Римско наследствено право

Наследствено право
В най-древната епоха от развитието на човешкото общество проблемът за наследяване въобще не се е поставял. В родовото общество, всички блага били в общо ползване. Те съставяли колективна собственост на рода. Затова именно след смъртта на един от членовете на рода не се поставял никакъв въпрос за съдбата на родовото имущество. То продължавало да бъде в колективна собственост, в каквато било и преди това. Съществували само наченки на наследяване, и то предимно на малките вещи, които са били предмет на лично ползване. Тези вещи преминавали в ръцете на най-близките родственици.
Наследяването се е появило на определена степен от общественото развитие, когато на мястото на старото общество, почиващо на родовите съюзи, се явило ново общество, организирано в държава, в което семейните отношения били изцяло подчинени на отношенията на собствеността. Изказани са най-различни становища относно наследяването в древен Рим и неговото развитие. Ако въпросът за появата и развитието на наследственото право в древния Рим се свърже с проблемите на икономическото му развитие, разрешаването на поставения въпрос ще бъде значително улеснено. Развитието на производителните сили по това време, което довежда до разлагане на колективната собственост, дава своите отражения и върху наследяването. Разлагането на родовата, а след това и на фамилната собственост е един процес, който се проявява в много области на социалния въпрос и на неговата юридическа регламентация.
Наченки на наследяване и на наследтвено право съществуеат още при режима на фамилната собственост, когато след смъртта на домовладелеца, фамилното имущество и преди всичко земята остават в същата фамилия, към която е принадлежал и домовладелеца – наследодател, без да се смесват с имотите на рода. С други думи фамилната собственост се запазва в ръцете на тези, които и по – рано са я притежавали.
По – друго е било положението, когато домовладелеца е умирал без да остави своя фамилия, било защото не е бил създал такава, било защото членовете на неговата фамилия са били умрели преди него. В тези именно случаи се крият началните моменти на наследяването. Когато наследодателят умирал,без да има фамилия имуществтото започнали да преминава в ръцете на неговите най-близки родственици – на тези именно които биха се намирали в една и съща фамилия с наследодателя, ако преди това не е умрял техният общ наследодател, обикновено техният дядо. Проблемът за съдбата на имуществото се появява само ако наследодателят е оставил фамилия. Тогава именно са се появили агнатите.
Процесът на засвояване фамилното имущество от домовладелеца, който намира израз в засилващата му се власт върху фамилните имоти,е трябвало да се прояви не само в сделките, които той е сключвал приживе. Домовладелецът е искал да се разпорежда с фамилното имущество и за времето след своята смърт. Особено остро се е поставил този въпрос, когато той не е оставил след себе си хора от същата фамилия. Не само желанието му да запази имуществото от разпиляване, но и религиозни съображения, са го карали да прави разпореждания относно фамилното имущество и за времето след своята смърт. Но тук именно пряко са били засегнати интересите на рода – който би получил фамилните имоти на наследодателя, който е урял, без да остави близки.
Конфликтът е могъл да бъде разрешен само от орган, който е стоял над рода. Такъв орган е бил Народното събрание. Домовладелецът, който е искал да се разпорежда с фамилното имущество, е трябвало да се обърне към него и то както в случая, когато е искал още приживе да направи свой подвластен този, комуто е искал да остави своето имущество, така и в случая, когато е искал да му остави своя имот за времето след като умре. В първия случай домовладелецът е трябвало да извърши адрогация на този, комуто искал да остави фамилното имущество. Във втория случай, той е трябвало да направи завещание. И адрогацията и завещанието са се извършвали пред Народното събрание и с одобрение на последното.
Но разлагането на фамилната собственост е продължавало своя ход и то със засилващи се темпове. Овладелият фамилното имущество домовладелец е трябвало да получи възможност да се разпорежда с него не само тогава когато не е имал фамилия и низходящи, но и тогава когато е имал такива. Логиката на нещата е правела неизбежно такова развитие. Частната собственост, веднъж установена проявява тенденция да се разгръща и укрепва. В резултат на утвърждаването на частнат собственост върху всички имущества, влючително и върху тези, които преди това са били фамилна собственост, се е появила възможността, призната и санкционирана от Дванадесетте таблици, наследственото имущество да се поделя между членовете на фамилията. Разделянето на наследственото имущество между всички членове на фамилията по начало е било в противоречие с тенденцията да се укрепва частната собственост. Затова се е появила нуждата от такова завещание, което да даде възможност на домовладелеца при наличието на низходящи и фамилия да остави фамилното имущество на един от тях.
По време на разцъфтяването на робовладелската собственост, наследяването по завещание е станало правило. Римският гражданин почти винаги е съставял завещание, за да коригира несъвършенствата на наследяването по закон, за да осигури винаги надлежно обслужване култа на мъртвите, за да остави добър спомен в потпмството чрез оставянето на подходящи легати и за да постави определени политически цели даже чрез акта на своята последна воля. Така наред със завещанията на цивилното право се явило и преторското завещание.
Завещанието не било единственото средство, чрез което се достигало до коригиране на остарелите разпоредби по законното наследяване, установени в най-древния Рим. И в областта на наследяването основната работа на трансформирането на цивилното право и по нагаждането на това право към променения икономически базис била извършена от претора. Преторът бил този, който в последните столетия преди н. е. направил пробив в почиващото на агнатския принцип наследяване по закон на цивилното право и влючил в основата на наследяването и принципите на кръвното родство. Преторът трябвало да се намеси в регламентирането на наследствените правоотношения преди всичко в онези случаи, когато имало съмнение кой е истинският наследник. При спор по този въпрос, той давал владението на наследството на този, когото смятал за най-вероятния наследник. Разбира се, обстоятелството, че преторът е дал владението на наследственото имущество на определено лице, не отнемало възможността на истинския наследник да търси и да получи чрез съда своето право.
Според цивилното право щом бил назначен наследник по завещание, наследството не могло да бъде дадено на наследника по закон, макар че наследника по завещание не се явявал да го получи. От друга страна, при наследяването по закон, ако най-близкият законен наследник не се явявал да приеме наследството, то могло да бъде наследявано от по-далечни наследници.
Корекция в инстиутите на наследственото право е била извършена и от съдебната практика на републиканския Рим. Неограничената власт на наследодателя да се разпорежда със своето имущество след своята смърт е била в противоречие с интересите на римската фамилия. Затова съдебната практика е считала, че наследодател, който при наличието на най-близки родственици – синове, дъщери, внуци – оставя чрез завещание цялото си имущество в полза на едно чуждо лице – наследник по завещание и пристъпва чувстото за дълг към най-близките. Смятало се е, че такова завещание само по себе си е достатъчно за установяване липсата на здрав разум у завещателя. Други доказателства не са се искали.
В следкласическото право вулгаризацията на римското право и на римската юриспруденция се проявява и в областта на наследственото право, но нейният ефект не винаги е отрицателен. Дотолкова доколкото смекчава или отсранява някои остарели формални изисквания на класическото право, тя заслужава класическа оценка. Така например допусната била възможността наследството да се придобива отчасти по завещание и отчасти по закон, която римското предкласическо и класическо право не познавало, поради упорито отсояване на позицията, че наследяването по завещание, трябва да се предпочита пред наследяването по закон.
Юстиниановото право се връща към приницпите на класическото римско право. Но строгите изисквания относно формата на завещанието не се възстановяват. Затова пък се въвеждат нови форми на завещанията: въвеждат се формите на публичното завещание. Продължават да съществуват обаче и часни завещания. В Юстиниановото право е било възстановено правилото, че никой не може да бъде наследяван отчасти по закон и отчасти по завещание, а също и правилото, че този, който веднъж е назначен за наследник, остава наследник завинаги.
Още в следкласическото право е било предодоляно различието между цивилно и преторско наследяване, и това решение, което е несъмнена крачка напред в римското наследствено право, е запазено и в Юстиниановата кодификация. Именно в нея окончателно е утвърден принципът на кръвното родство като основа на законното наследяване. Принципът, че агнатското родство е основа на законното наследяване, е бил напълно и окончателно преодолян.
Наследство
Терминът наследство означавал съвкупността на онези имуществени права и задължения, които след смъртта на наследодателя преминават върху наследника. Наследството не включвало лични права – право на патронат и право на настойничество. Но и от имуществените права и задължения не всички били включени в наследството. Пожизнените права като например плодоползуването и строго личните задължения като например задълженията породени от неравномерни деяния (деликти) не се наследявали. Наследството се откривало в момента на смъртта на наследодателя. След като то бъде придобито от наследника, последният ставал общ правоприемник на наследодателя. Той заемал мястото на умрелия и имуществото му. Когато наследниците били няколко наследството се поделяло между тях. Така делимите вземания и задължения се поделяли автоматично между сънаследниците съобразно с дела, който имал всеки сънаследник. Неделимите вземания и задължения, разбира се не могли да се поделят. По отношение на тях се създавала активна, респективно пасивна солидарност между наследниците.
Завещание и форма на завещанието
Завещанието като понятие в римското право означава, едностарнен отменим акт по случай на смърт, с който се назначавал наследник. То не изисква съгласието на лицето, което се назначава за наследник, винаги можело да бъде отменено от наследодателя, който го е направил, и поражда правни последици само след смъртта на наследодателя.
Формата на римското завещание е ппретърпяла значителни промени в течение на дългата история на римското право. Тези промени са в несъмнена връзка с обусловените от развитието на римската икономика структурни измемемия в обществената организация на робовладелския Рим. Най-типичните форми на римското завещание са: завещанието пред свиканите комици (пред народното събрание), завещанието с бронз и везни, преторското завещание и познатите на Юстиниановото право редовно форми на частното и публичното завещание.
Завещание пред свиканите комици
Това завещание е най-старото от завещанията, които познава римското право. То е съществувало по време на Дванадесетте таблици. Извършвало се е с участието на куриатните комици, и имало за цел да даде наследник на ония, които не са имали подвластни. По време на Дванадесетте таблици родовата собственост не била напълно изживяна и поради това било неоходимо народното събрание да одобри едно разпореждане, определящо законното наследяване, според което имуществото трябвало да бъде запазено за рода, когато не можело да бъде запазено за семейството.
Завещание чрез бронз и везни
Неудобствата завещанието извършвано пред народното събрание, и нуждата да бъде създадено такова завещание, чрез което завещателят да може да се разпорежда сам със своето имущество, накарали довели до манципацията като форма, чрез която да се извършват разпорежданията по случай на смърт. Първоначално това ставало чрез манципирането на наследственото имущество на едно доверено лице – emptor familiae. Завещателят в присъствието на 5 души свидетели и на един везномерец, манципирал цялото си имущество на това лице, като устно или писмено нареждал на кого да бъде предадено имуществото, след като той умре. По този начин довереното лице, получавало веднага цялото имущество на наследодателя, за да може след неговата смърт да изпълни неговата последна воля. При окончателното оформяне на завещанието чрез бронз и везни, съществено станало изявлението на завещателя. Ролята на довереното лице била сведена до една проста формалност. При извършване на манципацията той заявявал, че имуществото на завещателя се намирало у него само за това, за да може последният да направи завещание съгласно държавния закон. Така цялата тежест на акта падала върху разпорежданията на завещателя, които били предварително написани на восъчни табелки. След като завещателят предаде тези табелки на довереното си лице, те били затваряни и запечатвани с печата на везномереца, на петимата свидетели и на emptor familiae, за да се гарантира, че последната воля на завещателя няма да бъде фалшифицирана.
Завещание по преторския едикт
Когато пред претора се явявали спорове по въпроса, кой е наследник на дадено лице, той давал владението на наследсвеното имущество на този който му представял писмено завещание, подпечатано с не по-малко от седем печата. Първоначално даденото по този начин владение не предрешавало въпроса за окончарелната съдба на наследственото имущество. Заинтересуваните могли да предявят иск и ако успеели да докажат, че завщанието е недействително от гледище на цивилното право, владението на наследственото имущество било отнемано от наследника по завещание и било давано на цивилните наследници. По късно обаче през 2в на н.е. владението на наследственото имущество, дадено в съгласие с писменото завещание, могло да се противопоставя на цивилните наследници. Така се установила новата форма на завещание – преторското.
Завещание по Юстиниановото право
Юстиниановото право познавало два вида завещание – частно и публично. Частното завещание било или писмено или устно. При устното завещание завещателят завещавал своята воля устно по разбираем за свидетелите начин. Писменото завещание изисквало участието на 7 свидетели. Завещателят представял на свидетелите предварително написаното завещание и обявявал пред тях, че представеният от него документ съдържа неговата последна воля. След това документът се подписвал от завещателя и от свидетелите и се запечатвал с печатите на всички. Публичното завещание се съставяло с участието на публичната власт. Имало два вида публично завещание. При първото завещание завещателят изразявал своята последна воля пред съда. Така съставеното завещание се вписвало в специален протокол. Второто завещание се предавало за пазене от императора. Императорската канцелария съхранявала документът, в който била написана последната воля на завещателя.
Съдържание на завещанието
Всяко завещание трябвало да съдържа назначаването на наследник. Нямало завещание, ако актът на последната воля не съдържал назначението на наследник. Със завещанието е могло да се назначат и няколко наследници, а не само един. В такъв случай при липса на други указания назначените за наследници са получавали равни дялове от наследството; ако завещателят бил направил друго разпореждане, зачитала се неговата воля. Ако в завещанието на наследника е бил оставен един-единствен имот, считало се е, че е назначен за наследник на цялото наследство.
Отменяне на завещанието
Само съставянето на едно ново валидно завещание е отменяло според римското право старото завещание, и то даже в онези случаи, когато разпоредбите на новото завещание не са били в противоречие с разпоредбите на старото. Според преторското право завещанието се е считало отменено и в случаите, когато са били счупени печатите му, или е бил повреден или разкъсан самият документ, накойто то е било написано. В Юстиниановото право е било установено, че завещанието може да се отмени също така, ако волята на завещателя за отменянето му е била изразена пред трима свидетели, или е била надлежно документирана, но само ако от съставянето на завещанието са изминали десет години.
Наследяване по закон
1. Инсестантно наследяване по цивилното право
Цивилното право установява три класи наследници. Първата класа били т. нар. “свои наследници”. Така се наричали лицата, които се намирали под властта на наследодателя – неговите подвластни синове и дъщери, жена му, ако е била под manus, съпругата на умрелия преди него син, ако баркът и е бил брак с manus; внуците му, ако техният баща не се намирал под властта на наследодателя, защото е умрял преди това или защото е бил еманципиран; правнуците при същата хипотеза. Всички тези наследници, които принадлежали към фамилията на наследодателя, които по силата на това “се считали до известна степен съсобственици на фамилното имущество”, придобивали наследството по право, без да има нужда да го приемат. Когато тези наследници били от една и съща степен, те наследявали по глава. Когато били от различна степен, наследяването ставало по колена – внуците получавали тази част от наследството, която би получил техният баща, ако би преживял наследодателя.
Втората наследствена класа по цивилното право включвала най-близкия агнат на наследодателя. Той се призовавал към наследството само ако не е имало “свои наследници” или иначе казано лица, които са били под властта на наследодателя преди неговата смърт. Най-близкият агнат не придобивал наследството по право. За да стане наследник, той трябвало да приеме наследството.
Най-близък агнат е бил братът на наследодателя; ако не е имало такъв – неговият чичо; при липса на чичо – неговият братовчед. По – близкият по степен агнат отсранявал от наследяване по – далечните. Ако имали няколко агнати от една и съща степен, те наследявали заедно като делели наследството по глави. Ако най – близкият агнат (респ. Най – близките агнати) не приемат наследството, то не се предавало на следващия по степен агнат, а оставало вакантно.
Третата класа наследници по Дванадесетте таблици били гентилите. Ако нямало нито “свои наследници”, нито агнати, към наследството се призовавали гентилите. Това били лицата, които принадлежали към съшия род, към който принадлежал и наследодателят. В класическото право това наследяване е изчезнало и поради това липсват сведения как точно се е осъществявало то при тази класа наследници.
2. Инсестантно наслеяване по преторския едикт.
Първоначално преторът разрешавал само въпроси за временното владение на наследственото имущество в случай на спор между няколко претенденти. Но постепенно владението на наследственото имущество, което давал преторът, в много случаи станало окончателно. Даването от претора наследствено имущество се оформило като една истинска бонитарна собственост онези случаи, в които наследникът не придобивал собственост по цивилното право. Така на мястото на старата система на инсестантно наследяване, установена от Дванадесетте таблици, се явила системата на преторския едикт. Преторският едикт установил четири наследствени класи.
Първата класа включвала т. нар. liberi (деца). В тази класа влизали наследници на наследодателя, но освен тях и неговите еманципирани низходящи. Наследниците от тази класа наследявало по глава, а когато били от различни степени – по колена.
Втората класа наследници според преторския едикт били т. нар. легитими. В тази класа влизали наследниците по Дванадесетте таблици – “свои наследници” ( които тук се призовавали сами без еманципираните); след тях се призовавал най-близкият агнат, и най – накрая – гентилите.
Ако нямало нито liberi, нито legitimi, респ. ако те не били приели или не били поискали наследството в установения от едикта срок, наследството се предлагало на кръвните роднини (когнатите). Кръвните роднини били призовавани само до шеста степен, а по изключение и до седма степен, когато се касаело за децата на вторите братовчеди на наследодателя.
В последната, четвърта класа наследници, влизал преживелият съпруг. Ако нямало нито liberi, нито legitimi, нито кръвни роднини, преторът предлагал наследството на преживелия съпруг като такъв; съпругата, която била в брак с manus, била призовавана към наследството на своя съпруг още с първата класа.
Преторските наследници не наследявали по право своя наследодател. Те трябвало да потърсят наследството, което им предоставял преторският едикт, и да го придобият по силата на съответен декрет, който издавал преторът. На всяка една от четирите наследствени класи бил даван стодневен срок за приемане на наследството. Този срок започвал от деня, в който заинтересуваните знаели за призоваването и могли да потърсят наследството, което им се предлага. Ако в дадения й срок първата класа наследници не била потърсила наследството, което й се предлага, идвал ред на втората класа, която в стодневен срок трябвало да поиска наследството, след това идвал редът на третата класа и т.н.
Интестатно наследяване според класическото, следкласическото и Юстиниановото право
Развитието на интестатното наследяване в Рим по време на класическото и следкласическото право се характеризира с едно все по-подчертано зачитане на кръвното родство при определяне на наследствените класи. Още по времето на император Хадриан един сенатусконсулт – Senatusconsultum Tertulianum, преурежда наследственото право на майката по отношение на децата, които са били родени в брак без манус. Според него майката, която е имала деца от брак без манус, е наследявала своите деца поначало преди агнатите, но само ако е имала три деца, в случай че била свободно родена, и четири деца ако е била освободена. В такъв случай, тя е наследявала детето си, ако то не е оставило низходящи, не е оставило баща или еднокръвни братя.
Един друг сенатусконсулт – Senatusconsultum Orfitianum – издаден по времето на императорите Марк Аврели и Комод, е установил, че децата трябва да наследяват своята майка, която е била в брак без манус, преди всички агнати. И двата сенатусконсулта са създавали в полза на облагодетелствуваните от тях лица цивилно наследствено право, така че последните са били предпочитани пред преторските наследници.
Следкласическото римско право се стреми да изгради изцяло интестатното наследяване на принципа на кръвното родство и да преодолее различието между цивилното и преторското наследяване. Но вулгаризирането на римското право през този период, което е особено подчертано на Запад, усложнява и затруднява този процес. На Запад тенденцията на вулгаризираното право е наследството да се отдава преди всичко по мъжка линия. Разширено е било обаче наследственото право на майката по отношение на нейните деца и извън пределите, установени от Senatusconsultum Tertulianum. В Юстиниановото право, още преди издаването на неговите новели са били преодолени някои ограничения по отношение на наследниците от женски пол. Още преди това по специален начин е било уредено наследството на подвластните. То е принадлежало на първо място на техните низходящи, но докато те са били малолетни, домовладелеца на подвластния наследодател се е ползвал от наследствените имоти.
Всички тези промени в римското наследствено право са подготвили основната реформа на Юстиниан в областта на наследственото право, която е била извършена с две новели – новела 118 от 543г. и новела 127 от 548г. Според новела 118 наследниците се разделяли на четири класи. В първата класа влизали низходящите на наследодателя: синове и дъщери; внуци от умрели преди наследодателя негови деца; правнуци, ако възходящите им, които се намират между тях и наследодателя, били умрели преди последния. Когато всички низходящи били от една и съща степен, наследяването ставало по глава; когато били от различни степени наследяването ставало по колена. Понеже по времето на Юстиниан имуществената неправоспособност на подвластните била премахната, привнасянето на имуществото от страна на еманципираните загубило своето оправдание и било отменено. Вместо него било въведено привнасяне на получените от наследодателя дарения по случай на брак и за откупване на служба, както и при внасяне на зестрата.
Във втората класа по Юстиниановото право били включени възходящите и пълнокръвните братя и сестри, а също и децата на подследните. От възходящите по –близките по степен изключвали по – далечните. При еднаква степен на родство половината от наследството се давала на възходящите по бащина линия, а другата половина - на възходящите по майчина линия. Когато наследодателят бил оставил както родители, така и братя и сестри, наследството се деляло между едните и другите. Когато братята и сестрите били умрели преди наследодателя, към наследството били призовавани техните деца. Трябва да се отбележи обаче, че в тази класа влизали само пълнокръвните братя и сестри, тези които имали същия баща и същата майка като наследодателя.
В третата класа, според Юстиниановото право били поставени братята и сестрите, на които само един от родителите бил родител и на наследодателя. Тук влизали т. нар. еднокръвни братя и сестри (такива които имали общ баща с наследодателя и различни майки) и едноутробните братя и сестри ( които произхождали от същата майка, от която бил роден и наследодателят, но имали различни бащи). Еднокръвните и едноутробните братя и сестри наследявали само ако нямало низходящи, възходящи или пълнокръвни братя и сестри.
След тях идвали останалите съребърни роднини без ограничение, които образували четвъртата класа. Наследството се предлагало на най – близкия по степен. Ако няколко души били в еднаква степен по родство с наследодателя, те наследявали по глава. Ако най – близкият родственик се откажел от наследството, то се предавало на по – далечния без ограничение.
Защита на наследника по закон срещу лишаване от наследство
По системата на римското право наследяването по завещание се предпочитало пред наследяването по закон. Ако имало едно редовно завещание, наследниците, назначени с това завещание, изключвали законните наследници. Но свободата на завещателя да изключи чрез своето завещание законните наследници не могла да остане ненакърнена; когато тази свобода влязла в стълновение с възренията на господстващата класа относно реда на наследяването и интересите на законното семейство, тя трябвало да бъде ограничена.
1. Ограничения на свободата относно завещателните разпореждания в древното римско право
В древното римско право, когато римската фамилия била една затворена, самозадоволяваща се стопанска единица, фамилното имущество преминавало твърде често един само от подвластните на домовладелеца чрез назначаването му за единствен наследник на фамилното имущество и чрез обезнаследяване на останалите подвластни. Тогава обезнаследяването било напълно възможно, но завещателят, който искал да лиши от наследство своите най – близки наследници, трябвало да ги обезнаследи изрично. Ако завещателят не обезнаследи изрично своите наследници, завещанието им било нищожно. Ако пропусне да обезнаследи някои от другите “свои наследници”, завещанието било действително, но пропуснатите получавали най – малко онова, което биха получили ако наследодателят бе умрял без завещание.
2. Обезнаследяване по преторското право
Преторът изменил изложената по – горе система на цивилното право, като предвидил, че трябва да бъдат обезнаследявани изрично не само “свои наследници”, но и всички други деца от мъжки пол. Само, че санкцията в случай, че не бил изрично обезнаследен един еманципиран син, не била същата, каквато била санкцията по цивилното право. Преторът в такъв случай давал владение на наследственото имущество без оглед на завещанието, така че на пропуснатия еманципиран син било давано владение на съответен дял от наследственото имущество.
3. Законна част
Правото на най – близките наследници да бъдат споменати в завещанието не представлявало истибска гаранция за защита на техните интереси. Ако тези наследници били изрично обезнаследени, те изгубвали всякакво право върху наследството. Ето защо, когато затворената патриархална фамилия се разпаднала, проблемът за обезнаследяването се поставил по нов начин. Тъй като назначаването на един-единствен наследник изгубило присъщото си на патриархалното фамилно устройство оправдание, наложило се да бъдат защитени най – близките родственици на завещателя срещу произволни обезнаследявания. Наложило се да се създаде в полза на най – близките роднини на завещателя т. нар. законна част, с която завещателят не могъл да разполага чрез своето завещание.
Завещанието е могло да бъде атакувано от децата на завещателя, от неговите родители и от най – близките съребрени родственици – от неговите братя и сестри. Въпросът, който се е поставял за разрешение, е бил дали завещанието, като обезнаследява най – близките роднини на наследодателя в полза на едно чуждо на фамилията на наследодателя лице, е в противоречие с понятието и чувството за дълг към най – близките. Поставеният въпрос е бил въпрос на конкретна преценка. Затова защитниците на законните наследници, атакуващи завещанието са пледирали тезата, че завещателят при съставяне на своето завещание не е бил със здрав разум и че неговото безумие личи от самия акт на завещанието.
Имал ли е основание завещателят да лиши от наследство своите най-близки родственици, това е било въпрос, който се е решавал съобразно всеки конкретен случай. Завещателят е могъл да избегне опастността завещанието му да бъде обезсилено, като остави на най – близките законни наследници една четвърт от онази наследствена част, която те биха получили при липса на завещание. Това е т. нар. законна част.
Придобиване и защита на наследството
Начини на придобиване
Начинът, по който според цивилното право ставало придобиването на наследството от домашните наследници, а именно от тези, които се намирали под властта на наследодателя преди неговата смърт, бил различен от начина, по който придобивали наследството останалите наследници.
Домашните наследници, в категорията на които били включени наред с подвластните и освободените чрез завещанието роби на наследодателя, придобивали наследството по право в момента на откриването му. Поради тази причина, те го придобивали и без да знаят, че то е открито, а даже и тогава когато не желаели да го приемат. Според цивилното право те не могли да се откажат от наследството. Преторът обаче им дава възможност, докато не са се още намесили в работите на наследството, да е откажат от него, въздържайки се от приемането му. Тази възможност е била използвана от наследниците най – вече тогава, когато наследството било обременено с големи задължения и активът му бил по – малък от пасива.
Външните наследници, за да придобият наследството, трябвало да го приемат. Приемането на наследството от външните наследници се извършвало чрез едностранно волеизявление на наследника. В класическото право приемането могло да се извърши не само чрез формалния акт, но и неформално. Наследникът можел да приеме наследството както чрез едно изрично изявяване на воля в този смисъл, така и мълчаливо. Щом той започне да извършва действия на разпореждане с наследственото имущество, считало се, че приема наследството.
Външният наследник по начало не бил обвързан да приема наследството в определен срок. Домашните наследници според преторското право имали възможност да се въздържат от всякакви действия по отношение на оставеното им наследство и в такъв случай по преторското право те не се считали за наследници. И тук никакъв срок не бил определен, за да се знае дали домашните наследници са решили да се откажат от наследството или са решили да го приемат.
Оставянето на въпроса за приемането на наследството продължително време висящ е могло да навреди на кредиторите. Затова по тяхно искане преторът давал на домашния наследник “срок за решаване”. В този срок наследникът трябвало да заяви дали приема наследството, или се отказва от него. Ако наследникът оставял срока да изтече, без да се произнесе, считало се че е приел наследството. Кредиторите могли да започнат съдебен процес и с външния наследник, запитвайки го дали е наследник. При отрицателен отговор, както и при липса на отговор наследството се предлагало на следващия наследник, а при липса на други наследници откривало се принудителна продажба на наследственото имущество.