№ 41 ИЗМЕНЕНИЕ НА ИСКА
Организирано е като възможност нормативно, защото не винаги, когато ищецът е формулирал твърденията си, е бил наясно с правната и фактическата обстановка. Става му ясно по време на висящия процес – възникват нови възможности.
Нормативната уредба се съдържа в чл.116, 117 ГПК.
Изменението на иска е усложнен процесуален институт, защото заедно с общите изисквания законодателят по различен начин формулира възможността за изменението му. Изменението на иска винаги е резултат от изявена воля на ищеца. Възниква въпросът: “Може ли и друг, освен ищецът, да поиска промяна?” отговорът е отрицателен. Изменението на иска става само по инициатива на ищеца. Правната уредба на изменението на иска е така построена, че да запази процесуалните действия, извършени от съда и от страните до изменението на иска. Ограничения са предвидени в чл.116. При създаване на тези правила законодателят се грижи да не се накърни правото на защита на ответника; законодателят изхожда от индивидуални признаци, чрез които се определя предмета на делото – основание и петитум. Законодателят не допуска едновременно изменение и на основанието, и на петитума, и на субективното право, което е новия предмет на делото. Трябва да се различава от предишния предмет или от правопораждащите факти, да засяга само съдържанието на правото – конкуренция на основания и конкуренция на притезания.
Изменението на иска може да бъде само количествено – например ищецът оттегля част от исканията си, т.е. говорим за намаляване на иска. В други случаи може да се стигне до увеличаване на иска – например предявен е като частичен, но в последствие се иска целия размер на притезанието (най-често парично притезание). Изменението на иска не води до промяна на спорното право, т.е. не се заменя едно право с друго, а се разширяват или стесняват правните последици.
В други случаи към право, което е предявено, се предявява още едно право. Чл.116(3) гласи: “ Не се счита за увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви или на събрани добиви от вещта след неговото предявяване”. Според доц. Кацаров това не е вярно – трябва да се заяви с искова молба или изменение на иск.
Същинско обективно съединяване на искове – чл.103. Изменението на иска е едно средство за ползване на обективното съединяване на искове и затова не може да се присъедини към първоначалния иск друг иск, който не подлежи на разглеждане от същия съд и защитата, която се търси е процесуално уредена в друго исково производство. Трябва да са спазени тези изисквания за разделност на исковете – ла.2. когато се касае за такава форма на съединяване на исковете, свързани с инициатива на ответника – може да се предяви иск в първото заседание. Чл.103 се прилага, когато се цели умишлено да се забави процеса.
Субективно съединяване на искове – другарство - може да стане и по пътя на изменение на иска – първо е бил предявен срещу един ответник, а след това се предявява и срещу друг ответник. Чл.171 – новият ответник трябва да бъде носител на задължения от същия ЮФ, породил задължението на първия ответник (т.е. имат общи задължения). Трябва да са налице условията на чл.171.
Това бяха количествените изменения на иска.
Възможно е и броят на исковете да не се променя, но те да се различават по предмет или страни. По предмет ще се различават, когато ищецът заменя едно субективно право, на което е търсил защита към друго – например заменя иск за ревандикация, с иск за обезщетение. Тези възможности са налице, когато ищецът не изменя и основанието, и петитума. Целта на изменението на иска е правното твърдение на ищеца да се приведе в съответствие с действителното правно положение.
Възможно е да се променят страните – тук важат условията за процесуално приемство. Щом се променя субекта, се променя и правото.
Изменението на иска изхожда от предпоставката, че същото не може да се заяви след приключване на устното състезание и това изменение може да прибягва към нов иск (промяна на обема, присъединяване на нов иск) и когато се касае за обективно съединяване на иска – чл.116,103; субективно съединяване – чл.116, 117. За изменение на страните – чл. 117.
Изменението на основанието се явява най-трудно. Съдът трябва да прецени доколко изменението не затруднява защитата на ответника. Когато се касае за промяна на петитума – такива ограничения няма – там проблемът е държавната такса, която трябва да се внесе при предявяване на иска. Петитумът сочи и вида защита и затова ищецът може да премине от установителен към осъдителен иск и обратно – законодателят счита, че няма изменение на основанието – според доц. Кацаров, обаче, е налице такова изменение.
Кога се променят страните:
· Може да се увеличи броят на ответниците по делото и новата страна трябва да се съгласи да встъпи и да отговаря в един процес, който частично е проведен в нейно отсъствие. Ако не е съгласна да приеме процеса, ще се счита, че искът е предявен в този момент и някои от процесуалните действия ще се повторят;
· Замяна на страни – трябва страните да са съгласни.
· Тези действия не биха били изискуеми, ако промяната се заяви при висящ процес, но преди да е даден препис от исковата молба на ответника – счита се, че това е поправяне на исковата молба.
Правни форми на изменението на иска:
- намаляване на иска;
- увеличаване на иска – 1) разширяване на заявеното в първия иск право – обемът на правните последици е различен. Трябва да се следи искът да не надхвърля 10 000 лв., защото трябва да се предяви пред ОСъд; 2) преминаване от установителен към осъдителен иск – законодателят го допуска без особени условия – не могат да се търсят лихви, защото първо сме искали установяване и не сме претендирали лихви – за спорното право не може да тече давност. Същото е и при преминаване от осъдителен в установителен иск;
- обективно съединяване на иск – 1) изменя се само основанието; 2) изменя се само петитумът. Няма значение дали съединяването на искове е кумулативно, евентуално или алтернативно. Една и съща правна последица се претендира на едно или няколко основания;
- субективно съединяване на иск – освен промяна на страните, се променя и правото;
- процесуално приемство – 1) привличане на нов ответник да отговаря заедно с първоначалния – трябва да са налице условията за съединяване на иска. Процесът се приема от новата страна в състоянието, в което е.
Процесуалните действия, които образуват делото до изменението на иска, се запазват. При отказ или оттегляне на иска процесуалните действия се заличават!
№ 42 ЗАЩИТА НА ОТВЕТНИКА СРЕЩУ ИСКА
Ответникът става страна в исковия процес и е подчинен на неговия ефект независимо от своята воля. Той може да се отнесе пасивно към иска и да не вземе участие в делото. Тогава съдът ще изгради решението си въз основа на фактите и доказателствата, представени от ищеца (чл.107). Но типичното поведение на ответника е защита срещу иска като оспорва или допустимостта на иска (процесуална защита) или неговата основателност (защита по същество):
I. Процесуална е защитата, когато той оспорва правото на иск на ищеца и неговото надлежно упражняване. Тогава ответникът предявява отвод - искане да се прекрати или спре делото поради липса на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Няма значение дали тази предпоставка се отнася до възникване или погасяване правото на иск, или до неговото надлежно упражняване. Но видът и е от значение за времето, до което ответникът може да предявява отвод поради нейната липса или наличност, а също така за процесуалната релевантност на дефекта. Липсата или наличността на относителна предпоставка се взема предвид от съда само, ако ответникът предяви отвод, който се явява едно процесуално право, което трябва да бъде упражнено своевременно, ако ответникът иска да постигне целената с него процесуална защита. Такъв характер имат отводите за липса на местна подсъдност и за наличността на договор, за отнасяне на спора пред арбитраж или чуждестранен съд.
Процесуалната защита цели да освободи ответника от участие в един недопустим процес, като предизвика неговото прекратяване или спиране и предхожда защитата по същество, защото първо трябва процесът да е редовно учреден.
II. Защитата е по същество, когато ответникът по един допустим иск оспорва неговата основателност. Той иска от съда да отрече твърдението на ищеца и да потвърди със СПН това правно положение, което ответникът твърди и осъществява по повод заведения от ищеца процес свое право на иск относно същия правен спор. При процесуална защита ответникът се противопоставя на решение по същество на делото, а при защита по същество ответникът настоява за решение по съществото на делото, с което предявеният иск да бъде изцяло или частично отхвърлен. Защитата по същество бива:
1. Защита срещу претендирано от ищеца право - тя е необходима при положителен установителен иск, осъдителен или конститутивен иск. Тя се състои в отричането на съществуването на претендираното право или на неговата “изискуемост”(при осъдителен иск). Претендираното от ищеца правно не съществува, когато правопораждащият го факт не е възникнал или са налице факти, които изключват възникването на правото, унищожават или погасяват възникналото право. Това право не съществува и когато правните изводи на ищеца не отговарят на правната норма (правнорелевантен факт; не признаване на правото от правния ред).
А) Тази защита се състои в отричане на правопроизводящия факт. Ответникът твърди, че твърдяният от ищеца факт не е възникнал. Отричането налага на ищеца да докаже твърдения от него факт.
Б) Когато признава фактическите твърдения на ищеца, ответникът може да предяви възражения срещу съществуването на претендираното право. Тези възражения могат да бъдат - правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи и правоотлагащи.
- Правоизключващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, ощетяващи възникване на правото (нищожност, относителна недействителност на акта, от който ищецът извежда правото си).
- Правоунищожаващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, опорочаващи правопроизводящия факт и водещи до унищожаване на правото, извеждано от този факт (недееспособност, грешка, насилие, измама).
- Правопогасяващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, които погасяват възникналото право или отговорността на ответника за него. (възражение за прихващане, опрощаване на дълг, отказ от наследство, прехвърляне на вземане).
- Правоотлагащи са възраженията, с които ответникът твърди факти, които отлагат изискуемостта на вземането (възражения за различни модалитети на сделката - условие, срок, право на задържане, неизпълнен двустранен договор).
С възражения ответникът може да предяви и сови права срещу ищеца. За някои права законът изрично допуска това чл.31(2) ЗН, чл.44(3) ЗН. Това е допустимо, когато правото на ответника налага да се отхвърли искът, да се уважи частично или да се обуслови осъждането на ответника от удовлетворяване на негово насрещно вземане спрямо ищеца.
С възражението се постига защита на потестативно право на унищожаване и разваляне на правна сделка, за намаляване на цената на вещ с недостатъци, насрещни вземания на ответника, въз основа на които той прихваща или упражнява право на задържане. Въз основа на потестативното право на ответника, което подлежи на осъществяване по съдебен ред, съдът постановява правната промяна и въз основа на нея отрича, изменя или намалява претендираното от ищеца право. Когато уважаването на иска не зависи от претендираните от ответника права, те не могат да бъдат заявени с възражение, а ответникът трябва да ги заяви с насрещен иск. (Вземанията за подобрения срещу установителен иск за собственост на подобрения имот или срещу ревандикационен иск от държател или недобросъвестно владение; с иск се осъществява право на по-голям дял от СИОбщност). Възраженията на ответника са твърдения на факти, пораждащи изгодни за него последици. Той носи тежестта да ги докаже.
2. Защитата при отричано от ищеца право е необходима при отрицателен установителен иск. Ответникът в този случай е претендентът на спорното право и затова той трябва да изтъкне фактите, които пораждат това право и да обезсили възраженията на ищеца срещу съществуващото право. Защитата на ответника съвпада с тази на ищеца по положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск, т.е. състои се в обосноваване на претендираното право.
III. Защитата на ответника срещу иска дава повод за защита на ищеца:
1. Когато защитата на ответника е процесуална, защитата на ищеца се състои в отстраняване на пороците, които водят до недопустимост на предявения иск (ищецът ще поправи недостатъците в ИМ; ще потвърди действията на представителя без представителна власт или ще издейства одобряване на своите действия от своя попечител).
2. Когато защитата на ответника е по същество, защитата на ищеца се определя от това, дали той претендира или отрича спорното право. В първия случай ищецът се брани с реплики - той може или да отрече фактите, които ответникът твърди със своите възражения или да обезсили тези факти с други, които заместват правните последици на твърдяните от ответника факти. Ищецът може да изтъкне, че ответникът е потвърдил сключената без представителна власт сделка; че извършеното от ответника право е невалидно. Ответникът може да отрече фактите, изнесени с репликите от ищеца, или да обезсили техните правни последици с нови факти - това се нарича дуплика (волеизявлението за потвърждаване на порочната сделка е също порочно).
Всяка страна има спрямо фактите твърдени от другата страна и изгодни за нея, положението на ответник. Спрямо правоизводящия факт, твърдян от ответника, претендент на спорното право, ищецът може да възприеме становище или на отричане, или на възражение, които ответникът може да посрещне с реплики.
3. По правило съдът взема служебно предвид фактите, релевантни за спорното право, без да има значение коя от двете страни ги е твърдяла. Някои факти съдът може да вземе предвид само ако те са били изтъкнати от заинтересованата страна (възражение за давност, право на задържане, неизпълнен двустранен договор, има ли данни за прихващане съдът е длъжен да го вземе предвид независимо дали заинтересованата страна се е позовала на него чрез възражение- погасяването на двете насрещни волеизявления до размера на по-малкото от тях настъпва по право).
IV. Когато ответникът използва различни средства за защита срещу иска, съдът трябва да ги разгледа в такава поредност, както следва от тяхното естество и от законния интерес на ответника. Съдът трябва да се занимае със защитата срещу допустимостта на иска, преди да разгледа защитата по същество.
В рамките на защитата по същество съдът трябва да се занимае първо с отричането на правопроизводящия факт и след това да премине към правоизключващите, правоунищожаващите, правопогасяващите и правоотлагащите възражения - може да се разисква дали едно право е погасено, само ако е валидно възникнало; може да се постави въпрос за неизискуемост само относно вземане, което съществува. Възражението за прихващане трябва да се разгледа последно, ако се предяви заедно с други правопогасяващи възражения.
43.Процесуални действия на съда. Процесуални действия на страните
I. Измежду процесуалните действия на съда най-важни са съдебните постановления. С тях съдът се произнася по исканията на страните или служебно се разпорежда за движението, спирането или прекратяването на производството.
С израза “решение” се обозначават актовете, към които се насочени и с които завършват различните самостоятелни производства. По всички производства, с решението съдът се произнася относно специфичния за производството предмет образуващ “съществото на делото”.
В исковото производство решението е това постановление на съда, с което той взема становище по предмета на исковия процес. С него дава защита по повод на граждански спор, като го разреши със СПН.
Освен по главния въпрос, с който е сезиран, съдът взема становище и по други въпроси. Те се отнасят по допустимостта на производството и по неговото развитие. Общият белег на тези въпроси е, че те са процедурни. В исковото производство главният въпрос е винаги материално правен, докато процедурните въпроси са процесуални.
Постановленията на съда, с които той се произнася по процедурни въпроси са определенията. Правните им последици не могат да надхвърлят рамките на производството, не подлежат на отделно обжалване, не могат да се атакуват с извънредните средства за отмяна.
Те се делят на две групи :
1.В първата група влизат определенията, които констатират, че производството е недопустимо, слагат му край, като го прекратяват. Определенията от тази група прекратяват делото и подлежат на отделно обжалване с частна жалба, защото преграждат пътя на исковата защита, давана с решението.
2.Втората група определения обхваща тези, с които съдът администрира движението на производството. Те предпоставят възможността делото да се развие до нормалния му завършек с решение.
Чл.195(2) сочи основанията, при които съдът може да измени или отмени определението. Преди всичко - промяната на обстоятелствата, при които е било издадено подлежащото на изменение или отменяне определение; определението подлежи на отменяне или изменения и при очевидна грешка или опущение, които съдът е допуснат при постановяването му.
Третият вид съдебни постановления са разпорежданията. Предмет на разпорежданията са по правило процедурни въпроси.
II. За да бъдат валидни, процесуалните действия /ПД/ на страните трябва да отгожаарят на редица изисквания на процесуалния закон.
Те трябва да изхождат от процесуално правоспособна и дееспособна страна, а когато се извършват от представител той трябва да разполага с представителна власт. Те трябва да бъдат извършени в предписаната от закона форма, както и във времето определено за тях. Те трябва да бъдат насочени към съда, който е техния адресат. ПД представлват упражняване на процесуалните права на страните.
Липсва ли процесуално право, предприетото действие е опорочено.
Важно изискване за валидното упражняване на процесуалните права е изискването за добросъвестност. ПД предприети недобросъвестно са недеействителни.
43 – 2
ПД на страните, с които не се слага край на делото са оттегляеми до приключване на устните състезания. Оттегляемостта има предели - тя спира до правата, придобити от противната страна в резултат на ПД.
Искания са тези ПД на страните, които са насочени да предизвикат желано от страната ПД на съда.
Твърденията са изявления за знание на страната относно съществуването или не на права или факти. Те биват:
- правни - имат за предмет претендирани или отричани права;
- фактически - отнасят се до съществуването или не на факти, които са правно или доказателствено релевантни за делото;
- доводите на страните - представляват техни изводи относно факти или субективни права. Различаваме фактически и правни доводи. Първите се градят върху преценката на доказателствата, а вторите върху подвеждане на доказаните факти под правната форма.
44. Форми и време на процесуалните действия. Процесуално бездействие
I.Форма на процесулани действия.
Под страх от недействителност на процесуалните действия /ПД/ законът изисква писмена форма, когато ПД се извършват вън от съдебното заседание.
В устна форма се извършват всички ПД на съда и на страните по време на съдебните заседания. За да може да има собсвена представа за съдържанието на ПД решаващият орган трябва лично да ги възприеме. В това изискване се състои т.нар. принцип на непосредствеността. Пд в съдебното заседание трябва да бъдат извършени не само непосредствено пред решаващия орган, но и заедно с действията на съда публично - принцип за публичност. Само по изключение делото може да бъде разгледано непублично - при закрити врати. Това е възможно, когато публичното му разглеждане може да се окаже вредно за обществения интерес или обстоятелствата се отнасят до интимния живот на страните.
Всички ПД на съда и на страните, извършени в съдебното заседание, независимо от това, дали то е било публично или при закрити врати, се удостоверяват в съдебен протокол. Той е официален документ, който ги доказава. Неудостоверените действия в съдебния протокол, се смятат за неизвършени.
II. Време на процесуалните действия.
Периодите от време, в които следва да се извършат ПД са заседанията и сроковете.
Заседанията са такива периоди от време, през които се предприемат съчетаните ПД на страните, насочени към разглеждане на делото. Заседанието се насрочва от районния съдия или от председателя на ОСъд чрез определяне на време и място. Страните трябва да бъдат призовани и заседанието може да се състои, само ако те са редовно призовани. Заседанието може да бъде отсрочено, преди да се състои, и да бъде отложено, след като е било открито. Отлагането е винаги наложително, когато някоя от страните не е била редовно призована и не се е явила, както и когато тя или нейният пълномощник са възпрепятствани да се яжят поради внезапно заболяване или друго препятствие.
Сроковете са периоди от време, в течение на които трябва да бъде извършено ПД на страните под страх, че правото да се извърши ПД ще бъде погасено, ако не бъде упражнено в срок. Законни са сроковете, чиято продължителност е предвидена от закона, той определя и началния им момент. Съдебни са определените от съда срокове за предприемане на посочени от съда ПД. Решителни са само сроковете за обжалване на решенията и определенията, както и срокът за молба за отмяна.
Срокът определен по дни изтича в последния ден, като денят на събитието, от което започва да тече срокът - не се брои. Срокът определен по седмици, изтича в съответния ден на съответната седмица, както и тук денят на събитието, от което срокът започва да тече не се брои. Срокът определен по месеци изтича на съответното число от последния месец, ако той няма такова число - срокът изтича на последния ден от този месец.
За да бъде спрян срокът трябва да е започнал да тече и да не е изтекъл. Възобновяването на делото възобновява течението на срока, а не поставя началото на нов срок със същата продължителност, както спрения.
III. Процесулани бездействия /ПБ/.
44 – 2
ПБ е липса на възможно или дължимо действие. Действията на съда са винаги дължими, даже когато представляват същевременно упражняване на негови права. ПБ на съда са винаги неизпълнения на негови служебни и процесуални задължения. Средство за преодоляване ПБ на съда е обжалване на неправомерния отказ да се извърши дължимото действие, както и жалбата за бавност.
ПБ, представляващи неупражняване на процесуални права се наричат- “процесуални пропускания” /ППр/.
Първата последица, присъща на всички ППр е погасяване на правомощието да се извърши валидно пропуснатото действие. Втората последица се състои в непораждане на изгодните за странта последици от пропуснатото действие. Третата група от правни последици на ППр цели да обезпечи развитието или приключването на делото независимо от ППр, чрез правилото, че неявяването на редовно призованата страна не пречи за разглеждане на делото. Последиците на ПБ са отстраними.
Когато ПБ се състои в неизпълнение на процесулано задължение страната може, докато делото е висящо, да предприеме дължимото процесуално действие и да отстрани занапред последиците от своето ПБ. Когато ПБ се състои в неупражняването на процесуално правомощие в определения за него преклузивен срок, последиците от ПБ могат да бъдат отстранени чрез възстановяване на срока, което е равнозначно на възстановяване на погасеното процесуално правомощие.
Според чл.37(1) страната, пропуснала срока, може да поиска възстановяването му, ако докаже, че пропускането се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Молбата за възстановяване на срока се подава в седем дневен срок от съобщението, че срокът е пропуснат. Тя се разглежда от съда, пред който е трябвало да се извърши пропуснатото действие, като се призовават и двете страни.
45. Същност на доказването и видове доказване
1.Същност на доказването /Д/.
Един от основните принципи, залегнали в К на Р.България е принципът за дирене на истината прогласен в чл.12(2). Следвайки този принцип, за да потвърди или отрече със СПН, съществуването на спорното право, съдът трябва да бъде убеден, че съответният пораждащ, правоизключващ или правопогасяващ факт е възникнал. Издирването на истината, относно фактите, релевантни за спорното право, става именно чрез доказването, а самите правнорелевантни факти са предмет на доказване на спорното право, с помощта на доказателствените средства /ДС/ пък, съдът черпи сведения за тези правнорелевантни факти и обстоятелства, било пряко, било косвено чрез доказателствените факти.
По дефиниция Д е съвкупност от процесуални действия, както на страните, които следва да доказват, така и на съда, защото той е този, който събира посочените ДС. Именно с помощта на последните се разкрива обективната истина, относно релевантните за спорното право факти, включени в хипотезиса на онази правна норма, която поражда съответното право. Тези факти обикновено съществуват в миналото, а не се осъществяват пред съда и поради това те се изнасят пред съда чрез фактически твърдения, които най-често са противоречиви и се отнасят до едни и същи факти. Съдът следва да прецени съответствието между твърдяните факти и действителното фактическо положение. От тази гл.т. Д може да се определи като съвкупност от процесуални действия на съда и страните, насочени към установяване истинността или неистинността на твърденията относно релевантните за спорното право факти, посредством ДС.
Значението на Д в исковия процес е изключително голямо. Съдържанието на повечето граждански права за запълва с ДС на съда и на страните. Д или не на фактите предопределя правните изводи на съда, за него доказаният факт е осъщественият факт и респективно недоказаният е не осъществилият се факт. От тук следва, процесуалната равнозначност между съществуване и доказване на факта. От друга страна трябва да се посочи, че всяка неправилна /най-често неистинска/ фактическа констатация на съда води до неправилен извод относно спорното право. Примерно, приеме ли погрешно, че е бил даден заем, съдът ще заключи, в противоречие с действителното положение, че ответникът е длъжник. Като съвкупност от процесуални действия, Д обхваща четири групи такива- посочване, представяне, събиране и обсъждане на ДС. Всички тези действия се извършват пред съда и то при обезпечена възможност и на двете страни да вземат участие в тези действия, ако желаят;
а) Посочването на ДС става от страните. В тази връзка чл.98(2) изисква ищецът да посочи ДС, на които се позовава още в исковата молба, като представи заедно с нея и писмените си доказателства. Доказателствата страната може да посочи и в един по-късен момент на съдебно разглеждане, чл.105 например допуска това да стане и във въззивната инстанция;
б) Предоставянето на ДС става по различен начин за различните доказателства с определени материални действия. Страните могат да представят, или веществени доказателства, или писмени, но не и свидетели. Те се посочват от страните, а не се предоставят;
в) Събирането на ДС се осъществява от съда, който събира доказателствата по точно определен от закона начин /ред/. Неспазването му опорочава действията по събирането на ДС. Както при чл.98 и 105 така и тук съществуват норми, които определят начина, по който съдът събира доказателствата;
г) Обсъждането на събраните доказателства, което се предхожда от устните състезания, които приключват в двете инстанции по същество, се извършва от страните в съдебно заседание или от съответния съдебен състав, като обсъждането се прави във фазата на постановяване на съдебното решение. Всички тези правила, които уреждат Д, са съществени за правилното и законосъобразно решаване на делото. Спазването им е гаранция, че Д се извършва така, както повелява процесуалния закон, нарушаването им пък, ще доведе до отмяна на решението по реда на обжалването или чрез извънредно средство за отмяна на влезли в сила решения, уредено в чл.231. ! Когато говорим за доказване по граждански дела, следва да се има предвид съдебно доказване, което е правно нормирано, провежда се в определен период от време и завършва с влязло в сила решение, което след изчерпване на извънредните средства за отмяна става неотменимо.
2.Видове съдебно доказване:
2.1.Пълно и непълно доказване:
٭Пълно – Д, което цели да създаде сигурно, несъмнено и достоверно убеждение на съда относно истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение. Такова доказване законът изисква за всички фактически твърдения, които обуславят спорното право. Винаги, когато законът изисква страната да докаже своите фактически твърдения, той има предвид именно пълното доказване /т.е. пълното Д се прави от ищеца/.
٭Непълно – Д, което цели да създаде вероятност- не напълно сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответните фактически твърдения. Такова Д, законът допуска само относно фактически твърдения, от които не зависи изводът за спорното право. Така например, за да се допуснат свидетелски показания при разкриване на симулацията на една правна сделка, е необходимо да се докаже, че има други доказателства, които сочат, че симулативността е вероятна.
2.2.Главно и насрещно доказване:
٭Главно – когато Д има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствена тежест;
٭Насрещтно – Д на противната страна, с която тя цели да обезсили главното доказване. Всяка страна може да проведе както главно, така и насрещно Д в зависимост от това какви правни последици тя цели и какви оспорва. Ищецът, претендиращ спорното право, ще проведе главно Д, относно факта, който го поражда и насрещно Д относно фактите, върху които ответникът гради своите възражения. Обратно е положението на ответника.
За да постигне целта си главното Д трябва да бъде винаги пълно, докато насрещното Д може да бъде и непълно. Като такова то разрушава сигурността, че претендирания факт се е осъществил, и по този начин осъществява пълното му Д.
2.3.Обратно Д – то следва да се различава от насрещното Д. С него страната може да обори законова оборима презумпция или законната доказателствена сила на официално удостоверение. Д на противното, което се цели чрез обратното Д, трябва да бъде винаги пълно, за да е успешно.
2.4.Пряко и косвено Д:
- пряко – Д, което цели да удостовери пряко правнорелевантен факт;
- косвено – Д, което цели да удостовери такъв факт, от който може да се направи доказателствен извод за правнорелевантен факт. Пример: пряко е доказването на самата сделка. Косвено е доказването на факта на преговорите, относно тази сделка.
Предмет на косвено Д са т.нар. доказателствени факти. /улики, индиции/- това са факти от действителността, които имат някаква зависимост с факт релевантен за спорното право. С други думи те са едно указание, че този факт се е осъществил. Това са факти, от които се прави извод за главния, релевантен за правото факт.
За разлика от правнорелевантните факти, които са уредени нормативно, доказаните факти не са уредени с правна норма! Прякото Д е почти винаги пълно /пример: договорът се доказва с документа, който го материализира/. Косвеното Д е обикновено непълно. Може да е и пълно – зависи от доказателствения факт, тъй като той създава вероятност, но не и сигурност относно съществуването на индицирания факт. Косвеното Д е достатъчно, когато с него се провежда насрещно доказване /пример: доказване на алиби при отговорност за непозволено увреждане/. Косвеното Д , обаче е недостатъчно при главно Д, защото, както стана ясно главното Д трябва да бъде винаги пълно.
46. Предмет и обсег на доказване. Тежест на доказване.
Съгласно чл.127(1) изр.1 – “всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения”. Тези обстоятелства, на които се основават исканията на ищеца и съответно вьзраженията срещу тези искания на ответника, са фактите в нормата на спорното материално право и връзките между тези факти. Те са и предмет на доказването. Винаги предмет на доказване са обективни неща, субективните категории не могат да се доказват – те трябва да бьдат изявени с помощта на доказването на фактите, които пораждат правата. Съдът е длъжен да изведе субективното право от доказания факт въз основа на правната норма. Нея той трябва да изведе от източника на правото /т.е. закона/, който е длъжен да знае. Като предмет на Д фактите са конкретни явления или състояния определени във времето и пространството, независимо от това дали са външно обективирани или спадат към човешките психични факти, например са както сключването на договор, сблъсък между два автомобила, така и умисълът, знанието за един факт. Фактите могат да бъдат положителни (поведение или събитие) и отрицателни (липса на определено поведение- бездействие, липса на определено психично състояние- незнание). Подлежат на доказване не всички факти, а само тия, които имат значение за делото, което може да бъде пряко или косвено значение. Фактът има пряко значение, когато е релевантен за спорното право. Такъв факт е главен, защото представлява централен, главен предмет на доказване. Косвено значение пък има фактът, който без да е релевантен за спорното право индицира, че релевантен за това право факт се е осъществил или не се е осъществил. От това следва, че косвено значение имат всички доказателствени факти.
Особено място във фактическия състав на спорното право заемат т.нар. преюдициални правоотношения – те обаче не са факти, а права, които обуславят спорното право, т.е. това право, което възниква по силага на Ф. Такава например е правоспособност при иск за вреди от разрушаване на вещта на ищеца. ! В такъв случай предмет на Д са тези факти, които са релевантни за преюдициалното правоотношение.
От фактите следва да се различават техните правни оценки. При един договор факти са взаимните насрещни изявления на двете страни, но не и техния смисъл, т.е. правните последици, към които са били насочени. Смисълът на доказатествените изявления ще издири съдът, от тук следва, че правните оценки не са факти, а правна квалификация на факти: “дълбоко и непоправимо разстройство на брака”, “невъзможност за изпълнение” и др. Предмет на Д в такива случаи са квалифицираните от закона факти, които съдът ще трябва да подведе под съответната правна норма, за да прецени дали те запълват нейния хипотезис.
! Предмет на Д могат да бъдат и връзките между фактите, защото те са явления от действителността. Тези връзки се разкриват с помощта на т.нар. “опитни правила” – правила на общия житейски опит, на отделни професии или клонове, а също и на науката и техниката. В правото, с помощта на такива правила се разкрива дали даден документ е подправен. Съществуват факти, които макар и да са релевантни за делото, не се нуждаят от Д. Тези факти се делят на две групи:
1.Факти, които съдът е длъжен да третира като ненуждаещи се:
1.1.Общоизвестни факти – факти, които са познати на неопределен кръг лица, който кръг е достатъчно да обхваща населеното място, където е седалището на съда. Такива факти, най-често са големи политически, културни или спортни събития или природни бедствия.
1.2.Съдебноизвестни факти – факти, които съдът службено знае, защото те са резултат на извършени от него действия- например допускане на осиновяване; поставяне под запрещение.
Доказването на 1.1. и 1.2. не е забранено, но е ненужно! Ако съдът погрешно ги отрече, решението му подлежи на атакуване.
1.3.Факти, презюмирани със законни оборими презумпции. Една такава презумпция задължава съдът да приеме, че щом е налице фактът, визиран в хипотезиса на презумпцията, трябва да бъде доказан, и то с пълно Д. Само след това е съдът дльжен да третира презюмирания факт като съществуващ и не нуждаещ се от Д. Такива презумпции са например непозволено увреждане /чл.45 ЗЗД/; презупция за бащинство на съпруга /чл.32 СК/ и др.
2.Факти, който съдът може да обяви като ненуждаещ се от Д по смисъла на чл.109(4) ГПК – в такива случаи съдът може да постанови отделяне на спорните от безспорните факти с оглед обясненията на страните в първото заседание. Той може да стори това не при каквито и да са обяснения на страните, а само при съвпадение на твърденията и на двете страни относно фактите. Становището на съда, взето в първото заседание не го обвързва и той може да отмени определението си по чл.109(4) и да обяви същите факти за нуждаещи се от Д /например при съмнение, че процесът е симулиран/.
Тежест на Д – по отношение на доказателствената тежест /ДТ/ е необходимо да се направят следните уточнения: а) ДТ не е задължение на страната да се представят доказателства; б)ДТ не означава, че съдът може да основе констатацията си за даден факт само на доказателствата, представени от страната, която носи ДТ; в) въпросът за ДТ е въпрос за последиците от недоказването, а обективно ДТ се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чиито ЮФ не е доказан. От тази гл.т. това означава, че съдът е длъжен да реши във всички случаи правния спор дори при пълна липса за доказателства за това дали съответния релевантен факт се е осъществил или не; г) Субективната страна на ДТ се състои във въздействието върху правната сфера на страните по делото – вследствие на ДТ съдебното решение ще се яви санкция спрямо страната, която претендира отречената от съда правна последица и защита спрямо страната, която е оспорвала отречената от съда правна последица.
Общото правило за разпределение на ДТ между страните, уредено в чл.127 гласи, че всяка страна носи ДТ относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно за това претендира като настъпили. За разпределението на ДТ е без значение, кой е ищец, и кой ответник, и какъв вид страна представлява - главна, контролираща, подпомагаща. Решаващо е само едно: каква правна последица страната претендира като настъпила. Относно факта, обуславящ тази последица, страната носи ДТ.
Разпределението на ДТ следва непосредствено от материално правните норми. Те сочат, както правно релевантни факти, така и спрямо кои лица възникват тези последици. Поради това и няма нужда от специални начини за разпределяне на ДТ, освен в случаите, когато законът въвежда отклонения от изводите за ДТ, следващи от материалноправните норми. Такива отклонения представляват законните оборими презумпции, например: отклонение от общите правила на ДТ предвижда чл.130. според него, ако основанието на иска е доказателствено, а няма данни за неговия размер, съдът може да го определи по своя преценка или въз основа на заключението на вещо лице. Правилото на чл.130 означава, че ищецът се освобождава от ДТ, относно размера на претенцията, когато основанието за тази претенция е доказано. Искът не може да бъде отхвърлен заради недоказване на размера.
Изложеното относно ДТ спрямо правно релевантните факти важи и за ДТ спрямо доказателствените факти. Страната, която носи ДТ относно даден правно релевантен факт носи ДТ и относно всички доказателствени факти, с помощта на които иска да удостовери осъществяването на този факт.
Обобщение: ДТ е институт, който стои на границата между материално и процесуалното право, тъй като критериите, от които изхожда ДТ и изводите чрез които, въз основа на нея се стига са материално правни, а съдържанието и процесулано. ДТ регулира поведението на страните и на съда, като на страните сочи, какво трябва да каже всяка от тях, а на сьда сочи, какъв правен извод да направи, ако едни или други факти не бъдат доказани.
№ 47 ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА
І. Определение .
1. Доказателствени средства /ДС/ – предвидени и уредени от закона източници на сведения за подлежащите на доказване факти / правно и доказателствено релевантни /.
2.Доказателствен факт / индицията , уликата / поради връзката , в която се намира с главния факт , е опора на доказателствени изводи за него / т.нар. фактически , човешки , обикновени презумпции /; причислява се към доказателствените средства . Редица ДС са следи в настоящето от този развил се в миналото факт . Те са пряко или косвено причинени от този факт и затова се явяват като негово отражение.
1/ документът – доказва материализираното в него изявление , защото се създава със самото извършване на изявление в писмена форма
2/ свидетелското показание – доказва възпроизведения от свидетеля факт , защото е последната брънка на причинната верига , която започва с факта , преминава през сетивното му възприемане , представата за подобни факти и запаметяването .
! ДФ и ДС могат да бъдат предмет на доказване !
3. Разлика между
ДФ и ДС :
1/преди това трябва винаги да бъде доказан и то с ДС
1/може непосредствено да бъде използвано за целите на доказването
2/доказване може да бъде проведено и без ДФ
2/без ДС доказването е невъзможно
3/ДФ не е източник на сведения , а опора за логически извод относно главния факт , постигнат с правилата , сочещи типичното за връзките между явленията
3/ДС доставя сведения за факта , възпроизвежда го :
§ Физически /веществени/
§ Исторически /гласни или писмени доказателства /
ІІ. Характеристика на ДС .
1. Убеждаващо въздействие – доказателствената сила на ДС , тя зависи от преценката на съда , а не го обвързва задължително .
1/ има ДС със задължителна за съда сила – официални документи
2/ формални ДС / самопризнание и решителна клетва / НЯМА!
2. Достоверност –съответствие между действителността и сведението, което ДС доставя , т.е. в истинността му ; тя е условие за доказателствената сила и съдът трябва да я провери .
1/ достоверни ДС
2/ недостоверни ДС
3. Допустимост.
1/ допустими ДС – са тези , върху които съдът има право да изгради своето убеждение , решение
2/ недопустими ДС – върху които няма право ; ако изгради върху такива ДС , опорочава решението си и то подлежи на отмяна
§ Непредвидени от закона ДС
§ Предвидени от закона ДС , чието използване законът е забранил за доказване на посочени от него факти /чл.133 ГПК/
! Спорен въпрос – дали достоверни ДС , допустими по закон , стават недопустими само на основание , че са придобити неправомерно .
4. Относимост .
1/ Относимо е ДС , което може да има доказателствено значение , понеже съдържа сведения за правно релевантни или за доказателствени факти
2/ Неотносимо ДС – което не съдържа такива сведения
! Съдът следва да проверява относимостта на ДС !
ІІІ. Видове .
1. Според това дали носителят им е лице или вещ :
лични веществени
2. Според това дали ДС доставя сведението устно или писмено :
гласни писмени
3. Според това дали ДС се отнася непосредствено до главния факт или доказва ДФ :
преки косвени
/позволява само един извод / / дава основание за повече еднакво вероятни изводи /
4. Според това дали ДС стои в непосредствена връзка с подлежащия на доказване факт или възпроизвежда съдържанието на друго ДС :
първични вторични
Значение на това деление :
§ Първичното ДС претендира за по-голяма достоверност спрямо вторичното
§ Вторичното може да бъде средство за проверка на достоверността на първичното , тъй като съдържа сведения за него
5. ЧЛ.101 ГПК – ДС е не само официален , но и частен препис от документ , заверен от страната , която го представя .
1/ частният препис губи качеството си на ДС , ако :
§ При поискване от съда или от противната страна тя не представи оригинала или официално заверен препис от него
§ Не е заверен от страната и тя откаже да го завери при поискване
2/ Арбитражният съд при БТПП признава ксероксните копия за ДС и без да са заверени от страната . Ако са заверени от страната , те не се различават от другите частни преписи .
6. Съставен на чужд език документ е ДС и без да е придружен с превод. Чл.147 ГПК е за улеснение на съда и страната .
ІV. Допустими са само предвидени от закона ДС .
Те не могат да бъдат ограничавани с договори между страните , предвиждащи , че определени факти могат да се доказват само с ДС , предвидени в договора . Договорът , изключващ допустими по закон ДС е НИЩОЖЕН ! Доказателствени договори са допустими по дела пред арбитражен съд .
№48 ОБЯСНЕНИЯ НА СТРАНИТЕ . ПРИЗНАВАНЕ НА ИСКА .
І. Обяснения на страните .
1. Обяснения на страните и свидетелски показания – градят се върху възприятие и запаметяване и представляват тяхно възпроизвеждане ; страните участват в осъществяването на факта .
ОБЯСНЕНИЯ НА СТРАНИТЕ
СВИДЕТЕЛСКИ ПОКАЗАНИЯ
1/твърдения на лица , заинтересува ни от претендираните или отричани факти
1/твърдения на трети незаинтересу вани лица
2/за неверни показания страната не отговаря
2/носят наказателна отговорност
3/показанията на страната могат да бъдат повлияни от възприетите от нея данни по делото , тъй като участва в съдебното дирене
3/не могат – тъй като преди да бъде разпитан свидетелят няма право да присъства в съдебната зала
4/твърденията на страната , с които тя претендира изгодни за нея факти или отрича неизгодни не са ДС ; те са предмет на доказване , а не са доказване
4/те са ДС по закон
2. Признания – обяснения на страните , които са важно и ценно ДС:
1/ Определение – изявление на страната , че са се осъществили неизгодни за нея факти или че не са се осъществили изгодни такива ; те винаги са неизгодни за признаващия за разлика от твърденията , които са изгодни за страната .
§ Признанието води до съвпадане на фактическите твърдения на двете спорещи страни , което е указание за истинността им ; законът /чл.127,ал.2/ не обвързва съда да приеме за доказано признатото , а го овластява да го преценява с оглед на всички доказателства по делото .
§ Признанието е ДС и не освобождава противната страна от тежестта на доказване , освен ако съдът обяви признатия факт за ненуждаещ се от доказване - чл.109, ал.4 ГПК
§ С признанията може да се доказват и факти , за които свидетелски показания са недопустими – чл.133 ГПК
2/
ПРИЗНАНИЕТО
ПРИЗНАНИЕТО НА ИСКА
Признанието на отделни факти е винаги съвместимо с оспорване на иска; отнася се до факти релевантни за спорното право .
Несъвместимо е с оспорване на иска; отказ на ответника от защита срещу иска .
3/Съдебно признание – едностранно изявление за знание , отправено до съда – устно или писмено ; то е оттегляемо , но съдът преценява оттеглянето по чл.127, ал.2 ГПК
4/Извънсъдебно признание – признание , направено пред противната страна или пред трети лица ; ако то бъде доказано , съдът следва да го вземе предвид , а не да го елиминира ; има същата сила като направено пред съда ; доказването става със свидетелски показания или с документ , който го материализира .
3. Обяснения на страните – опора на доказателствени изводи в случаите по чл.114, ал.3 ГПК.
1/ Съдът може с оглед обстоятелствата по делото да приеме за доказани фактите , относно които страната е отказала да отговори или не се е явила в съда , за да отговори .Законът предполага , че с това свое поведение страната цели да се отклони от признание на неизгодни за нея факти.
2/ Съдът трябва да е отправил до страната въпроси , поставени от него или от противната страна ; законът го овластява по искане на една от страните да задължи другата страна да се яви лично пред него , за да я разпита по обстоятелствата на делото .
!Съдът може да постъпи така при всяко положение на делото ! Разпитът може да се извършва само от решаващия съд ; разпитът на страната не може да се замести с разпит на нейния повереник . Обясненията на страните , дадени по реда на чл.114 не са решаващи , а трябва да се преценят във връзка с останалите доказателства .
3/ Чл.114,ал.2 – на страната , която е задължена да се яви лично съдът съобщава въпросите , на които трябва да отговори , като я предупреждава за последиците от неизпълнение на това задължена .
4/ За да направи извода по чл.114,ал.3 съдът не трябва да разполага с данни , че за неявяването на страната има уважителни причини ; или неясният отговор е резултат от неразбиране на въпроса ; когато не са били съобщени въпросите на страната .
Обясненията на страните могат да бъдат използвани като ДС само срещу страната , от която те изхождат , НО НЕ И в нейна полза .
4. ЧЛ.128 , ал. 2 ГПК – поведението на страната може да послужи за опора на неизгодни за нея доказателствени изводи , когато тя създава пречки за събиране на други допуснати от съда доказателства / тогава съдът ги приема за доказани /.
ІІ. Признание на иска / ПИ / .
1. Определение – процесуално действие на ответника , с което той заявява , че се отказва от защита срещу иска , защото той е основателен .
2. Сравнение между :
ПРИЗНАНИЕ НА ИСКА
ПРИЗНАНИЕ НА ФАКТИ /чл.127(2) /
1/ има за предмет субективни права
1/ предмет са юридически или доказателствени факти
2/ включва отказ от защита срещу иска
2/ съвместимо е със защита срещу иска
3/ съдържа винаги изявление на ответника , че правното твърдение на ищеца , заявено с иска , отговаря на действителното правно положе ние и води до съвпадане на правните твърдения на двете страни пред съда
3/ признанието на правните отношения не е ПИ , тъй като е съвместимо с оспорване на иска
Съвпадането не премахва правния спор и не прави иска безпредметен и поради това недопустим ; делото не се прекратява , искът се уважава , а ищецът дължи на ответника разноските , които той е направил по непредизвикания от него процес /чл.65,ал.2/. Законът цели да се фиксира със СПН състоянието на правен мир , демонстрирано пред съда чрез ПИ .
3. Признание на иска – процесуално действие , а не материалноправна сделка .
1/ ако изхожда от законен представител , то трябва да бъде одобрено от съда –чл.17 във вр. с чл.22,ал.2
2/ ако изхожда от пълномощник – трябва да има изрична пълномощно чл.22,ал.2 ГПК
! Законът приравнява правото на ПИ и отказ от иск , тъй като и двете процесуални действия са заявления , че правното твърдение на противната страна отговаря на действителното правно положение , свързано с отказ от защита на собственото правно твърдение ; но не ги приравнява с оглед техните последици .
4. Последици от ПИ .
1/ Не води до прекратяване на делото ; не обвързва съда ; съдът преценява ПИ с оглед всички данни по делото /чл.127,ал.2 /
2/ спрямо съда ПИ е доказателствено средство , което съдът преценява по вътрешно свое убеждение
3/ оттегляне на ПИ – трябва да бъде съпроводено с данни , разкриващи несъответствието между ПИ и действителното правно положение ; в противен случай съдът ще се лиши от едно ДС , което е вече включено в делото и с което ответникът не може по свое усмотрение да се разпорежда .
4/ Когато ПИ не възбужда съмнение у съда и се отнася до право , признато от нашия правен ред , съдът може да основе решението си само на него / чл.238,б.”б” / , стига да не се касае за иск за гражданско състояние, където общественият интерес изисква служебна проверка на основателността на иска , независимо от ПИ . ПИ прави вероятно съществуването на спорното право !
§ Ищецът може да поиска предварително изпълнение на първоинстанционното решение
§ Втората инстанция трябва да допусне обезпечение на иска и без гаранция на още по-голямо основание в сравнение с чл.310,б.”а”.
49. Писмени доказателства
I. Писмено доказателство или документ /Д/ е вещ, върху която с писмени знаци е материализирано изявление. Д се създава със самото извършване на волеизявлението в писмена форма. За правото, автор на Д е лицето, на което се приписва материализираното изявление на негово изявление. Това лице е юридически издател на Д. За това и неграмотният може да бъде издател на Д (чл.151). Подписаният документ има за свой издател лицето, което го е подписало. От това следва голямото правно значение на подписа. Чертежи, снимки, магнетофонни записи не са Д, а веществени доказателства, защото не материализират писмено изявление.
Категории документи:
1. Според естеството на изявлението материализирано в Д: свидетелстащи и диспозитивни.
А) Свидетелстващ е този Д, който материализира удостоверително изявление на своя издател. С това изявление издателя на Д свидетелства за съществуването или несъщестуването на определени факти (нотариални удостоверения, счетоводни книги, протоколи, констативни актове);
Б) Диспозитивен е всеки Д, който материализира други неудостоверителни изявления. Такива са различните видове граждански и държавноправни волеизявления, т.е. правни актове. От този предмет произтича и наименованието- диспозитивни, т.е. разпореждащи. (Пр: договор, завещание, предизвестия, покани).
Разликата между свидетелстващи документи (СД) и диспозитивни документи (ДД) е от значение за тяхната доказателствена сила (ДС). Материалната доказателствена сила на Д е характерна само за СД, и само при тях възниква въпросът за верносста на материализираното с тях удостоверително изявление. Симулативното волеизявление не е невярно, а е невалидно, понеже е насочно към нежелани правни последици.
2. Според качеството, в което издателят на Д прави материалното в Д изявление:
а)Официален е Д, който материализира изявление на орган на държавна власт в това му качество. Трябва изявлението да е държавноправно, да представлява упражняването на държавноправна компетенция. Официалните документи могат да бъдат диспозитивни (адм.акт, съд.решение), а също и свидетелстващи (официални удостоверения, нотариални удостоверения); б)Частен е Д, който няма белезите на официалния Д. Частният документ материализира или правно ирелевантни изявления, или граждански изявления в широк смисъл. Частни документи са: писма, писмени договори, разписки и др.
Един и същ Д като вещ може да бъде в една своя част официален, а в друга частен- нотариално заверен частен документ. Частните документи могат да бъдат, както диспозитивни (договор, саморъчно завещание), така и свидетелстващи (разписка, счетоводни книги).
3. Според това дали Д освен изявлението материализира и подписа на своя издател
а)подписан- съществен белег е подписът. Той е саморъчно изписване на името на издателя на документа. Неръкописният подпис не е подпис. Когато издателят на Д не е грамотен, вместо подпис върху Д се поставя отпечатък от десен палец и това обстоятелство се удостоверява от двама свидетели, които подписват Д. Ако не може да се постави отпечатък от палец от дясна ръка, в Д трябва да се отбележи причината за това, както и от кой друг пръст е сложен отпечатък (чл.151). По този начин се постъпва и когато издателят страда от недъг или е сляп.
Разликата между подписан и неподписан документ е от значения за разпределяне на тежестта за доказване на неавтентичността на Д.
4. Според авторството на Д: автентични и не автентични:
а)автентичен е Д, който действително материализира в него изявление на това лице, което се сочи за негов издател (автор);
б)не автентичен е Д, когато материализираното в него изявление не е било направено от лицето, сочено като издател на Д. Не автентичният Д е подправен Д.
5. Според съотношението между свидетелстващите Д и удостовереното в тях биват:
-верни- СД, който отговаря на действителното фактическо положение, което удостоверява;
-неверни- СД, който не отговаря на удостовереното с него фактическо положение. Неверността може да се дължи на интелектуална подправка, но може и на грешка.
Докато СД може да бъде автентичен или не автентичен, верен или неверен, ДД може да бъде само автентичен или не автентичен Както не автентичния, така и неверния Д са неистински! Те нямат ДС.
Доказателствена сила (ДС) на д се определя от закона и не може да бъде изменена от договор, ДС на различните видове Д не е еднаква. Разликите са с оглед на т.нар. формална и материална ДС.
1.Всеки автентичен документ доказва, че материализираното в него изявление е било направено. Когато Д е подписан, той доказва, че направеното изявление изхожда от лицето, подписало Д като негов издател. В това се състои т.нар. формална ДС на Д. Тя е формална, защото предпоставя само формалната наличност на Д. Формалната ДС е прогласена от чл.144 относно частните Д, но важи и за официалните. С формална ДС се ползва всеки Д, независимо дали е СД или ДД. Формалната ДС може да се опровергае само като се докаже не автентичността на Д. Формалната ДС се отнася единствено относно факта на писмено изявление и авторството му. Тя не обхваща датата и мястото на съставянето му, така както са посочени в него. Тук има разлика между официалните и частните документи:
-Официалният Д, независимо дали е диспозитивен или свидетелстващ, удостоверява достоверно спрямо всички с обвързваща ДС датата и мястото на своето издаване, посочени в него.
-Датата и мястото на издаване на частния Д не се ползват с такава достоверност- те могат да бъдат антидатирани. За да защити правата на третите лица чл.145, че на тях посочената в Д дата е непротивопоставима, като действителна (достоверна дата) на Д се счита спрямо тези лица денят, след който издаването на Д е безсъмнено.
2.За разлика от ДД, СД разполагат с една особена ДС- материална ДС. Тя се състои в доказателственото значение на свидетелстващия Д за този стоящ вън от него факт, който се удостоверява от материализираното в СД удостоверително изявление:
-Официалният СД доказва с обвързваща ДС, че фактите предмет на удостоверителното изявление на органа издал Д, са се осъществили, така както се твърди в Д (чл.143). Всички държавни органи, включително съдилищата са длъжни да зачитат и да се съобразяват с материалната ДС на официалния СД, докато тя не бъде опровергана чрез доказване на тяхната невярност.
Материалната ДС на официалния СД предпоставя: а) че Д е издаден от длъжностно лице, т.е. орган, снабден с държавна удостоверителна власт; б) че Д е издаден в кръга на удостоверителната компетентност на издателя му; в) че при издаване на Д органът е спазил предвиденото от закона удостоверително производство (ред и форма). Материалната ДС на официалния СД важи спрямо всички и ползва всички.
-Частният СД се ползва с ДС само, когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти. Тогава има силата на извън съдебно признание и важи срещу своя издател (разлика за полученото от кредитора плащане). Частният СД не се ползва с никаква ДС, ако с него издателят му удостоверява изгодни за себе си факти. От това правило-чл.146 и чл.55 ТЗ въвеждат едно изключение в ползва на лицата, които водят счетоводни книги, като им позволява да се ползват на вписванията, направени от самите тях в собствените им счетоводни книги. ДС на счетоводните книги не е равнозначна на материалната ДС, а се преценява по вътрешно убеждение на съда с оглед на всички обстоятелства по делото (чл.146) Освен това ДС на счетоводните книги е производна. Това следва от изискванията те да бъдат редовни, т.е. всяко вписване в тях трябва да бъде надлежно документирано: съставено въз основа на документ, който го оправдава. Нередовно водените счетоводни книги нямат ДС. Редовността на книгите не се предполага. ДС на всички други частни документи със свидетелстващо съдържание се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото.
ДС на Д предпоставя, че те са истински: автентични, а при СД и верни.
1. Страната, на която Д се противопоставя, може да разруши неговата ДС, като оспори неговата истинност и докаже, че той е неистински-чл.154.
когато Д е диспозитивен, да се оспори неговата истинност, значи да се заяви, че той е не автентичен, т.е. подправен Когато Д е свидетелстващ да се оспори неговата истинност значи: или да се заяви, че той е не автентичен отрича се формалната ДС на СД; или да заяви, че той е неверен- отрича се материалната ДС.
Оспорването на верността на Д е средство за защитата срещу обвързващата ДС на Д и затова то влиза в действие само срещу материалната ДС на официалните свидетелстващи документи. При частните СД защитата на тяхната материална ДС не е подчинена на изискванията за оспорване истинността на Д, защото съдът не е обвързан от тази ДС, а я преценява по свое вътрешно убеждение.
2. Оспорването трябва да се заяви изрично и недвусмислено най-късно в следващото заседание;
3. Ако по повод оспорването страната представила Д заяви, че не желае да се ползва от него, той се изключва от делото, ако заяви, че желае да се ползва от него съдът постановява проверка по истинността му- чл.154(2). Проверката е със всички доказателствени средства- чл.155’
4. Тежестта на доказване неистинността на Д носи страната, която оспорва Д, ако той е подписан от нея. Когато се оспорва истинността на неподписан от оспорващия Д, страната която го е представила и иска да се ползва от него трябва да докаже автентичността му- чл.154(3).
5. Въз основа на проверката съдът или отхвърля оспорването, или го уважава. Уважи ли го, той изключва неистинския Д от доказателствата и ако има данни за подправката, го изпраща на прокурора, за да образува наказателно преследване на виновното лице. Становището си съдът изразява с нарочно определение или с решението по делото. Становището на съда даже и да е изразено с определение, подлежи на обжалване с решението.
6. По своето естество оспорването на истинността на Д е предявяване на инцидентен установителен иск по този въпрос- чл.97(3) и чл.118. За това становището на съда решава със СПН спора по истинността на Д.
50. Свидетелски показания
1.Определение за свидетел: лице, което без да участва в делото като страна, се призовава, за да даде показания относно своите възприятия за юридически или доказателствени факти по делото. Т.е.
1.1.Качеството на Св е несъвместимо с качеството на страна, съдия или повереник на страната по същото дело. Няма значение дали страната е главна, контролираща, подпомагаща, дали брани свое или чуждо право. Обаче и странта, и законният и представите, както и попечителят и могат да се разпитват като свидетели. Акоза свидетел, обаче бъде посочен: съдията по делото- или секретарят- той трябва да се отведе; ако за такъв се посочи повереникът на страната: в случай, че бъде допуснат до свидетел, той трябва да се откаже от упълномощаването.
1.2.Св може да е следователно всяко друго лице, дори то да е недееспособно или да е заинтересовано от изхода на делото по някое от основанията в чл.136. недееспособността и заинтересоваността се вземат предвид от съда при преценяване показанията на тези Св, но способността им да бъдат Св остава. Т.е. не губят качеството на свидетелски показания показанията на лице, което след това е станало страна по делото /например като наследник на страната/.
1.3.Не всяко лице,обаче, е длъжно да бъде Св и да даде показания. Лицата, посочени в чл.135 могат да откажат да свидетелстват. Това може да стори и повереникът на страната относно фактите, които тя му е доверила (чл.18(2) ЗАдв.).
1.4.Никой друг, освен посочените в чл.135 лица, не може да откаже да свидетелства.
1.5.Св има определени задължения, основните, от които са:
- да се яви по делото: иначе- 71- глоба и принудително довеждане, ако делото не може да се реши без него;
- да даде обещание, че ще говори истината (чл.135(2)) : иначе- глоба-чл.75;
- да даде истински показания: отказът му да отговаря на поставените въпроси се наказва с глоба, ако за това не са представени уважителни причини; при неверни показания отговаря по чл.292 НПК: за отговорността си по НПК Св се предупреждава, но тя не отпада, ако Св не е предупреден или не е обещал да говори истината.
2.Свидетелските показания:
2.1.Имат значение само по делото, за което са дадени. Свидетелските показания, дадени по друго дело са само индиция, че има Св, който може да бъде разпитам. Забраната да се използват свидетелски показания от друго дело произтича от:
- изискването за непосредственост;
- от чл.119(1), който забранява дори да се използват по отново предявения иск доказателствата, събрани по делото, прекратено поради оттегляне на същия иск.
2.2.По изключение могат да се използват и по друго дело, ако съществуват мъчно преодолими пречки за повторното събиране на по-рано събраните доказателства: чл.119(1);
2.3.На починал свидетел- дадени на друго дело между страните, ще могат да се използват при нов процес между тях: това следва по аналогия от чл.119(1). Дадените показания ще се докажат със съдебен протокол.
2.4.Са само устни и трябва да бъдат събирани по посочения от ГПК ред. Писмените показания са частен документ бе материална доказателствена сила.
3.Със свидетелските показания могат по правило да се доказват всякакви юридически факти и доказателствени факти. Това е правилото изведено в чл.131(1).
4.От правилото на чл.131(1) има изключения, изведени в чл.133, б.”а”-“е”. Тъй като в тях е въведено изискването участниците в гражданския оборот да удостоверят с документи фактите, релевантни за техните правоотношения, за да се улесни доказавнето им, да стимулира доказването с документи, забраната за свидетелски показания не би трябвало да важи спрямо лице, което въпреки полагането на дължимата грижа не е могло да се снабди с документ за доказване на съответния факт.
4.1.Свидетелските показания са недопустими- следователно за фактите, посочени в чл.133. Ако съдът, въпреки забраната на чл.133, обоснове решението си на недопустими свидетелски показания, то ще подлежи на отмяна.
4.2.Свидетелските факти са недопустими, обаче, само за фактите, посочени в чл.133. И в този смисъл чл.133 съдържа изчерпателно изброяване. Договори за разширяване или стесняване посочения кръг от факти са недействителни.
5.Факти, за които свидетелските показания са недопустими:
- за правни актове, за чиято действителност законпт изисква да са извършени в писмена форма. Става дума за всички правни актове (адм.акт; съд.решения и др.), въпреки че законът говори само за правни сделки. Няма значение как страните са обозначили правната сделка. Решаващо е качеството и. Не могат да се доказват със свидетелски показания: осиновяване: сделка за чиято действителност е нужда нотариално удостоверение, ако писмената форма е спазена, т.е. сделката е валидна, но не може да бъде доказана с документи поради последващата им липса- изгубване/унищожаване, тогава при условията на чл.134(1)- свидетелските показания стават допустими.
- б “в”:
n обстоятелства, за доказването, на които законът изисква писмен документ (акт): такива са предвидените в редица нормативни актове, напр: за раждане; смърт; процес.действия, извършени в съдебно заседание; за плащане на заплата и др. Нашето право предвижда съставянето на различни документи (актове, препоръки). Задължението да се състави документ/ възможността от издаването на такъв, обаче, не винаги означава, че за доказването на определен факт се изисква такъв документ, т.е. че са недопустими свидетелски показания. Волята на закона трябва да се търси за всяко предвидено писмено удостоверение отделно: напр: за доказване плащането на наем свидетелските показания са недопустими, дори когато наемния договор е устен или размерът на претендираното възнаграждение е под 5000лв. Документите доказват, но не обуславят валидността на съответните факти- следователно неговия правен ефект е независим от съставянето на документа. Т.е. несъставянето му не трябва да осуетява осъществяването/ защитата по съдебен ред на правата, произтичащи от съответния факт: Когато: свидетелстващият документ е трябвало да бъде издаден от длъжностното лице и не е бил издаден без вина на заинтеренсованото от издаването му лице. Последното трябва да има възможността да докаже съответния факт с помощта на свидетелски показания. Когато: свидетелстващият документ е трябвало да бъде издаден от заинтеренсованото от издаването му лице и такъв не е бил издаден, въпреки възприемането на съответния факт от лицето чл.133 б”в” не се прилага. Напр: ревизорът може да бъде разпитан като свидетел за фактите, които е възприел и е трябвало да удостовери с ревизионния акт.
n Договори на стойност над 1000лв.: за тях се въвежда като форма на действителност- писмената форма, мнозинството от тези договори са имуществени. Меродавен за стойността им е моментът на сключването им. От значение за допустимостта на свидетелските показания е именно тази стойност, независимо за каква сума е предявен частичен иск. Когато договорът е:
*С предмет парична престация, стойността и определя тази на договора.
*С продължаващо изпълнение, стойността на договора се определя от броя на платените.
*За заем с неопределен срок- цената му се определя от размера на наема, дължим за срока за предизвестието, а не от разликата на неплатения наем.
*За заем за послужване- стойността му е размерът на евентуалния наем за нейното ползване, а не стойността на заетата вещ.
*За вещтно право на ползване- стойността на договора може да се доказва със свидетелски показания, независимо от стойността на вещта, тъй като тя не е елемент от договора за ВПП.
Писмени доказателства за договора може да е както диспозитивният документ, който материализира писмения договор, така и всеки друг изходящ от страна по договора документ, доказаващ неговот сключване, в последният случай е достатъчно да е възпроизведено макар и частично, съдържанието на договора.
Забраната на чл.133 б”в” важи само за договори, сключени между страните по делото и между страните и трети лица. Договорите между трети лица и между тях и противната стана могат да се доказват със свидетелски поклазания, като за целта възможността да се получи документа на договора не е пречка по чл.152, 153.
Забраната на чл.133 б”в” не важи за доказването и наедностранни сделки на стойност над 1000лв., тъй като страната не би могла да е сигурна дали документ в действителност е съставен.
Забраната на чл.133 б”в” важи, обаче, за упълномощаването: страната може да откаже да преговаря с пълномощник, който не и представя и предава писмени пълномощия.
Забраната на чл.133 б”в” не важи за договори, сключени между съпрузи и роднини по права линия, по съребрена до четвърта степен включително и по сватовство до втора включително.
- Погасяване на парични задължения, установени с писмен акт. Видът на погасителният способ е без значение, както и размерът на дълга. Погасяването на парични задължения над 1000лв., когато е станало с договор не може да се доказва сьс свидетелски показания, по силата, обаче, на чл.133 б”в”. Не може да се доказва със свидетелски показания, обаче, и изпълнението на задължения за предаване на вещи или за плащането на суми, когато стойността на дължимото надвишава 1000лева, макар и задължението да не е установено с документ. сигурността на гражданския оборот би била несъмнено заплашено, ако се допусне противното.
- Писмени съглашения, в които странта, искаща Св, е участвала, както и тяхното изменяне/отменяне- чл.133 б”д”. Ако тези факти биха могли да се доказват със свидетелски показания, изискването за писмена форма би било заобиколено. Б”д’ има предвид, обаче, докумнтът, който материализира съглашението, т.е. диспозитивният документ, а не документът свидетелстващ за съглашението- напр: такъв, в който съглашението се признава. Без значение е дали документът, материализиращ съглашението е условие за валидността му или само го доказва.
Изменянето на такива съглашения не може да стане със свидетелски показания, без оглед на това как е станало договарянето по взаимно съгласие или с едностранно волеизявление. Неналичието на вписани уговорки: напр: че уговорения срок е писмен; и наличие на невписнаи уговорки: не могат да се установяват със свидетелски показания.
- За опровергаване съдържанието на официален частен документ, изходящ от страната, която иска да опровергае съдържанието му (б.”б” и ”е”). Т.е.:
*Има се предвид подписан от страната документ официален/частен;
*Документът трябва да е нарочен (т.е. с доказателствена цел)- напр: разписка, а не случаен документ. За опровергаване на случаен документ могат да се използват свидетелски показания, а на нарочен- не. Съставителят на писмото – случаен документ- не може да се снабди с обратно такова, а с такава възможност издателят на спекулативната разписка разполага.
*Не всяко оспорване на изявлението, материализирано в документа е по смисъла на б”б” и ”е”- е опровергаване на неговото съдържание. Не е налице опровергаване:
**когато се оспорва било валидността на волеизявлението, материализирано в документа, под предлог, че е унищожаемо поради пороци на волята, било на официален документ, удостоверяващ изявлението.
**когато се оспорва истинността на документа било като се твърди, че той е неавтентичен, било като се твърди, че е неверен.
6.Забраните за свидетелски показания не означават, че посочените в чл. 133 факти могат да се доказват само с документ. Те могат да се доказват с всякакви други доказателства извън свидетелските показания.
7.Забраните за свидетелски показания не означават и че за посочените в чл.133 факти свидетелските показания са изключение във всички случаи. В предвидените от закона случаи те са допустими. Допустими са свидетелски показания:
- според чл.134(1), когато редовно създаденият документ е бил в последствие изгубен/ унищожен не по вина на страната. Иначе страната би била лишена не само от едно доказателство, но и от самото право.
©Изгубен е документът, който не се намира в държане на страната, без тя да знае в чие държание той се намира. Ако знае трябва да го изиска по реда на чл.152 и 153.
©Унищожен е документът, когато е разрушен като вещ или когато материализираното в него изявление е заличено химически/физически.
©Не по вина на страната- документът е изгубен/унищожен: когато е по вина на ответната страна; поради небрежност на страната; когато не е положена от страната дължимата грижа да е снабден с препис от официален документ, унищожен като стара архива.
©Трябва да се докаже, че изгубен/ унищожен е именно документът , на който страната се позовава. Затова е нужно възпроизвеждане на документа. Когато документа е диспозитивен неговото доказване ще означава ? и доказване на спорното волеизявление.
- Когато документът е свидетелстващ и макар, че е трябвало да бъде съставен не е бил и не може да бъде съставен не по вина на страната, за чиито права той е от значение. Това правило не формулирано изрично от закона. Чл.436 открива възможност- охранително производство. Такова доказване може да се извърши и в исковия процес след като съдът се увери, че обстоятелствата са именно такива. Посочените обстоятелства, във връзка със същността на документа сочат, че не може да се касае за диспозитивен такъв, тъй като страната е участник в изявлението и е в състояние да създаде документа, като направи изявлението писмено.
- При опровергаване съдържанието на документ, т.е. изключение е от чл.133 б”б” и ”е”: при условие, че страната, доказваща симулацията, направи вероятно твърдението си за симулативност чрез т.нар.”начало на писмено доказателство”. Според чл.134(2) той се състои в документ. изходящ от противнат страна (т.е. материализиращ нейното известие) или удостоверяващ нейното изявление пред държавен орган, от което може да се заключи, че симулацията е вероятна. Изходящият от противната страна документ може да предхожда, съвпада, следва документа, чието съдържание страната иска да опровергае. На този документ се приравнява направеното пред съда признание, на противната страна относно факт, индициращ симулацията. Когато при другарите началото на писменото доказателство се отнася до факт, общ за другарите, достатъчно е то да изхожда от един измежду тях. Това винаги е така при необходимото другарство. Изискването за началото на писменото доказателство обвързва не само страната по опроверганото волеизявление, но и нейните правоприемници (частни и универсални), но не важи за третите лица и за наследниците на страната, когато сделката е насочена срещу тях.- чл.134(2)изр.2. Сделката е насочена срещу третите лица, когато намалява имуществото на страната по сделката, а е насочено срещу наследниците, на страната, която заобикаля тяхната запазена част от наследството. Придобиването чрез поставено лице не засяга правата нито на едните, нито на другите, затова, затова кредиторите и наследниците не могат да използват свидетелски показания, освен при началото на писменото доказателство, в качеството си на лица, черпещи правата си от правата на страната /Б.К.- съществува обратна теза/.
Чл.134(2) не важи при придобиване чрез скрит пълномощник, ако за придобиването е предвидена (за действителност- писмена форма с нотариална заверка на подписите-), следователно придобиването няма да е симулативно. Със Св може да се доказва придобиването на движими вещи на стойност под 1000лева чрез скрит пълномощник.
- Когато двете страни изрично се съгласят да се допуснат недопустими свидетелски показания забраните на 133 б”в”-“е”- отпадат- чл.133(2). Съдът, обаче, не е длъжен да допуска свидетелските показания, ако след сключения договор, една от страните се противопостави на това. Съдът трябва да ги допусне само ако пред него страната, заинтересована от допускането на свидетелските показания, заяви, че не се противопоставя на тяхното допускане. Но и при съгласие на противната страна не могат да се допускат свидетелски показания на фактите по чл.133 б”а” и “б”.
8 .Доказателствена сила на свидетелските показания: тя зависи от тяхната действителност, т.е. от съответствието с действителността. А то зависи от множество фактори, сред които са нормално възприятие, способност за вярна оценка на възприетото, способност за точно запаметяване на възприетото и възможността за възпроизвеждането му. Липсата на всяко едно условие за достоверност води до недостоверност и на това се дължи несигурността на свидетелските показания като доказателствено средство. Затова съдът е овластен от закона да преценява по вътрешно убеждение: той трябва да изложи в мотивите на решението си защо (не) дава вяра на свидетелските показания. С доказателствена сила се ползват и свидетелските показания на лицата по чл.136. Дори, ако съдът е счел, че са достоверни, съдът може да основе решението си само на тях.
51. Веществени доказателства. Вещи лица.
1. Законът не урежда нарочно и отделно веществените доказателства /ВД/, но ги предпоставя като необходими и допустими доказателства в редица случаи (напр: чл.155, 162 и др.);
2. Определение за ВД: всеки предмет, който възпроизвежда факти от значение за делото, от които могат да се направят достоверни изводи за този факт. Например: снимка, лента, плоча. Кръгът на ВД не е ограничен, защото всеки предмет може съобразно с връзката, в която се намира с релевантен за делото факт, да изиграе спряно него ролята на ВД. По това ВД стоят близо до доказателствените факти, но се различават от тях, по това, че не са предмет на доказване, а са пряко доказателствено средство, поддаващо се подобно на други доказателствени средства, на непосредствено възприемане от съда. При това има случаи, при които ВД съвпада с подлежащия на доказване факт: той може да се състои в особено състояние, в което се намира дадена вещ /напр: счупена ръка при искове за непозволено увреждане/, или в особено разположение спрямо други вещи /напр: при спор за граници/. В този случай чрез ВД съдът пряко възприема подлежащия на доказване факт и така ВД се явява най-сигурното доказателство.
3. Способът за възприемане на ВД е специфичен- огледьт, а спрямо лицата- освидетелстването. Те така силно са свързани с ВД, че законът счита самите тях за доказателство- чл.163. Всъщност те са способ за събиране на ВД. Съдът може да използва ВД самостоятелно или съвместно с други доказателствени средства като средство на контрол на тяхната достоверност. Огледът и освидетелстването могат да се постановят от съда по искане на някоя от страните или по почин само на съда. Извършват се от: целия състав на съда; от делегиран негов член или от друг делегиран съд- чл.163. Непосредствеността на възприятията налага да се предпочита първия способ. Огледът и освидетелстването съдът може сам да предпочита или с помощта на вещи лица, ако има нужда от съдействието ми- чл.162. предмет на оглед са всякакви ВД /движими или недвижими вещи, на освидетелстване- само лица, по начин, който не уязвява личното им достойнство- чл.164. Тъй като са събиране на доказателства, огледът и освидетелстването трябва да се извършат по реда за събиране на доказателствата- винаги с участието на двете страни. Ако страната осуети тяхното извършване, съдът може да приеме за доказани техните факти, за доказване на които са били посочени ВД, чието събиране е трябвало да стане чрез огледа и освидетелстването- чл.128(2). В зависимост от естеството на ВД, огледът може да се извърши или в съдебната зала или вън от нея /при недвижима вещ например/.
4. Определение за вещи лица /ВЛ/: тези, които се призовават от съда, за да му дадат своето становище /заключение/ по такива въпроси на делото, за чиито отговор са нужни специални знания, с които съдът не разполага- чл.157(1). Следователно:
- изводите на ВЛ може да са резултат от верига от силогизми и затова крайното мнение на ВЛ по поставения му въпрос се нарича заключение;
- заключението на ВЛ служи пред съда за разкриване истината по делото;
- ВЛ замества следователно съда в част от неговата дейност по доказването;
- За разлика от свидетеля ВЛ е заменимо с друго ВЛ;
- ВЛ е допустимо при установяване на факти, а не и по приложението на закона, с изключение, когато законът е чужд и съдът се нуждае от заключение от него: не да го тълкува, а да установи неговата наличност;
- Подобно на всяко друго ДС, и заключението на ВЛ трябва да бъде включено в делото чрез допускането му, което може да стане по искане на някоя от страните или почин на съда.
5. Назначаването на ВЛ става с определение на съда, в което трябва да се посочи предмета и задачата на експертизата, материалите, които се предоставят на ВЛ и данните за самоличността и специалността му.
6. Заключението на ВЛ трябва да бъде събрано от съда.
7. Дадено по друго дело заключение не може да бъде използвано.
8. Правният режим на заключението на ВЛ има двойнствено естество:
- подобно на свидетелстването е обществен дълг. ВЛ може да се освободи от даване на заключение в случаите на допускане на отказ от свидетелстване, както и когато заяви, че е некомпетентно или когато е възпрепятствано поради болест- чл.159. Както свидетелят, и ВЛ е длъжно да се яви и да отговори на поставените му въпроси като носи и същите отговорности- чл.71 и 72. Подобно на другите доказателства, заключението на ВЛ подлежи на обсъждане в устните състезания и на преценка от страна на съда. Той не е длъжен да възприеме заключението на ВЛ - чл.157(3). Отричането на заключението по делото трябва да бъде мотивирано. Невъзразяването срещу заключението не го превръща в обвързващо доказателство. Когато ВЛ е натоварено от съда да провери вместо него известни веществени доказателства, за тях ВЛ дава показания като свидетел, доколкото ги възпроизвежда пред съда;
- от друга страна, процесуалното положение на ВЛ се доближава до това на съда. Като него ВЛ има право да проучва делото и да участва при събирането на доказателствата, като задава чрез съда въпроси на свидетелите. ВЛ може да замести съда при оглед и освидетелстване. Тогава то, подобно на съда, трябва да покани страните, за да извърши проверката с тяхно участие. ВЛ трябва да е безпристрастно, подобно на съда. При основание за съмнение относно безпристрастността му, всяка от страните може да иска отстраняването на ВЛ. Основанията за отстраняване на ВЛ наподобяват тези за отстраняване на съдия. Докато свидетел може да е лице, заинтересовано от изхода на делото, такова лице не може да бъде ВЛ. Върховният съд приема, че не може да е ВЛ по дело на ЮЛ негов служител /същото трябва да се отнася и за предприятието на ЕТ/. Качеството на ВЛ е несъвместимо с това на страна или на повереник по делото.
9. При сложност на предмета на изследването съдът може да назначи три вещи лица: чл.157(2). Всяка една от страните в три дневен срок от заседанието, в което тричленната експертиза е допусната, посочва по едно ВЛ, а третото се определя от съда. При несъгласие на страните със заключението на ВЛ или на тричленната експертиза, съдът може да назначи нов състав от три ВЛ. Ако между ВЛ възникнат разногласия, всяко ВЛ изнася отделно своето мнение. Съдът може да изиска от същите ВЛ допълнителни изследвания или да назначи други ВЛ - чл.161. Ако заключението е непълно – трябва да се допълни.
10. Подписаното от ВЛ заключение трябва да се представи най-малко 5 дни преди заседанието- чл.157(1). Представи ли го по-късно, делото трябва да бъде отложено, иначе решението подлежи на отмяна, защото ще е нарушено правото на страните на защита. Това право не се накърнява, само ако страните са се запознали със заключението на ВЛ и изрично са заявили, че желаят делото да се разгледа, въпреки неспазването на 5 дневния срок.
11.ВЛ винаги се призовава на заседанието, за да: даде обещанието по чл.160(2), да потвърди представеното от него заключение и да отговори на въпросите на съда и страните. Непризоваването на ВЛ е съществено нарушение.
52. Посочване, представяне и събиране на доказателствени средства /ДС/. Обезпечаване на ДС.
1.Определение за посочване на ДС: е твърдение, че е налице определено ДС, което следва да бъде събрано. ДС се посочват от страните,със техните доказателствени искания, отправени до съда.
2.Посочването на ДС става като се очертават неговия вид и се посочват обстоятелствата, за които се отнасят. Чрез тези данни съдът преценява дали ДС е допустимо и относимо. За събирането на ДС е нужно и посочване къде то се намира.
2.1.Посочването следователно трябва да стане в началото на делото, за да се обезпечи бързината на производството. Чл.98(2) изисква това посочване на ДС да стане още в исковата молба като се посочат с нея и писмените доказателства.
2.2.Първото заседание по делото, обаче, е основен момент, в който страните сочат ДС.
2.3.След реформата 1997г. законът цели, доколкото е възможно страните да изчерпят своите доказателствени искания в първото заседание по делото. Дори и да са посочени в последствие, съдът е длъжен да ги допусне, щом те са допустими, относими и необходими. Законът санкционира късното посочване на ДС не с тяхното недопускане, а с отговорността на страната по разноските, предизвикани от събирането на късно посочените ДС - чл.65(1).
2.4.От правото на страните да сочат ДС и след първото заседание не е допустим валиден отказ. Даже и да се е отказала от събиране на посочено от нея ДС, страната може отново да го посочи. Пропускането на срока за внасяне на разноските по събирането на ДС също не лишава страната от това и право, след като ги внесе, макар и по-късно.
2.5.Страната може да сочи нови ДС не само за нови факти, но и за такива, за които ДС са били посочени и събрани, но не са дали резултат /и следователно фактът е останал недоказан/.
2.6.Всяка страна има и правото да бъде уведомена за доказателствените искания на противната страна. Така се обезпечава равенството на страните в процеса.
2.7.Съществува, обаче, краен момента за посочване на доказателства пред първата инстанция: това е приключване на устните заседания. Ако страната пропусне крайния срок, тя може да обжалва решението на първата инстанция на това основание и да посочи новите доказателства пред втората инстанция, докато делото е висящо пред нея.
3.Определение за представяне на ДС: състои се във физическото им представяне в държане на съда. Това е възможно следователно за документите и веществените ДС.
4.По време – представянето на ДС следва или съвпада с посочването на ДС без да е идентично, обаче, с него.- чл.110(1).
5.За да представи документа /Д/ или веществено ДС, страната трябва да ги държи. За постъпването им в съда има значение у кого те се намират. Законът дава правила само за документите, но те се прилагат по аналогия и за веществените ДС. Когато:
5.1.Д. се намира по твърдение на страната в държане на противната страна, съдът задължава последната да представи Д- чл.152, но след като се увери, че той действително се намира у нея и че Д е от значение за делото. Ако страната не изпълни нареждането на съда, той може да приеме за доказване тези факти, за чието установяване се иска Д да бъде представен- чл.128(2);
5.2.Д се намира по твърдение на страната в държане на трето лице, се прилага чл.153 и съдът може да го задължи да представи намиращия се у него Д при горепосочените условия. Препис от молбата на страната се връчва на третото лице, за да вземе то становище по нея. Ако съдът уважи молбата, а третото лице не представи Д, съдът му налага глоба и отново го приканва да го представи. За вредите, които страната понася от едно евентуално неизгодно за нея решение поради непредставянето на Д, третото лице отговаря- чл.153(3);
5.3.Необходимият за решаване на делото Д се намира в държавно учреждение или е съставен там и страната срещне проблеми при снабдяването си с него от там, съдът може да изиска Д или да даде на страната съдебно удостоверение за необходимостта от него- чл.148.
6.Посочването и представянето на ДС са предпоставка да бъдат те събрани. Но:
6.1.Съдът не е длъжен да събере всяко посочено и представено от страните ДС;
6.2.Съдът има задължение да събере тези ДС, които са допустими, относими и необходими:
- за да е допустимо едно ДС, съдът трябва да има право да изгради убеждението си върху него;
- за да е относимо едно ДС, то трябва да има доказателствено значение за делото, понеже съдържа сведения, било за правнорелевантни, било за доказателствени факти;
- за да е необходимо едно ДС, трябва по делото да не са събрани ДС за съответния факт или чрез събраните ДС той не е установен.
6.3.Съдът следователно- преценява основателността на всяко доказателствено искане преди да събере ДС.
6.4.Проверката на съда завършва с (не) допускането на ДС.
6.5.Произнасянето на съда по допускането на ДС става с определение в открито заседание, ако доказателствените искания са направени в него, или в закрито, ако са направени чрез молби до съда извън съдебното заседание- чл.111(1). Допускането е след изслушване на страните, защото така те ще са уведомени за ДС на противната страна.
6.6.В определението си съдът:
- Определя начина за събиране на ДС.
- Дава на страните срокове за представянето им.
- Посочва разноските, които трябва да внесе страната, която иска ДС, за събирането им.
- Сочи срок за събиране на ДС, което е съмнително или събирането на което, представлява голяма трудност и при неспазването на срока делото се разглежда и без него.
7.Определение за събиране на ДС: състои се в извличане, възприемане и удостоверяване на съдържащите се в тях сведения за фактите по делото.
7.1.Извършва се от съдът с участието на страните, като те се призовават за заседанието, насрочено за събиране на ДС. Неучастието на страната се санкционира с отмяна на влязлото в сила решение- чл.231 б”е”.
7.2.Може да започне в първото заседание, но се съсредоточава в заседанието з решаване на делото и завършва с приключване на устните заседания. След тях могат да бъдат събрани ДС, само ако съдебното дирене бъде възобновено с определение на съда /когато съдът при постановяване на решението установи, че по делото съществуват доказателствени празноти/.
7.3.Съдът е длъжен да събере всички допуснати ДС. Съдържанието на събраните гласни ДС се удостоверява в съдебния протокол /както и напр: скици, чертежи и др./. Документите се прилагат към делото и образуват част от съдебното досие.
7.4.Когато съдът е обусловил събирането на ДС от внасянето на необходимите за това разноски, ДС се събира, само ако заинтересованата страна внесе разноските, а ако не ги е внесла, само ако доведе на заседанието свидетелите или ВЛ - чл.111(3).
7.5.Изискването за непосредственост налага съдът сам да събере доказателствата и да реши делото чрез същия решаващ състав, който ги е събрал. Изискването за непосредственост е императивно и не може да се дерогира по взаимно съгласие на страните. Събирането на доказателствата може да се извърши и по делегация. Съдът съобщава на делегирания съд срока за събиране на доказателствата, а последния решава всички въпроси във връзка със събирането на ДС.
8.Особени правила предвижда законът за събиране на отделни ДС:
- свидетелски показания: чрез разпит на свидетеля.
- ВЛ: чрез разпит.
- Веществените ДС: чрез оглед и освидетелстване.
9.След като бъдат събрани ДС се подлагат на обсъждане чрез устните състезания между страните и на преценка от съда при постановяване на решението.
10.Обезпечаване на ДС: е предварителното тяхно събиране, предхождащо, било предявяването на иска, било тази фаза от развитието на образувания исков процес, когато става събирането на ДС - чл.165, чл.166. Т.е. то е недопустимо, ако делото е вече приключило. Следователно:
- За да пристъпи към обезпечаване на ДС, е нужно да съществува опасност, че някое ДС ще се изгуби или че негово събиране ще се затрудни.
- Когато се касае за обезпечаване на бъдещ иск, обезпечаване може да се допусне само по молба на заинтересованата страна.
- Когато делото е висящо, обезпечаване се извършва от съда, пред който делото е висящо.
- Когато се касае за обезпечаване на ДС по бъдещ процес, компетентен е РСъд, в чиито район се намира ДС, което трябва да се обезпечи. РСъд е компетентен да обезпечи ДС не само по дела, подведомствени на съд, но и по възложените от страните на арбитраж. Друг орган, който може да стори това, няма.
- За да се пристъпи към предварително събиране на ДС, чието обезпечаване се иска, трябва да се допусне обезпечаването
11.Производство по допускане на обезпечаването започва по молба на заинтересованата страна. Препис от молбата се връчва на противната страна. В отговор на молбата тя може да се противопостави на обезпечаването като изтъкне липсата на интерес от него. По допускане на обезпечаването съдът се произнася в закрито заседание. Определението му, с което молбата не се уважава полежи на обжалване с частна жалба- чл.166(3).
- при обезпечаване ДС по бъдещ процес, страни са лицата, които ще бъдат страни по него.
- Ако противната страна е неизвестна съдът и назначава представител и на него се връчва препис от молбата за допускане на обезпечаването – чл.168. По същият начин се постъпва и при неизвестен адрес на противната страна, като тя се призовава чрез обнародване (чл.50) или не се призовава чрез обнародване, ако се касае за неотложност на обезпечаването.
12.Обезпечаваното е следователно спорно производство, а не охранително, тъй като по същността си представлява предварителна фаза на предстоящ или висящ исков процес и се ръководи съобразно общите му правила (по чл.169).
13.Могат да се обезпечават всички ДС, защото спрямо всички може да възникне нужда от обезпечаване, въпреки че законът визира само гласните и веществените ДС - чл.166.
14.Разноските за събиране на ДС се внасят, но не се присъждат в полза на страната, поискала обезпечаването, защото нейното право на разноски зависи от изхода на делото. Затова този въпрос се решава едновременно с решаването на дело- чл.170.
15.ДС, събрани по реда на обезпечаването, се включват в бъдещия или висящия исков процес със същата доказателствена сила, която биха имали, ако биха били събрани в съответната фаза на висящия процес.
№ 53 Първо заседание по делото. Заседание за решаване на делото
1.Основното предназначение на първото заседание (ПЗ) не е да се реши в него делото, а да се подготви, за да бъде решено в следващото заседание. Освен подготовка на делото ПЗ изпълнява още 2 функции : да се провери допустимостта на иска и да се упражнят в него някои процесуални права, които с приключване на ПЗ се погасяват.
1.1 ПЗ започва с проверка на допустимостта на иска – т.нар. предварителни въпроси по чл. 108 /1/. В ПЗ съдът взема становище по допустимостта на иска като по отвод на ответника или служебно проверява дали са налице положителните и липсват ли отрицателните процесуални предпоставки. Ако се окаже, че правото на иск не съществува или е ненадлежно упражнено, съдът постъпва съобразно с естеството на порока, от който е засегнато учредяването на процеса. Установи ли, че процесът е редовно учреден, съдът дава ход на делото по същество, като предприема неговата подготовка за решаване.
1.2 Подготовка на делото – състои се в попълване на делото с целия отнасящ се до него фактически и доказателствен материал.
- подготовката започва с устен доклад на делото. Докладът цели да изясни на страните предмета на делото, като го квалифицира правно. Яснотата по естеството на правото, предмет на делото, ще напъти страните да изнесат всички релевантни за неговото съществуване факти. Ето защо докладът не може да се ограничи да възпроизведе накратко съдържанието на исковата молба.
1.3 Следващата стъпка се състои в изясняване на фактическата страна на спора (чл. 108 /1/). То се постига чрез въпроси, които съдът поставя на всяка страна, относно фактическите твърдения на другата страна (чл. 109 /2/). Целта е да се уточнят фактите, от които произтича спорното право, да се провери дали те се признават или отричат, какви са възраженията срещу иска и евентуалните реплики и дуплики. В ПЗ всяка страна трябва да изчерпи своите фактически твърдения, като изнесе всички правнорелевантни и доказателствени факти, които обосновават нейните искания, възражения, реплики и дуплики (чл. 109 /1/). В това заседание ответникът заедно с процесуалната си защита трябва да упражни и защитата си по същество срещу иска.
Същевременно чрез фактическите твърдения на двете страни се постига отделяне на спорното от безспорното – факти, които се нуждаят от доказване и факти, които не се нуждаят от доказване. Съдът с определение посочва кои са фактите, които не се нуждаят от доказване и нарежда да се впишат в протокола (чл. 109 /4/)
1.4 Съдът е длъжен да предприеме опит да се напътят доброволно страните да уредят своя спор, като сключат по него съдебна спогодба. Постигне ли се спогодба, съдебната намеса се изчерпва и делото се прекратява.
1.5 Не се ли постигне спогодба, съдът пристъпва към попълване на делото с доказателства. Страните трябва да изчерпят в ПЗ всички свои доказателствени искания, отнасящи се тези доказателствени средства, които до ПЗ са известни на страната или са могли да ú станат известни при полагане на дължимата грижа (чл. 110 /1/). Всяка страна е длъжна да представи в ПЗ и всичките си писмени доказателства, с които към този момент разполага, като при неизпълнение носи отговорността си по чл. 65 /1/.
1.6 Последното действие на съда по подготовката на делото е преценка на направените доказателствени искания и допускането на всички допустими, относими и необходими доказателствени средства чрез нарочно определение, което се вписва в съдебния протокол (чл. 111 /1/). С допускане на доказателствата ПЗ се приключва и делото се отлага за следващото заседание
1.7 До приключване на първото заседание трябва да бъдат упражнени редица процесуални права на страните : да се оспори цената на иска (чл. 56 /1/), да се предяви отвод за местна подсъдност или договор, предвиждащ отнасяне на спора пред арбитражен или чуждестранен съд (чл. 92 /4/), да се предяви насрещен иск (чл. 104 /1/), както и да се привлече трето лице – помагач, и евентуално да се предяви срещу него обратен иск (чл. 175).
1.8 ПЗ може да бъде използвано и за решаване на делото. Това е възможно, когато ответникът признае иска или пък в ПЗ се събере целият необходим за делото доказателствен материал.
Ако в ПЗ не се постигне решаване на делото, то се отлага за разглеждане и решаване в следващо заседание.
2. Заседание за решаване на делото (ЗРД) – Предназначението на това заседание е : да се съберат допуснатите доказателства и да се проведат устните състезания.
2.1 Събирането на доказателства става с участието и на двете страни и се състои в извличане на съдържащите се в тях сведения и възприемането им от съда. Затова на ЗРД се призовават както страните, така и свидетелите и вещите лица. Ако не се яви свидетелят или вещото лице, делото се отлага, независимо от това, дали призоваването му е било редовно или не. Ако непризоваването се дължи на това, че той не е бил намерен на адреса, посочен от страната, тя се поканва да посочи точния му адрес в даден от съда срок, след изтичането на който, свидетелят се изключва от доказателствата по делото.
Събирането на доказателствата започва с разпит на свидетелите. Когато страната е посочила за едно и също обстоятелство повече свидетели, а съдът е допуснал само някои от тях и те при разпита не установят обстоятелството, за което са били посочени, съдът е длъжен да допусне останалите свидетели и да отложи делото, за да ги призове и разпита (чл. 129 /2/). Вещите лица дават своите заключения след разпита на свидетелите, за да могат да се вземат предвид и техните показания. Огледът на веществени доказателства, които могат да бъдат представени на съда в съдебната зала, се извършва на заседанието. Огледът на другите веществени доказателства предшества ЗРД, за да може резултатът от огледа да бъде обсъден при устните състезания. Към тях се пристъпва, след като бъдат събрани всички допуснати доказателства, включително и доказателствата за проверка достоверността на други доказателства.
Преди да пристъпи към устните състезания, съдът трябва отново да покани страните да се спогодят (чл. 124).
2.2 Устните състезания (УС) се състоят в последователно устно излагане на фактически и правни доводи от страните по делото. Фактическите доводи включват преценката, която страната дава на събраните доказателства и изводите, която тя въз основа на тази преценка прави за фактите по делото – кои са доказани и кои – не. Правните доводи подвеждат фактическите констатации, до които страната стига, под правната норма и завършват с извод на страната относно спорното право – смята ли, че то съществува или не.
2.3 Пръв излага становището си ищецът. След него думата има ответникът. Всяка страна има право отново да вземе становище по фактическите и правните доводи на противната страна, за да разкрие тяхната необоснованост.
Когато съдът счете, че двете страни са изчерпали своите фактически и правни доводи, той обявява устните състезания за приключени (чл. 186). След този момент никоя от двете страни не може да изтъква нови факти, да представя нови доказателства или да изнася нови фактически и правни доводи. Тези факти и доказателства страната може да представи във въззивното производство. ВС отрече практиката на т.нар. писмени защити, заради неравенството, което се създава между страните.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар