради нарушението. То не може да надвишава вредите, които страната, нарушаваща договора, е предвидила като възможни последици при сключване на дог-ра.
3. Освобождаване от отговорност Страната, не изпълнила задълженията си, се освобождава от отговорност, ако: - докаже, че неизпълнението се дължи на непреодолима сила; - докаже, че не е било разумно да се очаква от нея вземането впредвид на непреодолимото обстоятелство при сключването на договора.
Страната по договора, която не е изпълнила задълженията си, трябва да уведоми другата страна за препятствието Страната по договора не може да се позовава на неизпълнение на другата страна, ако то е причинено от действие или бездействие на първата страна.
32
Договорът за ишлеме е разновидност на договора за изработка, при който изпълнителят се задължава да произведе опр. изделие с материали и по проект на възложителя, като последният дължи заплащане на съответно възнаграждение на изпълнителя. Договорът е двустранен, възмезден, консесуален, неформален и с оглед личността на изработващия. Основни права и задължения на възложителя:
1. Длъжен е да представи необходимите за изработка материали; в случай че те не са годни за изработка на изделието, изпълнителят трябва да уведоми възложителя и ако последният не предприеме мерки, извършителят може да откаже изработката; същото се отнася и за проекта.
2. Длъжен е да заплати договореното възнаграждение и да приеме извършената работа. Възнаграждението включва вложения труд и печалба за изработващия.
Задължения за изпълнителя:
1. Точно да изпълни възложената работа съгласно указанията на възложителя, както и да го уведоми в случай че материалите не са годни.
2. Да уведоми възложителя за това, че е извършил работата и да предаде изработеното. Изпълнителят има право да задържи изработеното и да откаже предаването му, ако възложителят не е заплатил уговореното му задължение, но няма право да задържа други вещи, дадени му от възложителя.
3. Дължи обезщетение за вредите, които е причинил на възложителя поради некачествена изработка. С оглед на това дали изработеното е годно за ползване или не, възложителят може да търси обезщетение за неизпълнение на договора, което да включва стойността на материалите, вреди и пропуснати ползи. Ако изделието е годно за ползване въпреки дефектите, изпълнителят дължи обезщетение за неточно изпълнение. Тази отговорност отпада, ако недостатъците на изработката се дължат на материалите или на проекта на възложителя и изпълнителят го е уведомил за това.
В случай на договор на ишлеме с международен елемент е приложимо избраното от страните право. Ако такова не е уговорено, се прилага привръзката на закона по местоседалище на изпълнителя. То е валидно по отношение на съдържанието на договора, установяването на недостатъците на изработеното и освобождаването от отговорност. Ако изделието се изработва в България, се установява несъответствие с БДС.
33
С договора за международен превоз на товари едната страна, наречена превозвач, се задължава да превози поверения й товар от местоизпращането, разположено върху територията на една държава, до местозначението, намиращо се на територията на друга държава и да го предаде на получателя, а другата страна, изпращачът, се задължава да изплати на превозвача превозната цена. Договорът за международен превоз на товари е:
1. Двустранен, защото поражда задължения и за двете страни: превозвачът трябва да превози товара и да го предаде на получателя, а изпращачът да заплати превозната цена.
2. Възмезден: всяка от страните получава икономическа изгода.
3. Реален, когато се сключва за превоз на отделни пратки и консесуален за превоз на товари с цяло превозно средство.
4. Формален при железопътния транспорт и неформален при всички други видове транспорт.
Договорът за международен превоз на товари се регламентира главно от междудържавни договори. Само ако липсват такива, страните въз основа на принципа на автономия на волята могат да определят приложимия национален закон. В процеса на изпълнение на договора могат да се прилагат и различни отпращащи правни норми. За изпращането може да се приложи законът на държавата, от чиято територия се изпраща товарът, за предаването на товара - законът на държавата на местозначението, по другите въпроси - законът на държавата на превозвача или на съда.
Видове договори за международен превоз на товари:
1. Според използваните превозни средства: договор за превоз по железопътен транспорт; договор за превоз по автомобилен транспорт; договор за превоз по въздушен транспорт; договор за превоз по речния транспорт; договор за превоз по морски транспорт.
2. според маршрута на превоза:
- международни превози между две граници; - транзитни превози.
Съществуват още:
1. Международни превози в пряко съобщение: сключва се един договор за международен превоз, издава се един превозен документ и има единни условия на превоза за съпревозвачи.
2. Международни превози в непряко съобщение: всеки от съпревозвачите сключва отделен договор за превоз и прилага своя документация и условия на превоза.
3. Международни превози от няколко последователни превозвача: всеки от съпревозвачите прилага своя транспортна документация и условия на превоз, но някои от условията на превоза са единни (отговорността на съпревозвачите).
34
Унифицираните правни норми за международните железопътни превози се съдържат в Конвенцията за международни железопътни превози, в която участва и България. Договорът за международен превоз на товари по железници е уреден в едноименните Единни правила, наричани съкратено CIM, които съставляват притурка Б към КОТИФ. Когато е приложимо българското право, меродавен е Уставът на железниците.
За сключване на договор за международен железопътен превоз на товари се изисква отправната железница да приеме стоката за превоз заедно с товарителницата. Железниците определят единен образец на товарителницата, съответно за малка и голяма бързина, когато трябва да съдържа дубликат за изпращача. За всяка отделна пратка се попълва отделна товарителница, което придружава товара до предаването му на получателя. В CIM е определено минималното съдържание на товарителницата:
-наименование на получаващата гара; -име и адрес на получателя; -наименование на стоката; -тегло на стоката или брой колети за дребните пратки; -описание на изискваните от митническите или административни органи документи, приложени към товарителницата; -име и адрес на изпращача. В товарителницата се посочва дали изпращачът поема заплащането на общата сума или само на част от превозните разноски. Разноските, поети от изпращача, остават в тежест на получателя. Те се плащат по международни и национални тарифи, указани от изпращача.
Изпращачът е длъжен да предаде товара в състояние, годно да издържи уговорения превоз. В противен случай железницата може да откаже превоза. Съгласно CIM от превоз се изключват: стоки, чийто превоз е забранен; стоки, чийто превоз е монопол на пощите; стоки, чиито размери, тегло или свойства не позволяват железопътен превоз; опасни стоки. Дали натоварването се извършва от железницата или от изпращача зависи от разпоредбите в отправната гара. Счита се, че срокът е спазен, ако преди изтичането му:
- получателят е уведомен за пристигането на стоката
- стоката е предоставена на разположение на купувача
Когато товарът пристигне на местоназначението, получателят има право да иска предаване на товарителницата и товара. Предаването се извършва съгласно разпоредбите в получаващата гара. Когато стоката се получи без възражения, се погасява правото на получателя да предявява иск срещу железницата за повреда или частично изгубване. Това право не се губи при външно незабележими вреди или ако получателят докаже, че вредата е причинена поради умисъл или груба небрежност на железниците.
В CIM е предвидена колективна отговорност на железниците, които участват в международния превоз на товари. Железницата, която е приела стоката за превоз с товарителницата, е отговорна за извършването на превоза по целия път до доставянето. Тя носи отговорност за вредите вследствие на пълно или частично загубване на стоката или превишаване на срока на доставка. Тя се освобождава от отговорност, ако вредите се дължат на грешка на правоимащия, свойствени недостатъци на стоката или непреодолими обстоятелства. Железницата се освобождава от отговорност и при неправилно натоварване на стоката от изпращача или разтоварване от получателя.
Обезщетението за пълно или частично загубване на стоката се изчислява по борсови цени, а когато няма такива - по пазарни цени. При повреда на стоката железницата заплаща сумата, равняваща се на оценката на стоката. Вреди, причинени умишлено от железниците, подлежат на пълно обезщетение, което се повишава при доказана груба небрежност.
Рекламации срещу железниците могат да предявяват лица, имащи право да предявят иск: изпращачът до момента, в който получателя приеме стоката или получателя - след този момент. Рекламациите трябва да бъдат подкрепени с доказателства. Съдебни искове могат да бъдат предявявани само пред съда на държавата, на която принадлежи железницата. Искът има едногодишна давност.
35
Основният многостранен договор за условията на международните автомобилни превози е Конвенцията относно договора за международен превоз по шосе CMP. Тя е приложима за превоз на товари с автомобилен транспорт, ако поне една от държавите на натоварването или разтоварването е участничка в конвенцията. Основните разпоредби на CMP са преки норми. При липса на разпоредба в CMP подходящи са при връзките: място на сключване на договора и място на изпълнението му.
Договорът за международен автомобилен превоз на товари е неформален. Той се констатира чрез товарителница, издадена в три оригинални екземпляра. Първият се връща на изпращача, вторият придружава товара, а третият се задържа от превозвача. Товарителницата трябва да съдържа: Място и дата на натоварването; Име и адрес на изпращача; Име и адрес на превозвача; Място на разтоварване; Име и адрес на получателя; Вид на стоката и опаковката; Количество на стоката; Превозни разноски.
Съгласно CMP липсата или нередовността на товарителницата не засяга действителността на договора за превоз. Изпълнението на договора за международен автомобилен превоз не е уредено изцяло в CMP. Липсват правила за товаренето, разтоварването и извършването на превоза. Следователно приложимият закон се урежда от страните. Когато е приложим българският закон, натоварването следва да се извършва от изпращача, а разтоварването от получателя. Превозвачът е длъжен да превози в установения срок товара от отправния пункт до местоназначението, да опази товара от липси и повреди и да го предаде на получателя.
Съгласно CMP правото на разпореждане със стоката по време на пътуването принадлежи на изпращача до момента, когато вторият екземпляр от товарителницата е връчен на получателя. След този момент право на разпореждане със стоката има получателят. С доставянето на стоката превозвачът изпълнява своето главно задължение. Доставянето е на лице, когато стоката е получена от получателя. След пристигането на стоката получателят има право да поиска да му бъде продадена стоката срещу заплащане на вземанията по товарителницата. CMP урежда отговорността на изпращача и превозвача. Изпращачът носи отговорност пред превозвача за вредите, произлизащи от неизправност на опаковката на стоката, в случай че недостатъците са скрити. Вредите, причинени на хора или други стоки поради недостатъци в опаковката, имат характер на непозволено увреждане. Отговорността на изпращача за вреди, причинени на превозните средства, е договорена. Отговорността на изпращача настъпва и ако той не изпълни задължението да съобщи на превозвача за опасността, която стоката представлява или за предпазните мерки, които трябва да се вземат. На обезщетяване подлежат всички разноски, произтичащи от превоза на опасната стока. Превозвачът носи отговорност за липси и повреди на стоката, които са настъпили от момента на приемане на стоката до момента на предаването й на получателя, както и за забавяне на доставянето. Вината на превозвача се предполага. Тя трябва да бъде доказана от лицето, претендиращо за обезщетение. Превозвачът може да се освободи от отговорност, ако:
- липсата, повредата или закъснението са причинени от грешка на правоимащия.
- от присъщ недостатък на стоката
- от обстоятелства, които превозвачът не може да предотврати
Превозвачът не се освобождава от отговорност при неизправност на превозното средство. Обезщетението за липса на товар не може да превишава 25 златни франка за килограм липсваща тежина. При повреда на товара превозвачът заплаща размера на обезценката. В случай на забавена доставка дължимото от превозвача обезщетение не може да превишава превозните такси.
36.
Характерно за договора за международен превоз на товари по море е обстоятелството, че пристанището на изпращача и на получаващия се намират в различни държави. Отношенията на търговското мореплаване се уреждат от националното морско право, което се определя с помощта на отпращащи норми. Когато е приложим българският закон, меродавен е Кодексът на търговското мореплаване. Според него с договора за морски превоз превозвачът се задължава определено навло да превози с кола до определено пристанище товар, предоставен му от изпращача и да предаде този товар на получателя.
Договорът за международен превоз на товари по море се сключва в една от двете форми – чартърен превоз или превоз на отделни пратки. При предоставянето на целия корал или на част от него за един или няколко рейса за превоз на товари, договорът се сключва под формата на чартър. Чартърът урежда отношенията между изпращача и превозвача. С подписването на чартъра той се превръща в договор за превоз на товари по море. Договорът на фрахтоване на кораба за рейс е консепсуален. При линейното корабоплаване договорът се оформя с букинг нота. Този договор е предварителен и се превръща в окончателен с представяне на товара и подписване на коносамент. Коносаментът е документ, който се издава от превозвача на изпращача при превоз по море. Той е универсален транспортен документ за всички видове морски превози.
При липса на чартър договорът за морски превоз на товари се оформя с 2 документа - ордер за натоварване, подписан от изпращача и коносамент, издаден от превозвача. Така оформеният договор се смята за сключен от момента на издаване на коносамента. Превозвачът е длъжен да подаде за натоварване кораба в мореходно състояние на уговореното място и време и да го предостави на разположение на изпращача за натоварване в уговорените срокове. Основното задължение на превозвача е да достави и предаде на получателя товара в пълна изправност в уговорения срок. Задължение на фрахтователя е да подаде товара на кораба. Чартърът предвижда какъв период от време да бъде предназначен за това (т.нар. време). За просрочване на време фрахтователят заплаща. Друго задължение на фратователя е да заплати на превозвача уговореното навло. При неплащане превозвачът има право да задържи товара, но само до предаването му.
Относно отговорността на морския превозвач е установен принципът за предполагаемата вина. Превозвачът не носи отговорност за действия, небрежност или грешка на екипажа. Отговорността на морския превозвач е ограничена до 100 GBP за колет или единица товар. Ограничението на отговорността на превозвача се прилага само към отговорността за липси и повреди на товара, но не и към отговорността спрямо трети лица, държатели на коносамента.
Претенциите срещу превозвача относно скрити недостатъци на товара трябва да се предявят в 3-дневен срок от деня на предаване на товара на получателя. Този срок не лишава получателя от правото на иск. Срокът на погасителната давност е една година от деня на доставката.
37.
Договорът за международен превоз на товари по река Дунав е уреден в съглашението между дунавските параходства за общи условия за превозване на товари и т.нар. Братиславско съглашение.
Превозът на товари по река Дунав се урежда чрез коносамент или товарителница. Коносаментът се изготвя от превозвача въз основа на товарния ордер, подписан от изпращача. Товарителницата се съставя от изпращача съобразно товарителния ордер. Изпращачът носи задължението да предостави на превозвача в отправния пункт към товарния ордер и всички документи, които се изискват от пристанищните, митнически и други разпоредби. Коносаментът се съставя най-малко в 2 екземпляра, единият от които придружава товара. Оригиналната товарителница придружава товара и трябва да бъде предадена на получателя в местоназначението заедно с товара. Предаването на коносаментна или дубликата на товарителаницата, подпечатан с печата на параходството, е потвърждение за сключването на договора за международен превоз на товари по река Дунав.
Товаренето и разтоварването на товарите се извършва от превозвача за сметка на изпращача или получателя. Превозвачът обявява списъкът с пристанищата, където товаро-разтоварителните операции се извършват по този начин, както и ставките за тяхното извършване. В пунктовете, където товаро-разтоварителните операции не се извършват от превозвача, товарите се приемат за превоз само при условие, че товаренето и разтоварването на кораба се извършва със средствата и за сметка на изпращача или получателя. В този случай изпращачът носи отговорност за сроковете на товарене и разтоварване. Превозвачът е длъжен да достави приетия за превоз товар на местоназначението в установения срок. Той отговаря за загубата и повредата на товара. Той се освобождава от отговорност, ако докаже, че загубата, повредата или изтичането на товара се дължи на обстоятелства, които не е могъл да предотврати.
Обезщетението за загубения товар се определя в зависимост от неговата действителна стойност по цени, действащи в деня на предаването на товара в местоназначението. Рекламации за загуба и повреда на товара се предявяват от изпращача или получателя пред превозвача в писмена форма. Те, заедно с исковете за загуба и повреда, се погасяват в едногодишен давностен срок, считан от деня на предаване на товара.
38.
Договорът за международен въздушен превоз на товари е уреден в Закона за гражданското въздухоплаване. Съгласно този закон превозът на товари между български и чуждестранни летища се извършва от въздухо-плавателните средства, летящи под българско знаме, а по силата на международно споразумение, в което България участва и от въздухоплавателни средства, летящи под чужд флаг. Възможно е български лица да сключат договори за въздушен превоз с чужди лица при условията на чужд закон, ако той не противоречи на изричните правни забрани и морала. Основният международен многостранен акт, уреждащ въздушните превози на товара, е Варшавската конвенция. Тя регулира изискванията на превозните документи, правата на изпращача да се разпорежда с товара по време на превозването му, редът да предаване на товара в местоназначението и други особености. Договорът за международен въздушен превоз на товари се сключва с въздушна товарителница. Липсата, нередовността или загубите й не влияят върху съществуването или действителността на договора за превоз. Изпращачът отговаря за правилността на сведенията, които вписва на товарителницата и дължи обезщетение за всяка вреда, произтичаща от неточността на дадените сведения. Той се дължи на приложени към товарителницата и документите, необходими за изпълнение на митническите и други формалности до предаване на товара на получателя. При предаване на товара за превоз изпращачът има възможност да обяви стойността на товара, както и да се разпорежда с него по пътя. Изпращачът е длъжен да заплати всички разноски, които възникват от правото му на разпореждане с товара. Правото му за разпореждане с товара се прекратява след като получателят предяви иск за предаване на товара след пристигането му в местоназначението. Товарът се смята за изгубен, ако не е пристигнал в 7-дневен срок от деня, в който е следвало да пристигне. Превозвачът е длъжен да уведоми получателя незабавно за пристигането на товара. Получателят има право да иска предаването на товара срещу заплащане на сумите, които тежат върху него. Превозвачът носи отговорност за липса и повреда на товара и за закъснение в доставянето му. Тази негова отговорност е само за времето, през което товарът се намира в разпореждане на превозвача. Той се освобождава от отговорност, ако докаже, че е взел всички необходими мерки за избягване на щети или че е било невъзможно такива мерки да бъдат взети. Тежестта за доказване липсата на вина лежи върху превозвача. Отговорността на превозвача може да бъде ограничена или отхвърлена, ако докаже, че щетите са причинени от засегнатото лице. Рекламациите за липса или повреда трябва да се предявяват в срок от 14 дни, а за закъснение в доставянето в срок от 21 дни. В противен случай отпада правото за предявяване на иск срещу превозвача. Този иск, ако не се предявява, трябва да се направи в съда по местожителството на превозвача, мястото на седалището на неговото предприятие или в съда на местоназначението на превоза.
Погасителната давност в случая е 2 години.
39.
Обща авария се смятат щетите и извънредните разходи, направени разумно и преднамерено за спасяване на кораба, товара и навлото от обща за тях опасност. Общата авария има следните особености:
1) преднамерен характер на направените разходи
2) разумен характер на разходите
3) извънредност
4) наличност на обща опасност за кораба, товара, навлото.
За да е налице обща авария, трябва да са налице всички изброени признаци. Всички щети на кораба, товара и навлото, които не са обща авария, са частни аварии. В международната практика широко се прилагат преките норми за общата авария от т.нар. Йорк-Аиверски правила. Уговорката за тяхното прилагане обикновено се включват в чартъра или коносамента по взаимно съгласие между изпращача и превозвача. В Кодекса на търговското мореплаване също са предвидени норми за общата авария. Те имат диспозитивен характер. В този кодекс се съдържат и редица отпращащи норми относно общата авария. Спрямо задълженията за вноски, произтичащи от общата авария, се приема законът на държавата, където след общата авария е завършено пътуването. Когато засегнатите от общата авария лица са с еднаква националност, задълженията за плащане на аварийните вноски се уреждат от техния национален закон, без значение къде е завършило пътуването. Установяването на общата авария и разходите по нея се извършват от диспашор. Производството по установяване на обща авария започва по-писмено искане на корабособственик, което се придружава от документи, доказващи наличност на авария и размера на извършените разходи.
Първата задача на диспашора е да установи дали е налице обща авария или не. Видът на аварията се установява с постановление на диспашора. Ако то не бъде оспорено в 30-дневен срок от обнародването му, постановлението влиза в сила. Следващ етап от диспашорското производство е установяването на щетите по общата авария и разпределението им между кораба, товара и навлото. Диспашът съдържа: 1) постановление на диспашора за вида на аварията и предоставените му документи; 2) сметката по общата и частната авария; 3) делът на участие на кораба, товара и навлото в общата авария; 4) определяне на контрибуционната сметка; 5) разходите по съставяне на диспаша.
40.
По силата на застрахователния договор едно лице, наречено застраховател, се задължава да заплати при настъпването на дадено събитие, наречено застрахователно събитие, обезщетение (застрахователна сума) на друго лице, застраховки, които за поетия от застрахователя риск заплаща възнаграждение, наречено застрахователна премия.
Договорът е двустранен, възмезден, алеаторен, реален и формален. За него е задължителна писмената форма – застрахователна полица. Тя съдържа данни за застрахователя и застрахования, индивидуализация на вещта, клауза на застрахования, определяща събитията, при настъпването на които застрахователят следва да заплати обезщетение; срок на действие на застраховката.
Застрахователното събитие е факт от действителността, при настъпването на който възниква задължение за застрахователя да заплати дължимото по договора обезщетение. Застрахователната премия е възнаграждението, което застрахованият приема да изплати на застрахователя за поетия от него риск. Рискът от настъпване на събитието е основа за определяне на премията, която застрахованият трябва да плати.
Материалната предпоставка за действителността на договора е застрахователния интерес на застрахования да сключи застраховка.
Задължения на застрахователя:
1) длъжен е при настъпване на застрахователното събитие да заплати застрахователната сума; срокът за изплащането й се договаря между страните и най-често влиза в условията, които застрахователя може да промени без да уведоми застрахования за това.
Задължения на застрахования:
1) да даде точна информация за застрахованото имущество, без да скрива обстоятелства от съществено значение за определяне на застрахователната стойност или премия. В случай на умишлено укриване на сведения, застрахователят може да прекрати договора и да задържи получената премия. Ако застрахованият не е дал определени сведения поради незнание, че те са от съществено значение, застрахователят не може да прекрати договора, а само едностранно да измени условията му. Само ако тези условия са неприемливи за застрахования, договорът може да бъде прекратен.
2) да уведоми незабавно застрахователя за настъпването на застрахователното събитие и да извърши всички действия за опазване на вещта; неизвършването на такива действия е основание за застрахователя да намали обезщетението.
Съгласно закона надзастраховане е налице, ако застрахователят се е задължил в договора да изплати по-високо обезщетение от реалната стойност на вещта. В този случай застрахователят отговаря до реалната стойност.
При подзастраховането вещта се застрахова за стойност, по-ниска от реалната. В този случай застрахованият може да иска изплащане на реалната стойност, ако заплати допълнителна премия.
В МИП застрахователният договор се урежда от закона по местоседалището на застрахователя. При презастраховането обаче се прилага законът на първия застраховател, защото договорът за презастраховане е свързан с основния застрахователен договор. При презастраховането е налице съглашение между застрахователите за преразпределение на риска по застрахователния договор.
При застраховки злополука и в животозастраховането отношенията между страните се уреждат от закона на местоседалишето на застрахователя. Установяването на злополуките или смъртта обаче се урежда от закона по местонастъпване на събитието.
41.
С лизинговия договор едно лице, наречено лизингодател, предоставя за временно и възмездно ползване дадено имущество на друго лице – лизингополучател. По своята същност това е един договор за наем, които представлява търговска сделка и следователно се използва само между търговците. С него се прехвърлят права на ползване както върху движимо така и върху недвижимо имущество или цяло търговско предприятие.
Основните различия между лизинговия договор и договора за наем:
1) при лизинговия договор няма ограничение за срок, а при този за наем има;
2) лизинговият договор не може да бъде безсрочен, а договорът за наем може;
3) при лизинговия договор всички разноски по поддръжката на вещта са изцяло да сметка на лизингополучателя, а при договора за наем разноските се поемат и от двете страни.
Съществуват 2 вида лизингови операции: оперативен лизинг, описан до тук и финансов лизинг. При последния едно лице-лизингодател – се задължава да закупи от трето лице – доставчик – някаква вещ, съгласно изискванията на лизингополучателя и да предостави вещта за ползване на лизингополучателя срещу заплащане на възнаграждение. При финансовия лизинг лизингополучателят е посредник между производител и лизингодател. Съществуват 2 правоотношения: между доставчик и лизингодател, уредено с договор за покупко-продажба и между лизингодател и лизингополучател, уредено чрез лизинговия договор.
Разликите между двата вида лизинг:
1) При финансовия лизинг рискът от почиване или повреждане на веща преминава върху лизингополучателя от момента на предаване на вещта, т.е. договора да финансов лизинг се доближава до този за покупко-продажба с разсрочено плащане.
2) При лизинговия договор може да има клауза да изкупуване на вещта по време на договора или след изтичането му – прехвърлянето на собствеността върху оборудването става чрез отделен договор да покупко-продажба.
3) Лизинговите вноски никога не се връщат за разлика от договора за покупко-продажба.
Лизингополучателят заплаща лизинговото възнаграждение, което е под формата на наем. То е вид периодично плащане, наречено лизингова вноска. Тези вноски траят по време на периода на физическо и морално износване на вещта, при което изкупуването й става на основата на остатъчната й стойност. Това е характерно за финансовия лизинг, но се среща и при оперативния.
Основните права и задължения на страните:
1) Лизингодателят:
- длъжен да предостави вещта за ползване;
- длъжен да осигури безпрепятственото й използване
2) Лизингополучателят:
- длъжен да заплаща лизинговите вноски
- да ползва и пази вещта с грижата на добър търговец
- дължи всички разноски по поддържането на вещта
- длъжен е да върне вещта след изтичането на договора, а при опция за изкупуване да плати цената.
При придобиване на вещта от лизингополучателя, лизингодателят е длъжен да му прехвърли всички права по отношение на трети лица.
Сублизинг
При него лизингополучателят със знанието на лизингодателя предоставя възмездното право на ползване върху вещта на трето лице. Сублизингът е възможен само със съгласието на лизингодателя.
По отношение на последния правоотношението между лизингополучателя и сублизингополучателя е косвено, включително във връзка с лизинговите вноски, т.е. по отношение лизингодателя е задължен само първия лиизнгополучател.
В МПЧ при финансов лизинг първото правоотношение се урежда по правилата за договора за покупко-продажба – прилага се Виенската конвенция или закона на мястото на сключване на договора. При лизинговия договор се прилага закона по местоседалището или място на стопанска дейност на страната, дължаща характерната престация (отдаването за ползване на оборудване). Същият закон се прилага и при оперативния лизинг, ако страните не са избрали друго приложимо право.
42.
Според Търговския закон, част 3 лицензионният договор е договор, по силата на който едно лице, наречено лицензодател, предоставя на друго лице, наречено лицензополучател, право на използуване на обект на индустриална собственост, за който лицензодателят притежава това право, срещу определено възнаграждение. Лицензодателят е титуляр на изключителното право на използуване на обекта на индустриалната собственост – изобретение, полезен модел, търговска марка, промишлени образци, наименование за произход, ноу-хау.
Лицензионният договор е двустранен, консенсуален, възмезден, комунитативен и формален. Предписаната от закона форма е писмената, но съществува задължение за страните и за вписване в регистъра на патентното ведомство.
Законът разграничава договор за изключителна, неизключителна, за пълна и частична лицензия. При изключителната лицензия лицензополучателят единствен има право да използува обекта на интелектуална собственост, т.т. дори лицензодателят няма право сам да ползува обекта или да го предоставя за ползуване на трети лица. При неизключителната лицензия лицензодателят има тези права.
При пълната лицензия лицензодателят преодстъпва всички правомощия, включени в субективното право на използуване на лицензополучателя.
Лицензионният договор може да е за определена територия, ако такава не е уговорена по силата на Търговския закон се счита,че лицензодателя е предоставил право за ползване на обекта на територията на Р България. Договорът също може да е срочен или безсрочен – зависи от уговореното между страните. При изтичане на определеният в договора срок, ако лицензополучателят продължи да използува обекта със съгласието и без противопоставянето на лицензодателя, счита се че договорът е продължен за неопределен срок. Безсрочният лицензионен договор се прекратява с 6-месечно предизвестие (писмено).
Основни права и задължения на лицензодателя:
1) да предостави обекта на индустриална собственост – чрез предаване на документацията, в която се съдържа обекта и предоставяне на ноу-хау, необходимо да използването на обекта.
2) да осигури безпрепятственото използуване на обекта при условията и срока на договора, т.е.:
- поддържане на правото върху обекта (плащане на такси да поддържане на проекта, свидетелство за закрила)
- да пази и защитава своите права от посегателства и претенции на 3ти лица (съдебна защита на правата).
Лицензодателят може да прехвърли своите права по съдебна защита на лицензополучателя, но последният ще ги притежава от името и за сметка на лицензодателя.
Права и задължения на лицензополучателя:
1) да заплаща лицензионното възнаграждение, уговорено в договора
2) да използва добросъвестно предоставения му обект; да не предоставя сублицензии на други лица без съгласието на лицензодателя; да не разпространява информация, станала търговска тайна или друга информация, която би довела до накърняване интересите на лицензодателя
3) след изтичане срока на договора, ако той не е продължен, лицензополучателят трябва да върне документите, съдържащи обекта и да прекрати използването му.
При използването на търговска марка, лицензополучателят е длъжен да осигури същото качество на стоката или услугата като това на лицензодателя.
Съществува и кръстосана лицензия, приложима при лицензионните договори за изобретения. Ако лицензополучателят на основата на лицензиарното изобретение създаде ново изобретение, в случай че то бъде патентовано, той се задължава да преотстъпи изключителна или неизключителна лицензия на лицензодателя.
При лицензионния договор с наличие на международен елемент у нас не съществува изрична правна уредба. Понеже договорът е формален и следва да бъде вписан в патентното ведомство, за да породи действие, то по отношение на индустриалната собственост, закриляни в Р България, се предлага българският закон. Той се прилага по отношение формата (писмена), съдържанието. По силата на общите правила за сделките в МЧП е възможно страните да уговорят приложението на чуждото право по отношение правата и задълженията на страните.
Ако такова право не е уговорено и понеже лицензионният договор е свързан винаги с прилагане на определена територия, следва да се приложи законът по местоизвършване на дейността или на мястото на стопанската дейност на лицензополучателя. Най-често за защитата на обекти на интелектуалната собственост.
43.
Върху всяко лице лежи общото правно задължение да не извършва никакви действия, които причиняват вреда други му. Нарушаването на това задължение обуславя отговорност да вредите, които виновно са нанесени на друго лице. Във всички случаи на непозволеното увреждане вината се предполага до доказване на противното.
Отговорността възниква не само за вредите, причинени други му чрез собствено умишлено или небрежно поведение. Тя може да бъде предизвикана и от чужди действия, върху които едно лице е длъжно да упражнява надзор. Онзи, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод на изпълнението на тази работа. Едно лице носи отговорност и за вредите, причинени от вещи или животни, които то притежава като собственик или върху които то е длъжно да упражнява надзор.
Международен елемент съществува в задължение от непозволено увреждане, когато:
- основанието на правоотношението се проявява в няколко държави
- поне един от субектите на правоотношението е чужденец
- действието на причинителя, което поражда задължения да се обезщети нанесената вреда се простира в чуждестранна правна сфера – предметът на правоотношението се урежда в условията на чуждестранен правен ред
- субективното право на пострадалия и правното задължение на причинителя на вредата възникват в едни държави, а се реализират в други
- правата на трети лица се обсъждат по закона на друга държава.
- правото на обезщетение за вредата е производно от договорни отношения на страните, обсъждане по чуждестранно право
- спорът за обезщетението на вредата се разглежда от чуждестранен съд
- решението за обезщетение на вредата се изпълнява в чужда държава.
Задълженията, породени от непозволеното увреждане, се подчиняват обикновено на закона на държавата, в която е извършено непозволеното увреждане. Тази привръзка е предвидена в законодателствата на Австрия, Италия, Гърция. В други държави прилагането й произтича от установената практика. Понякога тази привръзка се оказва недостатъчна и се съчетава с привръзките към закона на съда, закона на гражданството или местожителството, знамето на кораба, мястото на регистрация на превозното средство и др.
44.
Нормите на семейното право на отделните държави съществено се различават. В Република България бракът почива върху доброволното съгласие на жената и мъжа, съпрузите имат равни права и задължения в брака и семейството. Семейното право на много държави закрепва първенството на мъжа в брака и надмощното значение на имуществените интереси, в някои развиващи се страни и досега се признава полигамието. Съществуват различия, предизвикани от особеностите на бита и традициите на отделните държави: нееднакви условия за встъпване в брак, за прекратяване на брака.
Като основна привръзка в областта на семейното право се използва личния закон на съпрузите и другите членове на семейството – законът на гражданството или законът на местожителството. Личният закон на съпрузите в неговите два вида се използва и при уреждане прекратяването на брака, както и при личните и имуществени правоотношения между тях. Личният закон на детето обикновено се прилага при уреждане отношенията между деца и родители.
Многостранните договори, насочени към преодоляване на различията във вътрешното семейно право не съдържат уеднаквени преки норми, а установяват само уеднаквени отпращащи норми. Според Хагската конвенция за сключване на брак, правото за встъпване в брак се определя от националния (личния) закон на всеки от съпрузите. Използва се обаче и привръзката към закона на местожителството. В отношението на България с другите държави решаваща роля играят договорите за правна помощ.
Предпоставка за признаването в България на брак, сключен между чужденци или между български граждани в чужбина, е спазването на формата, предписана от закона по местосключването му. Брак между български граждани в чужбина може да бъде сключен пред български дипломатически или консулски представител, ако местният закон допуска това. В българското законодателство не се съдържа правна пречка за сключването от български граждани по брак с чужденец. Такъв брак може да бъде сключен в чужбина пред български дипломатически или консулски представител по реда на СК, ако отечественият закон на чужденеца допуска това. Може също бракът да се сключи пред местен орган, ако се спази формата, предписана от местния закон.
Условието за встъпване в брак се преценяват според отечествения закон на лицето, за чието определение е меродавно гражданството му. За чужденец с няколко чужди гражданства е, отечествен закон е този на държавата на постоянното му местопребиваване. За отечествен закон на лицето без гражданство се счита законът на държавата, където е постоянното му пребиваване.
За български гражданин, сключващ брак в чужбина и за чужд гражданин, сключващ брак с български гражданин или чужденец пред длъжностно лице по гражданското състояние в България или пред приравнено на него лице, са задължителни изискванията лицето:
да не е свързано с друг брак;
да не е поставено под пълно запрещение и да не страда от душевна болест или слабоумие;
да не страда от болест, представляваща опасност за живота или здравето на поколението му;
Лицата, които желаят да встъпят в брак трябва:
да не са роднини по права линия;
да не са братя или сестри, техни деца или други роднини по съребрена линия до четвърта степен;
да не са лица, между които осиновяването създава отношения на роднини по права линия или братя и сестри.
За български гражданин, сключващ брак в чужбина се изисква да е навършил 18 години.
За личните и имуществени отношения между съпрузите – чужденци е приложим отечествения закон, ако това става на българска територия.
За произхода на детето се прилага отечественият закон по време на раждането му.
Отношенията между родители и деца се уреждат от отечествения закон на детето. Изключение е случаят,когато родителите са с еднакво гражданство и техният отечествен закон е по-благоприятен за детето.
Осиновяването при лица с еднакво гражданство се допуска при условията на отечествения им закон. При различно гражданство осиновяването се допуска по отечествените им закони. СК е приложение за осиновяване между лица, едното от които е български гражданин.
Учредяването, действието и прекратяването на настойничеството и попечителството се уреждат по отечествения закон на лицето, поставено под настойничество или попечителство.
Разводът и неговите последици се уреждат от българския закон, ако един от съпрузите е български гражданин. При брак между чужденци с еднакво гражданство спрямо развода и последиците му се прилага законът на държавата, чиито граждани са те при подаването на молбата за развод, при различно гражданство меродавни са отечествените им закони, ако съвпадат. При несъвпадение се прилага този, който допуска развода, а за последиците по – благоприятния за децата или невинния съпруг.
Актовете за гражданско състояние у нас се съпоставят от длъжностните лица на гражданско състояние.
45.
Приложимият закон за трудовите правоотношения на българските граждани в чужбина зависи от това, с каква организация българският гражданин е сключил трудов договор и в каква държава се извършва неговата трудова дейност. Възможни са три случая:
да сключи договор за работа в българска организация в чужбина
да бъде изпратен от българска организация в чужбина на работа
постъпва на работа в чуждестранна организация в чужбина
в първия случай е приложими българското трудово право, но с някои отношения, предизвикани от обстоятелството, че трудът се полага в чужбина.
Когато обаче българският гражданин се изпраща в чужбина за оказване на техническо съдействие на чуждестранна организация се прилага както българското, така и чуждестранното трудово право.
Когато български граждани постъпва на работа в чужбина в чуждестранна организация, трудовият договор се сключва с чуждестранния работодател и е подчинен на правилата на трудовото законодателство на държавата, в която се намира съответната чуждестранна организация.
Признаване на трудови права, придобити в чужбина: тези права се признават в РБългария по силата на закон, указ, акт на МС или на международен договор, по когото България е страна.
Трудови правоотношения на чужденци в РБългария:
Чужденците, получили разрешение за постоянно пребиваване в България, могат да постъпват на работа в български учреждения и организации. Те имат право на труд и се ползват с всички права и задължения на българските граждани по трудовите правоотношения. Единствено изключение е, че те не могат да се назначават по длъжности, свързани с българско гражданство: съдия, съдебен заседател, прокурор, адвокат, юрисконсулт, полицай и др.
Правата и задълженията на постоянно пребиваващите у нас чужденци важат и за лица, на които е предоставено право на убежище. Трудовите правоотношения на чужди граждани, приети на работа в България, се уреждат от българското трудово законодателство.
Временно пребиваващите в България чужденци не се ползват с правото на труд. Те могат по изключение да постъпват на работа, ако:
дължат парично обезщетение към държавата
бъз основа съдебно решение дължат обезщетение към българско физическо / юридическо лице
ако са длъжни да дават издръжка на лице от страната
след експулсиране от страната
46.
В законодателството на отделните държави съществуват значителни различия относно наследяването. В международната практика се използват следните привръзки: личен закон на наследодателя (неговото гражданство или местоживеене), законът на местонахождението на наследственото имущество, законът на местото или смъртта на наследодателя.
В законодателството на някои държави е възприет различен подход към регулирането на движимото и недвижимото имущество при наследяването: за недвижимото имущество се прилага законът на държавата, където се намира то, а за движимото – личният закон на наследодателя. При други държави за цялото наследство се прилага единна привръзка – личният закон на наследодателя.
В проекта за Граждански кодекс е предвидено, че за наследяването се прилага отечественият закон на наследодателя по време на неговата смърт. За завещанието и неговата отмяна приложим е отечественият закон на завещателя по време на съставянето или отмяната на завещанието.
Наследствените отношения с международен елемент се уреждат в някои двустранни международни договори и най-вече в договорите за правна помощ и в консулските конвенции, по които България е страна. Относно наследяването по закон в договорите за правна помощ се възприемат две принципни разрешения. При първото се прави разграничение между движимо и недвижимо имущество, като за наследяването им се определя прилагането на различни закони. При второто разрешение е възприето, че за наследяването по закон е меродавно отечественото право на наследодателя, но се имат в предвид и ограниченията, важещи за наследяването на определена категория имущество, които се намират на територията на насрещната държава – съдоговорителка.
В договорите за правна помощ с Русия, Монголия, Румъния и Унгария е предвидено първото разрешение, а с Чехия и Сърбия – второто. За договорената регламентация е типично, че формулира отпращащи норми, общи за договарящите държави, и така се улеснява уреждането на наследственоправните въпроси. Според повечето договори за правна помощ, сключени от България, възможността на гражданите да разполагат с имуществото си чрез завещателни разпореждания, се урежда от закона на държавата, чиито гражданин е бил завещателя в деня на завещателното разпореждане.
Наред с отпращащите норми в договорите за правна помощ се съдържа и пряка норма, което урежда съдбата на незаетото наследствено имущество. Движимото имущество преминава в собственост на държавата, чиито гражданин е бил наследодателят в деня на смъртта. Недвижимото имущество става собственост на държавата, на чиято територия се намира.
Положението на чужденците при наследяване в България: В областта на наследяването чужденците се ползват в България от националния режим – те могат, както и българските граждани, да се разпореждат със своето имущество в случай на смърт и да бъдат наследници по закон или по завещание. Когато смъртта завари чужденец по местожителство у нас, по смисъла на нашето право тук се открива наследството. Приложим за наследяването е отечествения закон на починалия.
Положение на българските граждани при наследяване в чужбина: Приложимият за наследството закон определя имуществата, които български гражданин може да наследи по закон или по завещание. Във финансовото ни законодателство е уреден въпросът за отказ от наследство, намиращо се в чужбина.
47.
Страните по гражданско правни спорове в областта на международната търговия и икономическото сътрудничество отдават предпочитание на разглеждането и решаването на техните спорове от арбитри или от постоянни арбитражни съдилища, вместо редовните държавни съдилища. Арбитражното производство протича обикновено по – бързо, по –евтино и не толкова формално както съдебното производство, страните имат възможност да изберат за арбитри лица, имащи познания и опит във външната търговия. Арбитражното решение по правило е окончателно решение.
Под арбитражен съд се разбира съд, избран от страните за решаване на спор помежду им. Съставът на съда се определя от страните. Основната характерна черта на арбитража е, че при него спорът се решава от недържавен, обществен право раздавателен орган, в учредяването на които страните вземат участие.
Арбитражните съдилища могат да бъдат разделени на няколко категории според различни критерии:
Според това дали спорещите страни си служат с арбитраж за решаване на спора по своя воля или според установено в договора задължение да използват този право раздавателен способ, различаваме доброволен и задължителен арбитраж.
Арбитражът е задължителен между организации на държави, които все още са страни по Московската конвенция за решаване на арбитражен ред гражданско правни спорове. Доброволният арбитраж се проявява в две основни форми: арбитраж, създаван по конкретен повод ( ad hoc ) и институционен арбитраж. При първия вид преди да възникне спорът между страните не съществува никакъв арбитражен орган. След като постанови решението си арбитражният орган се разпуска. Институционният арбитраж разполага със своя администрация, канцелария, архив и със свой арбитражен правилник, въз основа на който се разглеждат споровете, отнесени от страните пред него. Институционните арбитражни съдилища, според това, дали разглеждат всякакви външноикономически спорове или само определена категория от тях, се разделят на арбитражни съдилища с обща или със специална компетентност.
Арбитражните съдилища биват открити и закрити, според това дали до тях могат да прибягнат или не спорещи, които не са членове на организацията, към която е арбитражният съд.
Международни конвенции в областта на арбитража
1) Нюйоркска конвенция от 1958 г. за признаването и изпълнението на чуждестранните арбитражни решения. Република България е страна по нея.
2)Европейската конвенция за външнотърговски арбитраж – България е страна по нея.
Национална правна уредба на международния търговски арбитраж.
Съдържа се в закона за международния търговски арбитраж, който се прилага при арбитражни споразумения, когато мястото на арбитраж е територията на Р България. В закона са предвидени спорове, които остават винаги подсъдни на държавните съдилища. Не могат да бъдат предмет на арбитраж спорове за вещни права или владение върху недвижим имот или права по трудово правоотношение. В България е допустим както институционният, така и арбитражът ad hoc.
Арбитражното споразумение е съгласието на страните да възложат на арбитража да реши всички спорове, които могат да възникнат или са възникнали между тях относно определено договорно или извъндоговорно отношение. Арбитражното споразумение трябва да е писмено. Наличността на арбитражно споразумение води до съществени правни последици за спора. Съдът, пред когото е предявен иск за спор, предмет на арбитражно споразумение, е длъжен да прекрати делото. Делото не се прекратява, ако съдът намери, че арбитражното споразумение е нищожно, изгубило е силата си или не може да бъде изпълнено.
Производството пред арбитражния съд се образува въз основа на искова молба, подадена в канцеларията на арбитражния съд или по пощата. Изискванията към съдържанието на исковата молба са конкретизирани в чл.5 от Правилника на Арбитражния съд при БТПП. Към нея трябва да са приложени: арбитражното споразумение, два броя преписи от исковата молба и писмените доказателства.
Когато исковата молба не отговаря на изискванията, тя е нередовна, препис от нея се изпраща до ответника, който може в срок от 30 дни от получаването на преписа да подаде своя отговор, подкрепен с писмени доказателства. В този срок той трябва да съобщи името на посочения от него арбитър и на заместника му или да предостави на председателя на арбитражния съд да ги избере. Избраните арбитри определят трети, който е председател на решаващия състав и ръководи арбитражното заседание. Делото се разглежда устно с призоваване на страните. Води се протокол. Произнася се решение по спора, състоящо се от диспозитив и мотиви. В диспозитива се посочва решението на решаващия състав. Мотивите съдържат съображенията, поради които е взето решението на съда. Решението се изпраща на страните и се смята за обявено с връчването му на едната от тях, с което то влиза в сила и става задължително за страните.

Международно частно право - част 1

1. Същност, предмет, метод, с-ма на МЧП
Понятие за международен елемент
МЧП е приведена в система съвкупност от правни норми на отделна държава, уреждащи имуществените и свързаните с тях правоо.я с м.ународен елемент, интересуващи тази държава.
Правоо.ята с м.ународен елемент са о.я м.у опр.държава или юридическо лице или само м.у физически и/или юрид.лица, при които мястото на изпълнение, субектите и обектите, по повод на които е възникнало правоо.ето, се намират извън пределите на българската държава или един от субектите е поданик на друга държава.
Предмет на правно регулиране в МЧП са именно тези о.я, при които е налице м.ународен елемент. Проявата на м.ународен елемент може да бъде свързана и с някои от съставните елементи на това правоо.е: -може да е свързана със субектите на правоо.ето; -с обекта на правоо.ето, т.е. с материалното/нематериално благо, спрямо което носителят на субективното право може да упражни признатото от правната норма поведение за задоволяване на свой интерес; -м.ународният елемент може да възникне и във връзка с мястото на пораждане на правата и задълженията на участниците в правоо.ето (субективните права и задължения възникват на територията на една държава, а се упражняват на територията на друга)
Понеже МЧП урежда граждански правоо.я, възприетата в дадена страна с-ма на гражданското право ще предопределя и системата на МЧП в тази държава. Системата на МЧП включва общи разпоредби, които обхващат: -разпоредби, свързани със самия механизъм на функциониране на МЧП: източници, видове норми, препращане, взаимност, реторсия, квалификация; -разпоредби, уреждащи личните граждански правоо.я с м.ународен елемент: правно положение на физическите и юрид.лица, външнотърговско представителство.
Системата на МЧП обхваща още основен дял от разпоредби, включващ разпоредби за: -вещните правоо.я с м.ународен елемент; - облигационните правоо.я; - в областта на патентното право; - трудовите правоо.я; - семейноправните о.я; - м.ународен превоз на товари; - наследствените правоо.я; - разрешаване на гражданскоправни спорове.
Системата на МЧП като клон на правото включва обща и специална част. Методът на регулиране на гражданските правоо.я с м.ународен елемент е методът на равнопоставеност на правните субекти.
2. Източници на МЧП. Съо.е м.у национални и международни изт-ци
В МЧП намират приложение както национални, така и м.унардни изт-ци. Съо-ето м.у тях в една правна с-ма зависи от много фактори, но най-вече от правната политика на съответната държава.
Национални източници на МЧП:
1)Конституцията. Очертава границите на действие на МЧП в уреждането на граждански правоо.я с м.ународен елемент, интересуващи нашата държава: развитието на икономиката на Б-я на основата на свободната стопанска иницатива; гарантирането на еднакви условия на стопанска дейност на всички физически и юридически лица; забрана чужденци да придобиват право на собственост в.у българска земя; изключителна държавна собственост в.у подземните богатства, гори, води, пътища; закрила на чуждестранните инвестиции. Конституцията урежда още правата на гражданите у нас, о.ята м.у държавата и българските граждани в чужбина, даване на убежище. 2)Законите. В България няма отделен закон за уреждане на гражданските правоо.я с м.ународен елемент. Разпоредбите за това са включени в гражданските и търговските закони на страната: Закон за лицата и семейството, Търговски закон, Закон за патентите, Закон за стоп.дейност на чуждестранните лица и закрила на чуждестранните инвестиции. 3)Подзаконови нормативни актове. Укази, постановления на МС, правилници, наредби. 4)Обичайно право. Обичаят се прилага като правна норма, ако законът препраща изрично към него/мълчаливо допуска това. 5)Съдебна практика. За разлика от с-мата на общото право във GB и САЩ, където тя е източник на МЧП, У НАС съдебната практика не изпълнява тази роля.
Международни изт-ци на МЧП
1) Международни договори. Могат да бъдат дву- и многостранни. Източник на българското МЧП са м.ународните договори, ратифицирани и обнародвани в ДВ. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. България е обвързана с множество м.ународни д-ри: Виенската конвенция относно договор за м.ународна продажба на стоки; Парижката конвенция за закрила на индустриалната собственост; Конвенцията за м.ународни жп превози, др. 2)Международни обичаи. Прилагат се доколкото дадена държава ги е възприела изрично. България изрично е възприела редица м.ународни обичаи в областта на търговията и търговското мореплаване. Те могат да намерят приложение в гражданските правоо.я с м.ународен елемент, ако страните по договора предвидят изрично това.
3. Способи за правно регулиране на граждански правоо.я с м.ународен елемент. Видове норми на МЧП
Когато въниква гражданско правоо.е с м.ународен елемент, засягащо две или повече държави, всяка от държавите има основание да претендира за пълното или частично регулиране на съответното правоо.е. За самостоятелното създаване на правна уредба на гражданските правоо.я с м.ународен елемент отделната държава използва своите нац нормотворчески способи (приемане на закони). Но когато правното регулиране на гражданското правоо.е с м.ународен елемент се осъществява от две/повече заинтересовани държави, се използват нормотворческите способи на м.ународното публично право (сключване на дву- и многостранни м.ународни договори).
В МЧП се прилагат два основни вида норми:
1. Преки правни норми. Особености:
- съдържат характерните за логическата str на всяка правна норма елементи: хипотеза, диспозиция, санкция
- правилото за поведение, изразено с диспозицията, е точно определено и за прилагането му не е необходимо привличането на друга правна норма
- изясняват правната уредба на съответното правоо.е
2. Отпращащи правни норми. Особеното е, че вместо да изразяват конкретното съдържание на правилото за поведение, те насочват към други разпоредби, от които трябва да се извлече това правило за поведение. При тях диспозицията е заменена с указание за приложимия закон. Структурата им включва: -хипотеза, наречена обем; -указание за приложимия закон (привръзка); -санкция. Санкцията влиза в състава на всички правни норми в МЧП, но е допустимо да бъде формулирана и отделно от другите съставни части на отпращащата норма.
4. Същност,действие на преките норми на МЧП
Преките норми имат широко разпространение в областта на МЧП. Съдържат трите осн.елемента, присъщи на логическата структура на всяка правна норма: хипотеза, диспозиция и санкция. Правилото за поведение, изразено в диспозицията, е точно определено и за прилагането му не е необходимо да се привлича друга правна норма. Ето защо преките норми могат да се прилагат самостоятелно при уреждане на гражданските правоо.я с м.ународен елемент, за разлика от отпращащите. Преките норми в МЧП се класифицират по различни критерии:
1. Според вида на правилото за поведение, съдържащо се в диспозицията: заповедни: съдържат задължение за извършване на опр действие; забранителни: съдържат забрана за извършването му; разрешителни: предоставят възможност за извършването му.
2. Според степента на задължителност на правилото за поведение, заложено в диспозицията: императивни: повеляват извършването на опр действие или въздържане от действие и не допускат субектите на…
5. Същност, действие на отпращащите норми
Основен белег на отпращащата норма (ОН) е, че вместо да определи конкретното съдържание на възприетото от нея правило за поведение, тя отпраща към други разпоредби, от които трябва да извлече това правило за поведение. Вместо диспозиция в ОН се съдържа само указание за приложимия закон. Структурата на ОН включва: -хипотеза, очертаваща обема на нормата; -указание за приложимия закон за гражданското правоо.е с м.ународен елемент (привръзка); - санкция, която може и да се пропусне.
Като пример за ОН може да се използва чл.130 от Семейния кодекс: за брак с чуждестранно лице:
1) обемът е случаят на сключване на граждански брак м.у чуждестранно лице и български гражданин пред български държавен представител. Всеки от съпрузите трябва да представи доказателство, че е годен да сключи брак. По о.е на чужедстранния гражданин българският закон не е приложим, приложим е само неговият отечествен закон.
2) привръзка: трябва да се удостовери, че по неговия отечествен закон няма пречки за сключване на граждански брак.
Според това дали съдържат конкретна или обща привръзка, ОН биват: едностранни: установяват приложението на един-единствен закон; двустранни: според конкретната хипотеза дават възможност да се приложи местният или някой чуждестранен закон, а в някои случаи и двата закона могат да се приложат едновременно.
ОН може да е с императивен или диспозитивен характер. При втория случай страните могат да договорят друг принцип за правно регулиране на о.ята м.у тях.
8. Квалификацията в МЧП
Правилното тълкуване на чуждестранните правни норми изисква да се определи редът за тълкуването. В правните с-ми на различните държави термините и институтите на правото невинаги имат еднакво съдържание. Това е особено важно за държавата, на която принадлежи дадена отпращаща норма и за държавата, от чиято правна с-ма се взаимства нормата. Затова използването на понятията се нуждае от правно пояснение, наречено правна квалификация. Кв.на понятия, употребявани в хипотезата/санкцията на отпращащата норма, се осъщ-ва въз основа на елементи, взаимствани от местния правен ред. Кв.на понятия и институти, използвани в диспозицията, се осъщ-ва на бз на елементи, взаимствани от съответния чуждестранен правен ред.
В БЪЛГАРИЯ липсва законова разпоредба, уреждаща Кв в МЧП. Критериите за правна Кв трябва да бъдат извлечени от тази правна система, откъдето произхожда привлечената правна норма.
6. Формули за привързване при отпращащи норми
Формулите за привързване обозначават общата привръзка при двустранните отпращащи норми. Разделят се на 2 групи: основни формули за привързване: прилагат се във всички раздели на МЧП; специални: в отделните раздели на МЧП
Основни формули на привързване:
1. Личен закон. Прилага се при граждански правоо.я с м.ународен елемент, в които участват физ.лица. Гражданската правоспособност на физ. лица се урежда от техния личен закон. Има различни разбирания за личен закон. В правото на конт.Европа под личен закон се разбира законът на държавата, в която физ.лице има местожителство. Когат в едно правоо.е с м.унар.елемент участват две/повече физ.лица, привръзката се прави към личния закон на най-важния субект.
2. Национален закон на юридическото лице. Страните възприемат различни критерии за определяне на националността на юрид.лица: седалището на юрид.лице (в страните от конт.Европа), мястото на регистрация (в системата на общото право), центъра на деловата му дейност (Италия). У НАС се използват първите два критерия.
3. Законът на мястото, където се намира вещта. Намира приложение при правото на собственост, наследственото право, договорите за превоз на товари.
4. Законът по местоизвършване на юридическото действие. При уреждане на гражд.правоо.я с м.унар елемент в обл.на семейното право, морския транспорт.
5. Законът на съда. При разглеждане на правоо.е с м.унар.елемент съдът винаги прилага гражданско-процесуалното право на своята държава.
Специални формули на привързване:
1. Законът на знамето. Прилага се при гражд.правоо.я с м.унар елемент в обл.на търговското мореплаване, гражданското въздухоплаване (отговорността на корабособственика се урежда от закона на държавата, под чието знаме плава кораба).
2. Законът по местосключване на договора. Главно във външ-търговските сделки. Пример: формата на сделката се урежда от закона на държавата, в която тя се сключва.
3. Законът по местоизпълнение на задължението. Прилага се при облигационните о.я с м.ународен елемент.
?? 4. Законът по местоизвършване на правонарушението. При непозволеното увреждане…
5. Законът на валутата на дълга. Намира приложение в обл.на м.ународните парични задължения. Онзи, който е сключил договор в опр.чуждестранна валута, с това по въпросите на валутата се е подчинил на правния ред на държавата, на която принадлежи съответната валута.
7. Препращане и установяване съдържанието на чуждестранния закон
Когато отпращащата норма предвижда прилагането на чуждестранен закон, възниква въпросът дали трябва да се приложи разпоредба, уреждаща отношение от вътрешния граждански обмен или всички разпоредби на чуждестранното законодателство, вкл. тези за граждански правоо.я с м.ународен елемент. При втория случай се стига до следното: 1) съответното правоо.е е уредено от чуждата държава ч.з отпращаща норма, предвиждаща прилагането на отечествения закон на заинтересованата държава, това е т.нар. обратно препращане или връщане. 2) съответното правоо.е е уредено от чуждата държава ч.з отпращаща норма, предвиждаща прилагане на закона на трета държава, това е т.нар. препращане към закона на трета държава.
В българското МЧП липсва обща разпоредба относно връщането и препращането към закона на трета държава, но законодателството допуска действието на този правен механизъм и в двете му разновидности. Установяването на съдържанието на чуждестранния закон изисква да се отговори на въпроса дали този закон представлява правна норма/фактическо обстоятелство. В държавите от системата на общото право (Англия САЩ Канада) чуждестранното право се разглежда като факт, който съдиите не са длъжни да знаят. Страната, позоваваща се на чуждото право, трябва да докаже съдържанието на чуждестранния закон ч.з свидетелски показания. В европейската правна система обаче е различно: според германското законодателство принципът, че законите са известни на съда, важи и за чуждестранното право. Чуждите закони подлежат на доказване от страната, позоваваща се на тях, само доколкото не са известни на съда. По българското законодателство чуждестранните правни норми следва да бъдат доказани, когато не са известни на съда и той няма възможност да ги издири. Ако обаче чуждестранната норма е позната за съда, той трябва да я приложи. Привлечената норма запазва правния си х-р, като съдът се опитва да установи как тя се тълкува и прилага от съдилищата на държавата, в чиято правна система се включва. При неправилно прилагане на чуждестранна правна норма, чието съдържание е установено, има основание за отмяна на съдебното решение. Ако не е възможно да се установи съдържанието на чуждестранната правна норма, съдът следва да приложи друг закон при решаването на спора. Съдействие за изясняване съдържанието на привлечената правна норма може да се потърси в Министерството на правосъдието или в двустранните договори за правна помощ м.у България и други държави.
9. Съображения за обществен ред в МЧП и заобикаляне на закона
След правната квалификация на чуждестранната правна норма (ЧПН) може да се установи, че правилото за поведение, което тя предписва, влиза в противоречие с местния правен ред (МПР). Възможно е ЧПН да позволява извършването на действия, забранени от МПР или обратно: ЧПН да забранява извършването на действия, разрешени от МПР. В такива случаи трябва да се изясни дали ЧПН може да се приложи и до каква степен противоречието й с МПР не е пречка за прилагането й. Противоречието на ЧПН с МПР невинаги изключва възможността за прилагането й. Степента на противоречие, над която ЧПН не може да се приложи, се свързва с т.нар. условно действие на отпращащата норма. Отпращащата норма се придружава от уговорка, по силата на която тя може да се разгърне ч.з привличане на ЧПНорма, доколкото последната не противоречи на МПР. Проверката за съвместимост на ЧПН и МПР може да доведе до привличане на съответната норма или отстраняването й и замяната й с друга. Във втория случай на прилагането на съображението за обществен ред се допуска изключение от общия ред на поведение, който предвиждат националните норми на МЧП. В БЪЛГАРИЯ липсва обща разпоредба относно прилагането на съображението за обществен ред. Основният принцип се извлича от отделни законови разпоредби.
Заобикалянето на закона в МЧП има 2 особености:
1) ч.з нарочно създадена привръзка гражданското правоо.е с м.ународен елемент се изтегля от обсега на действие на един правен ред, който се прилага обикновено и се подчинява на друг, по-изгоден.
2) промяната цели изкуствено прикрепване на правоо.ето, само за да се отклони действието на по-неблагоприятния приложим закон.
В някои държави (САЩ Англия Франция) съществува забрана за заобикаляне на закона. Противодействие на заобикалянето на закона се търси и ч.з прилагане съображението за обществен ред.
В законодателството на БЪЛГАРИЯ заобикалянето на закона е решено само по о.е на българския закон. Договорите, заобикалящи закона, са нищожни. Същото важи и за сделки с м.ународен елемент, за които е нормално да се приложи българското право.
10. Взаимност и реторсия
Взаимността в МЧП означава предоставяне на чуждестранни физически и/или юридически лица на определени права при условие, че собствените граждани, респ. юридически лица, се ползват от същите права в чуждата държава.
Различават се няколко вида взаимност:
1. според начина на установяването й
договорна: определена в м.ународен договор; когато една от държавите не спазва договорните си задължения, другата може да се откаже от изпълнение на договора
фактическа: достатъчно е да има взаимност в практиката на двете държави
2. според обсега на представителните права
материална: на чуждестранните граждани се дават същите права, каквито ползват и собствените граждани в чуждата държава
формална: предоставяне на чуждестранните граждани на права, произтичащи от местния закон, при условие, че чуждата държава постъпи по същия начин с гражданите на първата държ., пребиваващи на чуждата територия
Реторсията е явление, противоположно на взаимността, но и двете в крайна сметка имат една и съща цел. Реторсията се състои в ограничителни мерки, които една държава предприема спрямо гражданите или юридически лица на друга държава в отговор на дискриминационни мерки спрямо гражданите на първата държава. Целта на ограничителните мерки е да се принуди държавата, която първа е взела дискриминационните мерки, да ги отмени. Когато тези мерки бъдат отменени, се постига целта на реторсията и взетите насрещни ограничителни мерки също трябва да бъдат отменени с цел да не се стигне до превишаване на реторсията (ексцес при реторсия), което ще бъде в противоречие с международното право. Доскоро У НАС липсваха разпоредби за реторсията, не беше определен държавният орган, който взема решение за прилагането й. Сега този въпрос е решен в стопанската област. Министерският съвет съгласно Закона за стопанската дейност на чуждестранните лица и за закрила на чуждестранните инвестиции може да постанови разпоредбите на този закон да не се прилагат изцяло или частично за лица от чужди държави, прилагащи дискриминационни мерки в тази област спрямо българските дружества или граждани.
11. Същност на стълкновението на закони и способи за предотвратяването му
Стълкновение на закони е налице, когато в разпоредбите на насрещните национални системи на МЧП по о.е на дадено гражданско правоо.е с м.ународен елемент се съдържат разрешения, противоположни едно на друго/съществено не съвпадат едно с друго. Стълкновението на закони може да възникне м.у 2 насрещни преки норми, м.у 2 отпращащи норми или м.у пряка и отпращаща норма.
Разграничават се няколко вида стълкновения на закони:
1. Положително. Всяка от заинтересованите от гражданското правоо.е с м.унар елемент държави претендира да го уреди ч.з националната си правна с-ма на МЧП, т.е. всяка държава предвижда свое разрешение.
2. Отрицателно. Всяка от двете държави, заинтересовани от съответното гражданско правоо.е с м.ународен елемент, ч.з своя отпращаща норма насочва към другата за уреждане на правоо.ето.
3. Скрито. Правен институт с еднакво наименование в различните държави в действителност има различно съдържание в техните правни системи; то се разрешава ч.з правна квалификация.
Способи за избягване на стълкновението на закони:
1. Унификация на преки и отпращащи правни норми на МЧП ч.з м.ународни дву- или многостранни договори. Унификацията е координирана дейност на държави, изразили съгласувана воля да подчинят дадени правоо.я на еднаква правна уредба. Тя има различна ефикасност според това дали води до създаване на еднообразни преки/отпращащи норми, както и според това дали се извършва с дву- или многостранен договор. С най-големи предимства са еднообразните преки норми, приети на многостранна основа. По-малки предимства имат еднообразните преки норми, включени в двустранни договори и уеднаквените в дву- или многостранни м.удържавни договори отпращащи норми.
2. Унификация на материални гражданскоправни норми на две или повече държави доколкото те са във връзка с нормите на МЧП. Този вид унификация е ефикасна само когато има противопоставяне на две насрещни отпращащи правни норми.
До предотвратяване стълкновението на закони в МЧП води и възприемането на правната уредба, дадена за гражданските правоо.я с м.ународен елемент в международни конвенции от държави, неучастващи в тези конвенции.
12. Физическите лица в МЧП
Физ.лица се характеризират с правни принципи и индивидуални признаци. Правните им принципи се изразяват в правоспособността и дееспособността им. Правоспособност е правно признатата възможност на едно лице да бъде носител на права и задължения. По българското МЧП тя възниква от момента на раждането. За определянето на този момент са приложими българските разпоредби, т.е. детето да е поело въздух, да е родено живо. Правоспособността се прекратява със смъртта на физ.лице или обявяването й. В някои правни системи приложим закон за правоспособността на физ.лице е законът на държавата, чийто гражданин е лицето (Италия Германия Франция). В други правни системи се прилага законът на държавата, където е местожителството на лицето (общото право). В българското МЧП липсва разпоредба за приложимия закон, което налага да се прибягва до основните начала на правото в България, отнасящи се за правоспособността. Правоспособността на чужденците, пребиваващи в България, се урежда от Закона за пребиваване на чужденците в България, съгласно който чуждестранните лица и лицата без гражданство имат правата и задълженията според българските закони, т.е. предоставен им е национален режим.
Дееспособност е признатата и гарантирана от закона способност на ФЛ с лични действия да придобива права и задължения. У НАС тя се придобива на 18г. В държавите от континентална Европа за дееспособността се прилага личният закон на физическото лице. В общото право е приложим законът по местожителството. В българското МЧП липсва разпоредба за приложимия закон при дееспособността. Разрешение се търси в основните начала на правото на България. У НАС дееспособността на чуждестранните лица се определя според закона на държавата, чиито граждани са те, а дееспособността на лицата без гражданство се уреждапо закона на държавата, където е местожителството им.
Индивидуални признаци на физ.лица:
1. Име. Основен признак за идентифициране на отделните хора и за определяне на дадено лице като носител на конкретни права и задължения. То е буквеното означение, определено съгласно принципите на Закона за имената на българските граждани, с което физ.лице се индивидуализира. Всяко лице има 3 имена: собствено, бащино, фамилно. Не се допуска име, което е опозоряващо, осмиващо или обществено неудобно. Имената на българските физ.лица се регулират от отечествения закон. Но ако българският гражданин се е родил в чужбина, не следва да има пречка да притежава име, сйответстващо на чуждото законодателство. Имената на чуждестранните лица се определят от техния отечествен закон, ако това не противоречи на местния обществен ред. Може да се приложи и българското право, ако чужденецът е придобил българско гражданство по натурализация.
2. Местожителство. Определя се от обективна и формална предпоставка, изразени кумулативно: -постоянно преимуществено пребиваване в дадено населено място; -вписване в регистрите по гражданско състояние в даденото нас.място. Всяка държава преценява сама дали дадено физ.лице има или не местожителство в нейните предели. Прилагат се съответните национални критерии за правна квалификация. Само ако се установи, че лицето има местожителство в друга държава, следва да се прилагат нейните разпоредби относно местожителството му. Местожителството на физ.лице е основна формула за привързване при уреждане на лични, семейни и гражданскоправни о.я с м.ународен елемент.
3. Актове за гражданско състояние. Акт за раждане; акт за граждански брак; акт за смърт; акт за мъртвородено дете. Формата на акта следва законодателството на държавата, чието длъжностно лице го е издало.
13. Юридическите лица в МЧП
Юридическото лице е изкуствено създаден по определен от закона ред субект на гражданското право, който може самостоятелно да придобива права и изпълнява задължения. Има следните особености: 1)образува се по силата на закона; 2)създава се да бъде носител на граждански права и задължения, т.е. да е автономен участник в гражданския оборот; 3)макар да няма своя психологическа воля, по силата на закона то може да придобива и упражнява самостоятелно права и задължения; по този начин то се разграничава от физ.лица, които го образуват; 4)носи самостоятелна отговорност за своите задължения; 5)има персонален състав и имущество.
В отделните държави са възприети разл критерии за определяне националността на юр.лице. В правото на GB и САЩ основен критерий е мястото на възникване на юр.лице. В държавите от конт.Европа това е седалището му, а в Италия и някои развиващи се държави – мястото на дейност на юр.лице. В българското МЧП липсва обща разпоредба за определяне личния закон на юр.лице. Съгласно Търговския закон учредяването, преобразуването и прекратяването на търговските дружества, както и правата и задълженията на съдружниците се определят от правото на държавата по регистрацията на дружеството. Ако то е регистрирано в повече от една държава, се прилага правото на държавата, където е неговото управление.
При определяне правното положение на юр.лица в чужбина се решават 2 проблема: 1)определя се правоспособността на чуждестранното лице: тя се признава с редица м.ународни договори (търговски спогодби, договори за правна помощ, консулски конвенции); 2)определя се дали се допуска чуждестранното юр.лице да извършва стоп.дейност в дадената държава: всяка държава решава самостоятелно този въпрос, в повечето държави такава дейност се разрешава, но при опр.условия.
Общият режим на юр.лица може да бъде: 1) режим на най-голямо облагодетелстване: всяка от договарящите се държави предоставя на юр.лица на другата държава права и изгоди, толкова благоприятни, каквито тя предоставя на юр.лица на всяка трета държава; 2)национален режим: на чуждестранните юр.лица се предоставят правата, привилегиите и изгодите, от които се ползват собствените юр.лица в тази държава. Правно положение на българските юр.лица в чужбина. Съгласно чл.280 от Търговския закон българските юр.лица могат да извършват стоп.дейност в чужбина. Това са търговски дружества, регистрирани в България, а по Закона за насърчаване и закрила на чуждестранните инвестиции е допустимо създаването на българско юр.лице със 100% чуждо участие. След като са регистрирани по българския закон, търговските дружества се признават в чужбина по силата на м.ународните договори на България със съответните държави. За начина на представляването им е приложим българският закон. Други юр.лица, имащи възм за участие в чужбина, са и сдруженията с идеална цел и фондациите. За представителните функции на ръководните им органи и за границите на гражданската им отговорност се прилага българското право. Правно положение на чуждестранните юр.лица в България. Чуждестранни са тези юр.лица, които са регистрирани/имат седалище в друга държава. За учредяването, правоспособността им, прекратяването им, техните органи, представителна власт, права и задължения на членовете им важи личният закон, определен от националността им. Не е необходимо чуждестранните юр.лица да имат специално разрешение за сключване на сделки с български юр.лица в България. Достатъчно е българските юр.лица да са правосубектни и да имат право да сключват такива сделки.
14. Правно положение на българската държава в чужбина и чуждестранната държава в България
Държавата може да бъде не само субект на МЧП, но и участничка в граждански правоо.я. Но когато участва в такива правоо.я, тя запазва своя суверенитет, т.е. остава напълно независима и не се подчинява на друга държава и на нейните органи. Проявлението на държавния суверенитет се нарича имунитет. Произтича от принципа, че “равният няма власт над равен”. Срещу държавата по правило не могат да се предявяват искове от чуждестранни седалища. Принципът на имунитета в България се извлича от общите начала на правото, т.к. липсва кодифицирано законодателство за имунитета в МЧП. Видове имунитет на държавата: 1.съдебен имунитет: състои се в неподсъдност на една държава на съдилищата на друга. 2.имунитет с.у предварително обезпечаване: недопустимо е дори когато има претенция с.у чуждестранна държава да се предприемат принудителни мерки спрямо нейно имущество (запор с.у пари в банка). 3.имунитет с.у принудително изпълнение: недопустимост без съгласието на държавата да се предприемат принудителни мерки за изпълнение на произнесено с.у нея съдебно решение (публична разпродажба на имущество на тази държава).
Имунитетът може да бъде ограничен само от самата държава. Той се простира в.у държавните органи и в.у имуществото, което е пряко закрепено за държавата. Според м.ународната практика имунитетът на държавата не обхваща имуществото, вложено в търговските дружества. В МЧП на Bg липсва изрична разпоредба за правното положение на чуждестранната държава. Разрешението се търси въз основа на общите начала на правото. Чуждестранната държава се ползва у нас с имунитет в трите му форми на проявление. В отделни закони обаче има забрани за чуждестранната държава (чл.3, ал.3 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи). Има разл м.ународноправни актове за имунитета на държавата. През 1926 в Брюксел е била подписана Конвенция за унификация на някои правила относно имунитета на държавните морски кораби. В рамките на Съвета за Европа е сключена многостранна Европейска конвенция за държавния имунитет, подписана 1972. В нея са изброени случаите, в които държавата като участник в гражданскоправни о.я няма право да претендира за съдебен имунитет. Изброени са и случаите, в които държавата има право на имунитет. Във Великобритания и САЩ са приети и закони за държавния имунитет. Във Великобритания са възпроизведени основните разпоредби на Конвенцията на Съвета за Европа. В САЩ се предвижда, че държавата, ако друго не е установено с м.ународен договор, се ползва с имунитет в съдилищата на САЩ и на щатите. Изброени са и случаите, когато чуждата държава не може да претендира за имунитет.
15. Представителството в МЧП
Под представителство (П) се разбира извършването на правни действия за друго лице от негово име и с непосредствено действие за него. П може да бъде законно, когато произтича от закона, или доброволно, когато представителят придобива власт да извършва правни действия от името и за сметка на представляващия въз основа на негово волеизявление, наречено упълномощаване. Правоо.ето, което възниква м.у представляващия и представителя при законното и доброволното П, се нарича вътрешно. Правоо.ето м.у представителя и трето лице, с което той сключва сделка от името и за сметка на представляващия, се нарича външно.
1. Приложим закон при законното представителство. То се урежда на основата на личния закон на представлявания при представителство на малолетни или запретени, или националния закон при представителство на юридически лица. Изключение прави случаят на представителство, свързано със сделки за разпореждане с недвижимо имущество, при които ще се приложи законът за местонахождение на имота.
2. Приложим закон при доброволното П. Прилага се законът на държавата, където е извършено упълномощаването за уреждане на вътрешното правоо.е м.у представителя и прдставлявания. Същото се отнася и за П на юр.лица. При преупълномощаване има особености. Законът по местоизвършване на юр.действие е най-подходящ що се отнася до реда за възникване и формата на преупълномощаване, обхвата на о.ята м-у преупълномощител и преупълномощен, основания за прекратяване на преупълномощяването и др. Но като се има предвид тясната връзка м-у преупълномощаването и основното упълномощаване, за о.ята м-у преупълномощител и преупълномощен меродавен трябва да бъде законът на държавата, в която е дадено основното пълномощие.
3. Приложим закон при външно П.
При уреждане о.ята м-у представител и трети лица приложим е законът по местосключване на сделката м-у упълномощения и третите лица.
16. Правна уредба на външнотърговското представителство
Представителството (П) на българските лица при външнотърговска дейност се урежда от разпоредбите относно представителството на търговските дружества пред трети лица. П във външнотърговската дейност може да бъде законово, когато по силата на закона управителят на дружеството сключва сделка с м-ународен елемент или доброволно, когато П в чужбина се осъществява от служители, писмено упълномощение от ръководителя за това. За задгранично П на български търговски дружества може да се използват създадените представителства и бюра в чужбина. В случая П се съобразява не само с българското, но и с местното законодателство. Когато П се урежда от местни физ/юрид.лица, се прилага законът на държавата, където търг.представител осъществява дейността си.
Договорът за търговско П се сключва в писмена форма. Задълженията на представителя са: 1.да пази интересите на представлявания. 2.да действа съгласно нарежданията на доверителя. 3.да сключва от името на доверителя и за негова сметка сделки, за които е получил писмено пълномощно. Задълженията на доверителя са: 1.да предаде на представителя документите, необходими за извършване на сделките. 2.да плаща на представителя уговореното възнаграждение.
Ако договорът е сключен за опр.време, той се прекратява с изтичането на срока. Когато договорът е сключен за неопределено време, той може да бъде прекратен с писмено предизвестие на която и да е от страните.
Представителството може да бъде: 1)неизключително: доверителят може да ползва услугите и на други търг.представители в.у определената територия, а търг.представител може да посредничи и на други лица; 2)изключително: доверителят се ползва само от услугите на търговския представител, а последният посредничи само на този доверител..
Търг.представителство на чуждестранни лица в България може да се осъществява от: 1.търг представителства на чуждестранни лица: тези представителства не са юрид.лица и се регистрират в БТПП. 2.български търг.представител: приложим е българският закон. Договорът за търг. представителство е формален: урежда правата и задълженията на страните, предмет и районът на действие на търг.представител. Правомощия на представителя: 1.посредничество при извършване на сделки. 2.извършване на сделки от името на принципала. 3.извършване на сделки от свое име, но за сметка на принципала. Търг.представител може да поеме и задължение да гарантира изпълнението на договора от трето лице. Търг. представител на чуждо лице може да бъде както физ, така и юрид.лице. Той е независим от доверителя и сам е търговец.
17. Погасителна давност в МЧП
ПД се определя като право на длъжника да погаси волеизявление пред компетентен държвен орган правото на иск/принудително изпълнение поради това, че то не е упражнено в определения от закона срок. Упражняването на ПД погасява правото на иск, а не самото субективно право. В България общият давностен срок е 5г. Той важи за всички искове, за които не е установен друг срок. Давностният срок спира да тече, когато носителят на защитеното право има възможност да упражни правото си на иск. Такива са случаите: 1.м-у родители и деца, докато се упражняват родителски права. 2.м-у настойници и намиращи се под настойничество, докато тече настойничеството. 3.м-у съпрузи.
След отпадане на обстоятелството, предизвикало спирането, давностният срок продължава да тече. Давн.срок се прекъсва, когато носителят на защитеното право предприеме действия да го упражни: 1.при признаване на вземането от длъжника. 2.при предприемане на действия за принудително изпълнение. 3.при предявяване на иск или възражение. Освен давностен съществуват и преклузивни срокове. Те могат да се предвидят не само с нормативен акт, но и от страните по договора. Преклузивните срокове започват да текат от момента на възникване на субективното право и не могат да бъдат спирани или прекъсвани. В МЧП на различните правни с-ми има различия по о-е на приложимия закон за погасителн.давност. В страните на общото право ПД е институт на процесуалното право: приложим е законът на съда. В правните с-ми, разглеждащи ПД като институт на материалното гражданско право, има различни разрешения: 1.в някои държави е меродавен законът по местосключване на сделката. 2.в други: законът по местожителство на длъжника. 3.най-често се прилага законът, който урежда сделката по същество. В България липсва изрична разпоредба относно приложимия закон за ПД. Тя се разглежда като институт на материалното право и се прилага законът, уреждащ сделката по същество.
18. Вещно право при наличие на м-унар елемент
Вещното право третира онези правни о-я, имуществени и неимуществ., свързани с управлението, ползването и разпореждането с вещи, делящи се на недвижими (имат материална субстанция и са прикрепени към земната повърхност и не могат да бъдат отделени от нея: сгради,земя, насаждения) и движими (ел.ток с оглед целесъобразност при уреждане продажбата и кражбата му). Движимите и недвижимите вещи са част от имуществото: съвкупност от права и задължения с материална стойност, включват се и обектите на интелектуалната собственост.
Правен режим на вещите в МЧП. Като основна привръзка се прилага общата формула за привързване, която е законът по местонахождението на вещта: lex reisite; тази формула е приложима при всички имуществени о-я, свързани с вещи. При конкретното разглеждане правният режим на вещите, собственост на държавата, има отклонение от този принцип. Правният режим на чуждите държави, собственици на имущество в България, е уреден в Конститутцията, Закона за собствеността и Закона за собствеността и ползването на земеделските земи. Чуждата държава няма право да придобива земеделски земи у нас. В българското МЧП липсва изрична разпоредба за приложимия закон относно вещните права в правоо-ята с м-ународен елемент. Съгласно общите принципи на правото България подлага на своя правна уредба вещните права в-у движими и недвижими вещи, които се намират на нейна територия. У нас намира отражение принципът, че правото на собственост и другите вещни права се уреждат от закона на държавата, в която се намира вещта. Този принцип е залегнал и в проекта за Граждански кодекс.
19. Режим на собственост на чуждите държави, на чуждестранните физически и юридически лица в България.
Режим на собственост на българската държава, на българските физ/юрид.лица в чужбина
За режимът на собственост на чуждата държава в България е характерен имунитет, с който тя се ползва, включващ чуждите държавни имоти, които служат пряко на дипломатическите представителства и той може да бъде ограничен само от съответната държава. Съгласно Закона за собствеността и ползването на земеделските земи е недопустимо чужди държави/юрид.лица да притежават право на собственост в-у земеделски земи. Чужди граждани могат да придобиват земеделска земя само ч-з наследяване, като в 3-год.срок от откриване на наследството я прехвърлят на лица, имащи право да я притежават. Допуска се чуждестранни ю/ф.лица да придобиват право за ползване на земеделска земя/други ограничени вещни права по ред, определен от закона. За чуждестранни лица се считат: 1.юридически лица, регистрирани в чужбина. 2.физ.лица с постоянно местожителство в чужбина. Собствеността на българската държава в чужбина също се ползва с имунитет, простиращ се в-у всички държавни имоти и движими вещи в чужбина. Ограничение на имунитета се допуска само от самата българска държава; то съществува в някои договори, уреждащи търговското представителство на държавата в чужбина. Относно собствеността на българските юрид.лица в чужбина се прилага както българският закон, така и законът по местонахождението на вещта. Този въпрос се урежда ч-з двустранни договори м-у България и съответната чужда държава или ч-з многостранни договори, в които България и чуждата държава участват. За да могат местни лица да прехвърлят в собственост на местни/чуждестранни лица имущества, намиращи се в чужбина или да прехвърлят в собственост на чуждестранни лица имущества, намиращи се в страната, се изисква разрешение от Министерството на финансите. Местни лица, получили по наследство имущество в чужбина, могат да се откажат от него след съгласуване с МФ. Също, ако местни лица притежават недвижими имоти в чужбина, са длъжни да се отчитат пред МФ за получаваните от имуществата доходи и тяхн.състояние, ако бъде поискано. Когато местно лице притежава имущество в чужбина, то може да се ползва пълномощници за разпореждането с него. За целта следва да получи одобрение от МФ. Такова одобрение се изисква и при завеждане на дело от местно с-у чуждестранно лице пред чуждестранен съд.
20
Международноправната закрила на интелектуалната собственост включва защита на авторските права върху произведения на литературата, науката и изкуството, защита на правата върху изобретения и защита на търговските марки и промишлените образци.
1. Защита на авторските права
Авторските права върху произведения на литературата, науката и изкуството имат териториален х-р. След като са възникнали в една държава въз основа на нейните закони, тяхното действие се ограничава на територията на тази държава. Следователно, ако в една държава се публикува литературно произведение или се получи патент за изобретение, в друга държава литературното произведение може да бъде издадено без съгласието на автора, а изобретението – свободно да се ползва. Повечето държави предоставят на чуждестранните граждани в областта на авторското право национален режим.
В България съгласно Конституцията изобретателските и авторските права се закрилят от закона. Основното регулиране се осъществява от Закона за авторското право и сродните му права. Съгласно този закон автор е физическото лице, в резултат на чиято творческа дейност е създадено произведение. Авторското право възниква със създаването на произведението. Законът е приложим за:
-произведения, чиито автори са граждани на РБългария или лица с постоянно местожителство в нея.
-произведения, чиито автори са граждани на държава, с която Бълг е сключила международен договор в областта на авторското право.
-произведения, публикувани за първи път в Бълг или на територията на държава, с която Бълг е сключила международен договор
Когато този закон се прилага за произведения, създадени от чуждестранни граждани или публикувани за първи път в чужбина, носителят на авторското право се определя по съответния чуждестранен закон.
Международната закрила на авторските права се осъществява от многостранни конвенции: Бернската конвенция за закрила на литературните и художествените произведения, универсалната конвенция за авторското право. Тези конвенции предвиждат закрила в държавите участнички за авторските права на всички лица, чието произведение е публикувано за първи път на територията на една от тези държави. При това се предоставя такава закрила, каквато дадена държава предоставя за произведението на своите граждани, публикувани за първи път на собствената й територия.
2.) Защита на права върху изобретения
Основният закон в тази област у нас е законът за патентите. Съгласно него авторството върху изобретение възниква от датата на създаването му. Правото на авторство принадлежи на изобретателя: то е безсрочно и непрехвърляемо. Правната закрила на изобретението се дава с патент. За да се патентова едно изобретение, то трябва да е ново, да има изобретателското равнище и да е промишлено приложимо.
Законът за патентите се прилага и за чуждестранни физически и юридически лица от държави, с които България участва в международни договори.
Основният многостранен международен договор за закрила на изобретенията е Парижката конвенция за закрила на индустриалната собственост. Всяка държава–участничка в конвенцията патентова изобретения въз основа на своя закон по конвенцията създава изгодни условия за патентоването на изобретения от граждани на една държава в друга държава-участничка чрез:
-закрепване в конвенцията на принципа на национален режим за всички видове индустриална собственост
-института на приоритета: патент се издава на лицето, което първо е подало заявка за изобретението; лицето, което е подало заявка в една от държавите–участнички, се ползва за подаване на заявка в другите страни с приоритет
3.) Защита на търговците марки и промишлените образци
В България тази защита е уредена от закона за търговските марки и промишлените образци. Под търговска марка се разбират знаците, с които предприятието означава стоките, които произвежда, за да ги отличи от стоки от същия вид на други предприятия. Промишлен образец е всяко ново външно оформление на изделието, осъществено по промишлен начин. Исканията на чуждестранни предприятия за регистриране на търговски марки и промишлени образци се подават чрез български представител по индустриалната собственост за защита на правата върху български търговски марки в чужбина е необходима регистрация в съответната държава. Тя се осъществява съобразно чуждестранното законодателство.
21
Едно от основанията за възникване на граждански правоотношения с международен елемент е сделката. Тя е юридическо действие, което съдържа волеизявление на две или повече лица да се създават, изменят или погасят граждански права и задължения, които правна норма свързва с такова волеизявление.
За МЧП интерес представляват сделките с международен елемент, които повече или по-малко активно обслужват международния граждански обмен.
Когато става въпрос за граждански правоотношения с международен елемент, сделката може да се нарече външноикономическа, а при размяна – външнотърговска.
В МЧП класификацията на сделките по видове е аналогична на разработената в гражданското право:
1. Според броя на страните, чиито действия са необходими за извършване на сделката:
- едностранни, за чието извършване е достатъчно действието на една от страните
- двустранни – необходими са насрещните волеизявления на двете страни
- многостранни – броят на страните трябва да бъде не по-малък от 3, а волеизявленията им трябва да са насочени към постигане на еднакви цели (примерно договор за учредяване на дружество)
2. Според съотношението на пораждащите се от сделката права и задължения за страните:
- възмездни – всяка от страните има право да иска от другата определени имуществена облага
- безвъзмездни – задължението за извършване на имуществена престация лежи само върху една от страните (договор за дарение)
3. Според момента, в който сделката се смята за извършена:
- консенсуални – достатъчно е волеизявление на една от страните при едностранни сделки и постигане на съгласие между страните при договорите
- реални – освен израз на съгласие е необходимо и предаване на вещта, предвидена във волеизявлението
4. Според това дали законът предписва определена форма за сделката или формата се договаря между страните:
-формални (договор за застраховка)
-неформални
В българското МЧП не се съдържат изрични разпоредби относно общите изисквания за действителността на сделките с международен елемент. Ако не е уговорено друго, всяко от тези изисквания ще се преценява отделно, според специфичен за него стълкновителен критерий. Например, ако на преценка подлежи дееспособността на субектите на сделката с международен елемент, за всеки от тях ще бъде приложим личният му закон. Ако на преценка подлежи съгласието, като елемент от сделката, възможно е да се приложи личният закон на всеки от даващите съгласие или закона на местосключването на сделката.
Сделка с международен елемент е нищожна, когато нейният предмет е невъзможен, противоречи на закона или накърнява добрите нрави.
Съгласно българското МЧП формата на сделката се определя от закона на държавата, където е извършена сделката. Но в някои случаи на българските физически и юридически лица в чужбина се предоставя възможност да изберат фирмата – такава, каквато е установена в чуждата държава или в България. Има и разпоредби, съгласно които липсва възможност за избор при прехвърляне собственост върху кораб. Формата на договора се определя от държавата, където той е сключен.
22
Българското международно частно право допуска избор на приложимия закон от страните по договора само за правоотношенията в областта на търговското мореплаване и гражданското въздухоплаване. Прилагането на чужд закон е допустимо, доколкото той не противоречи на местните правни разпоредби.
В проекта за Граждански кодекс е заложено утвърждаването в общ вид на правото на избор на приложимия закон – страните могат да изберат закона, когото да урежда отношенията между тях по договор с международен елемент. Избор на приложим закон е недопустим, ако договорът има за предмет недвижим имот в България. Приложимият за договора закон урежда неговото сключване, прекратяване, действителност и последици. Първоначално избраният закон може да бъде заменен с друг. Ако страните не изберат приложимия закон се прилага:
за договор с предмет недвижимо имущество – законът на държавата, където се намира имотът
за другите договори – законът на държавата, в която при сключване на договора страните имат постоянно местожителство.
23
Приложим закон за външнотърговските сделки
Външнотърговски са тези сделки, по които поне една от страните е чуждестранно физическо или юридическо лице и които пораждат правоотношения в областта на международния стопански обмен.
Когато договорите се сключват с лица от държави, с които България не е обвързана с международен договор, страните могат да изберат по чий правен ред да подчинят уредбата на външнотърговския договор – на националния или на чуждестранния. Достатъчно е само да не се допусне противоречие с изричните норми на закона и добрите нрави.
Когато страните не са проявили автономия на волята в определянето на приложимия закон, се налага тълкуване на общата им воля. Това най-често се постига чрез разриване на мълчаливо изявената воля на страните. За да се определи приложимия закон (местния или чуждестранния), се преценяват отделяните елементи на външнотърговския договор: произход на стоката, място и начин на плащане, момент на преминаване на собствеността.
Когато се сключват външнотърговски договори с лица от държави, с които България е сключила международни спогодби, за страните са задължителни императивните разпоредби на тези спогодби.
Чуждестранният закон може да намери приложение за външнотърговските договори на български лица при:
- пряко проявление на автономия на волята на страните по договора относно приложимия закон
- изискване на МЧП на България (при определение на правния статут на договорителя)
- изискване на МЧП на чуждестранната държава
- изискване на международен договор, по когото България е страна (отпращаща норма на договора, където насочва към чуждестранното законодателство)
24
Търговският договор е съглашение между две правни лица, насочено към създаване, изменение или прекратяване на търговски права и задължения. Когато страни по договора са лица от различни държави, той се означава като външнотърговски.
При сключването на външнотърговски договор страните имат възможност в рамките на приложимия закон, да изберат вида на договора. Повечето търговски договори са възмездни (договор за международна продажба). Но във външната търговия се прилагат и безвъзмездни договори (договор за промишлено коопериране).
Според това кой има право да иска изпълнение на договора се:
- договори в полза на трети лица – по силата им изпълнение може да търси както лицето, което е сключило договора, така и трето лице, в чиято полза е уговорено изпълнението
- договори за изпълнение
- на трето лице
Според характера на правните последици, пораждане от договора:
- окончателен договор – предвижда за страните права и задължения, насочени към постигане на необходимия стопански резултат
- предварителен договор – поражда за страните задължение да сключат в бъдеще окончателен д-р
Във външната търговия широко се прилагат и типови договори за продажба на основни видове стоки, фрактоване на кораби, лизинг на оборудване. Типовият договор не е задължителен за договарящите се страни. Неговите уговорки стават задължителни, ако са възпроизведени в сключения от страните договор.
Сключване на външнотърг.договор
Сключването на търговски договор започва с изпращане на другата страна на оферта, която трябва да отговаря на следните изисквания – да съдържа всички съществени условия на договор, да е изпратена на определено лице и да е получена от това лице. Офертата може да бъде оттеглена, докато не е пристигнала до адресата. Съгласието с всички условия на получената оферта се нарича акцент. Акцентът трябва да се извърши с определения за това срок. В случай на съгласие се получената оферта между страните възникват договорни отношения. Този ред за сключване на договор се прилага и за изменение на вече сключен договор.
Мястото на сключване на договора определя приложимото право. Когато приложимо е българското право, договорът се смята за сключен в мястото, където е направено предложението и в момента, в които приемането пристигне у предложителя.
Съдържание на договора
Съдържанието на договора са уговорките в него за които договарящите страни са постигнали съгласие. Тези уговорки се разделят на 3 групи:
- съществени уговорки – по тях трябва да се постигне съгласие между страните, за да се смята договорът за сключен; това е минималният брой уговорки които един договор трябва да съдържа
- обичайни уговорки – типични за даден вид договор, предвидени са в закона и са задължителни за страните; такива са уговорките за мястото на изпълнение на договора, момента на преминаване правото на собственост и др.
- случайни уговорки - уговорки, по които страните постигат съгласие при сключването на договор; пораждат се от специфичните взаимоотношения между договарящите се; за да станат задължителни за страните, е необходимо да бъдат изрично уговорени в търговския договор.
25
Изпълнението на задължение по външно-икономически договор означава осъществяване на резултата, предвиден в договора и когото кредиторът има право да изисква от длъжника.
В законодателството са предвидени някои принципи за изпълнението на договорите:
1.Не се допуска едностранно изменение на условията на договора и едностранен отказ от изпълнението му
2.Договорът трябва да се изпълни реално, т.е. чрез извършване на действията, предвидени в него
3.всяка страна трябва да изпълнява задължението си по най-икономичен начин и да оказва съдействие на другата страна при изпълнението на задължението й.
Задълженията по договора се изпълняват от страната, върху която лежи съответното задължение. Когато длъжникът е повече от един, в договора трябва да се определи обемът на задължението на всеки от тях. Съдлъжниците могат да носят разделна или солидарна отговорност за изпълнението.