Международно публично право (МПП) - Благой Видин

Тема № 1 Понятие за съвременно международно право. Определение. Характерни особености.
Съвременното МП е спорен в теорията термин. Редица автори считат, че МП не може да бъде разделяно на съвременно и на класическо МП, но промените, настъпили в МП за периода от началото на века дават основание да се направи изводът, че става дума за нов тип МП. Промените в МП се обуславят от обективни фактори:
научно-техническият прогрес. Неговото въздействие се изразява във възникването на нови отрасли на МП (космическо право), в нарастналите възможности на човечеството да влияе върху природната среда. Така възникват нови глобални проблеми, които засягат човечеството като цяло и чието решаване изисква съгласуването на усилията на всичк страни. МП е инструментът за преустройството на международните отношения.
ролята на развиващите се страни или страните от третия свят. Процесът на деколонизация води до появата на голям брой независими държави. Тези страни са обединени от общи интереси и представляват влиятелна група в МП в цели отрасли.
Държавите са разделени и до днес по идеологически признак. Тяхното деление, започнало от 1917г. ускорява процеса на деколонизация. От друга страна, след разделянето на света на цивилизовани и нецивилизовани народи МП се развива под влиянието на противоположни социални ценности. Като резултат се засилват регионалните тенденции в МП. Регионалните норми ограничават ефективността на ерудбата, дадена с общото МП – това се отнася до поддържането на международния мир и сигурност.
Основните промени в МП се свеждат до субектите на МП:
Утвърждават се международните организации като важен фактор в международните отношения и като нови субекти с ограничена правосубектност. Появяват се нови субекти – нации и борещи се за национална независимост народи, в някои случаи може да се говори за международна правосубектност на индивида.
Изменят се характерът и формите на международната отговорност. Разширява се международната наказателна отговорност на индивидите за международни престъпления.
Други – международният договор се превръща в предпочитан източник на МП; получават признание императивните норми; появяват се нови дялове на МП – международно икономическо право, право на международните организации, международно трудово право, международна защита на правата на човека и др.
МП представлява самостоятелна система от правни норми, която не е дял от националното право. В зависимост от международните отношения, които регулира, МП се разделя на отрасли, както и националното. Някои от тях са на дипломатическото право, правото на договорите, морското право и др.
Прието е в теория и практика да се използва наименованието международно право, защото названието международно публично право не е съвсем точно. Исторически се произхожда от римското jus gentium. Терминът и днес се използва, за да се посочи предшественикът на МП, но нито в древния Рим, нито сега това съответства на МПП. Jus gentium се е прилагал към чужденците в Рим и е регулирал както публичноправни, така и частноправни въпроси.
По-късно се извежда терминът междудържавно право. В действителност в течение на дълъг период от време държавите са били единствените субекти на МП.
Исторически Великата френска революция има голяма тежест при определянето на “международното право”, като издига една от своите идеи – разбирането, че народите са субекти на МП и ги противопоставя на държавите.
В съвременното право става дума за международно право, действащо между държави, нации и народи, които са на път да създадат свои самостоятелни държави, международни организации и други образувания или физически лица, които притежават определена международна правосубектност.
Корените на определението публично откриваме в римското право – значението на понятието jus publicum не е съвсем ясно. Публичното право е представлявало част от римското действащо право и е регулирало дейността на държавата в най-широк смисъл. Установените норми в jus publicum не е можело да се изменят от индивидите посредством техни допълнителни споразумения, очевидно е едно поставяне на определени норми в качеството им на общи над останалите. Това обединяване е предпоставка и условия за защита на обществения интерес. Това е основната идея на публичното право.
Определение
Международното право е система от правни норми – договорни, обичайни и други, които регулират международните отношения в сферата на междувластни отношения. Създават се от самите субекти на МП, преди всичко от държави и международни организации. Спазването на МП се осъществява доброволно, а в случай на необходимост се гарантира с индивидуална или колективна принуда, осъществявана от държавите и международните организации.
МП е правна система, независима от вътрешнодържавното право, но двете системи си въздействат взаимно.
Характерни особености на международноправната система
Международната система е децентрализирана. В нея отсъства върховна власт, не същестуват законодателни, съдебни и изпълнителни органи, присъщи за всяка национална система.
Международното право е система, която се основава на суверенитет, при това – главно на взаимодействието на субекти, носители на суверенитета. То е единственото възможно право, което може да съществува между суверенни субекти.
Спорна е тезата за примитивността на МП. Над суверенните държави няма висша власт и те сами създават норми, с които се обвързват. Ето защо МП рядко се нарушава от вътрешнодържавното.
Международната система е слабо интегрирана и децентрализирана. За нея е присъща тенденция да се институционализира. Ролята на международните организации нараства.
Няколко са основните различия между вътрешнодържавното право и МП – основните са във връзка със:
Субектите, обекта на МП, източниците, спазването на източниците
Тема № 2 Съдържание и форма на международноправните норми. Диспозитивни и императивни норми.
Правната норма обикновено се определя като общо правило за поведение. Тя е адресирана към индивидуално неопределен кръг от субекти на правото. Може да бъде също абстрактно правило за поведение – такива са нормите на общото международно право – което действа в отношенията между всички държави.
Освен общото, съществува и локално, регионално, партикуларно международно право. То се състои от норми, които действат между ограничен кръг субекти на МП. Когато става дума за локална норма на МП, тя може да бъде индивидуализирана или персонифицирана, макар и рядко. Според едно деление международните договори са многостранни и длустранни, като двустранните договори съдържат винаги норми, които са персонифицирани – правата и задълженията са винаги конкретно адресирани.
Друга особеност на МП е, че при една висока степен на нормативност, то има различна, понякога ниска степен на определеност. В миналото цялото МП е имало ниска степен на определеност, поради липсата на орган или институция, която да се занимава със систематизацията на договорите или обичаите. Днес фактор, който обуславя ниската степен на определеност на нормите е съществуването на международния обичай – правило за поведение, което се признава като норма в отношенията между субектите на МП, то това е едно мълчаливо споразумение, което не е явно изразено.
Правната норма е общо правило за поведение, създадено с цел да се прилага многократно. Това не е така при всички международни договори – т.нар. правообразуващи международни договори и договори сделки. Редица международни договори се създават, за да се постигне конкретна цел, след което се прекратяват.
Логико-юридическа структура на нормите – при изграждането на тази структура се имат пред вид нейните три елемента – хипотеза, диспозиция и санкция:
Хипотеза – описва обстоятелствата, при наличието на които адресатите на тази правна норма са задължени да изпълняват правилото за поведение
Диспозицията - съдържа правилото за поведение, което определя правата и задълженията за субектите
Санкцията - описва правните последици, предназначени да се реализират в случай на неизпълнение на главното предписание
В МП не се среща подобна структура. Хипотезата с известно приближение може да се разглежда като съдържаща се в преамбюлите на международните договори, но понякога е разпръсната в текста на целия договор. Санкцията би могла да се търси в определен отрасъл на МП – правото на международната отговорност.
Диспозитивни и императивни норми
Легалното определение за императивна норма се съдържа в член 53 на Виенската конвенция за правото на договрите от 1969г. В него се казва, че международният договор е нищожен, ако в момента на сключването си противоречи на императивна норма от общото международно право. За целите на конвенцията императивна норма от общото международно право е такава, която се приема и признава като такава от международната общонст като цяло, отклонението от която е недопустимо и която може да бъде изменена само от последваща норма от общото МП, имаща същия характер.
В конвенцията се определят и последствията от такова противоречие. Възможни са две хипотези:
когато се сключва договор в противоречие с вече съществуваща императивна норма. Държавите са длъжни да отстранят всички последствия от договора, доколкото е възможно.
когато договор влиза в противоречие след своето създаване с новопоявила се императивна норма. Запазват се всички права и задължения за страните по договора, доколкото това положение не противоречи на новата императивна норма.
Не съществува изчерпателно изброяване на императивните норми.
Както императивните, така и диспозитивните норми в МП са задължителни за изпълнение. Разликата е в съдържанието на тяхната задължителност. Диспозитивните норми допускат сключването на споразумения между страните с друг договор, с който се изменят разпоредбите, установени с предишни споразумения, докато с императивните норми се установява забрана да се сключват споразумения, които изменят разпоредбите, установени от императивните норми.
Императивните норми в МП са относително ново явление. Появата им се свързва с усложняването на обществените отношения, регулирани от МП – когато се появяват отношения, които засягат интересите на всички държави, възниква нуждата да се осигури предимство на общия интерес над частния.
Огромният брой в съвременното МП са диспозитивни. Императивните норми са изключение и тяхното съществуване специално се доказва. Докато не бъде доказано друго, всяка норма в МП се разглежда като диспозитивна.
Същността на императивните норми в МП е предмет на обширни изследвания. Една широко разпространена аналогия в правната литература е с понятието “публичен ред”. Съображението за публичен ред е широко разпространено и признато от всички национални правни системи. Използват се и други сродни наименования като “обществен ред”, “добри нрави” и т.н. Най-общо това понятие може да се определи като признаване съществуването на принципи, които могат да ограничават свободата на договорна инициатива между отделните субекти, з ада се гарантира общ интерес. В МП отсъства власт, подобна на законодателната, съдебната и изпълнителната в една държава, затова и понятието публичен ред не може да се прилага в същия вид, в който се използва във вътрешното право.
Държавите сами създават нормите, с които се обвързват и сами установяват кои норми са императивни. Като правило императивните норми са норми от сферата на общото международно право.
Освен идеята за общия интерес, съществуването на императивни норми има и още едно значение. Съществуването им се налага и от необходимостта да се осигури на правото непротиворечивост и съгласуваност. В системите на вътрешното право това се осъществява в условията на законодателната и съдебната власт. В МП императивните норми безспорно установяват известна йерархия на правните норми.
Тема № 3 Понятие за източници на МП. Особености на нормотворческия процес. Видове източници на МП.
Понятие за източници
Източниците в МП могат да се определят като форми, в които съществуват нормите на МП. В доктрината по МП често източниците се делят на материални и формални.
Формални – форми, в които съществуват правните норми.
Материални – социални явления, които оказват влияние върху процеса на създаване на правните норми. Това могат да бъдат различни социални норми, правосъзнанието, материалните условия на живот на обществото. Терминът материални източници се отнася до процеса на създаване на нормите на МП. Става дума за обективни условия, които обуславят волеизявлението на субекта на МП.
Тук използваме понятието източници в т.нар. формален смисъл.
В МП не съществува изчерпателно изброяване на неговите източници. Обикновено изследването на въпроса започва от Статута на Международния съд на ООН. В член 38 на статута са изброени източници на МП:
“ 1. Съдът, чиято функция е да решава в съотвествие с международното право – спорове, отнесени до него, прилага:
а) международните конвенции както общи, така и специални, които установяват правила, изрично признати от спорещите държави
б) международния обичай като доказателство на общата практика, призната като право
в) общите принципи на правото, признати отцивилизованите нации
г) под резерва на разпоредбите на член 59, съдебните решения и доктрината на най-квалифицираните автори на различните нации като помощни средства за установяването на правните норми.
...”
Извън изброеното в Статута остават юридически задължителните актове на международните организации, които също съдържат права и задължения за субектите на МП.
От понятието “източник на международното право” е необходимо да отграничим понятието “източник на международноправни задължения”. Второто понятие е по-широко и включва едностранните актове, с които се поемат международни задължения и решенията на международните съдилища, на международните арбитражи или други форми на уреждане на спорове, чиито окончателни изводи спорещите субекти са признали за задължителни.
Особености на нормотворческия процес
Особеностите се определят преди всичко от участващите в нормотворческия процес субекти. Най-значителен брой норми в МП се създава от суверенните държави. Суверенното равенство между държавите като основен принцип на МП допуска налагането на задължения на една държава само с нейното изрично съгласие.
Принципът на суверенното равенство на държавите се състои от два елемента:
Зачитане на суверенитета – държавите притежават суверенитет от момента на своята поява. Суверенитетът им принадлежи, независимо от каквото и да е външно волеизявление.
Равнопоставеност - следствие е от суверенитета и го допълва с признаване на юридическото равенство между държавите.
С налагането на принципа на суверенното равенство се появяват и първите теоретически обяснения на нормотворческия процес в МП.
Хуго Гроций смята, че съществува право, което се създава с общото съгласие на държавите. Според него МП е право, регулиращо отношенията между държавите или техните владетели, като източник на правото е природата, създадена по законите божии. Главни източници на МП във формален смисъл той счита, че са обичаят и договорът.
Емер де Вател продължава същата логика. Различава естествено от позитивно право (позитивното право е произволно или право, което се поражда от съгласието на народите). Позитивното право се дели на доброволно (извежда се от презюмираното съгласие), конвенционно (от ирично заявеното съгласие) и обичайно (от мълчаливото съгласие).
Мартенс нарича естественото право общо, защото свързва всички държави и при това независимо от тяхната воля, още го нарича необходимо право.
През втората половина на ХІХ и началото на ХХ век се налага теорията за споразумението, която изхожда от постулата, че субекти на МП са суверенни държави и единственият начин за създаване на задължиетлни норми е споразумението между тях. Трипел е представител на тази доктрина, счита, че в МП споразумението създава обща воля, получена от сливането на еднаквите воли на държавите и тя е източник на нормите на МП. Общата воля може да бъде само наддържавна.
Междунароната практика дава примери за тенденции, които се отдалечават от модела за абсолютния суверенитет. Това са част от нормите на Устава на ООН, императивните норми на международното право, нормите на някои регионални международни организации.
Съвременната версия на теорията на съглашението е теорията за съгласуване на волите на Тукин. Тя доказва възможността и необходимостта от съществуване на общо международно право, еднакво задължително за всички държави. Отрича опростителската теза за еднозначно класовия характер на правото, доказва, че международноправните норми са резултат от “съгласувани воли на държавите”, които невинаги напълно отразяват международноправните позиции. Международното право не може да се дели на “капиталистическо” и “социалистическо”, а представлява право и във всеки случай МП не е оръжие за класова борба. Като цяло теорията за съгласуване на волите е своеобразна мотификация на теорията за съглашението, но е по-прагматична и по-съвременна.
Тема № 4 Понятие, видове, структура и наименование на международните договори. Ролята на международния договор в съвременното международно право.
Международният договор се приема за основен източник на МП. Правото на международните договори е една обширна и добре обработена част от международното право. В резултат на извършената кодификация на нормите относно международните договори, те са почти изключително договорни.
Понастоящем в сила са Виенската конвенция за правото на договорите от 1969г. и Виенската конвенция за правото на договорите между държави и международни организации или между международни организации от 1986г.
Международният договор може да бъде определен като споразумение между субекти на международното право, независимо от неговото конкретно наименование и независимо от това, дали споразумението се съдържа в един или в няколко свързани помежду си документа.
В международното право не съществува ограничение да бъдат сключвани договори в устна форма. Те са редки случаи и и са предмет на обичайноправно регулиране.
Конвенциите приемат, че наименованията на договорите нямат правно значение. В същото време международната практика е изработила някои утвърдени термини за определени категории договори:
Компромис – споразумението за предаване на един спор за уреждане от арбитражен съд.
Конкордати – споразуменията, сключени между Светия престол и суверенна държава.
Пакт – подчертава се политическият характер на договорите.
Използват се и наименованията трактат, конвенция, спогодба, договор, споразумение, протокол и др.
Ако се придържаме към текста на конвенцията, наименованието на договора няма значение. Ако се придържаме към един практически подход, то безспорно се отделят договори според тяхното наименование. В практиката в България, ако не е наложено изрично наименование от международния договор, за многостранните договори се използва терминът “конвенция”, за двустранните – “договор”. Визовите споразумения обикновено се наричат “спогодби”.
Страни по договора могат да бъдат всички субекти на МПП, но не всички имат еднакъв обем договорна провоспособност. Най-пълна, неограничена договорна правоспособност имат суверенните държави.
Според броя на участниците, договорите биват:
Двустранни
Многостранни
Според предмета си договорите биват:
Политически
Икономически
В областта на транспорта
В областта на здравеопазването и др.
Според адресатите или съдържанието си договорите биват:
Общи – насочени са спрямо всички лица ; уреждат въпроси от всички сфери на обществените отношения
Специлазирани – насочени са спрямо дадена категория индивиди ; регулират само конкретен сектор
Според обхвата на договора:
Универсални – споразумението е от значение за всички субекти на МПП
Регионални – споразумението е от значение само за определени субекти, групирани в интересите си поради географското си положение и сфера на дейност
Срочни и безсрочни – срокът на действие на договора може да бъде продължен преди изтичането му –пролонгация.
Договори, които обвързват само страните по тях и такива, които предвиждат права и задължения за трети страни – задълженията за трети страни са допустими само при тяхното изрично писмено съгласие.
Договори-сделки – не създават нови правила в международното право, а само използват съществуващото право и в този смисъл имат характера на сделка. Прекратяват се с постигане на поставената цел.
Договори – закони – нормоустановителни договори – имат за цел постоянно повтарящо се спазване. Нормите, създадени от договора, не прекратяват своето действе след изпълнение от страните.
Структура
Международният договор в структурно отношение се състои от три части:
Преамбюл – съдържа страните по договора, мотивите и други данни
Основна част – излага собствено съдържанието на договора
Заключителна част – посочва начините и срокът на влизане в сила на договора, срок на действие ...
Договорът може да съдържа и приложения. По взаимно съгласие на страните приложенията може да се смятат за неразделна част от договора.
Всеки договор урежда отношенията между страните чрез създаване, изменяне или прекратяване на взаимни права и задължения и всяко нарушение на задължение, произтичащо от договора води до международна отговорност.
Тема № 5 Сключване. Традиционна техника. Ускорено и опростено сключване на международните договори.
В изработването на международни договори не съществува задължителен език. В миналото такъв е бил латинският, който по-късно е изместен от френския. Постепенно като официален език се налага английският. В момента се смята за утвърден принципът за равнопоставието на езиците за участниците в договора. Това означава, че страните са свободни да се договарят на кои езици да се изработи договорът. Този въпрос има важно значение, тъй като договорът е явно сключено споразумение и извън своя текст той не съществува.
Процедурата по създаването на международния договор е в значителна степен формализирана. Работата по създаването на един договор започва с установяване на пълномощията.
Съгласно Виенската конвенция от 1969г. следните лица могат да представляват своите държави без специални пълномощия:
Държавните глави, главите на правителства и министрите на външните работи – за всички действия, отнасящи се до сключване на договора
Главите на дипломатически представителства – за приемане текста на бъдещия договор само със страната, в която са акредитирани
Представителите на държавите при международни организации, техни органи или международни конференции – аналогично на главите на дипломатическите представителства.
Изработването на един международен договор се дели условно на две части:
Съвместни, колективни действия на участниците в преговорите – изготвя се текстът на бъдещия договор
Индивидуални действия на държавите, с които те изразяват своето съгласие да се обвържат юридически с текста на договора, т.е. превръщането му в норма на МП.
Текстът на договора се установява като автентичен и окончателен с отделна процедура. Обикновено това е предварително подписване, по-известно като парафиране. Възможно е това да стане и по друг ред, съгласуван между участниците в преговорите, в това число и с подписване или чрез подписване ad referendum.
Съгласието на държавите може да стане посредством:
Подписване
Подписване ad referendum – което, ако се потвърди, означава окончателно подписване
Размяна на документи – ноти, писма, международната практика използва размяната на документи като сключване на международен договор в опростена форма
Утвърждаване - най-често от изпълнителния орган на държавата
Ратификация - необходимо е одобрението на компетентния държавен орган – за Република България това е Народното събрание. В България ратификацията се осъществява със закон. Член 85 от Конституцията определя кои договори задължително подлежат на ратификация
Традиционна техника
Първи стадий – съгласуване на волята на субектите на МП относно изработването на текста на договора – преговори, конференция за разработването на многостранен международен договор. Съгласуваният текст се парафира и подписва.
Втори стадий – съгласие на договарящата се страна относно обвързването й с юридическите задължения, произтичащи от разпоредбите на договора.
Ускорена процедура при сключване на многостранни договори с участието на международни институции
В някои международни институции се прилага ускорена процедура за разработването и приемането на текста на многостранни договори. В рамките на международните организации все повече се разработват и сключват многостранни опростени форми и ускорени процедури за тяхното приемане. В това отношение се отличават специализираните организации при ООН и нормотворческата практика на МОТ. Съгласно утвърдената в Устава на МОТ оригинална техника за разработване и приемане на актове, максималният срок е две години (процедура за двойна дискусия), но съществува и процедура за ускорена дискусия за една година.
При подписването на международни договри се спазва определен ред. Двустранните договори се подписват по правилото на алтерната.
Тема № 6 Влизане в сила и прилагане. Ратификация и конфирмация на международния договор изобщо и според българското действащо право. Депозитарий.
Договорно закрепване са получили следните начини на изразяване на съгласие за обвързване с международен договор – подписване, размяна на документи, ратификация, приемане, утвърждаване, присъединяване.
Договорът влиза в сила по начин и време, посочени в самия него. Възможно е временно прилагане на договора преди влизането му в сила, ако страните се договорят за това.
Съгласно член 102 от Устава на ООН “всеки договор и всяко международно съглашение, сключени от който и да е член на организацията, трябва колкото е възможно най-скоро да бъдат регистрирани в Секретариата и обнародвани от него.” Нерегистрирането на договора не влияе върху неговата задължителност. Липсата на регистрация лишава страните по такъв нерегистриран договор от възможността да се позовават на този договор, пред който и да е орган на ООН.
Ратификацията е институт, който се използва най-често в международната практика за обвързване на договорите. Терминът “ратификация” произтича от лат. Ratum facere – правя окончателен – и означава, че международните договори се утвърждават съгласно националното законодателство от всшия орган на властта в държавата. Например от държавния глава, от държавния глава със съгласието на висшия орган на властта и от висшия орган на властта.
Конфирмацията е начин за изразяване на съгласие за обвързване с по-маловажни международни договори и се извършва от правителството или други ведомства при условия на онези, които се прилагат по отношение на ратификацията.
В България ратификацията се осъществява със закон. Член 85 от Конституцията определя кои договори задължително подлежат на ратификация:
Чл. 85. (1) Народното събрание ратифицира и денонсира със закон международните договори, които:
имат политически или военен характер;
се отнасят до участието на Република България в международни организации;
предвиждат коригиране на границата на Република България;
съдържат финансови задължения за държавата;
предвиждат участие на държавата в арбитражно или съдебно уреждане на международни спорове;
се отнасят до основните права на човека;
се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение;
изрично предвиждат ратификация.
Несъответствие на международните договори с Конституцията на Република България
Международните договори имат примат над договорите, но не и над Конституцията. Конституционният съд може да провери дали няма противоречие на международните договори с Конституцията на Република България. Подобна процедура е предвидена и в Европейските общности.
Депозиране
При двустранните международни договори отпада необходимостта от определянето на депозитар на договора, тъй като и двете страни получават автентичния текст на сключения договор. Депозират се обикновено оригиналите на многостранните договори и всички отнасящи се към тях документи, свързани с формулирането на резерви, ратификацията, присъединяване, денонсация. Депозитарът се определя от страните по договора и се фиксира в него. Депозитар може да бъде една, няколко държави или международна организация. В последно време функциите на депозитар се изпълняват главно от ООН.
Функциите на депозитара се фиксират в международния договор. Правата и задълженията на депозитара са определени във Виенската конвенция от 1969г., но понякога се конкретизират и в текстовете на договорите. Основно те се свеждат до пазене оригинала на договора и предадените за пазене пълномощия, подготовка и разпращане на заверените копия на договорите, получаване и пазене на други, отнасящи се до договора документи и др.
Тема № 7 Присъединяване към международен договор. Резерви и тълкувателни декларации. Действие на договорите във времето, пространството и по отношение на трети страни. Регистрация.
Държавите могат да бъдат страни по договори, в преговорите и сключването на които не са участвали. В този случай става дума за присъединяване. Присъединяване е възможно единствено към многостранните договори. От гледна точка на присъединяването договорите биват открити, полузакрити и закрити.
Открит е договор, присъединяването към който се извършва само с едностранен акт на присъединяващата се държава. Това са редки случаи.
Полузакрит е договор, който поставя някакви условия пред присъединяващата се държава.
Закрити са договорите, които не допускат увеличаване броя на първоначалните страни по договора.
При многостранните договори съществува възможността една държава при подписване, ратификация или присъединяване към договора да заяви резерви или да направи декларации.
Резерви – в международната практика резерви се формулират по многостранни договори преди влизането им в сила. Общият ред за формулиране, приемане, възражения и процедура по резервите е уреден от Виенската конвенция от 1969г. Резерва означава “едностранно изявление.... с което се иска да се изключи или промени правното действие на определени разпоредби на договора при тяхното прилагане...”
Правото на формулиране на резерви по общи международни договори договарящите се страни имат само тогава, когато резервата не е несъвместима с предмета и целите на договора и изрично се допускат от неговите разпоредби.
Действие на договорите във времето и спрямо трети страни
По общо правило договорът обвързва само страните по него. Възможно е договорът да предвижда права за трети страни. Задълженията за трети страни са допустими само при тяхното изрично писмено съгласие.
С оглед действието си във времето, договорите биват срочни и безсрочни. Срокът на действие на договора може да бъде продължен преди изтичането му – това се нарича пролонгация. Пролонгацията може да бъде автоматическа или с отделно споразумение. Срокът на всекимеждународен договор се определя от неговите разпоредби. Договорите с неопределен срок на действие съдържат норми, които конкретно указват, че договорът е с неопределен срок, но могат да не съдържат подобна разпоредба. Безсрочните договори не съдържат норми относно прекратяването или спирането на тяхното действие.
Договорите се прекратяват по взаимно съгласие или едностранно. Взаимното съгласие включва изтичане на срока, изпълнение на задълженията по договора и взаимно съгласие за предсрочно прекратяване на договора. Едностранното прекратяване включва денонсация и анулиране. Денонсацията е едностранно прекратяване на договора при условия, предвидени в самия договор. Анулирането е правомерно прекратяване на договор и може да има място в различни ситуации, например при съществено нарушение на догвор от другата страна и др.
Териториално действие
Необходимо е да се уточнят пространствата, в които действат международните договори. Под изключителен държавен суверенитет се разбира сушата и нейните недра, водното пространство и сушата, лежаща под него, въздушното пространство над сушата и водното пространство. Това са съставните части на държавната територия.
Територията и пространството могат да се разделят на два вида – държавни и територии за общо ползване (международни).
Съществуващите международни договори действат в следните пространства:
държавни – земни, водни, въздушни
международни – земни, водни, въздушни, космически
със смесен характер – земни и водни
В международната практика има случаи, когато от сферата на прилагане на международните договори се изключва определена част от държавната територия и пространство.
Регистрация
Регистрацията и публикуването на международните договори не са пряко свързани с процеса на сключване, но имат важна връзка.
Въпросът за регистрация на международния договор се решава от участващите в него страни. Страните по нерегистриран договор не могат да се позовават на него пред нито един орган на ООН.
Договорите, влезли в сила между две или повече страни се регистрират от една от тях. В случаите, когато ООН е страна по международен договор или ООН е определена за депозитар, или в текста се посочва, че ООН се упълномощава да извърши регистрацията, ООН е задължена да регистрира договора.
Тема № 8 Международен обичай. Създаване. Неопределеност на обичая. Доказване.
В член 38 от Статута на Международния съд международният обичай се описва като доказателство за общата практика, призната от правото.Международният обичай е основен и много важен източник на МПП. Той е еднакво задължителен като всяка друга норма на правото. В съществуването и значението на международния обичай се състои и една от особеностите на международното право като правна система.
Международният обичай е мълчаливо споразумение между субектите на международното право. Това определение е предварително и подчертава разликата му с договора.
Обичаят се създава чрез пракитката на държавите, която се състои в действия или бездействия. Една държава може да изрази своето отношение и да участва в определено международно отношение както чрез активни действия, така и чрез въздържане от действия. Обикновено практиката предполага повтарящи се действия в еднородни международни отношения като свидетелство за еднообразно поведение на държавата, за определено намерение да се придържа към някакъв модел на поведение. С повторението възниква и необходимостта да се взема пред вид факторът време. Продължителността на периода има важно значение за констатиране на намерението на държавата да се придържа към установена относително устойчива практика. Не всяко повторение може да бъде насочено към създаване на международен обичай, повторението може да има за цел да установи норми, но не юридически.
Два възгледа относно създаването на международния обичай:
Международният обичай възниква спонтанно, пряко от волята на държавите. Държавите несъзнателно формират обичая, оказват се пред факта, че съществува вече утвърден оличай в международното право.
Създаването на обичая е съзнателен, правотворчески процес на държавите.
Статутът на Международния съд говори за “обща практика” – не са достатъчни едностранни действия на държавата, необходимо е наличието на насрещно волеизявление на друга държава. Терминът “обща практика” не означава признаването на даден обичай от всички държави, достатъчно е съдът да приеме, че съществува обща практика, доказваща наличието на този обичай, т.е. практика, при която е възможно отделни държави да изразят явно изрично несъгласие със съществуването на спорната обичайна норма. В международната практика съществуват и действат огромно число локални норми. Примери за двустранни обичаи съществуват и са потвърдени от практиката на Международния съд.
Като правило международният обичай се формира винаги в практиката на ограничен кръг държави. Държавата спазва еднообразно поведение, но не го смята за задължително. За да се появи норма, е необходимо да се установи съгласието на държавата да се обвърже юридически с установеното правило за поведение.
Необходимо е практиката да бъде взаимна, да възникне във взаимните отношения на държавите. До формиране на правило за поведение води само нейната съвпадаща част. Това е частта от практиката, която е взаимно приемлива, и за съществуването на която е необходимо съгласие или отсъствие на възражение.
При възникването на обичая елементите на нормативността нарастват постепенно, постепенно се достига и до признаване на пракитката като задължителна за прилагащите държави.
Неопределеност на обичая и доказване
Една особеност на обичая е неговата неопределеност при съществуваща и безспорна висока степен на нормативност. Международният обичай се формулира, когато се оспорва. В процеса на спора той се доказва и в процеса на доказване се формулира. В международното право субектите са винаги индивидуално определени, известни. Доказателството на международния обичай се извършва от страната, която претендира, че е нарушен съществуващ обичай.
Комисията за международно право има за задача да разглежда средствата, правещи по-достъпни свидетелствата в областта на международното обичайно право. Към свидетелствата, доказващи международната практика, се отнасят решенията на международните съдебни институции, националното законодателство и решенията на националните съдилища, имащи отношение към международното право. Посочват се и вътршените закони по въпросите на международното право, включително и конституциите, както и дипломатическата кореспонденция и всички официални издания, съдържащи сведения за официалната държавна практика.
Тема № 9 Юридически задължителни актове на международните организации
Това е нов източник на МП, който се появява едновременно с признаване правосубектността на международните организации. Утвърждаването на юридически задължителните актове на международните организации като източник на право става постепенно, следвайки нарастването на броя и видовете на тези нови източници.
Международните организации действат като самостоятелни суебкти в международните отношения. Със създаването им се появява и нов метод за регулиране на отношенията между държавите, отличаващ се с поемането на известни ограничения, които държавите приемат, като създават и членуват в една международна институция. Ето защо в нормотворческата дейност на международните организации може да се открие тенденция, приближаваща нормотворческата дейност на организацията до законодателната дейност на държавите.
Източници:
Вътрешно право на международните организации
Това са правни норми, които съгласно учредителния акт регулират отношенията между органите на самата организация и от които произтичат права и задължения за други международни организации и за държавите-членки на тази международна организация.
Терминът “вътрешно право” е условен, но отразява сферата на действие на тези правни норми, които като правило не излизат извън рамките на международната организация.
Договорите, изработвани под егидата на международните организации не се отнасят към категорията източници, които разглеждаме тук, но проследяват опростеното и бързо изработване на международните конвенции. При него текстът на бъдещата конвенция се подготвя в самата международна организация. Различието при прилагането на тази процедура е, че на държавите се продоставя готов текст, по отоншение на който те трябва да изразят своята воля – да се обвържат ли юридически с него или не. Гласуването в органите на специализираните международни организации не означава изразяване на съгласие на държавата да се обвърже юридически с даден договор.
Технически правила
Това са нормативни регламенти, чиито наименования се менят – административни регламенти, технически регламенти, медико-санитарни правила, международни стандарти. Те се изработват в сферата на дейност на международните организации и въз основа на техните учредителни актове. Такива технически правила изработват например Световният пощенски съюз, Световната здравна организация, Международната организация за гражданска авиация и др.
Текстовете на нормативните регламенти се приемат от органите на международната организация. В органа, който приема текста може да са представени всички държави-членки, но даден текст може да се приеме и от орган с ограничено представителство, примерно ИКАО – в ИКАО нормативните регламенти, които в тази организация се наричат международни стандарти – се приемат от Съвета. Съветът е постоянен изпълнителен орган с ограничен състав и се състои от 30 члена. Текстовете на приетите стандарти се изпращат на държавите, които в определен срок трябва да изразят отношението си към тях. В случая това е срок от три месеца. Ако в този срок не се получи съобщение, че стандартите не се приемат, те влизат в сила за съответната държава.
Резолюции
Практиката доказва, че резолюциите на международните организации не са просто обикновени заявления, лишени от правно значение. Резолюциите не са еднородни. Имат едно общо качество – не са норми на международното право.
Проблемите около правната природа на резолюциите се появяват във връзка със значението на конкретни резолюции и обвързаността на държавите с тях извън международната организация.
Ненормативните резолюции – препоръки могат да бъдат етап в изработването на международен договор в рамките на международната организация. В този случай представителите на държавите в организацията гласуват и изразяват одобрение на текста на проектоконвенцията и съгласието тя да бъде представена като документ от името на организацията. Само държави-членки имат правомощия да се обвързват с текста на проекта и да го признаят като правна норма.
Същото значение има гласуването на резюлиции, които съдържат правило за поведение, но приемани извън процедурата по подготовка на международен договор. Резолюцията само формулира правилото за поведение. Не е ясно, обаче, дали мнението на държавите, изразено чрез гласуване на една резолюция може да се разглежда като доказателство за тяхната практика или въобще означава признаване на това правило за поведение за обичайноправна норма. Съществуват две мнения:
първото отстоява тезата, че е необходимо стриктно спазване на буквата на учредителния акт. Независимо колко пъти една държава изразява подкрепа на дадена резолюция, тя остава само резолюция с препоръчителен характер и не се превръща в обичайна норма.
Според второто резолюциите могат да се използват като доказателство за държавната практика. Частен случай представляват резолюциите, в текста на които изрично се посочва, че те декларират съществуващи норми на международното право – оттук идва и названието им – декларативни.
Тема №10 Общи принципи на международното публично право
Част от член 38 от Статута на Международния съд на Организацията на обединените нации се отнася до общите принципи на правото:
“1. Съдът, чиято функция е да решава – в съответствие с международното право – спорове, отнесени до него, прилага:
...
в) общите принципи на правото, признати от цивилизованите нации;”
Този текст е взаимстван от Статута на Постоянния съд за международно правосъдие, съществувал при Обществото на народите, който гласи, че съдът прилага общите начала на правото, признати от цивилизованите народи.
Значението на общите принципи на правото е твърде спорно. Те са предмет на множество монографии, определя им се неизменно място и общите курсове по международно право.
Създателите на статута на Постоянния съд за международно правосъдие са имали пред вид принципи на националните правни системи на цивилизованите нации, които съдът има право да прилага при решаването на предадените му спорове. В практиката на Постоянния съд за международно правосъдие са изключения случаите, в които има позовавания на общите принципи на правото.
Примери:
Делото за Хоржувската фабрика – Постоянният съд за международно правосъдие се позовава на принцип на международното право, съгласно който всяко нарушение на някакво споразумение води до задължението да се заличи щетата.
Кампанията за електрификация на София срещу България – 1939г. – Постоянният съд признава принцип, според който всяка страна по един договор е длъжна да се въздържа от действия, които без съмнение ще имат преюдициален ефект по отношение на съдебното решение.
По делото за границите на султаната Мосул Постоянният съд се позовава на принципа “никой не може да бъде съдия в своето собствено дело”.
По делото за германските интереси в Полска Горна Силезия Постоянният съд се позовава на принципа, че съдът не може да разглежда въпрос, който вече се разглежда в друг съд.
В други дела – Като общи принципи се споменават забраната да се злоупотребява с правото.
В други дела на Международния съд на ООН – Принцип, че е недопустимо повторно разглеждане на съдебно дело, по което има влязла в сила присъда.
Смисълът, който се влага в общите принципи на правото от Постоянния съд не може да се пренася изцяло върху Международния съд на ООН. Доказателство за това е, че съществува разлика в текстовете на двата статута. Добавено е, че функция на Международния съд е да решава в съответствие с международното право. Още повече, че Уставът на ООН и Статутът на Международния съд е нов, различен международен договор от Статута на Обществото на народите и Статута на Постоянния съд.
Съвременните автори не отричат значението на общите принципи на правото. Член 38 от Статута се възпроизвежда и от член 10 от Примерните правила на арбитражния процес, подготвен от Комисията по международно право, но възпроизвеждането не е дословно, а се пояснява, че при отсъствие на споразумение между страните относно приложимото право, съдът използва общите принципи на правото.
Белези на общите принципи на правото
Това са принципи и предполагат висока степен на обобщеност
Трябва да бъдат част от националните правни системи на всички държави в света. Добавката “цивилизовани нации” е заменена от принципа на суверенното равенство, провъзгласен кат опринцип на ООН.
Нужно е да бъдат използвани от Международния съд в областта на международното право.
Общите принципи на правото, използвани в международното право са юридически понятия, постулати, правила на юридическата логика и юридическата техника, които се прилагат както в националните правни системи, така и в международното право. Но те могат да бъдат използвани само в процеса на тълкуване и прилагане на правните норми.
Към този извод следва да добавим, че съдът може да постанови решението си, като се позове на буква “в” от Статута, като не е задължително да доказва наличието на принципи във взаимните отношения на държавите. Не е нужно съдът да обосновава прилагането на договор или пракитка, която свидетелства за наличието на обичай. Във всеки случай възможността съдът да се позове на общите принципи на правото в смисъл по-широк от посочения, съществува.
В тесния смисъл на общите принципи, възможността съдът да се позове на тях и да ги използва говори за наличието на особен вид източник на правни норми – това са общите принципи на правото.
Съществува и още едно доказателство за това, че общите принципи на правото не са просто технически норми. Тъй като в международното право няма законодателно установени правила за строежа на нормативните актове, тази празнота се попълва от общите принципи.
Тема №11 Спомагателни правни способи за установяване съдържанието на международноправните норми. Решения на Международния съд и международните арбитражи.
Буква “г” от чл. 38 на Статута на Международния съд определя съдебните решения и доктрината на най-квалифицираните автори от различни държави като помощни средства за установяване на правните норми. Наред с тях съществуват и други, непосочени в Статута помощни средства.
Резолюции на международни организации
Резолюциите на международните организации не са еднородни. Те са обединени от едно общо качество – не са норми на международното право.
Проблемите около правната природа на резолюциите са свързани със значението на конкретни резолюции и обвързаността на държавите с тях извън международната организация.
Ненормативните резолюции-препоръки могат да бъдат етап в изработването на международен договор в рамките на международна организация (пример – всички международни договори, одобрени с резолюции на Общото събрание на ООН). В този случай представителите на държавите в организацията гласуват и изразяват одобрение на текста на проектоконвенцията и съгласието тя да бъде представена като документ от името на организацията. Същото значение има гласуването и по отношение на всички други резолюции, които съдържат правила за поведение, но се приемат извън процедурата по подготовка на международен договор. В международната организаця представителите на държавите изразяват отношението си към тези правила за поведение и това може да се съпостави с процеса на създаване на международен договор или международен обичай. Резолюцията само формулира правилото за поведение.
В правната доктрина съществуват две мнения:
Първото отстоява тезата, че е необходимо стриктно спазване на буквата на учредителния акт. Независимо колко пъти една държава изразява подкрепа на дадена резолюция, от това не се променя правното значение на резолюцията, тя остава само резолюция с препоръчителен характер и не се превръща в обичайна норма.
Според второто резолюциите на международните организации могат да се използват като доказателство за държавната практика. Тези резолюции се наричат “декларативни”, т.е. те декларират съществуващи норми на международното право.
Съдебни решения и съвещателни мнения на международните съдилища
Съдебните решения се отличават от всички останали мирни средства за уреждане на споровете в международното право със своята задължителна сила. В понятието “съдебни решения” включваме и решенията на арбитражните съдилища.
Съдебните решения, споменати в цитирания член. 38 от Статута на Международния съд не са източници на международното право, нито са спомагателни или второстепенни източници.
Статутът на съда отделя съдебните решения от източниците, изброени преди. Освен това решенията на съда са задължителни само за страните по спора и само по отношение на даденото дело. Следователно, що се отнася до Международния съд на Организацията на обединените нации, неговите решения не могат да бъдат източници на международното право.
Въпреки това, Международният съд е един от главните органи на ООН, в неговия състав влизат лица с призната компетентност по международно право. Решенията на съда не са прецедент съгласно чл. 59, но делото е факт, който може да се използва при тълкуване на правните норми и при установяване на тяхното съдържание. Няма пречки решенията на съда да оказват влияние върху поведението на субектите на международното право. Същото е валидно и за решенията и на други международни съдилища.
Национално законодателство и решения на националните съдилища
Ролята на решенията на националните съдилища е сходна с тази на националното законодателство, въпреки че последното не се споменава в Статута на съда. Актовете на съдилищата и законодателните актове са резултат от официална дейност на държавните органи. Те служат за доказване на съществуването на международен обичай, признаван от дадена държава.
Международната доктрина
В международното право доктрината винаги е играела значително по-важна роля от значението си според вътрешнодържавното право.
Фактори, които поддържат мястото на международноправната наука:
Фактор, свързан със спецификата на международното право. Международното право си остава децентрализирано право, чиято систематизация е възложена на един международен орган. Съществуването на международния обичай внася елемент на неопределеност в международното право. Изследванията на учените-международници предлагат анализ, подкрепен с международна практика, който е единственото съчетание на практика и съществуващо право, обединени в конкретен случайJ
Фактор, свързан с нормативно закпрепената роля на учените. В Комисията по международно право на ООН, чиято функция е прогресивно развитие и кодификация на международното право и чиято роля е получила широко признание, влизат значителен брой научни работници и автори на трудове в областта на международното право. Същото важи и за състава на Международния съд.
Международни арбитражи
Част 4 от Хагската Конвенция
Страните по един спор отнасят този спор за разрешаване към специален създаден Арбитражен орган, като страните по спора се съгласяват решението на арбитража да бъде задължително за тях. Хагската Конвенция предвижда създаването на Арбитражен съд в Хага, който да подпомага формирането на арбитраж, когато се наложи. В този съд всяка страна – членка на Конвенцията посочва 4 лица – арбитри. Постоянният арбитражен съд има международно бюро, което се занимава с административни въпроси и се ръководи от Административен съвет, в който участват всички посланици на държави, страни по Конвенцията и са акредитирани в Хага.
Председател на Съвета е холандският външен министър.
Доброволен арбитраж
Спорът вече е възникнал и държавите, страни по спора решават да го отнесат за разрешаване от арбитри.
Задължителен арбитраж
Държавите предварително се споразумяват за техни бъдещи спорове да бъдат уреждани с арбитраж.
Арбитражното споразумение се нарича компромис. В арбитражните споразумения страната определя начина, по който ще бъдат избрани арбитрите и процедурата, която ще бъде следвана от арбитрите.
Ако не се предвижда специална процедура, тогава се прилага Хагската Конвенция.
Тема № 12 Понятие за международна правосубектност. Видове субекти на МП.
Първите субекти на МП са суверенните държави. Сравнително неотдавна се появяват нови образувания, различни от държавите и с призната международна правосубектност. В исторически план първите такива са свободните градове, рицарските ордени, Светият престол, а по-късно се появяват и първите международни организации.
Държавите са първият по време и основен създател на международноправните норми. Само те притежават права и задължения, значително превишаващи правата и задълженията на който и да е друг субект на международното право. Ето защо те са основни субекти на съвременното международно право. Държавата е ограничена в своите действия само от рамките на международното право.
В международното право не се открива изброяване на субекти, както и каквото и да било ограничаване в това отношение. В съвременното МП освен държавите съществуват и действат и други субекти. Могат да се посочат следните субекти на МПП:
Държави
Международни организации
Нации и народи, борещи се за национално освобождение
Държавоподобни образувания или особени случаи на правосубектност
Физически лица
Когато съществуват отношения в едно общество, регулирани от правна норма, говорим за правоотношения. Участниците в обществените отношения стават участници в правоотношението или субекти на правоотношението. Всеки субект на правоотношение е и субект на правото. Нито в теорията, нито в практиката не се посочва количествен критерий. Достатъчно е същестуването на едно правоотношение, за да имаме основание да твърдим, че субектите на това правоотношение са и субекти на правото въобще.
Разлика между субект на правото и субект на правоотношение
Субектът на правото може да бъде такъв и да притежава потенциалната възможност да влиза в определени видове отношения, а при субекта на правоотношенията се има пред вид реалното участие в конкретни правоотношения.
Изброените субекти на МП не са равни по отношение на възможностите за участие в различни правоотношения. Всеки субект на правото може самостоятелно да поема и изпълнява права и задължения, разликата при МП е, че неговите субекти сами създават своите норми, своето право. Именно тази способност не е еднаква при различните субекти на международното право.
Понятие за международна правосубектност
Понятието за субект на правото е основно във всяко право, включително и в международното.
Международноправните актове, в които се среща терминът “субект на международното право” са по-скоро изключения, терминът сравнително наскоро навлезе в международните договори.
Примери:
Виенската конвенция за правото на международните договори, 1969г., член 3, освен държави се посочват и други субекти на МП
Невлязлата в сила Виенска конвенция за правоприемството на държавите по отношение на международните договори, 1978г. – споменават се субекти на международното право.
Други
Предмет на международното право могат да бъдат както международни отношения, така и вътрешни държавни отношения. И двата вида отношения могат да подлежат и на смесено регулиране и това дава отражение и върху субектите на МП.
Обикновено субектите на МП се определят като участници в международните отношения, притежаващи права и задължения, получени от международното право и носещи отговоронст по международното право. Субектите на МП трябва да бъдат независими един от друг, т.е. трябва да участват самостоятелно в международните отношения, пряко да влизат в правоотношения с други субекти на МП; трябва да бъдат независими един от друг, неподчинени в международните отношения на каквато и да е власт.
Когато става дума за субекти на правото, различават се техните дееспособност и правоспособност.
Дееспособност
Способност на субекта самостоятелно да упражнява права и да взема участие в дадено правоотношение. Това понятие във вътрешното право се отнася до физическите лица, до възможността човек да осъзнава своите действия, да проявява съзнателно волята си.
Правоспособност
Гарантираната и предоставена от правото възможност да се встъпи в правоотношения.
В МП всички субекти се приема, че са праводееспособни, защото всички субекти са колективни. Такива са държавите, нациите, които се борят за национално освобождение, международните организации, особените образувания. Изключение представлява индивидът.
Може да се оспорва това, доколко индивидът има основание да се разглежда като субект на международното право, както и възгледът, че правоспособността и дееспособността са неотделими в МП.
За изясняване на понятието субект е необходимо да се отличат още две понятия.
Правосубектност
Способността на дадено образувание или лице да бъде субект на правото.
Субект на международното право
Всяко лице, всяко образувание, което участва в правоотношение. В случая – всяко лице, което участва в международно правоотношение. Субектът на правото предполага реално участие в такова правоотношение.
В този смисъл правосубектност и правоспособност са много близки понятия, макар че в първия случай правоспособността и дееспособността са двете съставни части на субекта на правото.
За колективните субекти на МП е вярна констатацията за тяхната праводееспесобност. С навлизането на индивида в МП, трябва да се навлезе в категорията дееспособност като самостоятелна категория.
Обемът на притежаваната правосубектност е различен за отделните субекти. Например се приема, че ООН притежава международна правосубектност, но като субект на МП съвсем не притежава такава правосубектност и такива права и задължения, каквито притежават държавите.
Обемът на правосубектността е категория, която се различава както между видовете субекти, така и в рамките на отделен вид субекти.
Тема № 13 Държавата като субект на МП. Правосубектност на унитарните и съставните държави.
Държавата като субект на международното право.
За дълъг период от време държавите са единствените създатели и субекти на МП. В процеса на еволюция на МП се появяват и други субекти, но само държавите притежават неограничена правосубектност, т.е. правосубектност с възможно най-голям обем сред всички останали субекти на международното право.
Правосубектността може да бъде ограничавана и това е тенденция в съвременната държавна практика.
Пример:
Член 11 от Конституцията на Италианската република: “Италия... се съгласява при условие на взаимност от страна на другите държави на ограничения на своя суверенитет, необходими за установяването на ред, осигуряващ на народите мир и справедливост...”
Правосубектността е универсална по отношение на предмета на правно регулиране; държавите могат да се договарят за всичко, което представлява взаимен интерес.
Всяка държава притежава суверенитет. Суверенитетът е върховенство върху определени територия и население и независимост във външните отношения. В рамките на държавата се осъществява върховна власт, като държавната власт е представена в цялата си пълнота – законодателна, съдебна и изпълнителна. При осъществяването на държавната власт е недопустима каквато и да е намеса от чужда държава.
Държавите притежават суверенитет по силата на своето съществуване и той им принадлежи от момента на тяхното създаване. Също по силата на своето съществуване те са субекти на МП. Тази правосубектност е първична, не зависи от нечие признание и не е обвързана с такова.
Държавата участва само в такива правоотношения, които съществуват по силата на нейното волеизявление.
Държавите осъществяват своя суверенитет, като реализират принадлежащите им права и наложените им задължения в рамките на общото международно право. Още на първата си сесия Комисията за международно право изработва проект на декларация за основните права и задължения на държавите. Пред вид на това, че държавите проявяват слаб интерес към този проект, той остава без по-нататъшно развитие.
Правосубектност на унитарните и съставните държави.
В зависимост от своята правосубектност, държавите се делят на унитарни и съставни (сложни).
Унитарната държава е единен субект на международното право. Съществуващите административни и автономни образувания в границите на една държава не разделят нейната правосубектност и тя остава един цялостен субект на МП.
Съставните държави биват федерации и конфедерации.
Федерациите се състоят от съставни части със значителни компетенции. Частите на федерациите са със запазени законодателни и изпълнителни органи, но не притежават суверенитет и не са субекти на МП. Федерациите се характеризират с общо гражданство, общи законодателни, изпълнителни и съдебни органи.
Примери:: САЩ, Австралия, Австрия, Аржентина, Бразилия, Канада, Мексико, Федерална Република Германия.
Конфедерацията е съюз, обединение на самостоятелни суверенни държави. Отсъства общо конфедеративно гражданство, не съществуват общи конфедеративни законодателни и изпълнителни власти. Държавите-членки на конфедерацията остават суверенни държави и субекти на МП, но това е само общо правило.
Конфедерацията може да притежава определен обем правосубектност, ако с договора за създаване на конфедерация й се предоставят известни правомощия. В този случай правосубектността на конфедерацията е качствено различна от тази на държавата. Преди всичко тя е специална, т.е. тясна – съществува в определена област и с определа цел. Второ, тя е предоставена по силата на договор, създаден от самите държави и има вторичен характер.
Примери :Швейцария от 1291г. до 1848г.; САЩ от 1781г. до 1786г.; Германия от 1815г. до 1967г.
В момента сред държавите в света не съществуват конфедерации.
Тема № 14 Правосубектност на нациите в процеса на национално освободителна борба.
За да се признае наличието на нация или народ, не се изисква да бъдат налице специални критерии, по които да бъде определено наличието на нация или народ. Най-малко е задължителен националният признак. В съвременния свят има достатъчно примери за държави, които са съставени от население с етнически смесен състав. Най-общо приемаме, че в случая става дума за относително устойчива маса от населението на една или няколко държави, която проявява волята си да промени своя политически статус в държавата или държавите, които населява в момента.
Именно в този смисъл нациите (народите) притежават гарантираното в Устава на Организацията на обединените нации право на самоопределение. В чл.1. т.2. от Устава за цел на организацията се определя да развива приятелски отношения между нациите, основани на “принципа на равнопоставието и самоопределението на народите.”
Равнопоставието на народите се споменава и в преамбюла.
Принципът на самоопределение е развит по-подробно и в други актове на ООН. Най-важна сред тях е: Декларацията за предоставяне независимост на колониалните страни и народи, приета на ХV сесия на ООН от 14.12.1960г. Според декларацията равнопоставието и самоопределението като принципи означават, че всеки народ има право свободно, без външен натиск, да избира своя политически статус, т.е. своята степен на самостоятелност и да следва икономическо, социално и културно развитие по свой избор. На това право съответства задължението на всяка държава да уважава така направения избор. Следователно нацията или народък са субекти на правото на самоопределение.
Безспорно, нацията още не е държава и не нацията се признава за субект на МПП. Връзката между нация (народ), борещ се за национално освобождение и субект на МП е, че нацията се приема за държава в последен стадий на своето създаване и не нацията, а създаващата се държава е субект на МПП.
Като субект на МПП нацията, бореща се за национално освобождение, има съществени особености, които я отличават от разгледаните субекти на МП. Нейната правосубектност има първичен характер, тя се основава на суверенитета и то на държавния суверенитет. Нацията, бореща се за национално освобождение притежава население, което:
заема определена територия,
независимо е в осъществяването на външните си отношения,
представено е чрез своя организация или организации
Съществува официална власт, която поддържа един политически статус. Но именно за промяна на този статус води борба нацията или народът.
Нацията притежава право на самоопределение и в този смисъл правосубектността й не зависи от признаването й от други субекти на МП.
Изключително важна характеристика на нацията като субект на МП е временният характер на нейната правосубектност. Това произтича от допускането, че нацията е пред съставяне на своя собствена държава и ако това състояние продължи твърде дълго, то говори за невъзможността нацията да създаде в този момент държава.
Независимо от това, нацията запазва правото си на самоопределение, което може да бъде реализирано във всеки един момент и е без значение дали нацията или народът са в границите на вече съществуваща държава, от която искат да се отделят, или искат да се присъединят към друга държава или имат своя собствена отделна държава, но искат да се присъединят към друга.
Правосубектността на нацията е ограничена, защото обективно нейните възможности да поема задължения и да упражнява права са ограничени. Международната практика показва, че този субект участва в ограничен вид международни договори, примеро в областта на образованието. В областта на дипломатическото право нейното представителство е като правило едностранно – нацията е представена при някои държави. Представителствата на нациите, борещи се за национално освобождение при международните организации, са със статут на наблюдатели.
Тема № 15 Правосубектност на международните организации. Неправителствени организации.
Въпросът за правосубектност на международните организации е относително нов за международното право проблем. И в теорията, и в практиката се приема, че международните организации са субекти на международното право.
Международните организации възникват исторически от международните конференции и се налагат като нов метод за регулиране на международните отношения. Международните организации са постоянни колективни органи на държавите. Те предоставят възможност постоянно да се поддържа международно сътрудничество и в този смисъл са нов метод за уреждане на международните отношения.
Предшественици на съвременните международни организации са административните съюзи, които притежават общи черти със съвременните международни организации – международни служители, постоянна структура от органи, но не са били признавани за субекти на международното право.
Постепенно отношението към международните организации се променя и в началото на века те получават права, които ги доближават до съвременните международни организации. В най-голяма степен това е изразено при Обществото на народите. То има право да сключва международни договори, притежава договорна правоспособност, неговият персонал се ползва с привилегии и имунитети.
Съвременното понятие за международни организации се оформя след ІІ СВ.В. с утвърждаване на правния им статут. Броят им рязко се увеличава. Важно място в признаването на правосубектността на международните организации заема съвещателното мнение на Международния съд на ООН от 11.04.1949г. във връзка с възмездяване на щетите, понесени в служба на ООН. В него се казва, че анализът на предоставените на организацията права и тези, с които тя реално се е ползвала, доказват правосубектността на ООН.
За разлика от държавите, които претежават всички права и задължения, предвидени от международното право, образувания от рода на ООН зависят от целите и функциите си, така както те са изложени в техните учредителни актове и развити в практиката им.
Международните организации се основават с международен договор от суверенни държави. Тези договори са от особен род, защото с тях се създава правна основа за дейността на един постоянно действащ международен организационен механизъм. Договорите, учредителни актове на международните организации могат да носят различни наименования – договор, устав, харта, статут.
Правосубектността на международните организации е договорна, вторична, производна от учредителните актове. Има спорове около юридическите основания и обема на правосубектността на международните организации. Според Международния съд на ООН в споменатото съвещателно мнение, международната организация се различава от държавите, като при това нейните права и задължения са от различно естество.
Всяка от международните организации притежава права и задължения, има собствена организационна структура, договорна правоспособност, определен обем привилегии и имунитети, в определени случаи носи и отговорност. Необходимите признаци, които трябва да притежава една международна организация като субект на международното право не са посочени в правен акт, но са изчерпателно разработени в правната доктрина. На практика тези признаци се оказват недостатъчни, необходими са и допълнителни признаци, за да съществува една организация като юридическо лице, като имуществена обособеност, право да се явява като страна пред съда и др.
Като субекти на МПП международните организации притежават определена специфика, която се изразява в правата, които меджународните организации могат да упражняват. Тези права са производни от учредителния акт и се допълват от практиката на международната организация, получила одобрението на държавите членки, или поне срещу която не са заявени възражения от тях. Следователно обемът на правосубектността се определя на основата на учредителен акт с прилагане на концепцията за подразбираща се компетентност. Това отличава международните организации от държавите, които притежават неограничена правосубектност.
Като субекти на МП международните организации притежават права в областта на дипломатическото право. Служителите на международните организации притежават привилегии и имунитети, различни от тези на представителите на държавите. Самото представителство на международни организации е едностранно. Държавите откриват свои постоянни представителства при международни организации, макар и не при всички, но в същото време международните организации не изпращат свои постоянни представители в държавите-членки.
Международните организации са ограничени и по отношение на избора на средства за уреждане на спорове. Те могат само да получават съвещателни мнения от Международния съд на ООН.
Неправителствени организации
Имат статут на наблюдатели. Европейският съд в Страсбург може да бъде сезиран от физически лица и от международни неправителствени организации – примерно Хелзинският кометит, Green Peace.
Имат силно редуцирана правоспособност.
Тема № 16 Особени случаи на правосубектност
Светият престол
Неправилно Светият престол се замества с Ватикана. Ватикана е само част от Рим, където се разполага основният комплекс от здания на Светия престол.
Светият престол притежава черти, които го сближават с държавите като субекти на МП. Има свое население, което е около 1 000 души, официален език е италианският, за документи по въпросите на култа – латинският. Валутата е отделна от италианската и се обменя в съотношение 1:1 с нея. Ватикана осъществява свои радиопредавания, издава свой вестник. Разполага със своя армия – швейцарска гвардия, както и с полициа и жандармерия. Светият престол поддържа дипломатически отношения с над 100 държави. Работи активно в Международната агенция за атомна енергия и в Международния съюз за далекосъобщения. Постоянен наблюдател е в ООН, МОТ, ЮНЕСКО.
Основанията за правосубектността на Светия престол са характерни само за него. Тези основания могат да бъдат определени като частично договорни, частично обичайноправни.
За един продължителен период от време Светият престол е бил неоспорим субект на МП. Папската държава прекратява своето съществуване след обединението на Италия, съгласно резултатите на плебисцит, проведен на 20.10.1870г. Независимо от това, папската власт не признава това положение и папата разглежда себе си като пленник в град Рим. Едновременно с това едностранно Италианското кралство гарантира някои права на папската власт, закрепени в закон на 13.05.1871г. Съгласно този закон папата се ползва със свобода в международните си отношения, установява дипломатически отношения, има свобода на пубилкациите по цялата територия на кралството, ползва се с неприкосновеност на документи и архиви и т.н. Това положение продължава до 1929 г., когато са сключени Латеранските споразумения. Тези споразумения се състоят от три договора – първият е конкордат, т.е. споразумение за католическо вероизповедание в Италия. Вторият е финансов договор, а третият – Латеранският договор, който урежда международното положение на Светия престол.
Латеранските споразумения са включени в Конституцията на Италианската република от 1947г. Съгласно нея, отношенията между държавата и католическата църква се определят от Латеранските договори, изменения на договорите не изискват изменения в Конституцията.
В известен смисъл Светият престол излиза извън рамките на международното право. Неговото влияние и политическо значение са безспорно по-важни, отколкото правното им отражение. Всички права, които ползва Светият престол, всички привилегии и имунитети, са подчинени на по-висока цел – да гарантират дейността на Светия престол като дуковна институция. Именно духовният аспект е определящ и най-важен, когато се говори за Светия престол.
Много малки държави
Днес съществуват около 190 независими държави. Измежду тях немалък е броят на малките страни. Само по себе си “много малки държави” е неясно, в международното право няма норма относно минималната държава, територия или население, нито в практиката, нито в научната литература има общо становище.
Най-общо те могат да бъдат описани като държави с много малка територия, малочислено население и незначителни икономически ресурси. Приема се, че държави-джуджета са тези с територия под 1000 кв.км., защото независимо от размера си някои от тях имат голямо стратегическо значение – Малта, Сингапур, Бахрейн – и оказват влияние върху световната политика – Люксембург, Ватикана/Светия престол – и икономика – Лихтенщайн, Монако.
Спорът започва още с това, дали въобще са държави.
Критерии, за да се определи съществуването на държава:
Приемането на тези държави за членове на ООН. В ООН има изискване да се приемат само държави, затова и членството би представлявало едно мнение на всички държави за притежаването на качества на държава и следователно на субект на международното право. Но този критерий е несигурен, въпросите на членството се влияят от политически съображения.
Минидържавите могат да бъдат разделени на две групи:
Държави, които са отстъпили част от своя суверенитет в полза на друга държава – Монако, Сан Марино, Лихтенщайн.
Държави, които притежават самостоятелно всички атрибути на суверенитета – Науру, Малта, Сингапур, Бахрейн. Повечето от тях членуват в ООН.
Свободни градове
Понякога като субекти на МП или като притежаващи определен обем правосубектност се посочват свободните градове. Примери за това са Краков (1815-1846г.г.), Гданск (1920-1939г.г.), Триест (1947-1954г.г.).
Примери:
С Версайския мирен договор Гданск (Данциг) се откъсва от Германия и се обявява за свободен град. Полша упражнява специални права по отношение на града: ползва пристанището, корабоплаването по река Висла, контролира ж.п. линиите, представлява Гданск в международните отношения. Гданск сам изработва своя конституция, одобрена от Обществото на народите. Съветът на ОН назначава Върховен комисар с широки правомощия да контролира цялата администрация на града, да представлява Обществото на народите и да действа като първа инстанция при спорове между Германия и Полша. Данциг съществува като свободен град до началото на Втората световна война.
Триест е предаден по силата на Сен-Жерменския мирен договор с Австро-УНгария на Италия. През 1945г. е зает от англо-американски части и от 1947г. Триест е поставен под непосредственото наблюдение на Съвета за сигурност на ООН и се управлява от губернатор, назначаван от ООН. През 1954г. по силата на договор между Италия и Югославия градът окончателно преминава под управлението на Италия.
Свободните градове имат свои територя, население, известна независимост от останалите държави и други белези на суверенна държава. Може да се приеме, че те притежават международна правосубектност, която, обаче, е вторична, производна на договорите, посилата на които са създадени.
Тема № 17 Проблемът с правосубектността на индивида
Държавите като субекти на МП и останалите видове субекти не са равнопоставени по обема на правата и задълженията, които обладават.
В средата на миналия век международните организации са все още ново явление в международните отношения. Подобно на това им предижно положение е в наши дни и положението на индивида в международното публично право. В момента позитивното международно право не съдържа ограничения или забрани относно правосубектността на индивида, включително и относно това той да бъде субект на МП.
Международната защита на правата на индивида е сред най-новите отрасли на международното право. Първите международни договори в тази област се отнасят до забраната на търговията с роби, защитата на определени национални малцинства.
Най-значително развитие получават правата на човека след Втората световна война. Като цел на ООН е поставена задачата да постига международно сътрудничество при развиване и насърчаване зачитането правата на човека и основните свободи за всички, без разлика от пол, раса, език и вероизповедание. Уставът на ООН не дава каквото и да е изброяване на основните права и свободи. Това се извършва с приемането на Всеобща декларация за правата на човека от 1848г. и от двата Пакта за правата на човека, приети на Общото събрание на ООН през 1966г. приемат се и редица конвенции по специални въпроси, като сред тях се отделят договорите, предвиждащи наказателна отговорност за индивидите, пряко произтичаща от нормите на МП.
Всичко това дава основание да се говори за появата на нов дял на МП – защита на правата на човека.
Правата на човека и тяхната защита се осъществяват изключително в рамките на държавите и чрез механизмите на вътрешнодържавното право. Възможни са и случай, когато за целите на тази защита е необходимо да се предвиди пряко действие на международните норми – при наказателна отговорност например. В тези случаи индивидът получава определени процесуални права, които са ограничени.
Във всички случаи има основание да се говори, че физическите лица притежават елементи на международна правосубектност.
Индивидът винаги притежава ограничена специална правосубектност. Основанията за това са следствие на характерните черти на съвременното международно право:
всяко право е белег на държавно организирано човешко общество. В МП може да се отстоява тезата, че индивидът е краен адресат, по-често косвено, но все пак адресат на правните норми. В случаите на непряко действие върху индивида международните норми опосредстват въздействието си чрез държавата или другите субекти на МП.
Същевременно МП запазва своя пучличен характер – то е право, което изразява общ интерес. Възможно е държавите да създадат отношения, които можем да определим като наднационални отношения – да създават институции, чиито актове имат пряко действие на територията на всяка държава. В този случай физическите лица разширяват своята правосубектност, дори до степен да се превърнат в основни субекти на правната система. Това означава, че отношенията между съответните държави вече не се уреждат от нормите на международното право, или поне не изцяло от него.
В заключение можем да направим извода, че физическите лица могат да бъдат субекти на международното право. Тяхната правосубектност ще бъде най-ограничена в сравнение с тази на всички останали субекти на МП. Индивидът притежава вторична и производна правосубектност. Ще се ползва само с такива права и ще носи само такива задължения, които са му изрично предоставени по силата на международен договор.
Тема № 18 Политическо и правно значение на международното признаване. Форми на признаването
Терминът “международно признаване” се използва във връзка с възникването на нови субекти на международното право или по повод на въпросите, свързани с представителството на вече съществуващи субекти. В МП съществуват група взаимосвързани норми, почти изключително обичайни, регулиращи този проблем. В своята съвкупност те образуват института на признаването.
Институтът на международното признаване има за предмет международните отношения, възникващи по повод признаването, споменато по-горе.
Видове международно признаване:
Признаване на държава
Признаване на правителство
Международното признаване е явно и мълчаливо изразен акт, отнасящ се до появата на нов субект на МПП или до някаква форма на представителство, включително и до промяна в това представителство.
Правно и политическо значение на международното признаване
Обект на признаването са отношенията между признаваната и признаващата страна. Обектът се различава в зависимост от вида на признаването – на държава, правителство и т.н.
Спорна е правната природа на признаването – дали е едностранен или двустранен акт.
Международното признаване като едностранен акт
Преобладаващо е мнението в правната доктрина, че международното признаване е едностранен акт. То се състои в предоставяне на признаване от страна на признаващата държава, изразено чрез акт на нейните органи. Осъществява се чрез едностранна декларация на правителството на признаващата държава или на друг компетентен орган. Възможно е това да стане и под формата на поздравителна телеграма във връзка със създаването на нова държава или идването на власт на ново правителство. Възможно е да се срещне и в сключването на международен договор, който има за предмет отношения, подразбиращи наличието на международно признаване, примерно споразумение за откриване на дипломатически мисии.
Предоставянето на признаване не се обвързва с наличието на насрещно волеизявление. Причини:
Даващият признаване обикновено е получил такова от международната общност или от други субекти на МП
Актът на признаване е в изключителната компетенция на държавата, предоставяща това признаване. То е проява на нейното суверенно право да действа независимо от своите международни отношения.
Международното признаване като двустранен акт
Международното признаване може да се разглежда и като двустранен акт. Основания:
признаването се предоставя, за да се установят отношения между две държави. Ако се отчетат и последствията от признаването, актът става двустранен;
отношенията между признаваната и признаващата държава се установяват на основата на международното право. Следователно смисълът на признаването е изразена готовност и съгласие взаимните отношения да се регулират от международното право.
Наличието на международно признаване е условие за възникване на нормални условия между отделните държави. Признаването е дискреционно право на всяка държава и не съществува задължение то да се предостави.
Институтът на признаването има безспорна политическа насоченост. Според нас едно от основанията да съществува и да се използва институтът на международното признаване е възможността чрез него да се оказва политически натиск. Как?
Непредоставянето на признаване е лишаване от възможността да се установят отношения, в които всяка страна да защитава своите и на своите граждани интереси
Във външната политика признаването или непризнаването изразяват положителна или отрицателна оценка на получаващия или очакващия признание
Признаването/непризнаването изразява или не изразява добра воля от страна на предоставящия признанието
Признаването е израз на състоянието на отношенията между двете страни
Спорно е дали международното признание може да се оттегля. Когато става въпрос за признаване на държава, става дума за ограничаване или пълно прекъсване на отношенията между държавите, без това да включва оттегляне на даденото международно признаване. Докато при отделните видове признаване, свързани с въпроси на представителството, се променя признаваният представител и въпросът за оттегляне на дадено признаване не се поставя.
Форми на международното признаване
de jure
de facto
ad hoc
Различията са в обема на признаването, което намира зираз в обема на правоотношенията, които могат да се установят между двете страни.
De jure
Признаващата държава е готова да развива отношенията си на основата на МП и изразява това формално. Признаването де юре е пълно, защото обхваща всички възможни отношения между държавите, които биха могли да възникнат. Това признаване създава предварителна юридическа основа – доколко тези отношения се развиват съгласно МП – за едни бъдещи отношения, като ги изпреварва. Ето защо се нарича и изпреварващо признаване. Практически това означава, че се установяват дипломатически отношения и се сключват двустранни договори от всички области на взаимното сътрудничество
De facto
Официален вид признаване, като разликата с признаването де юре е в обема на отношенията, които възникват след признаването. Признаването де факто се установява като резултат от вече реализирани двустранни отношения в определени области. Това не е изпреварващо признаване, то следва събитията, констатира се като следствие на юридическите факти.
Готовността да се развиват отношенията между страните, без да се предостави признаване де юре свидетелства за по-ниско ниво на взаимните отношения. Ето защо признаването де факто е непълно. То може да се разглежда и като преход към признаване де юре. Обикновено признаването де факто се свързва със сключване на икономически договори. Възможно е и установяване на консулски отношения.
Признаването де юре е масова практика, докато признаването де факто е изключение и обикновено е временно състояние.
Ad hoc
Спорен е въпросът дали това е форма на признаване. Признаващата страна, при установяване на контакти с непризната страна, изрично уговаря, че тези контакти по никакъв начин не могат да се разглеждат като форма на признаване, нито като начало на действия, водещи до установяване на признаване де факто или де юре.
Доколкото международното признаване е едностранен акт, то признаването ад хок не е форма на признаване. От друга страна това признаване се различава от пълната липса на каквито и да е отношения. От правна гледна точка признаване няма, от фактическа страна обаче признаването ад хок заема средно място между пълното отсъствие на отношения и признаването де факто. То все пак е израз на някаква, макар и най-ниска степен на признаване и е начин на съчетаване на прагматичния с догматичния подход, т.е. да отговори на необходимостта, диктувана от интереса да се установят взаимни контакти и същевременно да се спази политическо или правно изискване да не се предоставя същинско признаване.
Тема № 19 Правни последици на признаването. Видове признаване според обекта на признаването. Ролята на международните организации за международното признаване
Правни последици на признаването
Относно правните последици на признаването в правната доктрина съществуват две основни теории.
Конститутивна теория
Обвързва правосубектността на субекта с неговото признаване. Наличието на признаване е важен елемент от субектността на държавата, то е условие да се упражняват права и поемат задължения. Затова то играе ролята на създаваща необходима част от правосубектността на държавата, т.е. има конститутивно значение за субектността на държавата. Чрез акта на признаване някои държави участват в създаването на други държави, това говори за юридическо неравенство и предполага йерархия между тях.
Декларативна теория
Всяка държава, която се появява като нов субект на международните отношения притежава същата правосубектност подобно на вече съществуващите държави. Този извод се основава на признатия в съвременното МП принцип на суверенното равенство между държавите. Всяка новопоявила се държава е пълноправен субект на МП ipso facto, а признаването има само декларативен характер. Признаването не води задължително и веднага до установяването на някакво отношение между двете държави. Правните последици на признаването не могат да повлияят на правосубектността на признаваната държава.
Двете теории са на противоположни позиции относно правните последици от признаването. Представителите и на двете теории са единни, че признаването създава условия за реализация на правосубектността на държавата. Различията са при оценката на значимостта на тази реализация. Признаването не поражва права и задължения за признаваната държава, но е предпоставка да се реализират суверенните й права.
Въпросът за правните последици на признаването има практическо значение предимно за международното частно право в три насоки:
Непризнаването лишава държавните органи от възможността да прилагат нормите, гарантиращи имунитет на признаваната държава или правителство
Органите на държавата – съдебни или изпълнителни, нямат правно основание да признаят съответните актове на непризнатата държава
Физически и юридически лица на непризнатата държава не могат да бъдат допуснати като ищци пред съда на държавата, която не е предоставила признаване.
Като цяло международноправната доктрина се придържа към декларативната теория.
Видове признаване според обекта на признаването
Признаване на новопоявил се субект на МП
Признаване на държава
Признаване на държавоподобни образувания
Признаване на нация или народ, борещи се за национално освобождение
Признаване на представителство на субект на МП
Признаване на правителство
Признаване на правителство в изгнание
Признаване на органи на съпротива
Признаване на воюваща или на възстанала страна
Признаване на власт (подчертава разликата на този вид признаване от признаването на правителства)
Двата основни вида признаване са признаване на държави и правителства. Някои видове обекти на признаване са постоянни образувания, други – временни, трети имат преходен характер.
Признаване на държава
За да бъдат правата и задълженията между държавите обвързващи, необходимо е те взаимно да се признаят като такива, т.е. да са си признали международната правосубектност и качеството субекти на МПП. Съществуването на дадена държава е факт от момента на появата й, но участието й в международните отношения зависи от отношението на останалите държави спрямо новото образувание. Признаването на нова държава може да се дефинира като едностранен акт, с който една или повече държави изрично или подразбиращо се заявяват, че признават дадено образувание за държава с международна правосубектност, способна да притежава международни права и да поема международни задължения.
Признаването на държавата е акт на добра воля, а не задължение. То е официален акт, който по правило не подлежи на оттегляне.
Във връзка с последиците от признаването се прилагат конститутивната и декларативната теории. Според поддържниците на конститутивната теория новата държава става субект на МП, само ако получи международно признание. Привържниците на декларативната теория застъпват позицията, че признаването е потвърждаване на съществуването на новата държава. Международната практика подкрепя декларативната теория.
Признаване на нации, народи, борещи се за национално освобождение
Нациите или народите притежават гарантирано от МПП право на самоопределение. От момента, в който заявят желание да променят своя политически статус, приемаме, че се превръщат в субекти на МП. Органите на народите или нациите са доказателство за съществуване на собствена политическа организация. Затова международното признаване получават не нацията или народът, които се борят за национално освобождение, а качеството им на субекти на МП. Едно следствие на този вид признаване е правото на борещата се нация да влиза в международни отношения с други държави. Този вид признаване заема важно място между признаването на държава и правителство, като изпълнява частично функциите и на двата вида. Това признаване е временно и преходно към признаване съответно на държава или на правителство.
Признаване на правителства
Този вид признаване означава, че признаваното правителство е единствен представител на дадена държава в отношенията й с държавата, предоставила признаване на това правителство.
Винаги, когато се предоставя признаване на една държава, това включва в себе си и признаване на нейното правителство. Ако възникнат ситуации, при които правителството в дадена държава се смени и то по начин, който не е предвиден в закона, възниква въпросът за признаване на новото правителство. Примерно, когато става въпрос за смяна чрез преврат или гражданска война. Правителството, дошло на власт по такъв начин се нарича правителство де факто. Ако неговата власт не се простира върху цялата територия на държавата, а само върху част от нея, то се нарича “местно правителство”.
Признаването на държави и признаването на правителства са тясно свързани. Значителна част от правата, които държавите упражняват се осъществяват чрез дейността на правителствата, затова към признаването на правителствата могат да бъдат приложени конститутивната и декларативната теория.
В признаването на правителства има както правен, така и политически аспект, като политическите доводи при признаването на правителства са изразени в значително по-голяма степен, в сравнение с тези при признаването на държави. Преобладаващите политически елементи са основание да се оспорва необходимостта от института на признаване на правителства.
Повечето държави прилагат признаването на правителства. В това преобладаващ е критерият за ефективността.
Въпросите на легитивността на едно правителство, дошло на власт вследствие нарушения на вътрешнодържавното законодателство, не са предмет на МП. За МП има значение дали едно правителство може:
да упражнява права и да изпълнява задълженията си според МП
да действа независимо от чужди правителства
да упражнява ефективна власт, както върху територията на страната, така и по отношение на собственото си население
Признаване на правителство в изгнание или на емигрантско правителство
Съществува международна практика на признаване на емигрантски правителства. Такова признаване е възможно и извън състояние на война в страната, за чието представителство се води спорът. Основания за признаване:
невъзможност да се признае правителството в страната, ако то е на власт в резултат на чужда военна намеса и не е самостоятелно в осъществяване на външната си политика
основателни предположения, че емигрантското правителство е запазило връзката си с населението на страната и се ползва с неговата подкрепа.
С признаването на емигрантското правителство се изразява отрицателното отношение към правителството в страната. Това признаване не отговаря на критериите за ефективност. То е рядко срещано положение и е обикновено кратковременно.
Признаване на органи на съпротива
Възниква по време на Втората световна война. Става дума за организации на въоръжена съпротива против нацистка Германия инейните съюзници. Признаването се предоставя съответно на държавите, воюващи против фашисткия блок. В МП се появява терминът “признаване на власт”. Признаването на органи на съпротивата включва две категории органи – намиращи се на територията на окупираната държава и намиращи се извън нея. Това е преходна форма към създаването на правителства след края на войната.
Признаване на воюваща и на възстанала страна
Използва се през ХІХ век и в началото на ХХ век.
Съвременното международно право прави излишен този вид признаване. Член 3 от Женевските конвенции от 1949г. е насочен към въоръжени конфликти от немеждународен характер; чл.13 т.2 от Женевската конвенция за подобряване положението на ранените и болните включва членовете на опълчения, доброволни отряди и организирани съпротивителни движения, Първият допълнителен протокол към Женевските конвенции от 1977г. включва и вътрешни въоръжени конфликти против колониализъм, расова дискриминация, чужда окупация.......
По този начин правните последствия от признаването на воюваща и възстанала страна, прилагани като обичайноправни норми, са включени в договорни норми с по-широк обем.
В наши дни практически този вид признаване не се среща.
Роля на международните организации за международноправно признаване
В Устава на ООН или в нормите на общото международно право няма свидетелства, че приемането в международна организация обвързва членовете на тази организация със задължението да предоставят признаване на новоприетия член.
Също така признаването на една държава от членовете на организацията не се поставя като условие за прием в организацията. Дори историята свидетелства, че и в Обществото на народите и в ООН са приемани образувания, които не са били държави (пр. Ирак, Белоруската и Украинската съветски социалистически републики).
Все пак приемът в международна организация има известно значение за признаването на държава. Когато става дума за условията, на които трябва да отговаря едно образувание за членство в ООН, съгласно чл. 4 т.1. от Устава на ООН, това трябва да бъде държава. Съществуват 5 условия, на които трябва да отговарят кандидатите за приемане в ООН – първото е те да са държави.
Възможно е членуване в една и съща международна организация на държави, които взаимно не се признават. Общото им членство обаче не следва да се разглежда като какъвто и да е вид международно признаване.
Тема № 20 Определение за международен спор. Видове международни спорове. Политически и правни средства за уреждане на международните спорове.
Определяне на понятието “международен спор”
Често терминът “спор” в МП се заменя с близки до него понятия. В международната практика като синоними се използват термините спор, конфликт, разногласия, претенции и т.н.
От правна гледна точка не всяко разногласие между държавите може да бъде определено като спор. Признаването на наличие на спор води до задължение последният да бъде уреден с мирни средства в съответствие с МП.
В МПП съществува комплекс от норми, специално създадени за случаите на възникване на спор между държавите и в тази насока е възможна аналогия с процесуалните норми, които действат във вътрешно държавното право.
За да съществува международен спор, е необходим предмет на спора. Необходимо е изясняване на фактите и правно обосноваване на претенциите. Необходим елемент са страните по спора. Изброените елемнти трябва да бъдат взаимно оспорени. Едностранните претенции не образуват спор.
Международен спор има налице и в случая, когато една държава, в отговоро на заявени претенции декларира частичното им признаване или изрично ги отхвърля.
Постоянният съд за международно правосъдие на Обществото на народите дава определение за международен спор: “Спорът е разногласие по въпроса за факт или правна норма, конфликт на юридически възгледи или интереси между две лица.”
Видове международни спорове
Спор и положение в Устава на ООН
В Устава на ООН, наред с термина спор, се среща и понятието “положение”. При все, че ги употребява като отделни понятия, Уставът на ООН не изяснява докрай отликата между двата термина. Частично разграничение се прави в чл.34, където се говори за “всяко положение, което би могло да доведе до международни търгания или да породи спор”. Следователно:
положението е различно от спора
то може да породи спор, т.е. предшества спора
Освен това при спора винаги са известни страните, въвлечени в него.
Това разделение по Устава на ООН е важно, защото съгласно чл. 27т.3 става ясно, че действията на Съвета за сигурност, предвидени по глава VІ са свързани само с понятието спор, тъй като участващите в спора страни могат да бъдат определени и това се отнася аналогично до петте постоянни члена на Съвета за сигурност. Тъй като никъде в Устава не става дума за конкретизиране на понятието ситуация, то за случаите на ситуация не се прилага споменатото изключение от правилото за единогласие при вземането на решения от петте постоянни члена на Съвета за сигурност.
Следователно понятието положение (ситуация) съществува за случаите, когато не е възможно да се определят участниците в спора и с оглед на това, да не се накърньт интереси на постоянните членки.
Местни спорове
Уставът на ООН отличава понятието местни спорове. Те се споменават в чл. 52 и могат да бъдат описани като свързани с “такива въпроси относно поддържането на международния мир и сигурност, които са подходящи за регионални действия”. Особеното на местните спорове е, че те трябва да бъдат решавани чрез регионални споразумения или органи и едва в случай на неуспех – да бъдат отнасяни до Съвета за сигурност. Съветът за сигурност насърчава развитието на мирното уреждане на местните спорове чрез регионални споразумения или регионални органи.
Основни категории спорове (и положения)
Уставът на ООН разделя всички видове спорове на две основни категории:
спорове, чието продължаване е от естество да застраши поддържането на международния мир и сигурност
други спорове
Вторият вид спорове се извличат от факта, че се допуска възможност, без да се накърняват разпоредбите на чл. 34-37 Съветът за сигурност да направи препоръки за мирно уреждане на даден спор, без при това да се обвързва с квалификацията за заплаха на международния мир и сигурност.
Политически и правни спорове
Политически са споровете, които нямат правен характер.
Това деление има практическо значение. Традиционно се приема, че споровете за права са от компетенцията на съдебен орган. В член 17 от Женевския генерален акт от 1928г. се постановява, че всички спорове, по които страните взаимно си оспорват едно право се отнасят за разрешаване до Постоянния съд или друг арбитражен съд.
В чл.36 Съветът за сигурност взема под внимание “че споровете от правно естество като общо правило трябва да бъдат отнесени от страните до Международния съд съгласно разпоредбите на Статута на съда.”
Статутът на Международния съд дава известно изброяване на такива спорове от правно естество, “които се отнасят до:
тълкуване на договор
какъвто и да е въпрос от международното право
наличността на какъвто и да е факт, който, ако бъде установен, би съставлявал нарушение на международно задължение
естеството или размера на обезщетението, дължимо за нарушението на едно международно задължение”
Делението на споровете на политически и правни е безспорно. Често е трудно да се отдели политическият, икономическият или друг спор от правния. Ето защо в някои международни актове относно мирното уреждане на международните спорове такова деление не се споменава.
Политически и правни средства за уреждане на международни спорове
Делението на международните спорове на правни и неправни има своето основание в използваните средства за тяхното уреждане. Задължителният характер на вземаните решения е белег, присъщ на арбитражното и съдебното уреждане на международните спорове. Съобразно с това, че посредством съд и арбитраж най-често се уреждат правни спорове, прибягването до тях се нарича още правни средства за мирно уреждане на спорове.
Уставът на ООН не провежда изрично разграничение между политически и правни средства за уреждане на споровете. Като правни средства могат да бъдат изброени арбитражът и съдебното уреждане, като ги отделим от останалите средства – преговори, анкета, посредничество, помирение, прибягване до регионални органи или съглашения, които в теорията се обозначават като политически средства, като наред с изрично изброените в член 33 политически средства международната практика и доктрина познават още и не споменанитите добри услуги.
Що се отнася до политическия характер на средствата, посочени като политически, то те не са извън международното право. Всички споменати средства се осъществяват чрез органи на държавите, включително от колективни и такива на международни организации.
Тема № 21 Преговори и конференции. Добри услуги и посредничество
Политически и дипломатически средства
Преговори
Преговорите са посочени на първо място в чл.33 при примерното изброяване на мирни средства за уреждане на международните спорове. Те са най-често използваното средство, тъй като се отличават със своята простота на организиране и провеждане.
В преговорите участват само страните по спора. Международното право не съдържа конкретни разпоредби, регламентиращи преговорите. Редът на провеждането им се определя от страните, като спазването на международната вежливост се предполага при воденето на преговори.
Когато за провеждането на преговори се използват постоянните или временни органи за международни отношения, се говори за дипломатически пътища или дипломатически преговори. Няма пречка преговорите да се водят на различни нива и не само от представители на дипломатическите органи.
Видове преговори:
Срещи
Обмяна на мнения
Съвещания
Консултации и др
Устни и писмени
Преки и непреки
Несъвършенства на преговорите като средство за уреждане на международни спорове
Преките участници в спора, които водят преговорите непосредствено и без представители на други държави се сблъскват с противоречието между принципа на суверенното равенство на държавите и фактическото им неравенство. Участник или участници в преките преговори могат да бъдат поставени в неравностойно положение, без да се стига до заплаха със сила. Ако се стигне до уреждане на спора с използване на неравното положение на участниците в спора, това уреждане ще бъде нетрайно. Ето защо по-прагматично е въвличането в преговорите, при безусловното съгласие на страните в спора, на допълнителни участници, включително и на международни организации.
Обикновено и често при преговорите, провеждани само между участниците в спора, зад тях стоят заинтересувани трети страни, които подкрепят една или друга страна и мнението им е от значение за изработване на позициите на непосредствените участници в спора.
Международните конференции също могат да бъдат отнесени към преговорите.
Конференции
Конференциите са се развили от преговорите и са се превърнали в особен институт на международното право. Международните конференции биват междуправителствени и неправителствени. Международните неправителствени конференции са съвещания на представители на неправтилествени организации или отделни лица от различни държави. Международните правителствени конференции се наричат събрания на официални представители на две или повече държави за обсъждане на едни или други въпроси, засягащи интересите на държавите.
Международните междуправителствени конференции представляват временни колективни органи на държавите. В зависимост от важността на въпросите или от степента на готовността им се провеждат международни конференции на различни равнища – съвещания на ръководители на държави и правителства, съвещания на министи на външните работи и др.
Международните конференции се свикват или за подготвяне и приемане на международен договор, или за обсъждане на международни проблеми и изработване на съвместна декларация, или за размяна на мнение по тези проблеми.
Съществуват конференции, свиквани от международни организации и конференции, свиквани от държави, извън рамките на международните организации. На международните конференции трябва да се поканват всички държави, заинтересувани по въпросите, които са в дневния им ред.
Добри услуги и посредничество
Институтите на посредничеството и добрите услуги са разработени на Хагската конференция от 1899г. в Конвенцията за мирно уреждане на международните спорове.
Конвенцията не прави изрична разлика между добри услуги и посредничество и ги разглежда като един институт, но в института съществуват основания да се разграничат двете понятия, като се анализират разпоредбите на дял 2 и в частност на чл.4 и 5 на Конвенцията.
Международноправната доктрина и международноправният обичай изчерпателно очертават различията между добрите услуги и посредничеството.
Обикновено се приема, че добрите услуги се оказват на участниците в конфликта с цел да се осъществи пряк контакт и да се създадат условия за организиране на преговори. И с това се изчерпват функциите на добрите услуги.
Посредничеството се състои в активното участие на трета по отношение на спора страна в търсене на решение на конфликта, която дори може да прави предложения по съществото на спора
Според член 4 на Конвенцията “задачата на посредника е да съгласува противоположните искания и да уталожи неприязнените чувства” между държавите в конфликта. Според член 5 мисията на посредничеството се прекратява, щом бъде установено от някоя от спорещите страни или от самия посредник, че предложените помирителни средства не са приети.
Добри услуги и посредничество могат да се предлагат на спорещите страни и по време на въоръжени действия.
Добрите услуги и посредничеството могат да се оказват както по молба на страните в конфликта, така и по почин на незамесени в него държави. Те имат изключително характер на съвети и нямат задължителна сила (член 6 от Конвенцията). Възможно е, обаче, те да бъдат предвидени като задължителни по силата на международен договор.
Специално посредничество
Член 8 от Конвенцията предвижда т.нар. специално посредничество. В случай на сериозен спор, който заплашва мира, всяка страна, участваща в конфликта, избира свой представител, по правило също държава. От момента на избирането на тези пълномощници за срок от 30 дни (освен ако няма друга изрична уговорка) всякакви отношения между участниците в конфликта се преустановяват. Отношенията се поверяват на споменатите представители. Целта на този вид специално посредничество е да се изолират една от друга спорещите държави, за да не се изострят по-нататък техните отношения.
Освен от държави, добри услуги и посредничество могат да се оказват и от международни организации и международни длъжностни лица. Възможно е посредническите действия да бъдат изпълнявани колективно. Допустимо е в регионално международно право, мисиите на добри услуги и посредничество да бъдат възлагани и на отделни физически лица. Съгласно Договора за уреждане на споровете, сключен на ІХ Панамериканска конференция в Богота, извършването на добри услуги и посредничество може да бъде възлагано и на видни американски граждани.
Тема № 22 Международна анкета за установяване на факти. Помирителна процедура.
Международна анкета за установяване на факти
В член 33 от Устава на ООН е посочено като вид дипломатическо средство “анкета”. Създаването на орган, извършващ анкета е предвидено в конвенциите на Хагските конференции от 1899г. до 1907г. Уредбата на подобни органи се съдържа в дял ІІІ на Конвенцията за мирно уреждане на международните спорове от 1907г.
Международна анкета се назначава при спорове, “които не засягат нито честта, нито съществени интереси и са породени от различия в преценката на фактическите обстоятелства”. Целта на анкетата е да улесни решаването на спора, като изясни фактите. Анкетата се провежда от международни анкетни комисии, които се създават със специално споразумение между спорещите страни. Споразумението определя фактите, които ще се проучат, начин, срок, права и състав на комисията.
Страните по спора могат да назначават свои представители при комисиите, които да ги представляват и да служат за връзка между тях и комисията.
В конвенцията се препоръчват правила на анкетното производство, които се изразяват в следното. Анкетата е състезателна – всяка страна представя на комисията и на другата страна своето изложение на фактите, придружени с книжа, документи, свидетели, вещи лица. Комисията може да поиска да види и допълнителни сведения. Съгласно член 30 съвещанията на комисията се провеждат при закрити врати и остават тайни. Всички решения се вземат с мнозинство от членовете на комисията. Допустимо е заседанията да бъдат открити и документите – обнародвани само въз основа на решение на комисията и при съгласие на страните.
След като председателят обяви приключване на анкетата, се изготвя доклад, подписва се от всички членове на комисията, като отказът на някой член не прави доклада невалиден. Докладът се прочита на открито заседание и на страните се връчва екземпляр от него. Докладът само установява фактите, но не обвързва страните, оставя пълна свобода на страните, що се отнася до последиците на това установяване.
Разходите във връзка с работата на комисията се понасят поравно от страните, като всяка страна освен това понася своите собствени разходи.
Помирителна процедура
Помирителната процедура или т.нар. помирение според текста на член 33 от Устава на ООН, е уредена в глава І на Женевския Генерален акт от 26 септември 1928г.
На помирителна процедура могат да бъдат подложени спорове от каквото и да е естество, които не са решени по дипломатически път. Тя се осъществява от постоянна или специална помирителна комисия. Комисията се съставя от спорещите страни, за целта една от спорещите страни отправя искане и в срок от шест месеца комисията трябва да бъде съставена.
Ако друго не е уговорено, се спазват следните правила. Комисията се състои от пет члена, по един от всяка страна, а останалите трима се избират измежду представители на трети страни, като един от тримата е избран и за председател на комисията. Изборът е за срок от три години с възможност за преизбиране. Ако не е създадена предварително постоянна помирителна комисия и възникне спор, се съставя специална помирителна комисия в срок от три месеца, последващи отправянето на искане от едната страна до другата.
Помирителната комисия се сезира с молба, отправена до председателя. Заседанията на комисията са при закрити врати. Те могат да се състоят при открити врати само по решение на комисията и при съгласие на страните. Правилата на производството се определят от самата комисия, то трябва да бъде състезателно.
Страните се представляват пред комисията от свои представители. Комисията използва съветници и вещи лица, назначени от страните, има право да поиска дабъдат изслушани всякакви други лица, освен споменатите.
Решенията н акомисията се вземат с мнозинство и само ако присъстват всичките й членове.
Задачата на помирителната комисия е да осветли спорните въпроси, да събере за целта всички полезни сведения чрез анкета или по друг начин и да се постарае да помири страните. Комисията може да изложи и условията на споразумението и да предложи на страните срок да се произнесат по него. Работата на комисията завършва с протокол, който се съобщава на страните, последните решават дали протоколът да бъде публикуван.
Ако не е уговорено друго, работата на комисията трябва да завърши в срок от шест месеца.
Тема № 23 Международен арбитраж
Под международен арбитраж се разбира процедурата за разглеждане на спор между страните от арбитражен съд, чието решение е задължително за тях. Задължителността на решението е това, което отличава арбитража от всички разгледани досега политически средства.
Арбитражният съд се създава по споразумение между страните в спора и работи в съответствие с това споразумение и в рамките на споразумението.
Като форма за уреждане на международните спорове международният арбитраж е известен още от древността. Среща се в древна Гърция, по-късно получава широко разпространение през средновековието. Традиционно за арбитри са привличани германските императори и папите.
САЩ има значима роля в утвърждаването и развитието на международния арбитраж. 1794г. САЩ и Великобритания сключват договор за арбитражно разглеждане на споровете. До 1871г. САЩ сключват 171 споразумения за арбитражно уреждане на спорове с държавите от Латинска Америка.
Арбитражът може да бъде доброволен и задължителен. Доброволният арбитраж, наричан още и изолиран, се създава за даден конкретен случай със специално арбитражно споразумение. Задължителният арбитраж се сключва за разрешаване на бъдещи спорове.
Споразумението за създаване на арбитражен съд може да им различни форми. То може да бъде част от международен договор или предмет на отделен договор. Споразумението може да се сключва по повод решаването на определен вид спорове, както и за разрешаване на всички възникнали спорове, неуредени по друг път.
Важен момент в развитието на арбитражния съд са Хагските мирни конференции от 1899г. и 1907г. На арбитража в Конвенцията от 1907г. се отделя значимо място. Текстовете от член 37 до края са посветени изключително на арбитража. Член 37 дава определение на арбитража: “Международният арбитраж има за предмет уреждането на спорове между държави от съдии по техен избор и въз основа на зачитане на правото. Прибягването до арбитраж включва задължение за добросъвестно подчинение на решението.”
Арбитражно споразумение може да се сключи по повод на вече съществуващи спорове или за уредба на възможни бъдещи спорове.
Още на първата Хагска мирна конференция се създава Постоянен арбитражен съд, чието съществуване се препотвърждава и изменя незначително с Конвенцията от 1907г. седалище на така създадения Постоянен арбитражен съд е Хага. Съдът разполага с международно бюро, което служи за секретариат на съда, а също така пази архивите и изпълнява всички административни функции. Съгласно член 49 Международното бюро се ръководи и надзирава от Постоянен административен съвет, който се състои от акредитираните в Хага дипломатически представители на страните. Функциите на председател на съвета изпълнява министърът на външните работи на Холандия. Съветът решава всички административни въпроси, изработва правилник за вътрешния ред, назначава и уволнява служители в бюрото. Арбитрите се вписват в нарочен списък. Съветът работи при кворум от девет члена, решенията се взимат с мнозинство. За приетите правилници съветът съобщава на страните по Конвенцията и всяка година представя отчет за дейностите на съда, за административната работа и разходите.
Всяка държава посочва най-малко четири лица с призната компетентност по въпросите на международното право. Лицата, включени в списъка се съобщават на всички договарящи държави, арбитрите се назначават за срок от шест години, като мандатът им може да бъде подновяван.
Когато държавите решават да се отнесат до съда за решаване на спор, те избират арбитрите, образуващи съда, въз основа на общия списък. Ако не се постигне споразумение, всяка държава определя двама арбитри, от които само един може да бъде неин поданик. Тези арбитри избират свръх арбитър. Ако не се избере по този начин свръх арбитър, се прибягва до услугите на трета държава и накрая до теглене на жребий. С така провеждащия се избор се конституира съставът на арбитражния съд, на който се поверява отсъждането по спора.
Арбитражно производство
Прибягването до арбитраж се уговаря в специално споразумение, наречено компромис. В него се определят предметът на спора, сроковете, евентуални особени правила на съда и др. Компромисът може да се изработи както от страните, така и от Постоянния съд, ако това му бъде възложено от страните.
Производството се състои от две части – писмена и устна. Писменото производство е подготвително. Състои се в изготвяне на изложения и контраизложения, които се връчват на противната страна и на съда, заедно с приложени писмени доказателства. Устната част се състои от изложение на доказателствата и доводите на двете страни. Води се протокол. Заседанията са при открити врати само по решение на съда и със съгласието на страните.
Съдът може да ангажира и трети страни. Когато на място трябва да се изследва дадено доказателство на територията на трета държава, съдът се обръща направо към нейното правителство, като действията се изпълняват съобразно вътрешното законодателство на третата страна.
Устната част се обявява за приключена от председателя на съда, след което се пристъпва към съвещания. Съвщанията на съда са тайни. Решенията се вземат с мнозинство от членовете на съда. Решенията са мотивирани и се подписват от председателя и от секретаря на съда. Прочитат се на открито заседание пред представители и съветници на страните. Такива решения са окончателни и не подлежат на обжалване.
Ако възникне спор във връзка с тълкуването или изпълнението на решението, ако не е уговорено друго, спорът се отнася до съда, постановил решението. Страните могат в компромиса да си запазят правото да искат преглед на решението с молба към съда, постановил решението. Прегледът на решението може да бъде мотивиран само с откриването на нов факт или обстоятелство, които са били неизвестни на съда и на страната, която иска прегледа.
Арбитражното решение, постановено при спазване на изложената процедура е задължително само за спорещите страни.
Съкратено арбитражно производство
Възможно е опростено арбитражно производство, когато споровете позволяват това. Арбитрите са само трима, а въпросът за свръхарбитър се решава направо чрез жребий.
Производството е писмено. Всяка страна, както и съдът, може да иска явяване на свидетели и вещи лица и да иска от тях устни обяснения.
Тема № 24 Международен съд на ООН. Структура на съда. Компетентност. Правила на производство. Съвещателни мнения. организации (въпрос №28 от конспекта)
Със създаването на ООН се създава и нов Международен съд с незначителни изменения въз основа на Статута на Постоянния съд за международно правосъдие.
Преди всичко Международният съд е един от главните органи на ООН. Съгласно член 92 от Устава неговият Статут е неразделна част от Устава на ООН.
Отнасянето до Международния съд е факултативно. Няма пречки членовете на ООН да се обърнат към други съдилища за разрешаване на своите спорове, но по общо правило страните трябва да отнасят споровете си от правно естество до Международния съд съгласно член 36 от Устава на ООН.
Структура на съда
МС1 работи въз основа на Статута на съда, на Регламента от 1978г. и на Резолюция относно вътрешните правила на производство по съдебни дела от 1976г.
Всички члнове на ООН са страни по Статута на съда. Държави, нечленуващи в ООН могат да бъдат страни само по Статута на съда при условия, които се определят от Общото събрание на ООН за всеки отделен случай по препоръка на Съвета за сигурност. Пример – Швейцария, Науру.
Съдът се състои от колегия независими съдии, избрани без оглед на тяхното гражданство, но отговарящи на изискванията на заемане на най-вишси съдебни длъжности в страните на тяхната гражданска принадлежност. Съставът на съда включва 15 съдии, в него не може да има двама граждани на една и съща страна. Членовете на съда се избират от списъка на лица, посочени от националните групи при постоянния арбитражен съд. Общото събрание и Съветът за сигурност пристъпват независимо един от друг към избиране на членовете на съда. Има изискване, освен личните качества на кандидатите, в съда да бъдат представени “главните форми на цивилизацията и основните правни системи на света”. При равенство на гласовете, за избран се смята по-възрастният кандидат. Кандидатите се избират с абсолютно мнозинство от гласовете на Общото събрание на ООН и Съвета за сигурност. Не се прави разлика между гласовете на постоянните и непостоянните членове на Съвета за сигурност.
Мандатът на членовете на съда е със срок 9 години, като на всеки три години съставът се обновява с една трета. Това става, като съгласно член 13 специално се предвижда при първия избор на съдии мандатът на пет от тях да изтече след три години, а на други пет – в края на шестата година. Имената на тези съдии се определят с теглене на жребий веднага след първия избор.
Член в съда може да бъде заместен, когато:
подаде оставка
изтече срока на мандата
почине
бъде отстранен от длъжност
с единодушното мнение на другите съдии е престанал да отговаря на изискуемите условия
Членовете на съда нямат право да се занимават с каквато и да е друга дейност от професионално естество. Те се ползват с дипломатически привилегии и имунитети.
Седалището на съда е в Хага. Съдът избира свои председател и подпредседател за срок от три години, назначава и секретар.
За конституиране на съда е достатъчен кворум от девет съдии.
Съдът може да образува отделения за разглеждане на определени категории дела и броят на съдиите в тези случаи се определя от съда с одобрението на страните. Ежегодно съдът образува отделение, за да разглежда и решава дела по съкратена процедура, състоящо се от пет съдии.
Съдът изработва правилник за упражняване на своите функции. Всеки член на съда получава годишна заплата, а председателят и подпредседателят получават специално допълнително годишно възнаграждение. Заплатите се определят от Общото събрание на ООН и не могат да се намаляват през срока на службата, освобождават се от облагане. Всички разходи на съда се понасят от ООН по ред, определен от Общото събрание.
Компетентност на съда
Страни по дела пред съда могат да бъдат само държави.
Съдът може да се обръща към международни организации в случаите, в които съдът получава сведения от тези организации, които се отнасят до разглежданите дела. Когато в хода на едно дело съдът дава тълкуване на международен договор-учредителен акт на международна организация, секретарят на съда уведомява заинтересуваната организация и последната получава преписи от цялото писмено производство.
Юрисдикцията на съда обхваща всички спорове, които страните отнасят до него, както и всички въпроси, предвидени в Устава на ООН и в други действащи международни договори.
Всяка държава може едностранно да признае в специална декларация задължителната юрисдикция на съда по всички правни спорове, които се отнасят до изброените в член 36 от Статута.
Ако възникне спор относно компетентността на съда, той се решава от самия съд.
Правила на спорното производство
При завеждане на дело в съда е необходимо да се посочат предметът на спора и страните по спора чрез писмена молба до секретаря на съда. Държавите участват в производството чрез свои представители.
Официалните езици на съда са френски и английски. Съдопроизводството се извършва на един от двата езика, а при липса на споразумение кой език да се употреби, всяка страна използва този, който предпочита, като е възможно и използването на трети език. В подобен случай решението на съда се постановява и на двата официални езика, а съдът определя кой от двата текста е меродавен.
Съдопроизводството се състои от две части – писмено и устно. Заседанията на съда са публични, ако страните не поискат или съдът не реши друго. Устните прения завършват, когато представителите, съветниците и адвокатите са завършили изложението си по делото и председателят ги обяви за приключени. Съдът обсъжда решението си на закрито заседание.
Решенията на съда се вземат с мнозинство от гласовете на присъстващите. При равен брой гласове решаващ е гласът на председателя. Решенията са мотивирани, всеки съдия има право да изложи мнението си. Решението се чете в открито заседание, то е задължително само за страните по спора и само за страните по даденото дело. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, с изключение на откриване на нови факти от решаващо естество. Молба за преразглеждане може да бъде подадена в 6-месечен срок след откриване на новия факт или до десет години от датата на решението. Разходите за делото са за сметка на страните, ако съдът не постанови друго.
Съвещателни мнения
Освен съдебно разрешаване на спорове, МС може да дава и съвещателни мнения. По това МС се различава от Арбитражния съд. На този въпрос е посветена глава ІV от Статута на МС.
Съдът може да дава съвещателни мнения съгласно член 96 от Устава на ООН. Общото събрание на ООН и Съветът за сигурност могат да искат съвещателни мнения по всеки правен въпрос. С разрешение на Общото събрание на ООН и други органи на ООН, както и специализирани организации могат да искат съвещателни мнения в кръга на тяхната дейност.
Съвещателните мнения не са задължителни за тези, които са ги поискали от съда. Съществува обаче практика на отделни международни организации да признават тези мнения за задължителни.
Съдът не може да дава съвещателни мнения, без да му бъдат поискани.
Тема № 25 Международна отговорност. Понятие. Нарушение на международно задължение като основание за международна отговорност. (въпрос №29 от конспекта – вкл. и Тема № 26)
Понятие за международна отговорност
Отговорността в правото – това е реализация на санкцията, предвидена за нарушение на дадена правна норма. В нормите на материалното право се предвиждат формите, видът и размерите на отговорността, докато процесуалните норми предписват начина, по който тя се реализира. Следователно международната отговорност са юридическите последици от нарушаване на международноправната норма.
Нормите, регулиращи въпросите на отговорността в международното право са предимно обичайноправни.
Първи опити за кодификация на международната отговорност се правят в рамките на Обществото на народите. Веднага след своето създаване, още на първата си сесия след 1949г. Комисията по международно право на ООН включва отговорността в списъка на темите, подлежащи на кодификация. От 1955г. Комисията назначава специален докладчик Франциско Гарсия Амадор, който представя шест доклада, посветени на въпросите на отговорността за щети, причинени на чужденци и тяхната собственост. По-късно Комисията решава да се ограничи само върху въпросите за отговорността на държавите и да отложи въпросите за отговорността на други субекти на МП, включително тази на международните организации. В момента кодификацията на отговорността все още е предмет на разглеждане от Комисията.
В изработените и приети от Комисията материали се дава определение за международна отговорност:
“... всички форми на нови правни отношения, които могат да възникнат в международното право във връзка с правонарушение, извършено от държава, като става дума за отношения, ограничаващи се
с отношенията между държавите, извършили неправомерни действия, и потърпевшите държави, които се разпространяват също така и спрямо други субекти на МП, или изразяващи се в отношенията, които се свеждат към
задължението на виновната държава да възстанови правото на потърпевшата държава и да възмезди нанесената щета
или към невъзможността на самата потърпевша държава или други субекти да приложат по отношение на виновния санкции, допустими по МП”
следователно отговорността в МП включва санкциите и тяхната реализация. В своята съвкупност те ни дават правните последици от нарушението на международноправната норма.
Отговорността е дял от МП и същевременно е негов основен институт. Тя е основен постулат, аксиома за съществуването на всяко право.
В изложението на международната отговорност материалите на Комисията по МП заемат основно място, това се налага от следните причини:
Комисията разработва общите въпроси на международната отговорност, които засягат всички субекти на МП, а не само държавите
Дори и предназначени само за държавите, разработваните норми са твърде важни, тъй като именно държавите са основните субекти на МП и международната отговорност е свързана преди всичко с тяхната дейност
Комисията е възможно най-авторитетният орган в сферата на кодификацията и прогресивното развитие на МП
Международната отговорност притежава редица особености, които я отличават от отговорността в националното право.
Субекти – отнася се преди всичко до държави. Сравнително неотдавна – след Втората световна война – субекти на отговорността стават и международните организации. Значително по-неразвита става уредбата на отговорността на останалите субекти на международното право, както и тази на индивида.
Източниците, в които се съдържа нарушеното международно задължение, не оказват влияние върху отговорността. Независимо дали задълженията произтичат от договор, обичай или друг източник, отговорността настъпва.
Международната отговорност съществува наред с принципа за суверенното равенство на държавите. Това предполага, че държавите могат да носят главно отговорност с репарационен характер. В съвременното право в определени случаи на международни престъпления държавите могат да носят международна отговорност, която съдържа елементи на наказание и превенция.
Недостатък на МП е отсъствието на уредба относно размера на отговорността и санкциите. Тук се използват общи принципи на правото, аналогии, прецеденти и т.н.
Нарушение на международно задължение като основание за международна отговорност
Международно правонарушение е налице, когато се констатира поведение, което може да се вмени във вина на държавата и да представлява нарушение на задължение, произтичащо от норма на МП.
Условия/основания за международна отговорност:
В широк смисъл – наличието на норма на МП, която да е в сила в отношенията между държавата-правонарушител и потърпевшата държава.
Източниците на международни задължения са по-широко понятие от източниците на МП, защото освен международния договор, обичай, юридически задължителните актове на международните организации, които са източници на МПП, източници на задължения са решенията на международните съдебни институции и едностранните международни задължения, отнасящи се до тези държави.
В тесен смисъл – международното правонарушение е основание за международна отговорност. По мнение на Комисията за международно право субективният елемент на международното отношение са условията, при които определено поведение се разглежда като деяние на държавата съгласно МП. Обективният елемент включва различни аспекти на деянието като нарушение на задължение, произтичащо от МП. Обективен елемент от състава на международното правонарушение е нарушението на международно задължение. Нарушението може да се изрази в действие или бездействие.
Доколкото държавата действа не като цяло, а чрез своите органи, е възможен конфликт между правомерността на определени действия според вътрешното право и правомерността на същите тези действия според МП.
Правилата, според които държавата не може да се позовава на своето национално законодателство, за да оправдае неизпълнението на международно поето валидно задължение се съдържат в разпоредби на Виенската конвенция за правото на договорите от 1969г. Според нея всеки действащ международен договор е задължителен за неговите участници и страна по договора не може да се позовава на своето вътрешно законодателство като оправдание за неизпълнение, освен в случая, когато международният договор е недействителен вследствие порок на волята, изразяващ се в явно и очевидно нарушение на разпоредбите на вътрешното право, които се отнасят до сключване на международни договори.
Категорията приписване се използва, за да се установи правната връзка между извършителя на международно правоотношение и субекта, който ще носи отговорността. Практически така се установява, че лицата, извършители на противоправно деяние са действали в качеството на органи или длъжностни лица на държавата. Необходимостта от приписване се налага от спецификата на публичните субекти на МП, която засяга мястото на държавните органи в системата на държавната йерархия. Държавата носи отговорност за действията на всички свои органи, без значение дали принадлежат към законодателната, изпълнителната или съдебната власт.
Законодателните органи могат да породят международна отговорност чрез своите действия за издаването на закон, който противоречи на съществуващите международноправни норми. Ако за изпълнение на международноправно задължение е необходимо да се издаде вътрешноправен акт, също е възможна отговорност за действията на законодателен орган. Отговорността настъпва след влизане в сила на вътрешноправния акт. Отговорността настъпва в случаите, когато са настъпили противоправни събития – ако издаването на такъв закон е задължение, изрично предвидено по договора; ако са настъпили други противоправни според международното право последици, които биха се предотвратили от издаване на закона.
Най-често се носи отговорност от органи на изпълнителната власт, при това на всички техни нива. Тя се съчетава с правилото за изчерпване на вътрешните средства за защита – например във връзка със защитата на физическите лица. Смисълът е да се даде възможност държавата да поеме своята отговорност като цяло, да й се даде възможност да поправи дейността на органите, намиращи се в отношения на субординация. Изключение по това правило – правонарушения относно лица със специална международна защита – дипломати, членове на техни семейства и др. Задължение на държавата е да гарантира зачитането на техните права с всички средства и нейната отговорност настъпва независимо от ранга на конкретния орган.
Държавата носи отговорност и когато противоправни последици са настъпили в резултат на действията на частни лица, намиращи се в пределите на нейната юрисдикция.
Държавата носи отговорност и за действията на съдебната власт – отказ на правосъдие, неспазване на законите и съдебна грешка. Независимостта на съдебната власт няма отношение към отговорността на държавата.
Тема № 26 Вменяемост. Вина.
Елементи на международната отговорност:
констатацията за действие или бездейдствие, което нарушава задължение, установено с международноправна норма
обстоятелството, че това противоправно действие трябва да бъде вменено на държава
Сред елементите не се споменава причинена щета. Въпросът е дали наличието на вреда е съставен елемент на международното правонарушение. Комисията по МП не включва вредата в проекта на конвенцията. При това докладчикът се е ръководил от следните съображения. В сферата на международната отговорност се използват термините “първични” и “вторични” норми. Първични са нормите, които съдържат задължения за държавите и чието неизпълнение влече международна отговорност. Вторичните се отнасят собствено до института на международната отговорност. В тях се определят правните последици от неизпълнението на първичните норми. Според Комисията по МП изискването за задължително наличие на щета се съдържа в първичните норми.
Безспорно, за да възникнат на практика отношения на отговорност, е необходимо наличието на щета. От значение е и това, къде ще се установи това наличие – във вторични или в първични норми. Щетата се причинява на защитени от международното право интереси и придава на една държава статут на потърпевша.
Включването на вредата в състава на международното правоотношение се налага и от мястото, което заема при реализацията на отговорността и следователно спада към нормите на отговорността, т.е. към вторичните норми.
Щетата може да бъде материална и нематериална. В материалната щета се включват и пропуснатите ползи. Видът на щетата е водещ при определяне вида на отговорността на държавата. В зависимост от тежестта на щетата, тя може да засегне само отделна държава или субект на МП или цялата международна общност.
По вътрешното право вината се разглежда като психическо отношение на субекта към неговото противоправно поведение. Когато става дума за МП, публичните субекти винаги действат чрез своите органи, които нямат своя собствена воля. Тяхната воля се определя от националното законодателство в най-широк смисъл и вината се предполага при всяко нарушение на международно задължение.
Категорията вина има значение за установяване на размера на отговорността. При деликтите, където отговорността е репарационна, като правило вината няма съществено значение, защото отговорността се свежда до възстановяване на причинената щета. Но държавите могат да се позовават на отсъствието на вина в своите действия. При международните престъпления, където освен репарационния характер се добавя и превантивен и наказателен елемент, степента на вината има значение за определяне на размера и формата на отговорността. Вината е необходим елемент в този случай от състава на международното престъпление, защото деянията, определени като престъпления, са твърде сериозни и е невъзможно да бъдат извършени със случайни или несанкционни действия.
Вината е спорна категория в МП. Оспорима е тезата, че вината се презюмира при всяко нарушение. За да съществува вината при всяко правонарушение, в понятието вина трябва да се вложи различен смисъл от възприетия по вътрешното право.
Тема № 27 Видове международна отговорност. (въпрос №30 от конспекта – вкл. и Тема № 28)
Съществуват два основни вида международна отговорност, утвърдени от международната практика – материална и нематериална. Тези два вида се изразяват в няколко типични форми, като под форма на международната отговорност се разбира съчетанието на определени задължения, при които нарушителят претърпява неблагоприятните последици. Всички форми на международната отговорност могат да се прилагат самостоятелно или в съчетание с други.
Материална отговорност
Две основни форми – реституция, репарация.
Репарацията е главната и най-често използвана форма на материална отговорност. Щетата се възмездява в пари. Сравнително неотдавна – след Втората световна война – се използват и репараци в натура и в услуги.
Реституцията е възстановяването в натура на имущество, неправомерно иззето на територията на потърпевшата държава. На реституция подлежат материалните ценности, оказали се под контрола на трета страна. Ако е невъзможно връщането точно на иззетите предмети, възможно е осъществяването на субституция, която се изразява във връщането на предмети с приблизително еднакви качества с тези на неправомерно иззетите, които не е възможно да бъдат реституирани.
Нематериална отговорност
Две форми – сатисфакция и санкция
Сатисфакцията – форма на нематериална отговорност, при която държавата-нарушител предоставя удовлетворение на потърпевшата страна. Тя се прилага, когато са засегнати честта и достойнството на една държава. Видове сатисфакция – поднасяне на извинения, изразяване на съжаление, оказване на особени почести на символи на потърпевшата страна, дори издигане на паметници. Сатисфакцията включва и декларация, че държавата-правонарушител официално признава своето нарушение. Конкретната сатисфакция е официална и зависи от нанесената щета и от политическата ситуация.
В МП терминът санкция се използва, за да се означи реакция на правонарушение. Т.е. санкциите са принудителните мерки, осъществявани против държавата нарушител. Поради ограничеността на юридическата терминология, понятието “санкция” се използва в няколко значения:
като структурен елемент на правната норма
като една от формите на нематериална отговорност
като мерки, предприемани от международна организация. Когато става дума за ООН, тук се включват индивидуалните или колективни мерки, налагани в съответствие с Устава на ООН. Това са мерки, предприемани по решение и с решение на ООН за пресичане на противоправно поведение и за осъществяване на международна отговорност
“санкции”, предприети от една държава, индивидуално или колективно с други държави, в отговор на нарушение на международното право – в този случай говорим за репресалии.
Тема № 28 Обстоятелства, изключващи отговорността.
За обстоятелства, изключващи отговорността, става дума, когато са налице:
действащи международни норми и протичащи от тях задължения
несъответстващо на тези задължения поведение на държавата
Обстоятелствата, изключващи отговорността на държавата могат да се разделят на две групи.
Първата обхваща случаите, когато обективни обстоятелства не позволяват на държавата да изпълни задълженията си, произтичащи от МП
Втората се отнася до случаите, когато действията на държава, нарушаващи нейно международноправно задължение, не се квалифицират като противоправни, тъй като са предприети в отговор на противоправни действия на друга държава.
Комисията по МП е съгласувала списък на обстоятелствата, изключващи отговорността на държавата:
Съгласие на потърпевшата държава
Ответни мерки
Форс-мажорни и непредвидими случаи
Бедствие
Крайна необходимост
Самоотбрана
Съгласие
Съгласие за действия, които биха били международни правонарушения, ако не съществуваше съгласие на потърпевшата страна. За предприемането им нейното съгласие представлява изменение на действащото споразумение между държавите. За да отпадне отговорността, необходимо е да бъдат изпълнени условията:
Да бъде правомерно, т.е. да е допустимо по международното право. Недействително е споразумение между страните, което има за цел да се отклони от императивна норма на МП
Да бъде ясно и изрично изразено
Да бъде предварително дадено
Ответни мерки
Ако една държава е предприела противоправни действия, то съответните мерки на потърпевшата държава в отговор на подобни действия вече не са противоправни и са основание за изключване на отговорността. Такива мерки се основават на принципа на взаимността, който предполага съгласие да се спазват нормите на МП само при условие, че и останалите участници в споразумението сторят същото.
Правомерността на ответните мерки може да се разглежда като предварително дадено съгласие от нарушителя да се откаже от договора и да се съгласи с възможни ответни мерки. Ответните мерки трябва:
да са съразмерни на действията на държавата-нарушител
да са разрешени от МП
Форс-мажор и непредвидим случай
Налице е противоправно поведение, но то е защото непреодолима сила или неподдаващи се на контрол или случайни събития пречат да се изпълни поето международно задължение. Съществува известна неяснота за естеството на непредвидимите събития – дали те са изключително природни явления или могат да бъдат и резултат от човешката дейност. При форс-мажорни и непредвидими събития противоправният и вредоносен резултат настъпва независимо от волята на държавата, която с поведението си нарушава международното задължение.
Бедствие
Възникването на ситуация, при която, за да спаси своя живот или живота на поверените му лица, длъжностно лице нарушава международно задължение на държавата. Подобно на форс-мажорните обстоятелства, длъжностното лице е ограничено в свободата да избира своето поведение, но има реалната възможност да влияе на събитията. Пример – приземяването на самолет без разрешение при авария. В случая за изключване на отговорността се имат предвид условията:
с действията си субектът да не е способствал за възникване на бедствието
да се спазва правилото за съизмеримост на щетите
Крайна необходимост
Това обстоятелство е сред най-оспорваните. Проблемът е, че държавата запазва известна свобода в избора на своето поведение и само определя дадена ситуация като крайна необходимост. Условия, на които трябва да отговаря фактическата ситуация, за да бъде призната като обстоятелство, изключващо отговорността, поради крайна необходимост:
ситуацията трябва да бъде изключителна и да застрашава важни интереси на държавата
опасността трябва да бъде неизбежна, т.е. да е невъзможно да се отстрани
освен това възникналата опасност да е временна
държавата, позоваваща се на крайна необходимост, не бива да способства за нейното възникване
с договор не бива да се изключва състоянието на крайна необходимост като обстоятелство, изключващо отговорността
Самоотбрана
Самоотбрана се допуска при условиятана член 51 от Устава на ООН и е суверенно право на всяка държава.
Тема № 29 Отговорност за щети, причинени от действия, които не са забранени от международното право (въпрос №31 от конспекта – вкл. и Тема № 30)
С развитието на МП се появяват нови за него явления, които са вече известни на вътрешното право. Един такъв проблем е този за отговорността за вреди, причинени от правомерна дейност. За вътрешното право подобен проблем възниква, когато се използват източници на повишена опасност, в международното право – когато такива източници са използвани от държава. Съществува претенция този вид отговорност все повече да навлиза в международното право вследствие на научно-техническото развитие. Става дума за отговорност за риск (обективна отговорност, невиновна отговорност или абсолютна отговорност). Отнася се до дейност, която не нарушава никакво задължение на субекта.
Тук не би трябвало да се използва терминът отговорност, тъй като държавите не носят отговорност за нанесените щети, която може да включва и други мерки, освен заличаване на щетата. Те понасят задължението да компенсират възможните вредни последици от дейност, незабранена от МП. Основанието за носене на отговорност в този случай е само наличието на щета и това е различно от всичко разглеждано досега.
В МП са известни конвенции, които предвиждат абсолютна отговорност. Примери се откриват в Конвенцията за международна отговорност за вреди, причинени от космически обекти от 1972г. и в Конвенцията по морско право от 1982г. Ето как Конвенцията за международна отговорност за вреди, причинени от космически обекти описва абсолютната отговорност: “Изстрелващата държава носи пълна и безусловна отговорност за изплащане обезщетение за вреди, причинени от нейни космически обекти на повърхността на земята или на въздухоплавателно средство в полет”.
Тема № 30 Отговорност на международните организации. Отговорност на индивида
Отговорността на международните организации – субекти на МП, е относително ново явление. Тя се налага поради все по-голямото проникване на международните организации в уреждането на международните отношения.
Международните организации са вторични субекти на МП. Възможността да носят международна отговорност е в зависимост от предоставената им правосубектност. Отговорността при международните организации е усложнена. Тя настъпва освен за нарушение на международно задължение, което са извършили нейните органи или длъжностни лица, и за нарушение на разпоредби на учредителния акт на организацията и на норми на “вътрешното” й право.
Ако органи или длъжностни лица на международната организация нарушават норми на учредителния акт, организацията може да понесе двойна отговорност. От една страна, пред държавите-членки на организацията тя ще отговаря за нарушаване на учредителня акт, а, от друга, ако нарушението засяга и норми на общото международно право, организацията ще носи и отговорност съгласно него.
Международните организации могат да носят както материална, така и нематериална отговорност. Те могат да бъдат субекти на претенции за претърпени щети в резултат на нарушение на международноправни задължения от държави или други международни организации.
Международната организация може да носи солидарна отговорност със страните членки и това е често срещана практика, но тя може да носи и самостоятелна материална отговорност.
Физическите лица носят международна отговорност при извършването на противоправни действия от държавите, от името на които са участвали като държавни длъжностни лица. Държавите носят международна отговорност, а физическите лица – международна наказателна отговорност за престъпления против мира и човечеството, военни престъпления, геноцид, екоцид и др. Държавите, правителствени глави, както и другите лица, заемащи отговорни вишси държавни постове, не се освобождават от международна наказателна отговорност. Международното право не предвижда давностен срок за военни престъпления и престъпления против човечеството, геноцид и др. Съгласно решението на Съвета за сигурност от 1993г. се създаде Международен трибунал в Хага, който съди и осъди лица, виновни за извършването на престъпления по време на войната на територията на бивша Югославия. Възможността за създаването на международни наказателни съдилища е предвидена в редица международни договори, например в Конвенцията относно предотвратяването на престъплението геноцид и наказанието за него от 1948г. и др.
Тема № 31 Държавни органи за международни отношения. Вътрешни и задгранични органи по българското законодателство. (въпрос №39 от конспекта)
Органите за външни отношения са определените в държавата органи, посредством които тя осъществява връзки в международните отношения. Тези органи осъществяват сътрудничество с държави, международни организации и останалите участници в МО2.
Всяка държава самостоятелно определя система от органи, тяхната структура и обема им от правомощия в съответствие с МП. Органите могат да бъдат класифицирани като вътрешнодържавни и задгранични.
Вътрешнодържавните органи се намират на територията на държавата и се делят на два вида:
Общи – органи с обща компетенция, които осъществяват представителство на държавата по всички въпроси на МО – парламент, държавен глава, правителство, глава на правителство, ведомство на външните работи и неговия ръководител. Съгласно МП могат да представляват държавата по всички въпроси ex officio (по силата на заеманата длъжност, без допълнителни правомощия).
Специализирани – органи, представляващи държавата само в една област на международното й сътрудничество – ведомството на външните работи и неговият ръководител, министерство на външната търговия, министерства и ведомства, които са упълномощени да осъществяват международно сътрудничество в пределите на компетенциите си.
Задграничните органи за външни отношения е общоприето да се разделят на две групи – постоянни и временни.
Постоянните – осъществяват своята дейност зад граница и постоянно местопребивават на територията на приемащата държава. Притежават движимо и недвижимо имущество и постояннодействащ персонал – дипломатически представителства, постоянните представителства при международните организации и консулските представителства.
Временните – нямат постоянно местопребиваване в приемащата държава. Те не разполагат с движимо и недвижимо имущество и постоянен персонал. Обикновено представляват своята държава само за решаването на определен въпрос или дейност в рамките на ограничен срок, т.е. временно. След изпълнение на договорената дейност или след изтичането на определеното време този временен орган прекратява своето съществуване. Съществуват и такива временни органи, които периодично, за определен срок от време действат зад граница за разглеждане на едни и същи въпроси. Временни органи са специалните мисии за водене на преговори, сключване на договори, със специално поръчение, церемонии и др. Делегациите за участие в международни организации, конференции, срещи, съвещания и т.н.
Дипломатически – органите, уреждащи официалната дейност на държавата. Това деление може да се осъществява, след като се вземе под внимание предоставеният на всеки държавен орган обем от пълномощия и съответните привилегии и имунитети. Тук трябва да бъдат причислени дипломатическите, консулските и другите постоянни и временни представителства на държавата зад граница.
Недипломатически – не осъществяват официална дипломатическа дейност, не се считат за органи за външни отношения и не притежават привилегии и имунитети. Това са представителствата на различните държавни органи и фирми зад граница, участващи в международни форуми, панаири, изложения и др.
Тема № 32 Дипломатическо представителство. Откриване, класове и функции. Рангове. (въпрос №40 от к-та.)
Дипломатическото представителство е най-важният задграничен държавен орган за външни отношения. То е органът на изпращащата държава, намиращ се постоянно на територията на приемащата държава, учреден за уреждане на дипломатическите отношения между двете държави съгласно международен договор.
Дипломатическите представителства се делят на два вида – посолства и легации.
Посолствата са по-висша степен на взаимно представителство на държавите и се ръководят от посланик или нунций (така е прието да се наричат посланиците на Ватикана), представящ държавния глава на приемащата държава.
Легациите са по-ниска степен на междудържавно представителство и се ръководят от пълномощни министри (интернунции) или управляващи представителствата, т.е. по-нисък клад от посланиците, представени пред държавния глава и съответно пред ръководителя на външното ведомство на приемащата държава.
Основен международен акт, уреждащ правния статус на дипломатическите представителства е Виенската конвенция на дипломатическите отношения от 1961г.
Откриване на дипломатическото представителство.
По правило наред с установяването на дипломатически отношения между държавите се решава и спорът с учредяването на дипломатически представителства. Тази договореност може да бъде във формата на послания между държавните глави, в комюнике относно преговорите между междуправителствените делегации или чрез размяната на дипломатически ноти. Взаимното съгласие, изразено в тези актове, е достатъчно основание за учредяването на посолства или легации на територията на договарящите се държави за поддържането на официални контакти между тях. Дипломатическите представителства поддържат постоянно контакти от името на изпращащата държава с държавните органи на приемащата държава по всички въпроси на техните взаимоотношения.
Дипломатическите представителства се учредяват на нивото, съотвестващо на класа на ръководителя им съгласно договореното между двете страни.
Структура на дипломатическото представителство
Не съществува общопризната структура на дипломатическото представителство, но се наблюдават общи черти като цяло – обикновено се създават следните отдели: дипломатически, консулски, икономически, по печата, за културно сътрудничество, административно-стопански, военен, канцелария и др. Някои от тях се подразделят на секции.
Функции на дипломатическото представителство
Съгласно член 3 от Виенската конвенция за дипломатическите отношения основните функции на дипломатическото представителство са:
Да представлява изпращащата държава в приемащата страна
Да защитава в приемащата държава интересите на изпращащата държава и на нейните граждани в допустимите от международното право предели
Да води преговори с правителството на приемащата държава
Да изяснява с всички законни средства условията и развитието на събитията в приемащата държава и да съобщава за тях на своето правителство
Да поощрява приятелските отношения между изпращащата и приемащата държава и да развива взаимоотношенията им в областта на икономиката, културата и науката
Церемониални функции, свързани с визити, поздравления, националните празници на приемащата държава...
Класове и рангове.
Съгласно Виенската конвенция от 1961г. в термина “сътрудници на представителството” се включват ръководителят и членовете на персонала на дипломатическото представителство.
Класът на ръководителя на дипломатическото представителство се определя от договарящите се страни съгласно член 14 от Виенската конвенция за дипломатическите отношения, който по правило има значение само за определянето на старшинство в дипломатическия корпус и етикета. Ръководителите се разделят на три класа:
клас на посланиците и нунциите, акредитирани към държавни глави
клас на пратениците, на пълномощните министри и интернунциите, акредитирани към държавни глави
клас на управляващите представителства, акредитирани към министри на външните работи.
Класовете следва да бъдат разграничавани от дипломатическите рангове, които по правило съвпадат, но класификацията на първите се извършва от международното право, а на вторите – от вътрешното право на всяка държава. Съгласно установената обща практика държавите предоставят следните рангове: посланик (пълномощен министър), първи секретар, втори секретар, трети секретар и аташе – културно и военно.
Ранговете са държавни звания, присвоявани на дипломатическите сътрудници, работещи в представителствата и във ведомствата на външните работи.
Назначаването на ръководителя на дипломатическото представителство преминава през следните стадии:
Поискване и получаване на съгласие (агреман) от приемащата държава
Назначаване и получаване на акредитивни писма от изпращащата държава
Заминаване в приемащата държава
Връчване на акридитивните писма – в тях се отправя молба до държавния глава на приемащата държава да се вярва на неговите думи и действия, които са от името на държавния глава и правителството на изпращащата държава.
Официално встъпване в длъжност
Съгласно МП, за да бъде назначен ръководител на дипломатическо представителство, е необходимо да има съгласие от приемащата страна предложеното лице да оглави дипломатическото представителство. Изпращащата държава е длъжна да поиска съгласието и след като го получи назначава ръководителя и прави съобщение в печата. Счита се, че ако в разумен срок приемащата страна не даде своето съгласие, тя не е длъжна да съобщи мотивите си за отказване на агремана.
С връчването на акредитивните писма се счята, че от този момент ръководителят на дипломатическото представителство е встъпил в изпълнение на своите функции.
Прекратяване на официалните функции на ръководителя
Може да настъпи по инициатива на изпращащата държава, но е възможно и по инициатива на посрещащата в следните случаи:
При изтичането на срока, за който е бил акредитиран
При отзоваването му от акредитиращата държава
При обявяване от приемащата държава за persona non grata
При подаване на оставка
При смърт
При война между двете държави
При прекратяване на съществуването на едната от двете държави като субект на МП
При скъсване на дипломатическите отношения между двете държави
Тема № 33 Привилегии и имунитети на дипломатическото представителство (въпрос №41 от к-та.)
На дипломатическото представителство за изпълнение на неговите функции се предоставят и се ползват привилегии и имунитет в съответствие с нормите на МП.
Привилегия – специални, изключителни права, преимущество
Имунитет – употребява се в този случай като неприкосновеност
Привилегии и имунитет се предоставят както на дипломатическите представителства, така и на техните сътрудници, за да могат да осъществяват своите функции свободно, неконтролирани от властите на приемащата държава, т.е. да бъдат неприкосновени.
Неприкосновеността на помещенията на дипломатическото представителство е най-важното условие, което трябва да му се гарантира срещу влизането на властите на приемащата държава в неговите помещения без съгласието на ръководителя на представителството. Терминът “помещения на представителството” включва сгради и части от сгради, използвани от представителството, резиденцията на ръководителя на представителството и др, считани за територия на изпращащата държава.
Властите на приемащата държава са длъжни да осигуряват външната охрана на дипломатическите представителства. Вътрешната охрана се осигурява от самите дипломатически представителства. В една или друга степен тя е била осигурявана още от самото създаване на този институт, но получава значително развитие през последните десетилетия сред зачестилите окупации на посолства, отвличания и убийства на дипломати.
Засега този въпрос не е кодифициран и се урежда в съотвествие с обичайните норми на МП. Изпращащата държава често посочва в нотите при поискване на визи, че лицето се изпраща за осъществяване на вътрешна охрана.
В двустранните договори, макар и рядко, се уреждат организацията и статутът на вътрешната охрана, на практика това се извършва с мълчаливото съгласие на приемащата държава.
Наред с недвижимото имущество с неприкосновеност се ползват превозните средства на дипломатическите представителства и на техните сътрудници.
Под дипломатически превозни средства се приемат всички транспортни средства, които принадлежат, взети са под аренда или са предоставени за постоянно ползване на дипломатическите представителства, на техните сътрудници и семействата им. Съгласно МП не се прави разграничение между превозните средства, принадлежащи на дипломатическото представителство, и превозните средства, принадлежащи на неговите сътрудни;и. Тези превозни средства се отличават от другите по специалния регистрационен номер, издаван от компетентните органи на приемащата държава.
От разпоредбите на член 22 на Виенската конвенция от 1961г. произтича, че неприкосновеността на дипломатическите превозни средства включва освобождаване от обиск, реквизиция, запор и изпълнителни действия от съответните органи на приемащата държава.
Неприкосновеност на архивите, документите, официалната кореспонденция и пощата
Съгласно член 24 от Виенската конвенция от 1961г. те са “неприкосновени по всяко време и независимо от местонахождението им”.
Със свобода на връзките и движението приемащата държава трябва да разрешава и да покровителства свободата на представителството за всякакви официални цели. Тази свобода включва връзка на представителството със своето представителство и другите дипломатически и консулски представителства, независимо къде се намират, с всички подходящи средства, включително и дипломатически куриери, закодирани телеграми и шифрограми.
Помещенията на представителството се ползват с данъчен имунитет,т.е. те се освобождават от държавни, районни и общински данъци и такси, освен тези, които са вънзаграждение за конкретен вид обслужване.
Дипломатическото представителство и неговият ръководител имат право да ползват знамето и герба на изпращащата държава в помещенията и върху транспортните средства.
Освен това, дипломатическите представителства имат юрисдикционен (наказателен, граждански, административен) имунитет, данъчен имунитет и митнически привилегии.
Тема : 34 Привилегии и имунитети на ръководителя и персонала на дипломатическото представителство. (въпрос №42 от конспекта.)
Съгласно международното право членовете на дипломатическото представителство се делят на три категории – дипломатически, административно-технически и обслужващ персонал.
Членовете на дипломатическия персонал са лицата, които имат дипломатически ранг: посланик, съветник, секретари, аташета и др.
Към административно-техническия персонал се отнасят завеждащите канцелария, счетоводителите, преводачие, машинописки, радисти, шифровачи и др, изпълняващи административно-технически функции.
Към обслужващия персонал спадат лицата, които изпълняват помощни и обслужващи дейности – шофьори, куриери, охрана, готвачи, градинари и др.
Специални права, привилегии и имунитет се продоставят на сътрудниците на дипломатическите представителства за изпълнение на техните задължения в зависимост от техния статус. Те се осигуряват и гарантират от приемащата държава с цел създаването на максимално благоприятни условия, спомагащи дипломатическото представителство да изпълнява функциите си.
Пълен обем от привилегии и имунитет се предоставят на ръководителя на членовете на дипломатическия персонал, за които по смисъла на Виенската конвенция се употребява терминът: “дипломатичски агент”.
Към личните привилегии на дипломатите спадат:
Лична неприкосновеност на лицата, притежаващи дипломатически ранг, която им гарантира независимост при изпълнение на служебните задължения и свобода на личността и достойнството. Съгласно Виенската конвенция от 1961г. личността на дипломатическия агент е неприкосновена. Той не може да бъде арестуван или задържан под каквато и да е форма. Личната неприкосновеност настъпва от момента на влизане на дипломата на територията на приемащата държава до окончателното й напускане.
Неприкосновеността на жилището на дипломата – частната му резиденция без значение дали е временна или постоянна, собствена или наета.
Дипломатите се ползват от пълен имунитет от наказателна, гражданска и административна юрисдикция на приемащата държава, от данъчен имунитет, освобождават се от повинност и реквизиция, ползват се от митнически привилегии.
Съгласно Виенската конвенция за дипломатическите отношения членовете на административно-техническия персонал и членовете на техните семейства , ако не са граждани на приемащата държава, се ползват с почти същите привилегии и имунитети, предвидени за дипломатическия персонал. Различието се състои в това, че по отношение на членовете на административно-техническия персонал се прилага т.нар. функционален имунитет, т.е. за действия, извършени от тях извън изпълнение на административните си задължения, не се разпростира имунитет от гражданската и административната юрисдикция на приемащата държава. Второто различие засяга митата, данъците и свързаните с тях такси по отношение на внесените от тях предмети за първоначално обзавеждане – те ползват тази привилегия еднократно. Постоянно действащ имунитет те ползват по отношение на наказателната юрисдикция на приемащата държава, лична неприкосновеност, неприкосновеност по отношение на частната резиденция, кореспонденцията и др.
Членовете на обслужващия персонал, които не са граждани на приемащата държава се ползват с функционален имунитет по отношение на действията, свързани с изпълнение на служебните им задължения. Освобождават се от данъците и таксите върху трудовото им възнаграждение и социалните осигуровки. В сключваните длустранни договори за учредяването на дипломатичски представителства на практика държавите могат да им предоставят пълне обем от привилегии и имунитети.
Тема № 35 Задължения спрямо приемащата страна. Привилегии и имунитети в трета страна. (въпрос №43)
Съгласно Виенската конвенция произтичат две основни задължения за дипломатическото представителство:
да ползва своите помещения за официални цели
да осъществява официалните си отношения с приемащата държава посредством министерството на външните работи и други ведомства, за които са се споразумели.
Сътрудниците на дипломатическото представителство са длъжни:
да уважават законите на приемащата държава
да не се намесват във вътрешните работи на държавата
всички официални контакти да се осъществяват посредством министерството на външните работи и другите ведомства, за които са се споразумели
да не използват помещенията на дипломатическото представителство за цели, несъвместими с неговите функции
да не осъществяват професионална или търговска дейност за лична изгода
Тема № 36 Привилегии и имунитети на постоянните представителства на държави при международните организации (въпрос №44 от конспекта – вкл. и Тема № 37 и Тема № 38)
Ред за учредяване и функции
Постоянните представителства при международните организации са орган за външни отношения на държавата, които са подобни на дипломатическото представителство задгранични органи, но представляват изпращащата държава пред международните организации от универсален характер, а не пред приемаща държава.
По правило само държави – членки на съответната международна организация могат да учредяват постоянни представителства след предватилено съобщаване на държавата от международната организация на територията, на която е разположено нейното седалище. Нечленуващите държави в съответната международна организация могат да учредяват само постоянни мисии на наблюдател в нея. И в двата случая е необходимо да се допуска от правилата на съответната организация.
Член 6 от Виенската конвенция за постоянно представителство на държавите при международна организация от универсален характер от 1975г. определя функциите на представителствата, както следва:
осигуряване на представителство на изпращащата държава при организацията
поддържане на връзка между изпращащата държава и организацията
водене на преговори с организацията и в нейните рамки
изясняване на осъществяваната в организацията дейност и съобщаване за нея на правителството на изпращащата държава
осигуряване на участието на изпращащата държава в дейността на организацията
защитаване интересите на изпращащата държава по отношение на организацията
съдействие за осъществяване на целите и принципите на организацията по пътя на сътрудничеството с организацията и в нейните рамки.
Привилегии и имунитети
Постоянните представителства имат почти същите привилегии и имунитети, както и дипломатическите представителства съгласно конвенцията от 1975г. те обаче могат да бъдат конкретизирани и в отделни договори, сключени между международната организация и държавата, на чиято територия е разположено седалището на международната организация.
Постоянните представителства имат следните привилегии и имунитети: неприкосновеност на посещенията, освобождаване от всякакви данъци, такси и мита, неприкосновеност на архивите по всяко време и независимо от тяхното местонахождение, неприкосновеност на кореспонденцията и др.
Сътрудници на постоянните представителства
Освен ръководителя на представителството сътрудниците са и членовете на диплотамически, административно-техническия и обслужващия персонал.
Редът за назначаването на ръководителя на представителството се различава от реда за назначаването на ръководителя на дипломатическото представителство. Изпращащата държава назначва ръководителя на представителството, след което довежда неговото име до знанието на организацията, която от своя страна информира приемащата страна. Изпращащата държава може да акредитира едно и също лице в качеството на ръководител на представителствата при две или повече международни организации. Старшинството на постоянните представители се определя по азбучен ред на държавите, участващи в организацията.
Функциите на ръководителя на представителството се прекратяват:
след уведомяване на организацията за тяхното прекратяване от изпращащата страна
ако представителството се отзовава окончателно или временно
За назначаването членовете на персонала на представителството, тяхната длъжност и т.н. изпращащата държава уведомява организацията.
Представените лични привилегии и имунитети по същество са дипломатически. Персоналът на постоянното представителство се ползва с неприкосновеност на личността, служебните книжа и документите, свобода на връзките, право на куриери и шифър, данъчен имунитет и др. За разлика от дипломатите в конвенцията от 1975г. не се предвижда имунитет на личната резиденция и пълен съдебен имунитет на сътрудниците на постоянните представителства.
Тема № 37 Мисии на постоянни наблюдатели
Тема № 38 Специални мисии
Специалната мисия е временното представителство на една държава в друга за уреждане на специални въпроси или за изпълняване на специална задача. Правното полжение на специалната мисия е определено в Конвенцията на специалните мисии от 1969г., в която се обобщават начините по изпращането, приемането, привилегиите и имунитетите на специалната мисия.
Изпращането на една специална мисия става след съгласието на приемащата държава, получено по дипломатически или друг взаимноприемлив път.
Функциите на специалната мисия се определят по взаимно съгласие между изпращащата и приемащата държава. Функциите започват веднага след установяване на официален контакт с ведомството на външните работи или ако е договорено – с друг орган на приемащата държава.
Прекратяването на функциите на специалната мисия може да стане:
по споразумение между заинтересованите държави
при завършване задачата на специалната мисия
с изтичане на срока, определен за специалната мисия, освен ако той не е специално продължен
при уведомяване на изпращащата държава, че счита дейността на специалната мисия за прекратена
Прекратяването на дипломатическите и консулските отношения между двете държави не води до автоматично прекратяване и на функциите на специалната мисия.
Пълномощията на специалната мисия в зависимост от нейното ниво и предназначение се определят от държавния глава, ръководителя на правителството, ведомството на външните работи или на друго ведомство.
Задачите на специалната мисия са разнообразни – водене на преговори, сключване на международни договори, участие в юбилейни тържества, изпращане на дипломати с лични послания на държавния глава или със секретни поръчения (т.нар. секретни емисари) и т.н.
Численият състав на специалната мисия се определя от изпращащата държава, но приемащата държава може да не се съгласи с броя на лицата, без да мотивира своя отказ. По правило всички въпроси, свързани със специалнат амисия, се съгласуват между двете държави предварително, понякога посредством сключването на споразумение.
Съгласно конвенцията от 1969г. е прието съставът на специалната мисия да се нарича “членове на специалната мисия”, включва ръководителя, представителите и членовете на персонала на специалната мисия. Изпращащата държава самостоятелно назначава членовете на специалната мисия, след като надлежно е информирала приемащата държава за имената и длъжностите на лицата. Специалната мисия може да се състои от един или повече представители на изпращащата държава, единият от които може да бъде назначен за ръководител. В състава на мисията може да бъде включен дипломатически, административно-технически и обслужващ персонал. За числеността на състава, пристигането и окончателното заминаване на членовете на мисията и прекратяването на техните функции се уведомява ведоството на външните работи или друг орган на приемащата държава, за който е договорено.
Привилегиите и имунитетите на специалната мисия и нейните членове, предвидени в конвенцията от 1969г. са подобни на привилегиите и имунитетите, предвидени за дипломатическите представителства и техния персонал в конвенцията от 1961г. Ограничения са предвидени, предвиждащи неприкосновеност на помещенията, заемани от специалната мисия, като се допуска влизането в тях на органите на властта без разрешението на ръководителя на специалната мисия в случай на пожар или друго природно бедствие.
По отношение на дипломатическия персонал на специалната мисия може да бъде предявен иск за вреди, причинени в резултат на нещастен случай, предизвикат от траспортно средство, когато не е изпълнявал официалните си функции.
Тема № 39 Консулски представителства. Функции, Правен статут на представителството. организации (въпрос №45 от конспекта)
Функциите, правата и задълженията, привилегиите и имунитетите на консулските представителства и техния персонал се уреждат от принципите и нормите на консулското право. Източници на консулското право са нормите на международноправния обичай и на международните договори по консулските въпроси, сключвани още през ХІІ – ХІІІ в. Главен източник на консулското право е Виенската конвенция за консулските отношения от 1963г., явяваща се универсален международен договор.
Учредяване на консулското представителство
Държавите установяват консулски отношения и учредяват консулски представителства по взаимно споразумение, независимо от това, дали са установили дипломатически отношения или не. Установяването на дипломатически отношения по правило означава и установяването на консулски отношения като част от тях, ако страните не договорят друго. Прекъсването на дипломатическите отношения не означава прекъсването на консулските отношения.
В международната практика се поставя знак за равенство между дипломатическа и консулска дейност, но по същество това са два различни самостоятелни института.
Консулският апарат на всяка държава се състои от две части – структурно звено на външното ведомство на държавата (пр. Консулски отдел в министерството на външните работи, в който се легализират документи и др.) и консулствата, намиращи се зад граница, които са или самостоятелни консулски представителства, или консулски отдели в дипломатически представителства.
Консулското представителство по правило действа в определен район, определен в договор, наричан консулски окръг, за разлика от дипломатическите представителства, които осъществяват функциите си на цялата територия на приемащата държава. Изпращащата държава може да има едно, две или повече консулски представителства, функциониращи в отделни консулски окръзи на територията на приемащата държава.
Функции
Основните функции на консулските представителства съгласно конвенцията от 1963г. са:
опазване и защита интересите на изпращащата държава, на нейните физически и юридически лица
поощряване на търговията и оказване на съдействие за развитието на икономическите, културните и научните връзки между държавите
изпълнение на административни и териториални функции по отношение на гражданите на изпращащата страна
изпълнение на задълженията (контролни и помощни правомощия) по отношение на морските съдове и въздушния флот и техните екипажи на изпращащата държава
наблюдение на икономическия, правния и политическия живот в своя окръг и информиране на външното ведомство на изпращащата държава
За осъществяването на тези функции консулството действа в съответствие с международното право и националните законодателства на изпращащата и приемащага държава. По правило консулските представителства са на подчинение както на ведомството на външните работи на изпращащата държава, така и на дипломатическото й представителство в приемащата държава.
Консулското представителство може да изпълнява дипломатичните функции при отсъствие на дипломатическо представителство на изпращащата държава след изрично съгласие на приемащата държава. Допуска се и възможността за изпълнение на консулското представителство на една изпращаща държава на консулски функции от името на трета държава в приемащата държава.
Функциите на консулството се прекратяват в следните случаи:
при закриване на консулството
при избухване на война или военен конфликт
при преминаването на територията на приемащата държава, върху която е разположен консулският огръг, към територията на трета държава
Привилегии и имунитети на консулското представителство
Съгласно преамбюла на Виенската конвенция на консулските представителства се предоставят привилегии и имунитети за ефективно осъществяване на техните функции. В това отношение им се предоставят привилегии и имунитети, подобни на предоставените на дипломатическите представителства, но с някои изключения. Например имащата най-голямо значение неприкосновеност на консулските посещения не се гарантира в случай на пожар или друго природно бедствие. Конвенцията не предвижда изричното съгласие на ръководителя на консулството.
Тема № 40 Консулски гласове. Патент и екзекватура. Консулски окръг. Консулски привилегии и имунитети. Почетни консули. организации (въпрос №46 от конспекта)
Редът за назначаване и отзоваване на консулите се урежда от националните законодателства, като в голямата част от държавите то е от компетенциите на ведомството на външните работи, а в някои държави – държавния глава.
Ръководителите на консулските представителства в съответствие с Виенската конвенция от 1963г. се делят на четири класа :
Генерален консул, оглавяващ генерално консулство
Консул, оглавяващ консулство
Вицеконсул, оглавяващ вицеконсулство
Консулски агент, оглавяващ консулско агентство
Класовете на консулските ръководители се определят по споразумения между държавите.
Първоначално на консула се издава от изпращащата държава консулски патент (документ, в който се потвърждават пълномощията му), в който се посочват името, неговото гражданство, класът, консулският окръг и местопребиваването на консулското представителство, след което се изпраща на приемащата държава по дипломатически канал.
След получаването на консулския патент компетентните органи на приемащата държава решават дали на предложеното лице да бъде издадена екзекватура (разрешение за изпълнение на функциите на ръководител). Тя може да бъде издадена или като отделен документ, или като разрешение върху консулския патент от ведомството на външните работи от името на държавния глава, от правителството или от министъра на външните работи. Държават не е длъжна да обяснява мотивите, в случай, че не издаде екзекватура, което се счита за отказ за назначаване на лицето.
От момента на получаване на екзекватурата ръководителят на консулството се счита за официално встъпил в длъжност. По правило приемащата държава издава консулски документ, карта, с който се удостоверява, че лицето е консул в тази държава и се ползва с привилегии и имунитети съгласно МП.
Задълженията на консула се определят от задачите, стоящи пред консулското представителство в съответния окръг.
Функциите на консула се прекратяват при:
отзоваване от изпращащата държава
обявяването му за persona non grata
закриване на консулството
война между изпращащата и приемащата държава
Привилегии и имунитети
Личните привилегии и имунитети на консулите, с малки изключения, са като тези на дипломатите. На консулските длъжностни лица се предоставят преди всичко лична неприкосновеност, т.е. те не могат да бъдат съдени и осъждани от местни съдебни органи като дипломатите, но за разлика от тях, ако извършат тежко престъпление според националните закони на приемащата страна, могат да бъдат изпратени в затвора. Ако действията на консула са били свързани с изпълнение на служебните му задължения, той не попада под наказателната юрисдикция на приемащата държава. Притежават имунитет срещу обиск само по отношение на служебното помещение и е неприкосновена само служебната му кореспонденция и архив.
Консулските длъжностни лица и служещи се освобождават от съдебна и административна юрисдикция на приемащата държава за действия, извършени при изпълнение на консулските функции. С изключене на членовете на обслужващия персонал те се освобождават от данъци и такси.
Тема № 41 Международни организации. История. Определение. организации (въпрос №47 от конспекта)
Международните организации са обединения, имащи междуправителствен или неправителствен характер според участниците, извършващи определена международна дейност на многостранна основа.
МО3 възникват на определен етап от развитието на международните отношения, когато двустранното сътрудничество между държавите се оказва недостатъчно ефективна форма за решаването на сложните международни проблеми. Налага се преминаването от традиционните двустранни отношения към по-висша форма – многостранно международно организиране и сътрудничество. Възниква необходимостта от тяхното институционализиране за улесняване на международното сътрудничество посредством постояннодействащи образувания. МО допълват, а не изместват суверенните държави.
Първите МО възникват през втората половина на ХІХ век, в периода между 1864 и 1890 възникват общо 15 административни съюза (Световен телеграфен съюз, Световен пощенски съюз, Международна метереологична организация и т.н.). Сега съществуващите МО са повече от 4000, като междуправителствените са над 300. В сравнение с първите МО, съвременните имат значително по-широки компетенции и структури.
МО се делят на две категории:
Международни правителствени организации – в дейността им участват държавите и държавоподобни образувания и осъществяват публичноправно сътрудничество на многостранна основа.
Международни неправителствени организации – в дейността им участват национални съюзи и асоциации, обществени организации и физически лица, които не се обединяват на основата на междудържавен договор, осъществяват международна дейност в политическата, икономическата, научно-техническата област, религията, спорта и др.
Под термина “международна организация” се приема международната правителствена организация. МО се учредяват с международен договор като постояннодействащ международен орган, който е обединение на държави със собствена структура от колективни, изборни, спомагателни органи и секретариат, в рамките на които се осъществява най-висшата форма на сътрудничество.
МО е постояннодействащ международен орган, учреден съгласно международен договор, сключен между държави, обединяващи се на основата на общи цели и принципи, за осъществяването на международна дейност, за решаването на определени задачи и проблеми посредством решения, прити от собствените им органи.