неделя, 25 октомври 2009 г.

Граждански процес / Теми 22-40

№ 22 Процесуална субституция /чл. 15/

1.Освен редовната процесуална легитимация нашето право въвежда и т.нар. извънредна процесуална легитимация. При нея правото на иск принадлежи по изключение на лице, което не е носител нито на спорното право, нито право, засегнато от спорното право. Носителят на това извънредно право на иск се нарича процесуален субституент. Ако той упражни правото си на иск идва се до Процесуална Субституция (ПС).
Тя е налице, когато ролята на главна страна в исковия процес заема наред или вместо лицето, което е носител на спорното право, едно друго лице, което, макар че не е носител на спорното право, засегнато от правния спор, разполага с право на иск за разрешаване на този спор.

2. Процесуалната субституция е допустима само в случаите предвидени от закона.
- Съгласно сурогационния иск по ЗЗД при бездействие на длъжника заплашващо интересите на кредитора, той може да предяви съдебно от свое име неговите имуществени права. Със същата възможност се ползва кредиторът като взискател, когато бъде овластен от съдия-изпълнител да събере запорирано взимане на длъжника.
- За да защити законността в гражданските правоотношения, държавата чрез прокурора може да предяви иск относно нуждаещите се от защита права на граждани или на ЮЛ в определени от закона случаи.
- Въз основа на правото си да упражняват от свое име правото на държавна собственост, предоставено им за управление, държавните учреждения и предприятия, които не са преобразувани в ТД, са овластени и да отговарят по искове за собственост на вещи, които са им предоставени за управление.
- По взаимно съгласие на страните по делото и на подпомагащата страна, тя може да замести в делото подпомаганата страна, носител на спорното право, и да води делото от свое име вместо нея.
- Прехвърлилият спорното право продължава да води делото относно това право, макар че е престанал да бъде негов носител.
Недопустима е ПС по волята на носителя на спорното право и на лицето, което вместо него предявява от свое име неговото право.

3. ПС дава възможност да бъдат постигнати спрямо носителя на спорното право последиците на процес, воден от негово име чрез представител. Но между процесуалното представителство и ПС има дълбока разлика. Представителят не става страна и изобщо не се засяга от правните последици на водения процес. Те настъпват само в правната сфера на представлявания. Субституентът (С) става страна и спрямо него важат както силата на присъдено нещо и изпълнителната сила, така и отговорността за разноски.

4. Процесуалното право на С се обуславя от това, че неговото право на иск се отнася до чуждо материално право. Когато предявява осъдителен или конститутивен иск относно това право, С трябва да търси с петитума на иска осъждане или правна промяна не в своя полза, а в полза на носителя на притезанието или на потестативното право. Ответникът по предявения от С иск ще изхожда при защитата си срещу иска не от материалноправните си отношения спрямо С, а от материалните си правоотношения с носителя на спорното право, който и през време на висящността на процеса запазва разпоредителната си власт относно спорното право.

5. Понеже не е носител на спорното право, С не може да извършва никакви действия на разпореждане с него. Но като носител на правото на иск, той може да се разпорежда с предявения иск. Съдебна спогодба той не може да сключи. Само ако С е овластен материално-правно да се разпорежда с правото, на което не е носител, той може да предприеме съответните материално-правни действия, съчетани със съдебно предявяване на техните последици.

6. Овластяването да се води процес относно чуждо право включва като своя последица важимост спрямо носителя на правото на последиците от водения процес. ПС е едно от основанията за разпростиране на силата на присъдено нещо спрямо лицата, които не са били страни по делото. С е адресат на силата на присъдено нещо в качеството си на главна страна. Той отговаря за съдебните разноски и има право на разноски. Но С не е обвързан от конститутивното действие на решението. То настъпва само спрямо носителя на потестативното право.

7. Нашето право предвижда 2 вида ПС.
- Едната от тях наречена Процесуално Застъпничество (ПЗ) важи доколкото законът не е предвидил друго. Тя е правилото. Характерно за нея е, че наред със С по служебен почин на съда се конституира като страна и носителят на спорното право. Носителят на спорното право, конституиран като страна, става другар на С. Между двамата съществува необходимо другарство.
При ПЗ правото на иск на С, след като процесът е образуван, не може вече да бъде упражнено самостоятелно. Неговото упражняване се съчетава с упражняването на правото на иск на носителя на спорното право в качеството му на необходим другар.
- Вторият вид ПС се нарича Процесуална Суброгация (ПСГ). Тя важи по изключение, когато законът разпорежда, че в делото участва само С, а носителят на спорното право не става страна в делото, респективно изгубва това качество. ПСГ има :
Ø При прехвърляне на спорно право, когато делото се води от прехвърлилия без приобретателя да може да стане страна по делото;
Ø При заместване на подпомаганата от подпомагащата страна, когато подпомаганата страна се освобождава от процеса и той се води занапред от името на подпомагащата страна, когато подпомагащата страна не е носител на спорното право;
Характерно за ПСГ е самостоятелността на правото на иск на С. На последиците от неговото упражняване носителят на спорното право е подчинен, без да може по своя воля и само въз основа на нея да вземе участие в делото. При ПСГ не се идва до другарство между С и носителя на спорното право. Носителят на спорното право не може да атакува с молба за отмяна влязлото в сила решение.
За защита на интереса на държавата по дела на държавните учреждения законът въвежда намесата на т.нар. Контролираща Страна (КС).

8. Контролираща страна /чл. 19/
ГПК предвижда, че държавните учреждения са длъжни да уведомяват МФ за заведени срещу тях дела, а по дела, които се отнасят до недвижими имоти държавна собственост – МРРБ. Тези министерства могат да вземат участие в съответните дела.
- Целта на разпоредбата е да предпази държавата при лошо водене на делата (от държавното учреждение) да бъде ощетена, като се натовари с отговорност за вземане, което не съществува или загуби собствеността върху предоставен на учреждението имот.
- За да встъпи в делото съответното министерство трябва да бъде уведомено от учреждението, което е страна по делото. Уведомяването трябва да бъде незабавно. При неуведомяване съответното министерство може да иска отмяна на неизгодното за държавата решение по делото. За да избегне този нежелан за нея резултат насрещната страна по делото може да уведоми за него съответното министерство със същия ефект, който има уведомяването от учреждението. Съдът би следвало по свой почин да извърши уведомяването, ако установи, че то не е извършено. Уведомяването на съда замества неизвършеното уведомяване, ако е своевременно. Няма пречка съответното министерство да встъпи като КС по делото и когато не е било уведомено. Министерството решава кога и дали да встъпи в делото като контролираща страна. То носи риска от късното встъпване.
- Ако встъпи в делото министерството става необходим другар на държавното учреждение. Министерството обаче не е участник в спорното правоотношение. На него нищо не се присъжда и то не се осъжда, то няма право на и не отговаря за разноски, няма и право на иск по делото. То контролира начина, по който държавното учреждение упражнява своето право на иск. Министерството може като КС да извърши всички процесуални действия, насочени към постановяване на валидно, допустимо и правилно решение и може да се противопоставя на процесуалните действия на контролираната страна и да ги обезсилва. Т.е. при противоречие меродавно е становището на министерството. Това е една особеност на необходимото другарство в този случай. Ако министерството не се яви или не извърши известни действия процесът ще се движи чрез процесуалните действия на учреждението. Не е нужно те да бъдат одобрени от министерството за да проявят правния си ефект. От силата на присъдено нещо министерството ще бъде обвързано в качеството си на страна.


№23 Встъпване и привличане на подпомагаща страна. Обратен иск

I. Встъпване на подпомагаща страна или допълнително встъпване /ДВ/ е участието на третото лице в чужд исков процес с цел да се издейства благоприятно решение за една от главните страни, на която встъпилото лице в защита на своя интерес помага.
1. ДВ е средство за защита на правата на третото лице срещу неблагоприятните последици, които биха могли да настъпят спрямо него вследствие на неправилното решение по висящия процес. Ето защо той има права на участие в този процес. Ако го упражни той не става главна страна, а допълнителна /подпомагаща/ страна. Встъпилото лице е трето, не участващо, само преди и до ДВ. След него то става участник в процеса, субект на допълнително, акцесорно процесуално правоотношение. За да вземе тази роля, третото лице трябва да бъде процесуално правоспособно, а за да я упражни лично – процесуално дееспособно, иначе неговото право на участие ще бъде упражнено от законния му представител.
2. Процесуалното положение при ДВ наподобява процесуално субституция, но не съвпада с нея. Процесуалният субституент има право на иск, той образува делото и става по него главна страна с произтичащите от това процесуални правомощия. Встъпилото лице упражнява своето право на защита по един вече образуван процес, докато той е висящ, като има в него положението на подпомагаща страна с произтичащите от това по-ограничени процесуални правомощия.
II. Допустимостта на ДВ е обусловена от няколко изисквания:
1. Трябва да е налице висящ процес. С оглед на предназначението на ДВ и като се има предвид, че то зависи от волята на встъпващия то е допустимо във всяка фаза на исковия процес, и до приключването на устните състезания. То е допустимо и в касационното производство, както и при новото разглеждане на делото от въззивния съд, на който ВКС е върнал делото.
2. Делото трябва да се води между други лица. Правото на участие за встъпващия произтича от неговия интерес да бъде постановено решение в полза на подпомаганата страна. Наличността на такъв интерес обуславя допустимостта на ДВ. Той е налице тогава, когато решението по висящия процес може да окаже въздействие върху правното положение на третото лице.
а) такъв е случаят, когато по изключение силата на решението се разпростира и спрямо трето лице.
б) налице е интерес от ДВ и когато неблагоприятното решение спрямо подпомаганата страна може да послужи като повод тя да предяви иск срещу третото лице.
в) опасността да се затрудни или усложни защитата на правата на третото лице при неблагоприятно решение спрямо подпомаганата страна създава интерес от ДВ, в полза на претендента за същото право, което е предмет на висящия процес; на кредитора по дело, водено срещу неговия длъжник от привиден кредитор; както и в други случаи.
г) всеки съдружник или акционер може да встъпи по реда на чл.174 в исковото производство по чл.74 ТЗ за отмяна на решението на ОС, както на страната на ищеца, така и на страната на ответника.
III. За да встъпи третото лице трябва да подаде писмена молба до съда с преписи и за двете страни, освен ако искането за встъпване се прави в заседанието по делото, на което са се явили страните. По молбата съдът се произнася след изслушване на страните и на третото лице. Намери ли, че условията за ДВ са налице съдът го допуска и третото лице става подпомагаща страна. Определението, с което ДВ се допуска не подлежи на обжалване.
Напротив подлежи на обжалване определението, с което молбата на третото лице не се уважава.
Нормално ДВ се прекратява с прекратяване на делото, но встъпилото лице може да се откаже от ДВ и преди това, но макар и да преустановява участието си в делото, то ще бъде обвързано от решението.
IV. Процесуалните правомощия на встъпилото лице следват от качествата му на подпомагаща страна.
1. то трябва да бъде призовано за съдебните заседания и следва да му се връчат всички съобщения и преписи от книжата, както на подпомаганата страна. Той има правото да извършва всички процесуални действия в защита на принципната позиция на ищеца или на ответника.
2. встъпилото лице може да извършва и такива процесуални действия, които противоречат на действията и обясненията на подпомаганата страна. В такъв случай за съда е меродавно това становище, което съдейства да се постанови правилно решение.
3. встъпилото лице не може да оттегля, да изменя, да се отказва, да сключва съдебна спогодба, да признава иска, да предявява насрещен или инцидентен установителен иск. То не може и да се противопоставя на тези действия, ако те бъдат предприети от подпомагащата страна, освен ако се касае за признаване на иска, което има доказателствено значение.
4. ако страната бездейства встъпилото лице може да движи делото вместо нея със своите процесуални действия. То може да обжалва решението, даже подпомаганата страна да не обжалва.
Понеже и подпомаганата и подпомагащата страна са заинтересовани от изгодно за тях решение всяка от тях може да се присъедини към жалбата подадена от другата.
V. Силата на решението спрямо встъпилото лице също се определя от неговото качество на подпомагаща страна.
1. понеже не е главна страна, встъпилото лице, нито се ползва, нито се засяга от изпълнителната сила и от конститутивното действие на решението, освен ако те се разпростират спрямо него и на друго основание. То няма право и не отговаря за разноски, освен ако те са предизвикани от неговите процесуални действия или се състоят от разноски по производството за неговото допускане.
2. встъпилото лице е обвързано от СПН и може да се позове на нея в отношенията си с противната страна.
3. при вътрешните отношения между подпомаганата и подпомагащата страна важи задължителната сила на мотивите.
а) тя има за предмет всички становища на съда намерили израз в мотивите на решението, доколкото те обуславят изводите относно спорното право.
б) тя важи в полза и срещу подпомагащата и подпомаганата страна. Встъпилото лице е обвързано от нея щом като е било допуснато в делото независимо от своето фактическо участие в делото. Само ако докаже, че при разглеждане на делото, по което е встъпило подпомаганата страна умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства, то може да оспори правилността на констатациите, съдържащи се в мотивите и то в същия процес, в който подпомаганата страна се позовава на тях.
в) за обвързващата сила на мотивите съдът не следи служебно. На нея трябва да се позове заинтересованата страна.
VI. Подпомаганата страна може да се дезинтересира от воденето на делото, като го предостави изцяло на подпомагащата страна. В такива случаи е възможно със съгласието на главните страни или встъпилото лице, то да замести подпомаганата страна и да я освободи от участие в делото.
По силата на заместването подпомагащата страна става главна страна. Спрямо подпомаганата страна делото ще се прекрати.
Привличане на подпомагаща страна.
I. Привличането /П/ е конституиране на трето лице като подпомагаща страна не по негов почин, а по почин на една от главните страни и то независимо от неговата воля.
То се използва, когато третото лице, макар че може да встъпи като подпомагаща страна, не встъпва, защото се опасява от неблагоприятен изход на делото, при който то ще бъде обвързано спрямо подпомаганата страна от силата на мотивите. П е средство за защита и право на привличащата страна. Чрез него тя цели да улесни защитата си срещу противната страна с помощта на привлеченото лице. Тя цели при неблагоприятен изход за нея на делото да подчини привлеченото лице на силата на мотивите. За да обезпечи своето правно положение в следващия процес, воден между нея и привлеченото лице. С оглед на обратния иск на привличащата страна срещу привлеченото лице, когато П най-често се използва, то представлява обезпечаване на благоприятен изход на този иск срещу привлеченото лице.
1. При П третото лице получава качеството на подпомагаща страна независимо от волята му и даже въпреки волята му. Дори да не вземе участие в делото привлеченото лице ще бъде обвързано от мотивите на решението, щом като условията за П бъдат налице. Привлеченото лице става подпомагаща страна от деня на определянето за привличането а не от деня, когато се отзове на П и вземе участие в делото. Заради това, макар че не е взело участие в първоинстанционното производство привлеченото лице може да обжалва решението, тъй като е станало страна по силата на П.
2. П трябва да бъде поискано от заинтересованата стана най-късно в първото заседание по делото с писмена молба, която се връчва на привличаното лице.
3. При П привличащата страна трябва да има интерес от П. Могат да бъдат привлечени лица, които биха могли по своя инициатива да встъпят в делото като подпомагаща страна.
II. Що се касае до реда за П качеството на подпомагащата страна на привлечено лице, неговите процесуални правомощия и действието на решението в отношенията между привлеченото лице и страните по делото няма разлика между встъпване и П. Но с едно изключение: ако привлеченото лице не заяви, че иска да встъпи, съдът не е длъжен да го призовава, да му връчва книжа или съобщения. Същото е, ако привлеченият изрично е отказал да встъпи. Трябва да се подчертае, обаче, че силата на решението спрямо привлеченото лице не зависи само от определението за П, но и от обективната наличност на предпоставките за П. Ако определението за П е неправилно, третото лице няма да бъде обвързано от решението. Затова то няма право да обжалва това определение и може даже да встъпи да помага не на страната, която го е привлякла, а на противната страна, ако смята, че така му диктува неговия интерес.
III. Един особен случай на П е т.нар. спор между кредитори. При него, ако привлеченото лице встъпи не става подпомагаща страна, а главна страна, докато привличащата страна се освобождава от делото. Съгласно ГПК чл.180 – ответникът се освобождава от участие в делото, ако вложи търсената сума или вещ съобразно указанията на съда и привлече лицето, което също предявява самостоятелни права върху нея. В този случай делото продължава само между двамата кредитори. Ако привлеченото лице не встъпи в делото, производството се прекратява, а вложената сума или вещ се предава на ищеца.


№ 24 ГЛАВНО ВСТЪПВАНЕ

I. Един особен случай на другарство, съчетано с встъпване по висящ процес, представлява главно встъпване /ГВ/. При него се съединяват за общо разглеждане и безпротиворечиво решаване в едно и също исково производство един вече предявен иск с исковете, които трето лице предявява срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск и с които то претендира за себе си изцяло или отчасти същото гражданско право, което е предмет на първоначалния иск. Особеното на този случай на другарство е, че исковете срещу другарите се съединяват не само по между си, но и с друг вече предявен иск между самите другари.
II.Чл. 181 предвижда следните предпоставки за допустимост на ГВ:
1. делото, с което ще стане ГВ трябва да е висящо, без устните състезания по него пред първата инстанция да са приключили. ГВ е недопустимо във въззивно или касационно производство.
2. за да се постигне ГВ, встъпващият трябва да предяви с обща искова молба исковете си срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск. Исковете на встъпващия се съединяват с вече образуваното дело и се предявяват пред съда пред който това дело е висящо.
3. встъпващият трябва да предяви самостоятелни права върху предмета на спора. Самостоятелността на правото на встъпващия се състои в неговата несъвместимост с правото претендирано по първоначалния иск. Затова по своя предмет те трябва да са тъждествени.
4. за допустимостта на ГВ е без значение вида на защитата, търсена по първоначалния иск. ГВ е допустимо и по конститутивен иск.
5. съдът се произнася по ГВ с определение, което подлежи на обжалване, ако отхвърля ГВ. Липсва ли някое от условията за ГВ, делата трябва да бъдат разделени и разгледани поотделно.
III. Последиците от ГВ се проявяват при разглеждането на делото и неговото решаване.
1. По трите иска се образува общо производство. Понеже исковете на встъпващия се предявяват по-късно, първоначално предявения иск трябва да изчака развитието на делото по исковете предявени с ГВ. Но и макар и обединени за общо разглеждане, исковете запазват своята самостоятелност. Всеки от тях може да бъде приключен чрез оттегляне, отказ от иска или спогодба отделно от другите. Поотделно се проверява и допустимостта на всеки иск.
2. Стигне ли се до решение, съединените дела трябва да бъдат разрешени едновременно и безпротиворечиво, но не и еднакво.
Несъвместимостта на претенциите на ищеца по първоначалния иск и на встъпилия налага по тях различно решение в тази част, в която те са несъвместими. Ако единият иск бъде уважен, другият трябва да бъде отхвърлен. Не е наложително еднакво разрешаване на исковете, които встъпилият е предявил. Ако правото принадлежи на встъпилия, неговият иск срещу ищеца по първоначалния иск ще бъде уважен. Искът му, обаче, срещу ответника по първоначалния иск може да бъде отхвърлен, ако ответникът разполага срещу иска с възражения, които го правят неоснователен. По въпроса кому принадлежи правото, решението и по двата иска, предявени от встъпилия трябва да бъде еднакво.
3. По-сложен е въпросът със силата на решението по първоначалния иск. Встъпилият не е страна по този иск, но е помагач на ответника по него, т.е. в отношенията му с ищеца по първоначалния иск той ще бъде обвързан със СПН по този иск, респективно ще може да се позове на нея, а в отношенията му с ответника ще важи обвързващата сила на мотивите /чл. 179(2)/.
Целта на главното встъпване е да се избягнат противоречиви решения относно принадлежността на спорното право.


№ 25 УЧАСРИЕ НА ПРОКУРОРА В ИСКОВИЯ ПРОЦЕС

I. Според К и ЗСВ прокуратурата следи за спазване на законността, като в предвидените от закона случаи участва в граждански и административни дела. Реформата на ГПК от 23.12.1997г. отмени общото правомощие на прокуратурата по граждански дела и го сведе до участие в тези дела само в предвидените от закона случаи чрез предвидените от него способи. Такива отделни категории дела сочат не само други закони, но и самия ГПК.
II. Прокурорът /П/ участва по граждански дела като държавен орган в изпълнение на възложената му държавна функция за защита на законността. Ето защо той не става лично страна по делото, в което участва. Воденият с участието на П процес не поражда за него никакви последици. Делото не се спира при смърт или недееспособност на П. Той ще бъде заместен от друг П без това да е приемство в процеса.
П не е и законен представител на лицето, чиито права брани, но действа в негов интерес и го обвързва със своето процесуално поведение. П не действа от името на това лице и не е длъжен да се съобразява с неговата воля. Силата на процеса воден от П спрямо лицето, чиито права П брани произтича от правото на П да води като орган на държавната власт процес относно чужди субективни права. Процесуалните правомощия на П са проява на държавната власт. Затова в делата, в които участва той се явява като представител на държавата в качеството си на неин орган. Държавата участва чрез П в делата, които той е завел или в които е встъпил, и спрямо нея настъпват правните последици от тези дела. П встъпва в чужди дела като страна. Той се ползва от правомощията на страна, но не става субект на процесуалното правоотношение.
III. Най-ярката и интензивна форма на участие на П в ГП е предявяването на иск от името на държавата, било в защита на нейни права, или нейния интерес да се разкрие действителното правно положение, било в защита на чужди права /на ФЛ или ЮЛ/. Правото на П да предяви иск произтича от изричните разпоредби на закона.
1. По всеки иск, който предявява, П прави държавата страна ищец по делото. Но в зависимост от правото на иск на държавата, което П упражнява нейното процесуално положение не е еднакво:
а) по делата, които имат за предмет принадлежащи на държавата права /ревандикиране на държавен имот и др/, тя е единствено легитимирана като ищец и затова няма място за нейно конституиране като страна чл. 31. Държавата е станала страна със самото предявяване на иска от нейно име;
б) искът на прокурора по чл. 97(1) т. 4 от СК за унищожаване на брака в случаите на чл. 13(1) т. 2, 3 и (2) СК се предявява срещу двамата съпрузи, а искът му по чл. 97(1)т. 3 СК в случая на чл. 13(1) т. 1 СК – срещу двамата съпрузи и съпругът от първия брак. В тези случаи държавата е носител на самостоятелно право на иск в защита на обществения интерес;
в) съществено различно е процесуалното положение на държавата по тия дела, чиито предмет са чужди притезания или потестативни права, относно с които право на иск разполага техния носител /чл. 27(1)/. По тия дела държавата е носител на право на иск относно чуждо право, така че нейното положение наподобява това на процесуалния субституент. Като него нейното право на иск служи за защита на чуждо право и се напластява към правото на иск на носителя на материалното право. Но докато при обикновената процесуална субституция правото на иск на субституента произтича от личния негов интерес, правото на иск на държавата относно чужди права произтича от обществения интерес за защита на законността. Държавата в случая е страна в защита на закона.
Както при процесуалната субституция, така и при исковете на П относно чужди права лицето, чиито право П е предявил, се конституира от съда служебно като страна-съищец наред с държавата като необходим неин другар. Не е нужно това лице да поиска да встъпи за да стане страна.
2. Според чл. 29 П упражнява предоставените му процесуални права съобразно с правилата за страните по делото. Но по предявения по П иск не се внасят такси и разноски, те се възлагат на ответника, ако искът на П бъде уважен.
От общото правило на чл. 29 има редица изключения, които важат когато предявения от П иск се отнася за чуждо право:
а) при такъв иск П трябва да иска осъждане или правна промяна в полза на лицето, чието право е предявил, защото това лице е носител на притезанието или на потестативното право, в полза на това лице ще настъпи конститутивното действие. То ще се ползва от изпълнителната сила. СПН ще важи и спрямо държавата. Ако предявеният иск бъде отхвърлен държавата ще отговаря за съдебните разноски, а не лицето чието право е предявено. Бъде ли, обаче, искът уважен само държавата има право на разноски, а не и лицето, чието право е предявено;
б) П няма право да извърши действия на разпореждане с материалното право, защото то не принадлежи на държавата. Що се касае до процесуалните действия на П и на лицето, чието право П е предявил и което се конституира служебно като страна по делото за тях ще се приложат правилата за необходимото другарство;
в) даже и поради пропуск на съда, носителят на спорното право да не е бил конституиран като страна, той ще бъде обвързан от СПН. Но понеже е трябвало да бъде конституиран като страна, това лице ще може да иска отмяна на влязлото в сила решение – чл. 233(2).
IV. Освен чрез предявяване на иск П може да вземе участие в искови дела и по други начини.
1. Той може да встъпи с права на страна по вече заведено дело. В този случай особено отчетливо се откроява положението на държавата като страна в защита на закона, защото П не действа като помагач на една от страните срещу другата страна. П съдейства за да се постанови правилно решение и е на тази страна, чието правно твърдение отговаря на действителното правно положение. Становището на П се обуславя от данните по делото и се изменя съобразно с тях. П може да извършва всички процесуални действия, насочени към правилното решаване на делото. Той не може да се разпорежда с иска и предмета на делото. Неговото участие в делото има като последица, че съдът не може да допусне спиране на делото по взаимно съгласие, потвърждаване на съдебна спогодба, прекратяване на делото поради отказ от иска, без да се вземе становището на П.
Понеже има положението на страна, държавата ще бъде обвързана от СПН. От другите последици на решението тя не се засяга.
2. По висящо дело П може да вземе участие като даде заключение. Чрез заключението П участва в устните състезания и предлага на съда преценка на доказателствата и своите фактически констатации и правни изводи. Заключението на П е средство да се напъти съда към постановяване на допустимо, валидно и правилно решение.
3. Макар да не е взел участие в делото, П, ако така разпорежда особен закон може да обжалва съответния съдебен акт.


№ 26 ПРИЕМСТВО В ПРОЦЕСА. ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА СПОРНО ПРАВО

Приемство в процеса
I. Приемството в процеса /ППр/ е заместване на една от страните по висящия процес с друга страна, която продължава процеса, като е обвързана от положението, в което той се намира в деня на заместването. При ППр вместо досегашната страна едно друго лице става субект на процесуалното правоотношение спрямо съда. ППр е възможно, както в главното, така и в допълнителното процесуално правоотношение, т.е. както спрямо главната страна, така и спрямо подпомагащата страна. То е възможно при главната страна независимо от това, дали тя е носител на спорното право, или не. Затова, макар и в много случаи да отразява материалното приемство, ППр не винаги го съпровожда. То е мислимо и без материалното правоприемство и по-специално без приемство в спорното право.
Когато приемството в материалното спорно право е недопустимо, изключено е и приемство в процеса относно това право, поради което делото следва да се прекрати. Когато е допустимо, ППр изключва прекратяването на делото, въпреки че страната е престанала да съществува. Тя се замества от нейния правоприемник.
ППр трябва да се различава от приемство в правните последици на приключения процес /чл. 220(1)/. ППр е встъпване в правните последици на висящия процес: обвързаност от процесуалните задължения и тежести, породени от процесуалните действия или бездействия на праводателя; придобиване на процесуалните права, породени от процесуалните действия, в полза на праводателя. Чрез ППр приемникът встъпва в процесуалното положение на праводателя в деня на приемството и става така страна, каквато е бил той.
Според това дали зависи или не от волята на приемника и на страните по делото ППр бива законно /когато не зависи/ и доброволно /когато зависи от тази воля/.
II. Законно е ППр, когато страната в процеса загуби своята процесуална правоспособност и трябва да бъде заместена от друга правоспособна страна, както и когато с държавен акт спорното право се прехвърля на друго лице.
1. Процесуалната правоспособност се изгубва и ППр настъпва при смърт на ФЛ и когато ЮЛ престане да съществува.
а) при смърт на страната тя се замества от нейния правоприемник.
ППр във всички случаи на смърт настъпва по силата на закона, като правоприемникът става страна вместо починалия независимо от това, дали желае да стане страна и дали ще вземе фактически участие в процеса. От деня, когато е станал материално правно правоприемник, той става и процесуален правоприемник по всички висящи дела, по които наследодателят в деня на правоприемството е бил страна.
Но за да обезпечи на правоприемника фактическа възможност да вземе участие във висящия процес, делото се спира от деня на смъртта. Съдът е длъжен да вземе мерки да се издирят наследниците, след което възобновява служебно производството и призовава наследниците като страна по него.
б) ЮЛ престава да съществува, когато се раздели, слее, влее в друго ЮЛ и когато се ликвидира. В акта за преобразуването и прекратяването обикновено се сочи приемник на организацията, която е престанала да съществува. При прекратяване на ЮЛ с нестопанска цел, когато в устава, учредителния акт или акта на върховния му орган не са определени лицата, между които да се раздели имуществото им то преминава към общината по седалището му.
В случай на смърт на ищеца съдът сам взема нужните мерки за издирване на наследниците му, след което производството се възобновява служебно или по искане на една от страните. В случай на смърт на ответника съдът изпраща съобщение на ищеца, който е длъжен в 6 месечен срок от съобщението да посочи неговите правоприемници и адресите им или да вземе мерки за назначаването на управител на незаетото наследство или за призоваване на наследниците по реда на чл. 50. Ако това задължение бъде изпълнено производството се продължава служебно или по искане на страните, при неизпълнение на това задължение делото се прекратява.
2. Законното ППр е съпроводено обикновено с универсално, материално правопримество. Възможни са, обаче, случаи на законно ППр и при частно приемство относно спорното право, когато то се дължи на държавен акт. В такъв случай държавата става по право страна в процеса.
III. Доброволното ППр е налице, когато страна по висящ процес се замества от друго лице по тяхно взаимно съгласие и със съгласието на противната страна. Съгласуваните изявления на всички тези лица, законът изисква във всички уредени от него случаи на такова ППр. Законът допуска ППр без съгласието на заменяната страна само, когато тя е ответник и ищецът се отказва от искът си срещу нея.
IV. ППр може да настъпи при всяка фаза на делото.
Прехвърляне на спорно право
I. Когато говорим за прехвърляне на спорно право имаме предвид прехвърляне на правото, което е вече предмет на висящ процес. Само него има предвид чл. 121. Той не важи за прехвърляне на право, относно което се спори, но което още не е съдебно предявено, още по-малко важи чл.121 за прехвърляне на право, което е потвърдено със СПН. И в двата случая легитимиран да брани правото е само приобретателя.
Законът не забранява прехвърлянето на спорното право. Той е материално правно възможно, защото неговия носител не губи разпоредителната си власт само поради това, че относно правото му е възникнал исков процес.
Но законът отнема на материалното правоприемство непосредствения процесуален ефект, за да защити противната страна. Нейното процесуално правно положение не трябва да бъде влошено поради прехвърляне на спорното право, иначе то би могло да се предприеме именно с тази цел.
II.1. Опасността, срещу която чл. 121 брани противната страна е мислима, когато прехвърлянето се дължи на правна сделка, а не и на държавен акт.
2. Въпреки прехвърлянето прехвърлящата страна запазва качеството си на страна, така че делото запазва своя ход между първоначалните страни. Но поради прехвърлянето основанието на процесуалната легитимация на прехвърлилия не е вече принадлежността на спорното право, а произтичащо от закона право да води процес относно правото, което е станало вече чуждо. Прехвърлилият става процесуален субституент, и то такъв който изключва паралелното участие на приобретателя като главна страна. Приобретателят може да встъпи или може да бъде привлечен само като подпомагаща страна, защото е обвързан със силата на решението. Той може да замести праводателя си в процеса само със съгласието на двете страни. Ако придобиването на спорното право се оспорва от праводателя, приобретателят може да встъпи главно.
3. Понеже е станал носител на спорното право, прехвърлилият трябва да съобрази иска си с новосъздаденото правно положение като измени петитума. Той не може вече да иска осъждане или правна промяна в своя полза, а трябва да иска осъждане или правна промяна в полза на новия носител на правото. Противната страна може също да се позове на прехвърляне на правото и да противопостави на иска такива възражения, които черпи от отношенията си с новия носител на правото. Защото, ако прехвърлянето е процесуално ирелевантно, и то с оглед на процесуалното правоприемство, той не е материално правно ирелевантно.
4. Когато ответникът е прехвърлил владението на вещта той не може да се позовава на този факт срещу ищеца, за да иска да бъде осъден не той, а новия владелец. Тук ищецът не е длъжен да измени иска си, защото осъдителното решение срещу не владеещия вече ответник ще има сила и срещу трето лице получило владението след предявяването на иска.
5. Прехвърлянето на спорното право може да остане неизвестно на съда, защото не се изтъква нито от страните нито от приобретателя чрез встъпване. Тогава делото ще продължи и ще завърши между първоначалните страни, съобразно с първоначално предявения иск.
III. Независимо от това дали прехвърлянето е станало известно на съда, или не, решението разпростира своята сила и спрямо приобретателя. Разпростирането се основава на правото на прехвърлилия да води делото относно прехвърленото право с ефект за приобретателя.


№27 Процесуално представителство

I. Недееспособност, фактическо възпрепятстване или неумение лично да се извърши действието, правят необходимо представителството в ГП и по-специално в исковия процес. За разлика от представителството в гражданското право процесуалното представителство (ППр): а) може да бъде само пряко; б) ППр по пълномощие може да бъде възложено само на лицата, посочени в чл.20. ППр е недопустимо относно строго лични действия.
1. ППр е налице тогава, когато вместо страната и от нейно име едно друго лице извършва или приема извършени спрямо страната действия. В първия случай ППр е активно, а във втория е пасивно.
ППр се отнася до процесуални действия на страната, а те се отправят до съда. Съдът трябва да бъде уведомен, че лицето, извършващо действията, участва в процеса не от свое име, а от чуждо име. Без такова уведомяване предположението е, че действието се извършва от името на лицето, което го предприема.
2. За да е налице ППр, достатъчно е действието да се извършва с изявлението, че то се предприема от чуждо име. Не е нужно представителят да разполага с представителна власт (ПВ). Тя е условие, за да бъде обвързан представляваният от правните последици на делото, и затова е условие съдът да допусне ППр. Но ако съдът не е разкрил липсата на ПВ, фактът на ППр не може да бъде заличен. Извършените без ПВ действия могат да бъдат потвърдени и по този начин включени валидно в процеса.
3. Участието в процеса от чуждо име е решаващо за ППр. Затова не са представители процесуалните субституенти, контролиращите и подпомагащите страни. Тези лица са страни. От водения процес те са обвързани, докато представителят остава чужд на неговия ефект.
II. Характерно за процесуалното положение на представителя е, че действа от чуждо име, той отклонява от себе си последиците на водения процес, остава спрямо тях трето лице, а когато разполага с ПВ, обвързва с тези последици представлявания. Той не става страна, но спрямо него важат някои от правилата, които важат за страните. Качеството на представител е несъвместимо с качествата на вещо лице, помагач или главно встъпило лице по същия процес.
III. Значението на представителната власт се проявява в няколко насоки:
1. Без да обуславя факта на ППр, тя обуславя неговите последици. Процесуалното действие, извършено или прието въз основа и в пределите на наличната ПВ, обвързва пряко представлявания. Спрямо него настъпват и последиците на допуснатите от представителя процесуални пропущания. Решението влиза в сила за представлявания, ако представителят пропусне да го обжалва. При липса на представителна власт влязлото в сила решение, ако е неблагоприятно за представлявания, подлежи на отмяна по негова молба.
2. За да се избегне този нежелан резултат законът въздига ПВ: а) в абсолютна предпоставка за допустимост на иск, предявен от представител; б) в условие за валидност на извършените от или спрямо представителя процесуални действия.
За наличността на ПВ съдът следи служебно. Въпросът за нейната липса може да бъде повдигнат по всяко време на делото. ПВ трябва да бъде доказано от представителя, за да бъде допуснат до делото. Доказването става с акта, от който ПВ произтича.
3. Липсата на ПВ не е непоправима. Действията, извършени без ПВ, могат да бъдат потвърдени. Законът задължава съда да даде срок за потвърждаването. То може да бъде прието от представлявания или от овластен негов представител.
Потвърждаването заздравява с обратна сила потвърдените действия, но няма значение на упълномощаване за следващи действия.
4. Ако в дадения от съда срок извършените без ПВ действия не бъдат потвърдени, настъпват последиците от липсата на ПВ.
а. Ако искът е бил предявен без ПВ, делото трябва да бъде прекратено – искът е недопустим. Съдът няма право да разглежда и решава делото, т.к. то няма да породи целените с него последици. Но липсата на представителна власт може да е спорна и трябва да се провери и потвърди от съда чрез прекратяване на делото.
б. Когато липсата на ПВ засяга непредявяването на иска, а следващите процесуални действия, тогава делото не се прекратява, а действията, извършени без ПВ, се третират като неизвършени и съдът не може да ги вземе в предвид. За да се постигне целеният с тях ефект, те трябва да бъдат повторно извършени лично от или спрямо представляваният, респ. от или спрямо овластен негов представител.
в. Разкрие ли липсата на ПВ, съдът трябва да отстрани от участие в делото представителя и да предприеме своите действия спрямо представлявания, ако искът е предявен редовно. По искане на противната страна представителят без ПВ трябва да бъде осъден да заплати разноските, които е предизвикал със своите действия.
г. Ако съдът постанови решение по спора при иск, предявен без ПВ или въз основа на процесуални действия, извършени без ПВ, решението му ще е нищожно. То обвързва представлявания, докато не бъде отменено по негова молба.


№28 Представляване на граждани от техните законни представители и от пълномощници

Представляване на граждани от техните законни представители
I. Законен представител (ЗП) е лицето, чиято представителна власт (ПВ) не зависи от волята на представлявания, а произтича от закона или от друг акт. Чрез ЗП участват в исковия процес недееспособните лица, както и дееспособни лица в определени от закона случаи.
1. ЗП на процесуално недееспособните граждани са: а) родителите спрямо малолетните си деца; б) настойникът спрямо поставеният под пълно запрещение. Родителят на непълнолетният и попечителят на ограничено дееспособния не са ЗП. Те нямат право да действат от името на непълнолетния или ограничено запретения, а само одобряват или не личните действия на ограничено дееспособното лице, за чиито интереси се грижат.
2. Когато недееспособният няма надлежно назначен ЗП, а срещу него трябва да бъдат извършени неотложни действия на правна защита, съдът назначава попечител на недееспособния. Съдът назначава ЗП на недееспособния и когато между неговите интереси и тези на неговия родител или настойник има противоречия.
3. ПВ на родителите и на настойника по обем съвпада. Всеки от двамата родители поотделно може да представлява детето. При противоречие в техните действия важи действието, което е в интерес на детето. Когато упражняването на родителските права бъде възложено на един от родителите, само той може да представлява детето.
4. ПВ на ЗП (родител или настойник) има следния обем:
а. ЗП може без разрешение на съда да предявява от името на недееспособния всички искове и да отговаря по всички предявени срещу него искове независимо от техния предмет.
5. Когато по такива искове ЗП трябва да извърши процесуално действие, за което е нужно изрично пълномощно, действието на ЗП е валидно само ако е одобрено от съда. Одобрението се дава от съда, пред който делото е висящо, ако действието отговаря на интересите на недееспособния.
Обемът на ПВ на назначения от съда представител на недееспособен се изчерпва с делото, по което той е назначен или с кръга на неотложните действия, които са предизвикали назначаването му.
6. ПВ на родителя отпада, ако той бъде лишен от родителски права. Спрямо малолетния ПВ на родителя или на настойника отпада от деня, когато той става непълнолетен.
II. Освен представителството на недееспособни законно е и представителството на дееспособни граждани, когато те са: а) безвестно изчезнали или отсъстващи; б) лица с неизвестно местожителство; в) неизвестни лица, срещу които се търси обезпечение на доказателства; г) наследници на още незаето наследство. Обявените за отсъстващи се представляват от въведените във владение техни наследници, а всички останали лица – от назначен от съда представител.
ПВ на ЗП на безвестно отсъстващия и на наследниците на незаетото наследство е обща, а на другите ЗП – специална. Синдикът е законен представител на предприятието на обявения в несъстоятелност ЕТ.
Представляване на граждани от пълномощник
I. Пълномощникът (Пм) черпи ПВ от волята на представлявания. Той учредява ПВ на Пм, определя нейния обем и я прекратява. Представителството на Пм е доброволно. В основата на представителството от Пм лежи упълномощаването.
1. То изхожда от страната, ако тя е процесуално дееспособна, или от нейния ЗП, ако тя е недееспособна. Упълномощаването, изхождащо от ограничено дееспособен трябва да бъде одобрено от родителя или попечителя. Пм с общо пълномощно може да преупълномощи друго лице стига то да отговаря на изискванията на чл.20. Когато Пм е адвокат за преупълномощаването е необходимо съгласието на упълномощителя.
2. Пм в процеса може да бъде само лице, което отговаря на изискванията на чл.20, освен ако се касае за съдебен адресат. Според чл.20 Пм пред съд може да бъде: адвокатът, родителят, детето или съпругът на страната, юристите от социално-правните кабинети при здравните заведения спрямо майките и децата, нуждаещи се от правна помощ.
3. Упълномощаването е едностранно изявление, овластяващо Пм с определена ПВ спрямо лицето, от чието име упълномощаването изхожда. За да е валидно, упълномощаването трябва да бъде писмено. В пълномощното задължително се посочват трите имена, адрес и телефон на пълномощника. Пм се легитимира пред съда с писменото пълномощно.
Упълномощаването трябва да се отграничава от договора за адвокатска услуга, сключван между клиента и адвоката. За обема на Пм е меродавно пълномощното, а не договорът.
II. Според обема на ПВ упълномощаването може да се отнася: до всички граждански дела, които би завел или биха били заведени срещу упълномощителя; до определено дело; до отделни негови фази (само за първоинстанционното производство); до отделни процесуални действия.
Упълномощаването е изрично, когато посочва делото или процесуалното действие, включени в ПВ на Пм. То е общо когато се отнася до неопределен кръг от дела или от процесуални действия по едно определено дело.
1. ПВ на Пм с изрично пълномощно за определени дела или процесуални действия обхваща само посочените в пълномощното дела или процесуални действия.
ПВ на Пм с общо пълномощно, отнасящо се до неопределен кръг от дела, включва предявяване на всички искове, освен исковете за гражданско състояние.
2. ПВ на Пм с пълномощно, отнасящо се до определено дело, но несочещо какви процесуални действия Пм може да извършва по това дело, обхваща процесуалните действия по разглеждане на делото във всички инстанции до приключването му с влязло в сила решение. По силата на такова пълномощно Пм може да преупълномощи друго лице със същата или по-ограничена ПВ, но не може да подаде молба за отмяна по чл.231, 233.
ПВ на такъв Пм не включва процесуални действия, които представляват разпореждане с предмета на делото или с правото на иск. Чл.22(2) изброява някои от тези действия, но изброяването е примерно. Към него могат да се прибавят: отказът от обжалване, оттеглянето на жалбата, изменението на иска, когато включва оттегляне или отказ от първоначално предявения иск. Упълномощаването на такива действия трябва да бъде изрично.
3. За процесуалните действия, които Пм с общо пълномощно би извършил извън пределите на своята ПВ, важат правилата за действие, извършени при липса на ПВ.
4. Ако страната е упълномощила няколко Пм за същото действие или за същото дело, то всеки от Пм може да представлява страната. При противоречие в действията на няколко Пм се смята, че последното по ред действие отменя предходните, на които противоречи.
5. Упълномощаването не лишава упълномощителя от възможността лично да извърши процесуалните действия включени в ПВ на Пм. При дееспособен упълномощител упълномощаването открива само допълнителна възможност да се предприемат процесуални действия, като се замества, но не и измества страната. Тя може винаги да се противопостави на действията, извършени от Пм, като ги оттегли.
III. Прекратяването на ПВ на Пм я погасява, преди да е била упражнена и поради това изчерпана. След прекратяването Пм не може да извършва никакви представителни действия. Фактите, погасяващи ПВ, преди да е била упражнена, са основание за прекратяване на упълномощаването.
1. Най-важното основание за прекратяване на ПВ е оттеглянето на упълномощаването. То е акт, обратен на упълномощаването, защото отнема дадената от него ПВ. Оттеглянето е едностранен акт, изхождащ от упълномощителя и доведен до знанието на съда. Уведомяването само на Пм го задължава да се въздържа от представителни действия, но не го лишава от ПВ. Оттеглянето може да бъде пълно или частично и може да се извърши по всяко време от развитието на делото.
2. ПВ на Пм се прекратява и когато упълномощителят почине или бъде поставен по запрещение. 3. ПВ на Пм се прекратява и когато той почине, бъде поставен под пълно запрещение, откаже се от ПВ, ако е уведомил за отказа съда, а когато е адвокат – ако бъде лишен от адвокатски права. При отказ от ПВ отказващият се Пм трябва да уведоми упълномощителя.
4. Процесуалните действия извършени от Пм до прекратяване на Пм, запазват силата си. Прекратяването на ПВ действа занапред.
Прекратяването на ПВ не води до спиране на делото. Когато прекратяването на ПВ се дължи на основания. Произтичащи от Пм, упълномощителят може да иска от съда да отложи делото.


№29 Представляване на държавата (Д) и на ЮЛ

I. Д и ЮЛ не могат лично да извършват или да приемат процесуални действия и участват в процеса чрез своите представители. Такива са преди всичко техните органи.
1. Д се представлява пред съдилищата по гражданско дела от МФ, а по дела за недвижими имоти – Д собственост – МРРБ. Неговата представителна власт обхваща исковете за собственост или други вещни права за граници, както и искове за защита на владение. Въз основа на своята ПВ съответните министри могат да възложат на юрисконсултите, при ръководеното от тях министерство или на областните управители да представляват Д по делата, свързани с района на съответната област или по конкретно дело.
Общината се представлява по граждански дела от кмета.
2. Д учреждения, когато са персонифицирани, се представляват еднолично от техния ръководител. ПВ на ръководителя може да бъде упражнена и от неговия заместник или от лице, на което ръководителят е прехвърлил упражняването на ПВ.
Кооперацията се представлява от председателя на кооперацията, а при прекратяване от ликвидатора. По съдебни спорове между кооперацията и член на УС кооперацията се представлява от председателя, а когато спорът е между кооперацията и нейния председател – от избрани от ОС едно или няколко лица.
Еднолично е представителството на търговските дружества. Като представител действа – а) при СД – всеки съдружник; б) при КД – всеки комплементар; в) при ООД – неговият управител. Само АД и КДА се представляват колективно, освен ако уставът допуска еднолично представителство.
Банките се представляват съвместно най-малко от две лица, които имат постоянно местожителство или местопребиваване в страната – чл.8 ЗБ.
3. За всички ЮЛ с нестопанска цел важи чл.10 ЗЮЛНЦ. Те се представляват от управителния им орган. Това представителство е колективно. При него ПВ може валидно да бъде упражнена само ако представителното действие бъде извършено от всички членове на управлението, макар е неедновременно. При противоречие в поведението им противоречивите действия взаимно се обезсилват. Според чл.10(2) ЗЮЛНЦ по съдебни спорове между ЮЛ с нестопанска цел и управителният му орган или членовете на този управителен орган ЮЛ може да се представлява и от избрани от ОС лица.
4. ПВ на органите на ЮЛ важи за всички дела, заведени от името или срещу представляваното лице и включва всички процесуални действия по исковия процес. Изискването на чл.17 не важи за ЗП на ЮЛ.
5. Когато ЮЛ – търговец бъде обявено в несъстоятелност, представител на неговото предприятие по граждански дела става синдикът.
II. ЮЛ могат да бъдат представлявани по водените от тях или срещу тях граждански дела и от пълномощници. Според чл.20 пълномощници на ЮЛ могат да бъдат: адвокатите, юрисконсултите, други служители с юридическо образование, областните управители – в случаите на чл.18(3,4). По изключение търговските дружества могат по силата на ТЗ да упълномощават като свои Пм прокуристи и търговски пълномощници, a понякога и своите юрисконсулти.


№30 Иск. Същност на иска

1. В нашето право терминът “иск” се използва двояко:
· било за да се обозначи субективното материално право,
· било за да се обозначи искането, отправено до съда да защити субективното материално право по исков ред.
На тази двузначност се дължат поне част от затрудненията в теорията на правото на иск. Употребата в смисъл на материално право има нежелателна последица – замъглява разликата в естеството на отделните видове субективни граждански права.
От гледна точка на съдебния исков процес искът е предявено пред съда искане да се разреши граждански спор със СПН за да се защити материалното право, накърнено от спора. Искът се предявява във форма на писмена искова молба. Тя материализира иска и е условие за неговата валидност.

2. В качеството си на искане искът представлява едностранно изявление с двояк характер.
· От една страна той съдържа правното твърдение на ищеца, с което той описва отношенията си с ответника, и затова представлява изявление за знание, относно действителното правно положение, така както го вижда ищеца. Това изявление може да бъде вярно или невярно и съобразно с това искът може да бъде (не)основателен.
· Искът е и волеизявление, насочено да породи определени, искани от ищеца последици, а именно да възбуди исковото производство, като породи в тежест на сезирания съд задължение да връчи на ответника препис от исковата молба. Като волеизявление искът може да бъде (не)валиден /(не)редовен/. Използват се термините допустим или недопустим иск.
За да се учреди исковият процес достатъчно е искът да е допустим, т.е. да е процесуално валиден. Неговата основателност е от значение за съдържанието на решението, а с това и от значение спрямо коя от двете страни СПН ще се яви като защита или санкция.понеже всеки иск е едновременно твърдение и волеизявление, затова всеки иск подлежи на двояка преценка от гл.т. на допустимост и основателност.

3. Измежду процесуалните действия на страните предявяването на иск е най-важното действие. Значение – в редице насоки:
· искът поставя началото на исковия процес, като поражда процесуалното отношение;
· искът определя спорния предмет и чрез него кои са страните по делото;
· искът сочи вида на търсената защита, която предопределя естеството на самия иск: само СПН /установителен иск/, СПН и изпълнителна сила /осъдителен иск/, СПН и промяна на гражданските отношения между страните по делото /конститутивен иск/;
· едновременно със защитата, която търси ищецът искът предопределя и защитата, която може да иска и да получи ответникът по повод на иска. Тя се състои винаги в СПН, с която се отрича претендираното от ищеца право или се потвърждава отричаното от него право;
· искът подържа живота на исковия процес: висящността на процеса не може да надживее десезирането на съда, до което се идва при оттегляне, отказ от иска или при съдебна спогодба;
· искът определя предмета на решението – той е отговор на иска. Когато искът е основателен той определя и съдържанието на решението. Всеки иск съдържа проект за съдебното решение, което ищецът желае, но което той ще получи само, ако искът е допустим и основателен.


№31 Право на иск

1. Понятието “право на иск” (ПИ) е едно от най-дискусионните понятия на ГП. Като цяло схващанията за ПИ отразяват възгледите за отношенията между гражданин и държава от една страна и между МП и процес от друга страна.
Връзката гражданин-държава се проявява във факта, че гражданите са носители на субективни публични права спрямо държавата и между тези права ПИ заема челно място. Освен че има обществено-политическо значение, ПИ е и централно понятие на исковия процес. С негова помощ могат да се обяснят и редица други понятия на исковия процес като : надлежна страна; процесуална субституция; процесуални предпоставки и т.н.
2. Теории за същността на ПИ – те са многобройни, мо основни са две противоположни схващания :
2.1. ПИ има две страни – процесуална и материалноправна.
· Процесуална – състои се в правото да се предяви иск;
· Материалноправна – състои се в правото да се иска уважаване на иска.
Това са и двете предпоставки, които трябва да са налице кумулативно. Липсва ли една от тях – липсва и ПИ. Извод – когато искът е неоснователен, ищецът няма ПИ. Предимствотоо на тази теория е, че подчертава връзката между ПИ и нуждаещото се от защита МП. Слабостта й се състои в обуславяне на ПИ от основателносстта на иска. Оказва се, че с ПИ разполага само тази страна, чийто иск е основателен. Правилото обаче е, че исковият процес е предназначен да разреши правния спор и всяка от двете страни има ПИ – независимо дали той е основателен или не.
Основателността или не на иска е от значение не за съществуването или липсата на ПИ, а за да определи спрямо коя от двете страни исковият процес ще се яви като защита и спрямо коя като санкция.
2.2. Процесуална теория за ПИ – ПИ е процесуално правомощие, необусловено от метериалноправни предпоставки – това е господстващото обяснение за ПИ. Съществуват обаче различни схващания за съдържанието и субектите на ПИ :
2.2.1. ПИ е субективно публично право да се иска от съда да се произнесе по молбата, с която е сезиран. На това право отговаря задължението на съда да разгледа всяка отправена до него молба за защита – чл.2(1). Според това схващане ПИ не е обусловено нито от основателността на иска, разглежданата теория е безспорно правилна, не може обаче да се приеме, че ПИ съществува и когато липсват условията за допустимост на исковия процес – изискването страните в процеса да съществуват, да са правоспособни, делото да е подведомствено на съдилищата. Освен това при разглежданото обяснение ПИ се откъсва и от своето защитно предназначение – да бъде средство за разглеждане на граждански спор. То се превръща в право да се иска от съда да прекрати делото, като констатира, че искът е недопустим.
3. Лица, разполагащи с ПИ – с ПИ като конкретно право да възбуди исков процес между определени лица за разрешаване на определен правен спор не може да разполага всеки, а само ограничен кръг лица. Това следва и от самото естество на иска, като едностранно волеизявление, с което може да се предизвика промяна в правната сфера на друго лице, независимо от неговата воля. Тази възможност винаги се е схващала като субективно потестативно право. А то може да принадлежи само на лицето, за което са настъпили условията, за възникване на подобно правомощие – това са :
- наличност на конкретен правен спор;
- страните, които са и ноосители на ПИ, защото чрез него те могат даа защитят материалните права, които правният спор засяга.
4. Връзката между ПИ и субективното МП – без субективното МП, ПИ губи своя смисъл. ПИ е едно конкретно право, произтичащо от конкретен правен спор (относно определено право между определени страни) и целящо защита на МП, засегнато от правния спор, чрез разрешаване на спора. Връзката между ПИ и конкретния правен спор се подчертава от чл.98 във връзка с чл.100, които постановяват да се върне на ищеца такава искова молба, която не съдържа данни за конкретен правен спор.
5. Същност на ПИ – ПИ представлява правомощие на определени лица /надлежни страни/ да възбудят чрез иск производство за разрешеване на конкретен граждански спор със СПН, т.е. да поставят в ход исковия процес. С други думи, ПИ е право на правораздаване по конкретно гражданско дело. Когато то е подведомствено на съдилищата, ПИ е правосъдие по конкретен граждански спор.
ПИ предхожда образуването на исковия процес. Докато то не бъде упражнено чрез предевяване на иска, липсва образувано гражданско дело. Именно затова ПИ е правомощие чрез иск да се задължи съдът да разреши конкретен граждански спор посочен в иска. Възникването и съществуването на това правомощие зависи от процесуалните предпоставки, т.е. от допустимостта на иска. Неговата недопустимост изключва ПИ.
ПИ е средство за защита на МП чрез разрешаване на граждански спор със СПН. Това право е право на искова защита, която продължава да съществува и след като ПИ бъде упражнено. Предявяването на иска поражда не ПИ, а право на защита, насочено към развитие на вече образувания исков процес. И така в края на исковия процес ПИ се превръща в право да се изисква от съда решение по спора, което да отговаря на данните по делото. Гарнция за това право е обжалването на решението.
6. Обощение – ПИ е нестатично, а едно динамично право, което започва като право да се възбуди исковият процес и завършва като право да се изисква решение по спора, съобразено с данните по делото; ПИ е насочено към постигане на СПН, с което именно се удовлетворява и окончателно се погасява. ПИ, още преди да бъде упражнено, е едно потенциално право да се изиска разрешяване на гражданския спор със СПН.


№32 Процесуални предпоставки (ППр)

Както за всяко субективно право, така и за ПИ възникват редица въпроси : дали е породено, кому принадлежи, как се упражнява и кога се погасява. ПИ трябва да съществува за лицето, от чието име искът се предявява и да бъде надлежноо упражнено, за да породи искът целените с него правни последици – задължение за съда да предприеме действия, насочени към разрешаване на гражданския спор. Условията, от които зависят съществуването и надлежното упражняване на ПИ се наричат ППр.
1. Условия за възникване на ПИ в полза на определено лице :
а. Интерес от искова защита – той се предпоставя от наличието на възникнал между правоспособни оица граждански спор, подведомствен на съда. Няма ли правен спор – липсва и нужда и интерес от защита, липсва и ПИ. Това условие важи само за установителен иск, защото при другите искове (осъдителен и конститутивен) интересът от защитата произтича от естеството на търсената защита. От друга страна имаме и изрично изискване по този въпрос в чл.97(1).
б. Процесуална легитимация на страните – гражданският спор, чрез спорното право предопределя надлежните страни, а с това и принадлежността на ПИ.
в. Процесуална правоспособност – само правоспособно лице може да притежава ПИ.
г. Подведомственост на делото на съдилищата – за да бъде задължен съдът да разреши спора, той трябва да бъде компетентен да решава конкретните (съответните) видове спорове.
Тъй като всичките тези условия трябва да са налице, те се наричат положителни ППр.
2. Условия за погасяване на ПИ :
2.1. ПИ е насочено към образуване на исковия процес и към разрешаване на гражданския спор със СПН. Това е и неговата крайна цел и с постигането й, ПИ се погасява. Повторен иск относно спор решен със СПН е недопустим. Понеже ПИ съществува, само ока СПН липсва, то тя е отрицателна ППр.
2.2. Изтичане на давностен или преклузивен срок, който е обусловил ПИ въз основа на възражение на ответника или по право. Изтичането на давностния срок е процесуална пречка (отрицателна ППр) за допустимостта на иска (а не за основателността му). Относно изтичането на преклузивния срок, практиката на ВКС показва, че искът се отхърля с решение като неоснователен, а не като недопустим.
3. Условия за надлежно упражняване на ПИ :
3.1. Положителни ППр – трябва да са налице, за да може ПИ да бъде упражнено. Те са :
а. Процесуална дееспособност на страната, която лично или чрез овластен от нея представител иска да упражни ПИ;
б. Представителна власт на представителя, когато ПИ принадлежи и се упражнява от представител;
в. Спазване на изискванията за редовност на иска – чл.98;
г. Предявяване на иска пред компетентния съд, относно правилата за родова и местна подсъдност.
3.2. Отрицателни ППр – тези, коиот осуетяват упражняването на ПИ, докато са налице :
а. Наличие на договор за отнасяне на гражданския спор пред арбитраж или чуждестранен съд – чл.9 и §216, 226;
б. Наличие на висящ процес между същите страни и за същия спор – чл.95;
в. Наличие на висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за още незаявения граждански спор или наличие на престъпно деяние, обуславящо разрешаването на гражданския спор – чл.182.
Към тази група спада обявяване на търговец в несъстоятелност, защото то лишава обявения в несъстоятелност длъжник от правото да управлява и да се разпорежда с имуществени права, включени в несъстоятелността. В ГП обявеният в несъстоятелност не може лично да упражни ПИ относно имуществени права, на които е носител, както и относно тези имуществени права, по които е длъжник. ПИ се упражнява от негов законен представител – синдик.
4. Допълнителни ППр за някои искове :
- ревизионен акт – ППр на ПИ при особено исково производство по финансови начети;
- рекламацията при осъдителните искове срещу превозни организации (например БДЖ) за парични вземания.
5. Ефикастност на предявения иск – съществува ли ПИ и бъде ли то надлежно упражнено, искът задължава съда да образува делото и да разреши със СПН правния спор, т.е. разглеждане и решаване на делото по същество. При неизпълнение на тези изисквания предявеният иск е опорочен и недействителен. Тази зависимост между ПИ и исковия процес се има предвид, когато искът и исковия процес са допустими при съществуващо и надлежно упражняване на ПИ.
Уточнение : недопустимият иск е недействителен, но неговата порочност е поправима с обратна сила, ако липсващата положителна ППр възникне или съществуващата процесуална пречка отпадне, т.е. за ГП, тук е възможно саниране на иска, той не е абсолютно нищожен иск.
6. Служебна проверка от съда на ППр – без ПИ съдът няма право да постави в ход исковия процес и следва служебно да провери всяка ППр. Не следи служебно само за две ППр – местна подсъдност и договор за отнасяне делото пред арбитраж или чуждестранен съд. Тези ППр, за които съдът следи служебно се наричат абсолютни, а тези, закоито не следи служебно – относителни. По правило ППр са абсолютни.
Ако съдът установи, че липсва положителна ППр или че е налице процесуална пречка или взема мерки, за да поправи порокът, препраща делото на компетентен орган, спира го или го прекратява, обезсилва всички извършени процесуални действия, включителни постановеното решение. Всички тези възможни действия на съда са алтернативни.
Проверката на ППр става по повод на висящия исков процес от същия съд и с участието на същите страни, които са субекти на исковия процес. Възниква въпросът – представлява ли тази проверка част от самия исков процес – не, производството, в което съдът проверява ПИ и се произнася по него не е исков процес или част от него, защото има коренно различен предмет – не материално спорно право, а ПИ. Това производство се нарича “процес относно процеса” – чрез него се проверява дали исковото процесуално правоотношение е възникнало валидно. Съществува разлика между процес относно процеса и исковия процес в редица направления : пр.- в проверката на ПИ, която предхожда връчването на препис от писменната молба ответникът не взема участие, а когато се оспорва процесуално право, дееспособност или легитимация на страната, тя взема участие при проверката на тези предпоставки.
7. Кога ППр трябва да са налице (времетраене) – не само при предявяване на иска, но и през целия исков процес. В случаите, когато по-късното възникване на ППр заздравява предходната им липса, за допустимостта на процеса е достатъчна наличността на ППр към деня на решението.

№ 33 УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК. ИНЦИДЕНТЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК

1.Същност - УИ е този иск, чиито петитум се ограничава и изчерпва с искане за разрешаване граждански спор със СПН. В най-чист вид с него се представя същността на съдебния исков процес. Чрез УИ се разрешава правен спор (други цели не може да има), а установителното съдебно решение има за цел единствено да установи действителното правно положение.
2.Предмет на УИ - това може да са всички граждански права и правоотношения (чл. 97(1)), докато предмет на осъдителния иск може да бъдат само притезания, а на КИ - само потестативни права. Предмет на УИ са например: вещни, облигационни, семейноправни, наследствени, търговски, трудови и други права и правоотношения. Всяко едно правоотношение, обаче, което е предмет на иска, трябва да е вече възникнало отношение, макар и понастоящем да не съществува.
3.Интерес от предявяване на УИ – макар, че интересът е ППр за предявяване на всички искове, чл. 97(1) изрично подчертава изискване за интерес от предявяване на иска, като предпоставка за допустимост на УИ.за да с съществува интерес от УИ е необходимо и достатъчно претендираното от ищеца право да бъде оспорено или да бъде претендирано отречено от него право. Оспорването или неоснователното претендиране на едно гражданско право поражда интерес от искова защита, именно затова съществува и разпоредбата на чл. 97(1).
Обстоятелството, какво становище ще вземе ответникът по иска - дали ще оспори претендираното от ищеца право или ще претендира право, което ищецът отрича- не е определящо за наличието на интерес. В такива случаи нужда от доказване на интерес не съществува. Дори когато ответникът признае иска, с това интересът от предявения УИ също не отпада. Защото за него е решаващо извън съдебното оспорване.
Излишно е да се доказва интерес от УИ във всички случаи, когато се касае за предвидени в самия закон УИ - например: иск за търсене и оспорване на произход - СК.
По такива изкове ГПК урежда особено исково производство. Това са случаите, когато законодателят изрично е признал наличие на интерес, на оня, който би предявил иска, аналогично в чл. 97(3,4) са до открити възможности за предявяване на УИ; в чл. 252, 254, 255, 336 и 359 пък, във връзка с незаконосъобразното принудително изпълнение, когато съдия изпълнителят е засегнал материални права неоснователно в процеса на изпълнението, законът е предвидил искове по тия разпоредби.
! Липсва интерес от УИ, когато спорното материално право може да бъде предявено чрез осъдителен или конститутивен иск. Следователно УИ е субсидиарна форма за защита спрямо тези права, които може да са предмет на други искове. Тя влиза в действие, когато те са недопустими
4.Кой е надлежна страна по УИ? - свързва се с въпроса за интереса - всеки, който има интерес от установяване на действителното правно положение може да предяви УИ, т.е. има право на УИ. От друга страна заинтересуван да предяви УИ е именно този, чието право се засяга от правен спор - това обаче не е само носителят на спорното право, предяви положителен УИ. Легитимиран е този, чието право е накърнено от право, претендирано от друго лица. /длъжник, срещу който кредиторът е насочил едно несъществуващо притезание/.
Надлежният ответник по УИ се определя от интереса. При отрицателен УИ надлежен ответник е винаги носителят на отричаното с иска право. Извод: надлежен ответник е оня, който е предизвикал правния спор по различен начин - накърняване или неоснователно оспорване правото на ищеца.
Особеното при правото на УИ се състои в това, че с него се ползват и лица, които не са субекти на конкретно правоотношение, предмет на УИ, без да имат качеството на процесуални субституенти. УИ се характеризира с най-широк кръг от надлежни страни, спрямо другите искове. Интерес имат не само субектите на спорното правоотношение, но и всички трети лица, чиито права зависят от съществуването или не на това правоотношение.
5.Видове УИ – два вида:
- Положителен УИ - когато целта на иска е да се установи съществуването на спорното право; когато правния спор е предизвикан с отричане или накърняване правото на ищеца. Такъв иск е например: искът на взискателя по чл.252, че неговото вземане съществува; иск на съпругът, че между него и партньорът му съществува правоотношение и др.
- Отрицателен УИ – когато целта на иска е да се установи не съществуването на спорното право; когато правния спор е предизвикан с неоснователно претендиран от ответника на едно право, което не му принадлежи, или което съдът може да докаже /по иска на ищеца/, че не съществува. Такъв иск е например: искът, че вземането на взискателя не съществува; иск, че между страните по иска не съществува брачно правоотношение и др.
Един и същ правен спор може да даде повод било за положителен, било за отрицателен иск. Всичко зависи от това, коя от страните ще вземе инициативата за съдебно решаване на спора. Делата по двата иска са тъждествени, тъй като се отнасят до решаването на един и същ спор. Искът ще е положителен, когато е предявен от страната, която твърди съществуването на спорното право и отрицателен, когато е предявен от страната, която отрича съществуването на спорното право.
Относно тежестта на доказване - тя е върху т.нар. право имащ – който твърди, че му принадлежи едно право /важи формулата - когато аз твърдя едно право - аз доказвам; когато оспорвам факти, които, обаче, твърди ответникът - той трябва да ги докаже/.
6.Фактите, като предмет на УИ - законодателят допуска не общо, а само по изключение и в изрично предвидените в закона случаи, предмет на УИ да бъде не права, а факти. Правилото, обаче остава, че предмет на иска е едно субективно материално право, а не факт! Такива факти сочи преди всичко чл. 97(3, 4) - иск за установяване истинност или неистинност на документ; УИ за “престъпно обстоятелство”, което е факт, а не право. Този иск, обаче може да се предяви само като извънреден способ, т.е. по силата на чл. 97(4) - само, когато срещу дееца не може да се образува наказателно преследване поради тези причини и пречките по чл.21 НПК или образуваното наказателно дело поради тези пречки е прекратено, а също и когато извършителят на деянието е останал неоткрит. Основанията по чл. 21 НПК, които са пречка за наказателния процес, са за УИ по чл. 97(4), особени, важащи само за него положителни ППр.
Легитимирани като ответници по иска по чл. 97(4) са:
А) Лицето, за което се твърди, че е извършило престъплението /дееца/, респективно неговите наследници, ако е починало;
Б) Лице, извън дееца, на който трябва да се противопостави установеното престъпно обстоятелство; само срещу това лице ще се предяви искът, ако извършителят е неоткрит.
Освен исковете по чл. 97(3, 4), други искове за факти в нашето право са: искове за произход - чл. 31 - 41 СК, иск за установяване на трудова злополука или трудов стаж.
! УИ за други факти, които законът не е посочил изрично като предмет на УИ, са недопустими. Те са неподведомствени на съдилищата и противоречат на изискването за процесуална икономия.
7.Срок за предявяване на УИ – безсрочно – предявява се без ограничение във времето, т.к. не може да се установи кога точно ще възникне интерес от установяването. От друга страна предмет на установяване могат да са и непогасими по давност задължени - семейно правни и лични отношения. За някои УИ, законът, обаче може да допусне някои срокове - например: УИ за дирене и оспорване на бащинство или оспорване.
! Макар и да не се погасява сам по давност, УИ може да прекъсне погасителната давност относно материалното право, за което е предявен.
8.Инцидентен установителен иск /ИУИ/
Освен положителни и отрицателни УИ, съществуват и т.нар. ИУИ. Това е иск, който се предявява допълнително по висящ процес от ищеца или от ответника, за да се установи съществуването или не на правоотношение, което е преюдициално /обуславящо/ спрямо спорното право, предмет на първоначален или на насрещен иск /Ж.Сталев/.
Предявява се, когато в един висящ процес, без оглед на това с какъв иск той се образува, се повдигне спор относно съществуването на едно право, което не е предмет на предявения иск /т.е. не е едно субективно материално право/ и когато това право зависи от едно друго право, което го обуславя - преюдициално. Целта е преодоляване на спора, който е инцидентно възникнал /Б.Кацаров/.
Целта на ИУИ - е да се разреши със СПН спорът относно, преюдициалното правоотношение, наред със спора относно обусловеното правоотношение.
Предмет на ИУИ – правоотношение, което е обуславящо спрямо спорното право, не може да са предмет на ИУИ правоотношения настъпили след правоотношението, предмет на спора. Например: По иск за вреди на вещ – преюдициално е правото на собственост върху вещта; по иск за лихви - преюдициално е лихвоносното вземане.
По това преюдициално правоотношение съдът трябва да се произнесе с решение - чл.118. По необходимост съдът взема становище по това отношение, без което не може да се произнесе относно спорното право. Но това становище, без да е бил предявен ИУИ, няма СПН. Затова ИУИ е доказателства, че по нашето право мотивите на решението не се ползват със СПН. По делото ще възникне СПН само за онова, което е предмет, а не за преюдициалното право. ИУИ е втори УИ, ако, обаче, първият иск е осъдителен - вторият е от друг вид - /Б.Кацаров/.
Особености:
1. ИУИ може да се предяви не само в първото заседание, а до приключване на устните състезания в първата инстанция - чл.118, но не и пред въззивната инстанция.
2. ИУИ може да се предяви устно в съдебно заседание, ако присъства противната страна. Ако отсъства - с писмена молба, препис от която се връчва на противната страна, и в двата случая следва да се спазят изискванията на чл.98.
3. ИУИ се предявява пред съда, сезиран с обуславяния иск, стига да му е подведомствен и родово подсъден.
4. ИУИ може да се предяви, както от ищеца, така и от ответника, защото и двамата има интерес от преюдициалното правоотношение- чл. 118.
В останалите случаи ИУИ не се различава от другите искове. В качеството му на УИ, той е допустим само при наличието на интерес; ! С ИУИ се търси самостоятелна защита чрез СПН относно преюдициално правоотношение. Затова ИУИ трябва да се разглежда, даже и делото по главния иск да е прекратено. По двата иска съдът проверява отделно тяхната допустимост и основателност, като дължи решение и по двата иска - чл. 118.


№ 34 Осъдителен иск (ОИ)

1. Предмет на ОИ – това е едно притезание, за което ищецът твърди, че съществува, че е изискуемо и не е удовлетворено от длъжника.
С решението си, съдът трябва да се произнесе относно съществуването на спорното право (в случая – притезание). Спецификата на ОИ е, че след като сее иска съществуването на притезанието, се иска и нещо второ – най-важното – да се допусне принудително удовлетворяване на това вече признато за съществуващо притезание, ако то е изискуемо или неудовлетворено. Това допускане на принудителното изпълнение се върши във формата на осъждане и затова именно говорим за ОИ.
Защитата, която се търси с ОИ, включва в себе си защитата, която сее търси и с УИ, но не се изчерпва с нея. Докато последицата на УИ е разрешаване на правния спор със СПН, за ОИ – решението по този иск се използва не само със СПН, но и с изпълнителна сила. С такава сила се ползва обаче само решението, с което ОИ се уважава. Ако ОИ е неоснователен, не се стига до осъждане, поради което решението по ОИ ще има само една последица – СПН, с която се признава, че правото не съществува (в тази хипотеза ответникът получава защита, а не санкция). !Осъдително решение ще последва, само когато се признае, че освен, че не съществува, съответното право е изискуемо, но не е удовлетворено.
Решението, с което се уважава ОИ при наличието на посочените три предпоставки : съществуване на притезание; неговата изискуемост; неудовлетворено от длъжника, водят до допускане на принудително изпълнение и затова от гл.т. на теорията, при ОИ освен СПН, се поражда и една втора последица – изпълнителна сила. Тя се изразява именно в това, че въз основа на едно такова влязло в сила съдебно решение може да последва принудително изпълнение. За целта е необходимо съдът да издаде изпълнителен лист на ищеца – заповед на съдия-изпълнителя да извърши принудително удовлетворяване на кредитора. В този смисъл и осъдителното решение се явява съдебно-изпълнително основание.
Предметът на ОИ, в сравнение с предмета на УИ е много по-ограничен, но се среща по-често от УИ. ОИ-ве са : иск за цената на продадена вещ; за издръжка; ревандикационен иск; трудово заплащане и др.
Според Ж.Сталев по правило предмет на ОИ е :
а) претендирано от ищеца изискуемо притезание за определена престация от страна на ответника; или
б) претендирана от ищеца отговорност на ответника със своя вещ за чужд дълг (чл.142, ал.2 ЗЗД). Само тези права могат да бъдат предмет на ОИ, защото само те могат да са предмет на търсеното с ОИ принудително изпълнение.
Дали притезанието е изискуемо – това ГП не казва. ОИ относно неизискуемото притезание е преждевременно предявен. Той не е недопустим, а е неоснователен.
Преждевременният ОИ ще бъде отхвърлен, само ако до приключване на устните състезания изискуемостта не е настъпила.
В някои случаи, обаче, законът допуска да се предяви и уважи ОИ, макар че притезанието още не е станало изискуемо :
- според чл.97(2) може да се предяви ОИ за повтарящи се задължения, макар и тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на осъдителното решение;
- подвид на иска по чл.97(2) – ОИ да се изоставят занапред действията, с които ответникът нарушава правото на ищеца (трябва да се осъди ответникът да не преминава през имота на ищеца).
2. Интересът от предявяване на ОИ – интересът от ОИ е предпоставка за неговата допустимост, липсата му налага да се прекрати делото. За разлика от УИ (чл.97, ал.1), в ГПК не е посочено, че ищецът по ОИ трябва да има интерес от иска. Това, обаче, не означава, че лицето, което няма интерес може да предяви ОИ. Затова е прието, че когато едно лице твърди, че съществува едно спорно притезание, то това е достатъчен интерес за него.
Интересът от ОИ е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемост срещу ответника, която последният не удовлетворява. Дали вземането съществува и дали то е изискуемо е въпрос не на допустимост, а на основателност на иска.
3. Легимация – по правило той (легитимиран) е само носителят на неудовлетвореното притезание.
И процесуалният субституент може да предяви ОИ, но ще иска осъждане не в своя полза, а в полза на носителя на притезанието. Надлежен ответник по ОИ е само това лице, срещу което се търси принудително изпълнение (чието осъждане се иска). Неговите права са заплашени от търсеното принудително изпълнение и затова то е легитимирано да ги брани, оспорвайки ОИ. Ефект на ОИ – право на принудително изпълнение в полза на ищец срещу ответник. Пряка последица от този ефект е твърде ограничената легитимация по ОИ в сравнение с легитимацията по УИ. Б.Кацаров – при ОИ е възможна само т.нар. типична легитимация (нетипична – при процесуалната субституция).

№ 35 Конститутивен иск (КИ)

1. Предмет и същност на КИ. Предмет на КИ са т.нар. потестативни права – това са онези субективни материални права, които овластяват един от субектите в гражданското правоотношение да предизвика промяна в правната сфера и на двете страни по това отношение. Не всяко потестативно право, обаче, може да бъде предмет на КИ. Някои от тях се упражняват с едностранно волеизявление – пример : правото да се развали двустранен договор по чл.87(1)ЗЗД; правото да се прекрати брак и др. КИ може да се предявява само, когато се касае само за потестативни права, които могат да се упражняват само чрез съд. И така, КИ е искът, с който се предявява едно потестативно право, което може да се упражни само чрез съд с искане първо да се признае и потвърди със СПН, съществуването на това потестативно право и второ – че то е от категорията права, които могат да се предявят чрез съд и след като се установят двете предпоставки, да се постанови такава промяна в материалните правоотношения на страните, която съответства на съдържанието на потестативното право. (Б.Кацаров).
*Сравнявайки КИ с УИ – защитата, която се търси с първия, е същата, както при УИ – цели се разрешаване на спора относно потестативно право със СПН. Наред с това, обаче, с КИ се търси нещо повече : да се предизвика и промяна в гражданското правоотношение между страните по делото. Необходимо е да се подчертае, че КИ става необходим, когато в противоречие с действителното правно положение другата страна не дава съгласието си за дължимата правна промяна. Например: не дава съгласие : да се сключи окончателен договор по чл.19 ЗЗД; да се развали договорът по чл.87(3) ЗЗД и др.
*Сравнявайки КИ с ОИ – търсената с КИ защита е много по-пълна, отколкото тази, търсена с ОИ. Осъдителното решение открива само възможност за принудително изпълнение, а не доставя това, което се дължи на правоимащия, докато конститутивното решение дава на правоимащия дължимата правна промяна, чрез която той получава цялата възможна защита, от която се нуждае. Т.к. конститутивното решение удовлетворява потестативното право, едновременно с това то го и погасява. От тази гледна точка КИ е средство за принудително осъществяване на тези потестативни права, които се упражняват съдебно.
2. Приложение на КИ – с КИ ищецът може да си послужи само в случаи, предвидени от закона. Затова и в сравнение с другите искове, тяхното приложно поле е най-ограничено – само за потестативни права и то такива, които могат да се упражняват само съдебно! Не са предмет на КИ нито правоотношенията, чиято промяна се търси, нито правните последици, в които се състои търсената правна промяна.
3. Интересът от предявяване на КИ – при КИ законът не изисква доказване на интерес, както при ОИ достатъчно е доказването на едно притезание! Винаги, когато ищецът твърди, че в негова полза съществува потестативно право, подлежащо на съдебно осъществяване, е налице интерес от предявения КИ. Когато предметът на иска е ВП върху недвижим имот, интересът от КИ също е налице и цели да се придобие собствеността върху вещ, която ищецът само владее. Липсва интерес от КИ, когато целената с него правна промяна е настъпила по силата на други факти (чл.94, ал.1 СК) или може да се постигне чрез извънсъдебно изявление на ищеца (например : разваляне на предварителен договор за продажба по чл.87(1) ЗЗД).
4. Легитимация – надлежни страни по КИ са : лицето, което претендира, че е носител на потестативното право, и лицето, в чиято правна сфера ищецът цели да предизвика правната промяна. То е легитимирано да се брани срещу нея, ако счита, че тя е за него неизгодна. Когато потестативното право не е строго лично, то може да бъде предявено и от процесуален субституент.
5. Случаи, в които не се предявява КИ :
а) не се предявява КИ при конститутивните охранителни актове – докато конститутивното решение принудително осъществява потестативното право и е защита спрямо носителят му, и санкция спрямо противната страна, конститутивният охранителен акт създава изгодна за молителя правна промяна, без да посяга върху правната сфера на друго лице; той не е акт на правораздаване, а на безспорна администрация на граждански отношения (пример за конститутивен охранителен акт – назначаване на представител);
б) не се предявява КИ при спорове за семейно жилище – на кого от съпрузите да се предостави (чл.107 СК); какви мерки да се вземат в интерес на децата – тук нито една от страните няма право да иска спрямо другата определена уредба на бъдещите им отношения, докато търсената с КИ промяна е дължима. Съдът не разполага с определена самостоятелност, като я постановява.
6. Роля на конститутивното съдебно решение – Ж.Сталев – съдебното решение не е ЮФ, създаващ, изменящ или погасяващ гражданските правоотношения. Правната промяна при КИ настъпва не въз основа на съдебното решение, а въз основа на признатото с него потестативно право. От друга страна, обаче, само въз основа на потестативното право, правната промяна не може да бъде постигната. Тя трябва да бъде съдебно постановена, за да настъпи. Извод : потестативното право обуславя правната промяна само косвено – посредством конститутивното решение. Съществува безсъмнена обусловеност на правната промяна от конститутивното решение (пример : бракът като правна връзка съществува до постановяване на бракоразводното решение), която налага КИ да се обособи като самостоятелен способ за защита.


№ 36 ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА. ПРАВНИ ПОСЛЛЕДИЦИ ОТ ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА

За да възникне исков процес е необходимо да съществува правото на иск и то да се упражни чрез редовно предявяване на иска. Това става във формата на писмена искова молба. Исковата молба се подава направо в съда или чрез пощата (чл.34(2)) като се връчва и препис на ответника (това е последица, а не е елемент на фактическия състав на ПИ). Освен първоначално предявяване на иска, имаме и последващо предявяване при насрещен, обратен, инцидентен, установителен иск, при изменение на иска.
Исковата молба трябва да бъде написана на български език и да има предписаното от закона съдържание и приложения (чл.98 и 99). ИМ трябва да съдържа:
1. Посочване на съда, до който тя се подава (така се преценява дали делото е подсъдно на сезирания съд и дали ищецът е подал фактически ИМ до този съд, до който тя е адресирана).
2. Имената и адресите на страните по делото и на техните законни представители или пълномощници, ако ИМ се подава от или спрямо представител на страните, както и ЕГН на ищеца, и номера на неговия факс или телекс (целта е да се индивидуализират страните и техните представители, а на адресите на тези лица става връчването на призовки и съобщения; името и адреса на родител или попечител на ограничено дееспособния е необходим във връзка с изискването да се одобрят действията на ограничено дееспособния и да връчват призовки и съобщения).
3. Индивидуализиране на спорния предмет - посочват се основанието и петитума на иска, а когато страните не съвпадат с носителите на спорното правоотношение- и неговите носители.
- Основанието на иска обхваща фактите, от които произтича претендираното с ИМ материално субективно право, а не само спорното право (когато фактическия състав на дадено спорно право е обусловен от дадено правоотношение, то трябва да бъде посочено, но не и фактите, от които произтича; при отрицателен установителен иск ищецът трябва да посочи отричаното от него право и възраженията срещу неговото съществуване - съвпада със становището на ответник на положителен установителен иск и конститутивен иск).
- За да се индивидуализира конкретното спорно право, трябва да се посочи неговото съдържание - в какво се състои претендираното или отричаното право (съдържанието на спорното право се посочва чрез петитума на ИМ заедно с вида на търсената защита- там се определят границите на решаващата дейност на съда).
- Всяко право се конкретизира чрез носителите на правоотношението (кредитора и длъжника); носителя на потестативното право и лицето, в чиято правна сфера ще настъпи промяната (обикновено страните по делото и носителите на спорното правоотношение съвпадат, ако не съвпадат трябва непременно да се посочат субектите на спорното правоотношение).
4. Вид на търсената с иска защита, която се сочи в петитума. В него ищецът трябва да заяви дали търси само установяване на съществуването или не съществуването или се търси още осъждане или правна промяна (в първия случай).
5. Цената на иска, ако той е оценяем. Тя има значение за обуславяне на родовата подсъдност, и в зависимост от нея се определя държавната такса. (чл.80, б.”б”; чл.50(1)). Цената на иска представлява паричната стойност на оценимото в пари спорно право съобразно чл.55. Цена могат да имат искове относно имуществени права.
6. Доказателства в подкрепа на фактите, образуващи основанието на иска- ищецът трябва да представи писмени доказателства заедно с исковата молба.
7. Подпис на ищеца, защото той символизира неговата воля да търси защита, а във волеизявлението да се разреши правния спор, конкретизиран в ИМ, се състои искът. (когато ИМ се подава от представител, той трябва да се подпише; ако се подава от чужденец - може да я подпише на своя език).
Заедно с ИМ трябва да се представят и приложенията към нея – чл.99:
1. Писмено пълномощно, удостоверяващо упълномощаването и обсега на представителната власт на пълномощника (наличността на представителна власт е условие за валидност на ИМ).
2. Заплащане на държавна такса срещу защитата, която се търси с ИМ (квитанция за платена такса се прилага към ИМ; разноските, които съдът прави за възнаграждение на свидетели, вещи лица, преводачи и др., се дължат от страната, в чиито интерес се предприема действието).
Законът освобождава от внасяне на държавни такси и разноски:
- Ищци, работници и служители по искове за трудово възнаграждение или други права, произтичащи от трудови договори; ищците по искове за възнаграждение, произтичащо от изобретения.
- Ищци по искове за издръжка и всички лица,за които е признато от председателя на окръжния съд или на районния съдия, че нямат достатъчно средства да заплатят таксата и разноските по делото.
- Съгласно изменението и допълнението на Закона за държавните такси се освобождават от заплащане на държавни такси и инвалидите, бременните и майките с деца до 6г., сираци и др. (заинтересованото лице трябва да подаде молба до съда, пред който следва да предяви иска, като представи писмена декларация за материалното си състояние) - молбата трябва да предхожда предявяването на иска).
3. Преписи от исковата молба и други книжа за ответника.
Проверка на редовността на ИМ се върши еднолично от районния съдия или от председателя на окръжния съд, респективно от натоварения от него съдия. Всяко отклонение от изискванията на чл.98 и 99 прави ИМ нередовна (не посочването на доказателства и непредставянето на писмени доказателства са нередовност на ИМ). Ако е налице нередовност на ИМ, тя се оставя без движение, на ищеца се праща съобщение да отстрани в 7дн. срок нередовностите на ИМ (в противен случай се връщат). Ако ищецът смята, че ИМ е редовна, може да подаде срещу резолюцията за връщане частна жалба. Ако резолюцията влезе в сила, правните последици на предявения иск отпадат с обратна сила. Ако в дадения му срок ищецът отстрани нередовностите, ИМ се счита за редовно подадена (с обратна сила). Ако Им се връчи въпреки нередовностите, те може да се изтъкнат при всяко положение на делото. Делото ще бъде прекратено, ако нередовността не се поправи. В този случай и на ответника трябва да се връчи препис от частната жалба на ищеца срещу прекратяване на делото.
Ако ИМ не съдържа данни относно адреса на ищеца и той е неизвестен на съда, съобщението за нередовността се обявява в съда на определено за това място в течение на срока за поправката, а ИМ се оставя в канцеларията на съда.
Правни последици от предявяване на иска.
Процесуални последици:
1. Предявяването на иска предизвиква състояние на висящо дело между страните пред сезирания съд. Това състояние завършва с влизане в сила на решението по съществото на спора;
2. Състоянието на висящо дело е пречка да бъде упражнено повторно правото на иск по същия правен спор (чл.95(1)). Висящото дело е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за второ тъждество на делото. Целта е да се избегнат противоречиви решения и да се спести излишен разход на съдебно време. (Ако поради грешка се е стигнало до второ дело и дори то да е в напреднал стадий трябва да се прекрати. Ако се стигне до влязло в сила решение по второто дело, първото трябва да бъде прекратено. Иначе, ако се обжалва решението пред втората инстанция, тя е длъжна да обезсили решението по второто дело, дори ако първото се намира в стадий на първоинстанционно производство - второто дело се образува при не надлежно упражняване на правото на иск);
3. Състоянието на висящото дело стабилизира подсъдността, каквато е била по време на предявяване на иска (чл.93(3));
4. Когато стигне висящото дело до положението на връчен препис от ИМ, се откриват възможности за предявяване на насрещен, инцидентен установителен иск, главно и допълнително встъпване.
Материални последици:
- Правозапазаващи - прекъсва да тече погасителна и придобивна давност - чл.116 б ”б” и “ж” ЗЗД;
- Правоувеличаващи - това са правото на лихви поради забава, в които ответникът изпада от деня на предявяване на иска (ако преди това не е бил вече в забава), както и правото да получава плодовете, които ищецът придобива срещу добросъвестния владелец на вещта - чл.71 ЗС. (Правото на иск представлява материално правна последица). Последиците от предявяването на иска предпоставят, че правото на иск съществува и е надлежно упражнено или, че порокът е временно поправен.


№ 37 ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

Предметът на делото обуславя подведомствеността и подсъдността на делото, цената на иска, приложимостта на общия исков ред или на особените производства, може да се види дали две дела са тъждествени или различни. ПД е предмета и на решението и на СПН, тъй като това е спорното материално субективно право.
1. Това право е предмет на процесуалния правен спор и се въвежда в процеса като негов предмет чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба, предметът на делото се определя от ищеца и може да се измени само от него чрез изменение на иска. Ищецът очертава спорното материално право чрез основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да квалифицира спорното право още с доклада по делото (чл.108), което следва от правната норма. Това означава, че квалификацията е неотделима част от предмета на делото. Затова предметът на делото се определя като претендирано или отричано право от ищеца, чието правно естество обективно следва от основанието и петитума на иска въз основа на правната норма.
2. Предметът на делото е едно твърдяно право. Затова процесът не остава без предмет, ако се докаже, че претендираното или отричаното право не съществува.
Белезите, които индивидуализират субективните права, а с това и предмета на делото са: правопроизводящият факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението. Тези белези ищецът е длъжен да посочи чрез основанието и петитума на иска. При множество петитуми при същото основание или множество основания при същия петитум водят до множество предмети на делото. Ищецът може да въведе като предмет само част от спорното право и тогава предмет е само тази част, а не цялото материално право (частичен иск).
Не са предмет на делото правоотношения, които обуславят спорното право, насрещните права на ответника, с които той обосновава възраженията си; правоотношения обект на правна промяна при конститутивен иск.
СПН се отнася само до предмета на делото, доколкото е станал предмет на решението.


№ 38 ОБЕКТИВНО СЪЕДИНЯВАНЕ НА ИСКОВЕТЕ

I. Обективното съединяване на искове е свързване на няколко иска с различен предмет между същите страни за общо разглеждане и решаване в рамките на общо производство – чл. 103 ГПК. До ОСИ се стига и когато с първоначалният иск се съединява обратният иск на подпомаганата срещу подпомагащата страна – чл. 175(2). Целта на ОСИ е процесуална икономия и избягване на противоречиви решения относно взаимно свързани спорни права или права, зависещи от едни и същи факти.
1. Тъй като процесуалното правоотношение се индивидуализира не само със субектите си, но и със своя предмет, ОСИ води подобно на другарството до множество от процесуални правоотношения. Всяко от тях има за предмет различно спорно право. Ще бъдат налице повече спорни права, когато ищецът предявява две конкуриращи помежду си притезания, следователно ще имаме ОСИ (притезание за непозволено увреждане и за договорна отговорност поради същото деяние). До ОСИ прибягва ищецът, когато обосновава претендираното право на собственост с различни основания или въз основа на същото основание иска да му се признае собствеността и да му се предаде владението на вещта. ОСИ е налице и когато се търсят въз основа на същото деяние имуществени и неимуществени вреди – в случая увредените блага са различни. Така че ОСИ имаме винаги, когато ищецът се позовава на две или повече различни основания или предявява два или повече петитума.
2. При ОСИ обединяващото звено е сходството на страните за разлика от другарството, където това е частичното или пълно сходство на предмета на исковете. Затова връзката между делата при ОСИ е по-слаба, отколкото при другарството. ОСИ е винаги само възможно, докато другарството може да бъде задължително. Съдът може да раздели исковете при ОСИ, но не може да раздели делата при няколко другари. Предвид разликата в спорния предмет еднакво решение по различните искове е изключено, докато то е наложително при необходимото другарство и възможно при обикновеното другарство.
Съдът преценява допустимостта и основателността на всеки от исковете поотделно. Той може да бъде десезиран с един от тях (при оттегляне, отказ от иска, съдебна спогодба), а да продължи делото по останалите. Възможно е да съществува зависимост между материалните права, предмет на отделните искове или за тях да са релевантни едни и същи факти – тогава ОСИ ще отрази тези връзки, например чрез инцидентен установителен иск, чрез обратен иск.
II. В зависимост от разграничителния критерий се различават няколко вида ОСИ:
1. Според способа, чрез който се предизвиква ОСИ, се различават:
а) ОСИ чрез предявяване на няколко иска от ищеца с обща искова молба или чрез разширяване на първоначално предявения иск;
б) ОСИ чрез предявяване на насрещен иск от ответника;
в) ОСИ чрез предявяване на инцидентен установителен иск от ищеца или ответника;
г) ОСИ чрез предявяване на обратен иск от подпомаганата срещу подпомагащата страна.
2. Според съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, се различават:
· кумулативно;
· алтернативно;
· евентуално;
3. Според това, от кого изхожда починът за ОСИ, се различават:
Ø по ОСИ по почин на ищеца – чл. 103;
Ø ОСИ по почин на ответника – насрещен иск;
Ø ОСИ по почин на ищеца или на ответника – инцидентен установителен иск, обратен иск;
Ø ОСИ почин на съда – чл. 123.
4. Според времето, когато се предприема ОСИ, се различават:
v първоначално ОСИ, предприето от ищеца с исковата молба;
v последващо ОСИ, което се наблюдава при всички други способи за ОСИ.
III. ОСИ е допустимо само при определени условия, когато то е целесъобразно. Тези условия се делят на: общи условия, присъщи на всички способи за ОСИ и особени условия, присъщи на отделните способи за ОСИ.
1. Първото от общите условия е исковете да са подведомствени на съдилищата и да са подсъдни на един и същ съд – чл. 103(1). Не могат да се съединяват искове, подведомствени на различни органи, даже между исковете да има връзка. Не могат да се съединяват и искове, от които единият е подсъден на окръжен, а другият на районен съд, освен ако между тях има връзка, налагаща съединяването.
2. Съединените искове трябва да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред – чл. 103(1). От това правило има изключения по искове за гражданско състояние (чл. 260, 272) и по делбени дела.
Така например не може да се съедини иск за прекратяване на СИО и иск за делба на същата. Вторият ще може да се предяви едва, когато има влязло в сила решение по иска по чл. 26(2) СК. Но иск по чл. 28(3) СК (определяне на по-голям дял на единия съпруг от СИО) може да се съедини с иск за развод. Недопустимо е да се съединяват иск по чл. 45 ЗЗД (непозволено увреждане) с искане за поправка на акт за смърт, защото имат различен съдопроизводствен ред – исков и охранителен.
3. Ако липсва някое от условията за допустимост на ОСИ, съединените искове се разделят и по всеки се образува отделно производство – чл. 103(2).
Съдът може да разгледа отделно исковете, дори да са налице формалните условия за съединяване, когато съвместното им разглеждане е свързано със затруднения. Преценката на съда не подлежи на контрол от втората инстанция. Тъй като се прави от съображения за процесуална целесъобразност, разделянето е недопустимо след устните състезания.
IV. Различните способи се съчетават с кумулативно, алтернативно или евентуално съотношение на съединените искове.
1. Кумулативно е това ОСИ, при което от съда се иска да разгледа всеки от съединените искове и да се произнесе по всеки с решение.
Кумулативно могат да бъдат съединени искове например чрез инцидентен установителен иск, а също и когато уважаването на единия обуславя другия иск. Последното е налице, когато с конститутивен иск се съединява осъдителен относно притезания, породени от конститутивното решение (с иск за разваляне на договор се съединявя иск за осъждане на ответника да върне престираното по договора). Родовата подсъдност следва да се определи с оглед цената на всеки от исковете поотделно (ако всички те са под 10 000 лв., делото е подсъдно на районния съд).
2. Алтернативно е ОСИ, когато ищецът предоставя на съда да разгледа и уважи един от съединените искове. Поначало то е недопустимо поради неопределеност на петитума, но има случаи, когато е допустимо и даже наложително.
а. Наложително е при алтернативни задължения, когато изборът на дължимата престация е предоставен на трето лице (чл. 131, ал. 3 ЗЗД), а то до деня на предявяване на иска не направило своя избор. В такъв случай ищецът няма друга възможност и изборът се прави от съда.
б. Допустимо е алтернативното ОСИ, когато ищецът разполага с няколко конкуриращи притезания или с няколко конкуриращи основания на същото право (когато се претендира собственост въз основа на продажба, наследство и давност), като му е безразлично по силата на кое от конкуриращите притезания ще получи престация или въз основа на кое от конкуриращите основания ще му бъде признато претендираното право.
3. Евентуално е ОСИ, когато единият иск има спрямо другия иск положението на главен, като разглеждането на евентуалния иск се обуславя от изхода на делото по главния иск. Евентуалният иск следователно е под условие, което се явява вътрешнопроцесуално. Когато евентуалното ОСИ е предявено от ищеца, той обуславя разглеждането на евентуалния иск от неуважаването на главния иск. Когато ответникът предявява обратен иск срещу подпомагащата го страна, той обуславя разглеждането на този иск от уважаването на главния иск, предявен срещу него от ищеца.
Евентуално предявеният иск се смята висящ и съдът е длъжен да извърши всички процесуални действия, насочени към разглеждането му по същество. Ако не се сбъдне условието, съдът не може да се произнесе по този иск, а ако има влязло в сила решение – всички негови последици, и извършени процесуални действия се обезсилват с обратна сила.
Различни материалноправни положения могат да доведат до евентуално ОСИ:
а) Когато петитумът може да се обоснове с различни взаимно изключващи се факти, ищецът може да заяви едно от основанията като главно, а другото като евентуално. Съдът ще се произнесе по второто, ако сметне, че искът по главното основание е неоснователен (ако се претендира собственост въз основа на продажба, която се оказва нищожна, тя се претендира евентуално въз основа на придобивна давност).
б) Въз основа на един и същ факт се предявява едно главно и едно евентуално искане (ищецът търси изпълнение въз основа на сключен договор, а ако той се окаже нищожен, иска връщане на даденото в изпълнение на договора).
в) Въз основа на различни факти се предявяват различни искания, от които едното главно, а другото евентуално (искане да се обяви бракът за недействителен, а ако се окаже действителен – да бъде разтрогнат.
Когато разглеждането на единия иск предпоставя, че другият е отхвърлен със сила на пресъдено нещо, те не могат да бъдат съединени даже евентуално (иск за изключителна собственост на една вещ и иск за по-голям дял от нея – чл. 20 и чл. 28, ал. 3 СК).
V. Най-често използвано ОСИ е по почин на ищеца. За него важат общите правила, но има изискване съединените искове да са не само родово, но и местно подсъдни на сезирания съд – чл. 103.
От това правило има изключения. Пред съда по местонахождението на недвижимия имот могат да се предявяват и искове за облигационни отношения, свързани със собствеността, които заявени отделно, би трябвало да се предявяват по местожителството на ответника. Ищецът може да предяви няколко свои иска или с обща искова молба, или чрез изменение на първоначално предявения иск, състоящо се в разширяване на иска. И при двата начина ОСИ може да бъде кумулативно, алтернативно или евентуално. Ако ОСИ е предизвикано по волята на ищеца, той може да го прекрати чрез десезиране на съда с един от двата съединени иска.
Исковете, които ищецът съединява, трябва да бъдат насочени срещу същия ответник. Ако липсват условията за другарство, ищецът не може да съедини искове срещу различни лица (иск по чл. 28, ал. 3 и чл. 29 СК с иск по чл. 135 ЗЗД относно имот, прехвърлен от съпруга ответник на трето лице).
VI. Няколкото иска между същите страни могат да бъдат предявени поотделно и да бъдат образувани в отделни дела. Ако те са висящи пред същия съд, той е овластен да ги съедини за общо разглеждане и решаване в едно общо производство – чл. 123. Тогава се стига до ОСИ по почин на съда. Но ОСИ зависи от съображения на процесуална целесъобразност, така че съдът не е длъжен да съедини делата даже и формалните условия да са налице. Следователно ОСИ не може да се наложи по пътя на частна жалба и решението на съда не подлежи на обжалване.

№ 39 НАСРЕЩЕН ИСК И ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА ПРИХВАЩАНЕ
Насрещен иск
I. Насрещният иск е искът, който ответникът предявява срещу ищеца и който се съединява за общо разглеждане с първоначалния иск в образуваното по него производство. НИ е способ за ОСИ. С него ответникът въвежда в делото един нов и друг спорен предмет наред със спорния предмет, въведен с първоначалния иск.
НИ е искане да се разреши правен спор със сила на пресъдено нещо. Поради това не представляват НИ възраженията на ответника даже когато те се основават на негови насрещни права срещу ищеца. Тези права не стават предмет на делото и относно тях сила на пресъдено нещо не се формира освен по изключение.
1. За НИ важат общите условия за допустимост на ОСИ. Необходимо е да са налице и особените условия за допустимост на НИ.
а) НИ се предявява по един вече и още висящ процес, за да се съедини с един вече предявен иск. Крайният момент, до който може да се предяви НИ е приключване на първото заседание по делото. Това е заседанието, на което за пръв път са били редовно призовани страните.
б) НИ е иск на ответника срещу ищеца. Ищецът не може да предяви НИ срещу иска на ответника. Изискването за легитимация важи и при НИ. Затова не може срещу ищеца, когато той е процесуален субституент, да се предяви НИ относно такова спорно право, за което процесуалният субституент не разполага с процесуална легитимация.
в) Предмет на НИ трябва да бъде такова спорно право, което или се намира във връзка с правото, предмет на първоначалния иск, или може да се компенсира с него.
аа. Налице е връзка между двете спорни права не само когато те произтичат от същия факт (насрещни права от един и същи договор), но и когато се отнасят до същия обект (срещу иск за собственост на ищеца ответникът предявява иск, че той е собственик на вещта). Достатъчна е и житейска връзка – срещу иска за собственост и предаване на владението владелецът предявява насрещен иск за направените от него подобрения.
бб. Достатъчна е възможността за компенсация. Не е нужно насрещните вземания да са ликвидни. Те ще станат такива въз основа на силата на пресъдено нещо, с която ще бъдат установени. Наличността на другите условия за компенсация се проверява съобразно с твърденията, с които всяка страна индивидуализира своето вземане.
г) НИ се предявява с писмена искова молба, отговаряща на изискванията на чл. 98. Нейните нередовности трябва да бъдат поправени до приключване на първото заседание – чл. 104(2).
НИ се предявява пред съда по първоначалния иск съобразно с т. нар. подсъдност поради връзка между делата, която преодолява общите правила за местна подсъдност. Затова е достатъчно НИ да е подведомствен и родово подсъден на съда по първоначалния иск – чл. 104(1).
2. Ако липсва някое от условията за допустимост на НИ, съединяването му с първоначалния иск е изключено. Двата иска трябва да бъдат образувани в отделни дела. Определението за разделяне на делата не подлежи на обжалване с частна жалба.
II. С НИ ответникът търси самостоятелна защита срещу ищеца. Затова НИ не е акцесорен спрямо първоначалния. Даже и производството по първоначалния иск да бъде прекратено поради недопустимост на този иск или поради десезиране на съда (оттегляне, отказ от иска, съдебна спогодба), делото относно НИ ще продължи своя ход. Съдът предявява допустимостта и основателността на НИ отделно от първоначалния иск. Съдът се произнася с решението си и по двата иска.
Тяхното съединявяне е обикновено кумулативно. По всеки от тях отговорността за съдебните разноски се носи отделно, но съдът може да компенсира насрещните вземания за разноски. НИ може да бъде предявен и като евентуален (ответникът настоява да бъде отхвърлен искът, че дарението е нищожно, но в случай, че бъде уважен, предявява НИ за подобренията, които е направил в имота).
Възражение за прихващане
I. Възражението за прихващане трябва да се отличава от насрещния иск, основан на възможността да се извърши прихващане между вземания, предмет на първоначалния и насрещния иск.
НИ относно насрещно вземане на ответника срещу ищеца е и средство за защита срещу първоначалния иск, и средство за самостоятелна защита на вземането на ответника. Затова по НИ ответникът дължи държавна такса и ищецът може да бъде осъден да плати на ответника разликата, ако вземането на последния е по-голямо. Когато ответникът оспорва първоначалния иск, той оспорва съществуването на правото, претендирано от ищеца. НИ в случая се използва само за да се осъществи вземането на ответника. Ако съдът признае това вземане и отхвърли първоначалния иск, целия размер на претендираното от ответника вземане ще му бъде присъден.
ВП е само средство за защита срещу първоначалния иск. Следователно, когато вземането, предявено с ВП, е по-голямо от вземането по първоначалния иск, както и ако съдът отхвърли този иск, на ответника нищо не ще се присъди. Това, което може да постигне ответникът чрез ВП, е отхвърляне на първоначалния иск поради погасяване на вземането по него чрез прихващане с вземането на ответника. Когато предявява ВП, ответникът не дължи държавна такса, тъй като не търси самостоятелна защита.
Случаи, когато се предявява ВП:
v Когато вземането на ответника е по-малко и той не оспорва вземането на ищеца – няма да плати държавна такса и вземането също се установява със сила на пресъдено нещо.
v Когато спорът относно вземането на ответника не е подведомствен или родово подсъден на сезирания съд. Съдът по иска е и съд по възраженията срещу иска, но не и съд по НИ на ответника, когато той не е подведомствен или родово подсъден на сезирания съд.
v Когато ответникът е пропуснал да предяви своевременно НИ, макар че е могъл и е следвало да го предяви.
v Както всяко възражение и ВП може да се предяви не само до приключване на устните състезания, но и с жалбата срещу решението и пред втората инстанция.
II. ВП поставя въпроси, които са присъщи само на него и не се отнасят до НИ. Това са:
1. Съществува разлика между материалноправното изявление за прихващане и ВП. За да бъде валидно, изявлението за прихващане трябва да изхожда от легитимирано лице (носителя на вземането или поръчителя – чл. 142 ЗЗД, но не и от солидарния длъжник – чл. 123, ал. 2 ЗЗД), като освен това трябва да са налице условията за прихващане по чл. 103 и 104 ЗЗД. То може да бъде направено преди и вън от процеса и има ефект само ако бъде доведено до знанието на насрещната страна по прихващането. Материалноправният ефект на изявлението за прихващане е погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, и то с обратна сила – от деня, в който са били налице условията по чл. 103 ЗЗД, за да бъде извършено прихващането.
ВП е едно процесуално действие на защита срещу ищеца. То може да се извърши само по висящ процес пред съда, без да е нужно противната страна да присъства или да бъде уведомявана за него. ВП може да изхожда от ответника или от контролираща или подпомагаща страна, макар че те не са материалноправно легитимирани да извършват прихващане – чл.123, ал. 1 ЗЗД. Това е така, защото с ВП се предявява съдебно едно вече настъпило прихващане, а не се предизвикват неговите материалноправни последици. ВП е твърдение, че тези последици са вече настъпили. Затова то може да бъде основателно или неоснователно, но даже и като такова съдът е длъжен да го разгледа, защото е процесуално допустимо.
Материалноправното изявление за прихващане и ВП могат да бъдат предприети едновременно, но двете действия трябва да се различават, за да може съдът да прецени поотделно изискванията за валидност (длъжникът ответник заявява в съда в присъствието на противната страна, че прихваща и моли съда да отхвърли иска въз основа на прихващането.
2. Най-съществената разлика между изявлението за прихващане и ВП е, че първото предпоставя ликвидност на насрещните вземания, а ВП е допустимо и основателно даже когато тези вземания или едно от тях са неликвидни – това е т. нар. съдебно прихващане с неликвидни вземания.
Вземането, предявено с ВП, става ликвидно даже преди това да не било такова, защото занапред получава качеството на “пресъдено нещо”. А получи ли такова качество, то става годно за прихващане, както вземането, предявено с НИ. ВП с неликвидно вземане допуска чл. 104, ал.1, когато допуска евентуално ВП. Последното предпоставя, че ответникът оспорва вземането на ищеца, така че прави това вземане неликвидно, но въпреки това чл. 104, ал. 1 изрично допуска ВП с него.
Достатъчно е едно от вземанията да е спорно (т.е. неликвидно), за да се изключи възможността за извънсъдебно прихващане по чл. 104 ЗЗД и да стане възможно само съдебното прихващане. То настъпва, след като влезе в сила решението, с което се установява съществуването на насрещните вземания и тяхната изискуемост, така че им се придава и занапред качеството на ликвидност. ВП със спорно вземане е средсво, за да се предизвика съдебно прихващане, което погасява насрещните вземания занапред.
3. До евентуалното ВП ответникът прибягва, когато оспорва вземането, предявено с иска, на основания, различни от прихващането (когато не се е осъществил правопораждащият факт или се е осъществил невалидно; когато вземането е платено или опростено). Затова той моли съда да отхвърли иска въз основа на прихващането само ако намери, че вземането на ищеца съществува, т.е. ако отхвърли оспорването и другите възражения на ответника.
Съдът е длъжен да разгледа евентуалното ВП, като събере всички факти и доказателства, отнасящи се до вземането на ответника. Може да се окаже, че вземането на ищеца съществува, и тогава в деня на решението съдът трябва да разполага с необходимия материал, за да се произнесе относно съществуването и изискуемостта на вземането на ответника. Но съдът трябва първо да провери оспорването на иска и другите възражения на ответника и ако отхвърли иска заради тях, той не се произнася по евентуалното ВП (такава е поредността на защитата, до която ответникът е прибягнал). Неговото предявяване се смята отпаднало с обратна сила и по него не се формира сила на пресъдено нещо.
4. Освен насрещно вземане, ответникът може да има и други насрещни права, неводещи до прихващане (право да се намали цената заради недостатъци на продадената вещ). Той може да ги предяви чрез насрещен иск или възражение. Ако се стреми само към отхвърляне на иска, ще предпочете възражението. При него изискването за ликвидност не важи. Възражение за едновременност на изпълнението може да се прави, ако длъжникът има изискуемо вземане срещу кредитора си от същото правоотношение.

№ 40 ОТТЕГЛЯНЕ НА ИСКА. ОТКАЗ ОТ ИСК
Оттегляне на иска
I. Оттеглянето на иска е процесуално действие на ищеца, с което той заявява, че се отказва да получи по висящия процес търсената с иска защита, но запазва правното си твърдение и възможността да го заяви с нов иск. Докато предявяването на иска сезира съда с правния спор, оттеглянето на иска го десезира.
До оттегляне на иска ищецът прибягва, когато се опасява, че искът може да бъде отхвърлен или се надява, че ще постигне извънсъдебно уреждане на спора с ответника.
Оттеглянето на иска трябва да се различава:
Ø от отказа от иск;
Ø от извънсъдебната или съдебната спогодба, които съпровожда;
Ø от искането да се отложи делото, което цели отсрочване на заседанието, но не и десезиране на съда с делото.
Оттегляне на иска може да бъде цялостно, когато обхваща целия иск, и частично, когато се отнася до част от спорното право. Тогава се говори за намаление на иска, което е една от формите на изменение на иска. При ОСИ може да бъде оттеглен само един от съединените исковете, като относно другите ищецът поддържа искането си за защита.
Оттегляне на иска може да се предприеме по всяко време от развитието на делото, докато то е висящо, и е възможно както пред първата, така и пред следващите инстанции. Може да бъде предприето и докато тече срокът за обжалване чл. 195(5).
II. За да е валидно, оттеглянето на иска трябва да отговаря на определени от закона условия:
1. Трябва да бъде предприето от ищеца, без да има значение дали той защитава свое право или е процесуален субституент. Контролиращата и подпомагащата страна не са легитимирани да оттеглят иска. Когато искът се оттегля от повереник, той трябва да има изрично пълномощно – чл. 22, ал.2, а оттегляне на иска от законен представител трябва да бъде одобрено от съда – чл. 17. Оттегляне на иска, предявено от необходимите другари, трябва да стане със съгласието на всички.
2. Оттегляне на иска е едностранно процесуално действие, което се предприема спрямо съда. То е адресирано до него, а не до противната страна.
Нейното съгласие с оттегляне на иска представлява едностранно процесуално действие, насочено към същите правни последици. Съдът не е длъжен да вземе предвид договор за оттегляне на иска, ако ищецът не го оттегли, защото той е процесуално недействителен.
3. Оттегляне на иска може да бъде направено устно (в съдебно заседание) или писмено (преди или след съдебното заседание). И в двата случая то трябва да бъде доведено до знанието на съда, респ. да е постъпило в съда.
4. Когато оттегляне на иска се предприема до приключване на първото заседание, не е необходимо съгласието на ответника – чл. 119, ал.1. Но ако се предприеме след този момент, неговата важимост зависи и от съгласието на ответника. То може да бъде дадено писмено или устно, изрично или мълчаливо. Целта е да се защити правото на ответника, който може да постигне разрешаване на спора със сила на пресъдено нещо, като се потвърди неговото правно твърдение и се отрече това на ищеца.
Това право на ответника се нарушава, ако съдът прекрати делото без съгласието на ответника, когато то е необходимо. Съдът също така е длъжен да уведоми ответника за предприетото от ищеца оттегляне на иска след първото заседание и да изчака неговото становище, преди да прекрати делото. Ищецът може да оттегли оттеглянето на иска, докато не е прието от ответника. Оттеглянето на иска може да бъде обезсилено по взаимно съгласие на страните, преди съдът да е прекратил делото.
Съдът проверява фактическия състав на оттеглянето на иска и прогласява с определение прекратяването на делото, ако той е налице. Определението, с което делото се прекратява, подлежи на обжалване с частна жалба.
III. Последици от оттеглянето на иска:
ü Съдът се десезира с делото, защото оттеглянето на иска погасява самото процесуално отношение. Затова съдът се произнася с определение, с което прекратява делото.
Всички процесуални действия се заличават с обратна сила, вкл. постановеното решение, което съдът обезсилва. Ако оттегленият иск е бил съединен с други искове, тяхното разглеждане продължава.
ü Ищецът отговаря спрямо ответника за разноските по делото – чл.64, ал.3.
ü Материалноправните последици на предявения иск отпадат с обратна сила. Давността се смята все едно не е била прекъсвана – чл. 116, б “б” ЗЗД. Но извършените в хода на делото материалноправни действия запазват своята сила (изявление за прихващане).
След оттеглянето на иска ищецът може отново да предяви същия иск срещу ответника – чл. 119, ал.1. По него трябва да бъдат повторени процесуалните действия, които са били обезсилени поради оттеглянето на иска. Но ако за събиране на доказателства има трудно преодолими пречки, по новопредявения иск могат да се използват доказателствата, събрани по оттегления иск.
Отказ от иска
I. Отказът от иска е изявление на ищеца, отправено до съда, че не поддържа занапред иска си, тъй като е неоснователен.
1) С отказа от иск ищецът окончателно се отказва от търсената с иска защита, защото признава че твърдяното от него право не съществува или отричаното от него право съществува. При оттеглянето на иска ищецът се отказва само временно (по висящия процес) от търсената с иска защита, защото продължава да поддържа заявената от него претенция. Той запазва възможността оттегленият иск да бъде предявен отново, докато при отказа от иска се слага край на тази възможност. Така че общото между двете се състои в десезирането на съда със спора.
2) Отказът от иска стои по-близо до признанието на иска, само че с обратно съдържание. Едното е заявление, че искът е основателен, а другото, че е неоснователен, като изхождат от двете противопоставени страни по делото – признанието на иска от ответника, а отказа от иска – от ищеца. Разликата се състои в техните последици.
3) Отказът от иска е процесуално действие, а не материалноправен отказ от съществуващо материално право, претендирано с иска.
Но ищецът може да се откаже от иска си срещу ответника поради опрощаване на задължението. Двете действия обаче се различават по фактически състав, по правни последици и по времето, когато се предприемат. Опрощаването на дълг е договор (чл. 108 ЗЗД), който погасява съществуващия дълг. Той предхожда отказа от иск, който е едностранно процесуално действие.
II. По изискванията за валидност, на които трябва да отговаря, отказът от иск наподобява оттеглянето. Само че при отказът никога не е необходимо съгласието на ответника, защото той получава правните последици на отхвърляне на иска като неоснователен. Подобно на оттеглянето отказът от иск може да се направи по всяко време на висящото дело, но не и след влизане на решението в сила. Отказът от иск е неоттегляем и с него се пресича възможността на ищеца да предяви отново същия иск срещу ответника – чл. 119, ал. 2, т.е. законът прикрепя към отказът от иск сила на пресъдено нещо.
Различия между сила на пресъдено нещо при отказа от иск и сила на пресъдено нещо, произтичаща от съдебното решение:
а. Тя се прикрепя към отказа от иск, а не към съдебно решение, с което се отхвърля искът, от който ищецът се е отказал. При отказа от иск такова решение не се постановява. Въз основа на отказа, делото се прекратява. Въззивната инстанция е длъжна да обезсили обжалваното решение, ако отказът от иск се предприеме пред нея.
б. Силата на пресъдено нещо, прикрепена към отказа от иска, важи само, между страните по делото и техните правоприемници. Тя не се разпростира спрямо лицата, спрямо които се разпростира силата на пресъдено нещо на решението.
III. Ако отказът от иск е опорочен, съдът не трябва да го взема предвид. Ако въпреки това прекрати делото, определението му подлежи на обжалване. Ако е влязло в сила, то ще може да се атакува по чл. 231, б “е” или по исков ред.
IV. Изключения от общите правила:
§ когато материалноправният отказ от спорното право е недействителен – отказ от право за делба (чл. 34, ал. 1 ЗС); отказът от иск има само значението на признание, че правото не съществува, но не води до прекратяване на делото със сила на пресъдено нещо и искът за делба може отново да бъде предявен;
§ когато съдът разполага с правомощие да присъжда без иск (напр. издръжка); въпреки отказът от иск съдът не прекратява делото и може да постанови осъдително решение.

Няма коментари: