Наказателно право - обща част (III)

СМЕСЕНА ВИНА

Известна е още като двойна или сложна вина. Съществуват различни теории за нея. Съществуват различни теории за смесената вина; 1) изключителна възможност да съществува такава; 2) варианти за обосноваването и. По нашето право има два типа хипотези, при които има смесена вина:
1. Когато има съчетание на различни форми на вината, от една страна спрямо деянието, а от друга – спрямо резултата;
1) чл. 124* – чрез умишлено нанасяне на средна телесна повреда се причинява смърт по непредпазливост;
2) чл. 136*, ал.2 – Чрез умишлено нарушаване на правилата за охрана на труда се постига непредпазливо смърт на едно или повече лица.
3) чл. 334* – При умишлено нарушаване на правилата за движението по пътищата, при непредпазливост се причинява смърт или тежка телесна повреда.
Този първи тип хипотези предполагат в първата си част умисъл; един междинен резултат и последващ, който е вече кумулативен. Може да се срещне обяснението, че с едно деяние се причиняват повече от един резултати. Това е възможно, но не е точно, като обяснение.
2. Вторият тип хипотези касаят отношенията на субективно ниво към деянието и към други обстоятелства, извън резултата. Деецът има отношение към всички фактически обстоятелства, не само към резултата. Основно е отношението към резултата, но тук има съчетание на вина, като отношение към резултата от една страна и към другите обстоятелства от друга страна.
- чл. 215* – вещно укривателство. Имаме пряк умисъл спрямо деянието ( укриване на вещи, придобити от другиго чрез престъпление). По отношение на факта – дали тези вещи са придобити от друг чрез престъпление, деецът знае или предполага това (спрямо това обстоятелство деецът се отнася с пряк или евентуален умисъл). Във втория случай има смесена вина.


Чл. 124. (1) Който причини другиму смърт по непредпазливост в следствие на умишлено нанесена телесна повреда, се наказва с лишаване от свобода от три до дванадесет години, при тежка телесна повреда, от две до осем години, при средна телесна повреда и до пет години при лека телесна повреда.
Чл. 136. (1) Който наруши правилата, установени за охрана на безопасността на труда, и с това изложи на опасност живота и здравето на трудещите се, се наказва с лишаване от свобода от три години или с поправителен труд, както и с обществено порицание.
(2) Когато с деяние по предходната алинея по непредпазливост се изложи на опасност животът или здравето на трудещите се, наказанието е лишаване от свобода до една година или поправителен труд.
Чл. 134. (1) Който причини другиму тежка или средна телесна повреда поради незнание или поради немърливо изпълнение на занятие, или на друга правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, се наказва:....
Чл. 215. (1) Който с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага укрие, придобие или спомогне да бъдат отчуждени чужди движими вещи, за които знае или предполага, че са придобити от другиго чрез престъпление или чрез друго обществено опасно деяние, се наказва с лишаване от свобода до пет години, но с наказание, не по-тежко от предвиденото за самото престъпление.




НАКАЗУЕМОСТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Това е петото свойство на понятието за престъпление. Наказуемостта включва заплашеността на деянието с наказание и подвеждането на деянието под определено наказание, предвидено в особената част на Наказателния кодекс. Тази заплашеност е едно от юридическите свойства на престъплението.
Наказуемостта трябва да се разграничава от :
1. Наказанието – то е мярка за държавна принуда, която се налага от съда на лице, извършило престъпление и която се изразява в засягане на негови осовни права и интереси; следователно за да има наказание, трябва да има престъпление, а за да има престъпление трябва деянието да е наказуемо ( наказуемостта предпоставя наказанието )
2. Наказуемост на дееца – дали след като е извършил вече престъпление, за него има обстоятелства, които да изключват носенето на наказателна отговорност или не.
3. Наказване на деянието – дейността на съда, като правоприлагащ орган по осъществяване на мерките, предвидени в наказателния закон, спрямо лице, извършило престъпление.
Обстоятелства, изключващи наказуемостта на деянието – те са два типа, в зависимост от това, дали са регламентирани в общата част или в специалната част на НК
1. В общата част на НК те са регламентирани в чл. 12, ал. 4. – при неизбежна отбрана, когато защитаващият се е превишил пределите, поради уплаха или смущение. Когато обстоятелството е регламентирано в общата част, то важи за всички състави в особената част.
2. Има множество обстоятелства в особената част на НК, които касаят само конкретни видове престъпления, за които са регламентирани.
1) чл.125* - майка, която по непредпазливост причини смърт на недородена или току що родената си рожба.
2) чл. 126, ал 4* – криминален аборт – изключва се вината на жената, дори да се извършва с нейното съгласие.
Когато липсва наказуемост на деянието не се поставя въобще въпроса за вина и изключването и (освобождаване от наказателна отговорност)
В чл.292* е употребен изразът “наказуемостта отпада”. Това е неточна формулировка. Тук са уредени хипотези при които;
1) се изключва наказуемостта на деянието ( когато лицето би обвинило себе си в извършването на престъпление, ако каже истината ).
Няма престъпление още към момента на осъществяване на деянието.
2) когато лъжесвидетелстването е извършено от лице, за което не е изключена наказеуемостта, но за което може да има обстоятелства, които изключват налагането на наказателна отговорност.
Важно е да се прави разграничение между обстоятелство, което изключва наказуемостта – липсва престъпление още при извършване на деянието и обстоятелство, което води до освобождаване от наказателна отговорност впоследствие – факти, след извършването на престъплението, които изключват носенето на отговорност за извършено вече престъпление.
Когато няма наказателна противоправност, въпросът за наказуемостта и нейното изключване въобще не може да се поставя, защото няма въобще противоправно деяние, което е предпоставка за наказуемост


1. Чл. 125. Не се наказва майка, която по непредпазливост причини смърт на своята неродена или току-що родена рожба.
2. Чл. 126. (4) Бременна жена не носи наказателна отговорност по предходните алиней, включително и за подбудителство и помагачество.
3. Чл. 292. (1) За престъпление по чл. 290 и 291 наказуемостта отпада:
1. когато лицето, ако каже истината, би обвинило себе си в престъпление и
2. когато лицето се отрече пред надлежния орган от своето лъжливо свидетелстване, превод, тълкуване или заключение до влизане на присъдата или решението в сила и преди да е възбудено срещу него наказателно преследване за това.



СТАДИИ НА УМИШЛЕНАТА ПРЕСТЪПНА ДЕЙНОСТ

Под стадии на умишлената престъпна дейност следва да се разбират етапите, през които преминава поведението на дееца. Това се отнася до всяко поведение на човека в живота. При кражбата например са възможни следните стадии; 1) набавяне на средството, 2) преудоляване на преградата, 3) влизане в жилището, 4) изнасяне и установяване на фактическа власт върху веща. Легалното определение на понятията за приготовление и опит се намира в чл. 17 и 18 от НК. В специалната част са описани довършените престъпления.
Извършването на престъпление е съпроводено от вътрешен психологически процес, включващ следните етапи:
1) вземане на решение от дееца за извършване на престъпление. Намерението да се извърши престъпление не е наказуемо. То става наказуемо, когато се обективира.
2) обективиране на това решение в действие или бездействие.
Стадиите на умишлената престъпна дейност обхващат само втория етап на обектвиране на намерението. Недовършеността на непредпазливите престъпления се наказва с административни и дисциплинарни мерки. ( Правилник за движението по пътищата). Не се наказва недовършването на предприетите деяния.

При умишлетите престъпления деецът действа съзнателно от гледна точка на волевия момент – иска, цели или допуска последствията. В тези случай има висока степен на обществена опасност. Аргумента на законодателя е от страх от по-голямо наказание за довършено престъпление, да мотивира дееца да не го довършва.
1) приготовление и опит - това са застрашаващи стадии. Критерият е доколко е осъществено намерението на дееца. При приготовлението не е започнало изпълнението на деянието. При опита е започнало изпълнението на деянието.
2) довършено престъпление – увреждащ стадий. При него са настъпили всички обществено опасни последици.



ДОВЪРШЕНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Едно престъпление е довършено, когато са осъществени всички признаци от състава на деянието, както са очертани в особената част на НК. Един от признаците да не е осъществен, няма да е на лице довършено престъпление. Например: при кражба – ако деебът отнеме вещта, но не осъществи фактическа власт върху нея, това е недовършен опит. При формалните престъпления (престъпления на просто извършване) се счита, че те са довършени със самото извършване на престъпното деяние.
Формалните престъпления биват;
1) обикновени – престъплинието е довършено със самото извършване на престъпното деяние.
2) усложнени – обикновено се състоят от два или повече акта и между тях настъпват междинни съставомерни последици. Те ще са довършени само ако е довършен последния акт. (чл. 309 НК – създаване на неистински частен документ – ако не се използва, не е на лице довършено престъпление.)
Резултатни престъпления – те задължително предвиждат в състава си настъпването на някакви обществено опасни последици ( резултат ). Те са довършени с настъпването на тези последици ( измама – чл. 209 НК ). Ако тези последици не настъпят, няма довършено престъпление.
За етапи говорим само когато поведението на дееца е насочено към един и същ непосредствен обект. Когато имаме приготовление към едно престъпление, опита е към друго, а довършения резултат е към трето няма етапи на умишлена престъпна дейност.

Евентуални престъпления и престъпления с пряк умисъл;
1) евентуални – те са с по-ниска степен на обществена опасност. Деецът допуска настъпването на обществено опасните последици. Когато се касае за престъпления с евентуален умисъл и те са недовършени, в НК те са въздигнати в самостоятелни състави – чл.342, ал.1 и 2 (нарушаване правилата за движение)
2) престъпления с пряк умисъл – деецът цели настъпването на обществено опасните последици. Приготовление и опит са възможни само при пряк умисъл.
Чл. 17 – съдържа легалното определение за приготовление;
ал.1)“Приготовление е подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на условия за извършване на намисленото престъпление, преди да е почнало неговото изпълнение.”
Обективна страна;
1) създаване на благоприятни условия (общ критерии)
2) подготовка на средства и намиране на съучастници (това е примерно изброяване)
3) отрицателен критерии – преди да е започнало изпълнението на престъплението. По този критерии се различава от опита.
Под приготовление следва да се разбира всякакъв вид подготвителна дейност, не само изброената, без да се започва изпълнението на престъплението. Касае се за активно поведение, осъществяващо се чрез действие. Може да се разграничава на формална и резултатна дейност. Формалната дейност включва търсенето на средства, съучастници, измислянето на средствата. Резултатна е дейността по намиране на съучастници, подготвяне на средствата, когато вече има резултат от търсенето.
Субективна страна;
Чл. 17 употребява термина “намислено престъпление”. Приготовлението може да се осъществи единствено чрез пряк умисъл. Деецът е взел решение и цели настъпването на конкретните обществено опасни последици и конкретния престъпен резултат.
Интелектуален момент – при приготовлението деецът съзнава обществено опасният характер на престъплението, което е решил да извърши и обществено опасният характер на самата дейност на създаване на благоприятни условия, за извършване на престъплинието. Деецът предвижда последиците от създаване на условия и последиците от самото престъпление. Тук има и волеви момент – иска, цели да създаде благоприятни условия и да извърши престъплението, за което ги създава.



НАКАЗУЕМОСТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Според чл.17, ал.2 приготовлението за извършване на престъпление се наказва само в предвидените от закона случай. В особената част на НК са налице специални състави за приготовление. Има два начина за обявяване на приготовлението за наказумо;
общо обявяване – чл.117, чл.200*
самата подготвителна дейност се дефинира като самостоятелно престъпление ( чл.104* - шпионство; събиране на сведения срещу държавата – самото събиране на такива сведения като подготвителна дейност е предвидена, като самостоятелно престъпление.)
Няма пречка с едно и също деяние да се извършва приготвление, към едно престъпление и едновременно това деяние да е извършено друго престъпление. Този случай се определя като идеална съвкупност.
Самоволен отказ от приготовление ( доброволен ). Предвиден е в чл.17, ал.3. деецът не се наказва, когато по собствена подбуда се е отказал да извърши престъплението. Това е поощрителна разпоредба, чиято цел е да мотивира дееца да спре до тук. За да е по собствена подбуда, трябва да е налице доброволен отказ – деецът е променил решението си. Трябва да са налице следните елементи;
1) деецът да съзнава, че има обективна възможност да извърши престъплението
2) деецът наистина, реално да е имал възможност да го извърши
3) въпреки че е имал тази възможност и е съзнавал, че е имал тази възможност той е отказал да го извърши.
При тези три предпоставки е налице “собствена подбуда”.
Според чл. 19 от НК* самоволният отказ изключва само наказателната отговорност от приготовлението, не и наказателната отговорност за деянието, което е осъществил с приготовлението.


Чл. 17. (1) Приготовление е подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на условия за извършване на намисленото престъпление, преди да е почнало неговото изпълнение.
(2) Приготовлението е наказуемо само в предвидените от закона случай.
(3) Деецът не се накзва, когато по собствена подбуда се е отказал да извърши престъплението.



ОПИТ

Определението за опит се съдържа в чл. 18, ал. 1. – започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено, или ако е довършено не са настъпили обществено опасните последици, предвидени от закона и целени от дееца.

Обективна страна.
1) Започнато изпълнение. Тук трябва да изясним въпроса: кога започва изпълнението на дадено престъпление. Няма конкретно определение. Решава се в практиката за всеки конкретен случай. Общите критерии в теорията и практиката са:
- когато става дума за престъпление, извършено чрез действие, то започва с осъществяване на самото действие по отношение на обекта на посегателство.
- при престъпления извършени чрез бездействие, престъплението се счита за започнало от момента, в който възникне за субекта правно задължение да извърши нещо, но той не го извършва.
- при престъпления, които се състоят от действие и бездействие, преценката се прави с оглед конкретния случай, с оглед на конкретния състав на престъплението.
Опитът е вече започнало престъпление и по това се различава от приготовлението.

Другият основен въпрос е: Кога започва изпълнителното деяние?
- преценява се с оглед конкретното деяние
- когато са осъществени всички признаци на деянието е на лице довършено престъпление
Има престъпления, при които опитът е практически невъзможен. Това са обикновените формални престъпления на просто извършване. ( Обида, държане на наркотични вещества. )
При резултатните престъпления опит е на лице, когато още не са настъпили последиците.

Субективна страна.
Чл. 18 употребява израза “... искани от дееца обществено опасни последици “. Определението на чл. 18 потвърждава, че опитът е възможен само при пряк умисъл.

Видове опит.

1) довършен и недовършен опит
- при довършения опит има довършено изпълнително деяние, но не са настъпили обществено опасните последици. Деецът е направил всичко, което зависи от него, за настъпване на резултата, но въпреки това той не е настъпил. Това се дължи на обективни причини, намеса на трети лица и др.
- недовършен е опитът, при който изпълнителното деяние не е довършено.

2) с оглед това, доколко е застрашен реално съществуващия обект на посегателство опита бива годен и негоден

- опита е годен в следните три хипотези:
- поведението на дееца е насочено, към реален обект на посегателство;
- самото изпълнително деяние е от естество да застраши реално обекта;
- избраните от дееца способи и начини са от естество да застрашат реално обекта на посегателство.
- негодния опит бива абсолютно негоден и относително негоден.
- абосолютно негодния опит не е наказуем. Абсолютно негоден е опитът, когато: 1) липсва въобще реално съществуващ обект на посегателство 2) когато избраните от дееца способи и начини въобще не са от естество да причинят целения резултат ( пр. Да се убие някой чрез магия.)
- относително негодния опит е наказуем. При него по обективни причини, независещи от дееца, обществено опасните последици не са настъпили ( пр. Засякло е оръжието, жертвата излиза. и др.)

Наказуемост на опита. ( чл.18, ал.2) При опит, деецът се наказва с наказанието предвидено за довършено престъпление. Но все пак опитът е само застрашаващ стадии, затова се счита в практиката, че е с по-малка обществена опасност. Отчитат се и степента на осъществяване на намерението на дееца и причините за недовършването на деянието.
1) В зависимост от степента на осъществяване на намерението;
- чл. 58, б. А, във връзка с чл. 55. – може съдът да слезе под минималното наказание за съответното престъпление, когато и най-лекото наказание за съответното престъпление се окаже несъразмерно тежко за опита. Тук не е необходимо да са налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства.
- ал.3 – самоволен отказ от опит. Когато деецът, по собствена подбуда се е отказал от довършване на пресъплението. Това е поощрителна норма.
- недовършен опит ( не е довършено изпълнителното деяние) Тук има две хипотези: 1) деецът се е отказал да довърши изпълнителното деяние; 2) довършен опит, при който деецът е довършил изпълнителното деяние, но реално е предотвъратил настъпването на обществено опасните последици. Няма самоволен отказ от опит, когато деецът е направил всичко възможно да предотврати настъпването на обществено опасните последици, но въпреки това те са настъпили. Тогава има довършено престъпление, но това обстоятелство се отчита от съда при индивидуализиране на наказанието. При недовършен опит поради “ собствена подбуда” трябва деецът да е имал обективна възможност да довърши деянието, да е съзнавал тази възможност и да се е отказал. При довършен опит деецът е имал обективна възможност да остави последиците да настъпят, съзнавал е тази възможност, но въпреки това е направил всичко възможно да ги предотврати. Практиката приема, че няма самоволен отказ, когато е налице принудителен отказ ( не по собствена подбуда). Преценката дали е налице собствена подбуда или не се прави от съда във всеки конкретен случей.
- друга хипотеза е предвидена в чл. 19*, когато при опит се осъществява състава на друго престъпление.
Стадиите на умишлена престъпна дейност се намират в отношение на поглъщане. Те са налице, когато се отнасят до един и същ обект на посегателство. Всеки предходен стадии се поглъща от следващия. Носи се наказателна отговорност само за последния извършен стадии.


Чл. 18. (1) Опитът е започналото изпълнение на умишлено престъпление, при което, изпълнителното деяние не е довършено или макар да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца обществено опасни последици на това престъпление.
(2) При опит деецът се наказва с накзанието предвидено за довършено престъпление, като се взама предвид степента на обществена опасност на намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено.
(3) При опит деецът не се наказва, когато по собствена подбуда:
а) се е отказал да довърши престъплението или
б) е предотвратил настъпването на престъпните последици.




СЪУЧАСТИЕ

Определение: Съвместна, задружна престъпна дейност на две или повече лица в едно умишлено престъпление.

Признаци от обективна и субективна страна
1. Признаци от обективна страна.
- количествен и качествен критерий за съучастие. ( количествен – най-малко две лица)
- качествен критерий – дейността на всеки един от съучастниците стои в причинна връзка с настъпването на резултата от умишленото престъпление, в което участват.
2. Признаци от субективна страна.
- общност на умисъла (общ умисъл) – всеки един от съучастниците, наред с това че предвижда настъпването на обществено опасните последици и че иска ( съгласява се ) с настъпването им, съзнава че и други лица действат с умисъл за причиняване на същите обществено опасни последици.
- допълнителен елемент от субективна страна – съзнанието, че и други лица действат с умисъл за постигането на съответния резултат.
За съучастие говорим само при умишлените престъпления.

Независимо съпричиняване. В практиката често се среща хипотезата, при която различни лица се явяват с поведението си причина за един резултат, като всички действат по непредпазливост или част от тях действат по непредпазливост. В този случай говорим за независимо съпричиняване (съпричинителство). Това е институт алтернативен на съучастието, но не е вид съучастие.


ФОРМИ НА СЪУЧАСТИЕ

Формите на съучастие биват основни и неосновни. Критерият за делението им е дали те се намират в общата или в особената част на Наказателния кодекс.

Основни: (намират се в общата част на НК)
- извършителство
- подбудителство
- помагачество

Неосновни : (намират се в особената част на НК)
- осъществяване на престъпление от престъпна организация или група;
- осъществяване на престъпление от тълпа;
- необходимо съучастие



ОСНОВНИ ФОРМИ НА СЪУЧАСТИЕ

Те са изводими от раздел трети на общата част на НК, тъй като в него се говори за съучастници и видове съучастници, а не се регламентират пряко формите на съучастие.

1. ИЗВЪРШИТЕЛСТВО. – Чл.20, ал.2.* Извършител е този, който участва в самото извършване на престъпление. Това може да визира, както случайте на извършване на пестъпление без други лица да участват в него, така и случай, в които деянието се извършва наред с други лица, или е подбудено, или подпомогнато от други лица. Има два типа хипотези на извършителство:
1) Когато две или повече лица участват в извършването на самото престъпление. В тези случай няма значение дали има подбудители или помагачи. Налице е съизвършителство, което е достатъчно за наличието на съучастие.
2) Само едно лице участва в изпълнението на престъплението, но то е подбудено или подпомогнато от друго/и лица за наговото осъществяване. За да говорим за извършителство в този втори вариант трябва да има подбуждане или подпомагане. Трябва да се разграничава от хипотезата на самостоятелен извършител, при която няма съучастие.

Извършителството трябва да се разграничава и от така нареченото посредствено извършителство. То е на лице, когато се използват едно или повече лица като оръдие за извършване на престъплението. Възможни са различни хипотези:
- да се използват по принцип наказателно неотговорни лица (малолетни, невменяеми); пр. при просия.
- използват се лица, които по принцип са наказателно отговорни, но в конкретния случей действат невиновно. Така е при условията на случайно деяние, на извинителна фактическа грешка или при условията на чл. 16 – при изпълнение на неправомерна служебна заповед.
- когато използваният е наказателно отоговорен, действал е виновно, но формата на вината е непредпазливост.
И при трите варианта, този който е ползвател на другите лица, действа умишлено. Той не е съучастник с лицата, които ползва, като оръдие. Това е посредствено извършителство, опосредено извършване на престъпление, без деецът да е съучастник с лицето, което използва като оръдие.

2. ПОДБУДИТЕЛСТВО: - Чл. 20, ал. 3.
Подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши престъпление. Подбудителството има следните белези от обективна и субективна страна:
1) Белези от обективна страна;
а) подбудителят осъществява психологическо въздействие спрямо друго лице, с цел да го мотивира да вземе решение за извършване на умишлено престъпление. Това психологическо въздействие може да се осъществява по различен начин. Самото психологическо въздействие може да е само по себе си престъпление – принуда.
б) стига се до вземане на решение у мотивирания за извършване на дадено умишлено престъпление.
в) за да има подбудителство, като форма на съучастие, подбуденият трябва най-малко да започне да извършва престъплението, т.е. да сме най-малко в стадии на опит за да има подбудителство, като форма на съучастие.
Ако решението не се подведе в изпълнение говорим за неуспяло подбудителство ( ако не се стигне поне до опит ). Неуспялото подбудителство не се наказва, освен в предвидените в особената част на НК случай. Такива случей са подбудителството към умишлено убийство или към лъжесвидетелстване. В тези случей няма подбудителство.
2) От субективна страна:
а) общ умисъл. Подбудителят може да въздейства при условията на пряк или евентуален умисъл върху подбудения.

3. ПОМАГАЧЕСТВО. – чл.20, ал.4.
Помагачество е налице, когато умишлено е улеснено извършването на престъпление от друго лице/а. Помагачеството има следните признаци от обективна и субективна страна:
1) Признаци от обективна страна;
а) поведението на помагача стои в причинна връзка с настъпването на резултата от поведението на извършителя. Помагачеството може да бъде дадено преди или най-късно с извършването на престъплението
2) Признаци от субективна страна;
Помагачът може да действа при пряк или евентуален умисъл. Акцесорност, както и при подбудителството, за носене на наказетелна отговорност. Помагачът се явява съучастник, само ако съответното престъпление е започнало. Този въпрос не стои ако помагачеството е дадено по време на извършването на изпълнителното деяние.
Има една форма на съучастие, при която е възможно изключение от общността на умисъла. Това е случай, в който помагачът съзнава, че подпомага извършителят в изпълнението, но последният не съзнава, че е подпомогнат от друго лице.

Съобразно характера на помоща помагачеството бива физическо и интелектуално. ( чл. 20, ал. 4). Интелектуалното могат да бъдат различни съвети, разяснения и др. Физическото – набавяне на оръжие и т.н.

1. чл.20 (1) Съучастници в извършването на умишлено престъпление са извършителите, подбудителите и помагачите.
(2) Извършител е този, който участва в самото изпълнение на престъплението.
(3) Подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши престъплението.
(4) Помагач е този, който умишлено е улеснил извършването на пресътплението чрез съвети, разяснения, обещание да се даде помощ след деянието, отстраняване на спънки, набавяне на средства или по друг начин.


НЕОСНОВНИ ФОРМИ НА СЪУЧАСТИЕ

1. Извършване на престъпление от престъпна организация или група;
- престъпления против държавата, по чл.109, против реда и общественото спокойствие и др. Когато престъпленията се извършват от организация или група това предполага по-голяма степен на организираност и устойчивост от тази при съучастието. Тези два критерия ( степен на организираност и устойчивост) се прилагат за разграничение между група и организация. Групата се превръща в организация, когато се характеризира с териториални звена в повече от едно населено място. Ръководството и контрола са силно опосредени. Отделните екипи обикновено не знаят за осъществяването на други цели, от други екипи на организацията.
Образуване на група или организация с престъпна цел.
- Необходимо е първоначално постигане на съгласие между две или повече лица за създаването й.
- ръководство на групата или организацията.
- членуване в нея, даване на съгласие за участие в нея, независимо от формата – писмено, устно или с конклудентни действия.

2. Извършване на престъпление от или в тълпа. Под тълпа се разбират множество от хора, събрани на публично място, без предварителна подготовка. Делят се на предводители, подбудители и участници. Предводителите са тези, които застават начело на тълпата, за реализиране на вече определената цел. Подбудители са тези, които напътстват волята на тълпата за реализиране на една цел. Участник е всяко лице, което присъства на съответното публично място.

3. Необходимо съучастие. Това са случей, при които основния състав на престъплението не може да бъде осъществен, освен при съучастие между две или повече лица. Пр. – кръвосмешение (чл. 154) – съвкупление между възходящи и низходящи, между братя и сестри, между осиновители и осиновени. Кръвосмешението е най-близо до необходимото съучастие, но не напълно, защото в повечето случей едното лице е наказателно неотговорно – малолетния.


НАКАЗВАНЕ НА ОСНОВНИТЕ ФОРМИ НА СЪУЧАСТИЕ

Основните принципи са заложени в чл. 21 и 22 * от НК.
1. При основните форми на съучастие, извършителство, помагачество и подбудителство, общият принцип е, че всички съучастници се наказват с предвиденото за съответния вид престъпление. Към този принцип има два, които са негово продължение;
- задължитилно се взема предвид характера на участие, на всеки един от съучастниците. Това означава да се очертае, в каква форма е съучастник съответното лице – подбудителство, помагачество или съизвършителство.
- задължително се взема предвид и степента на участие. Под степен на участие се разбира конкретния принос на всеки един от съучастниците за осъществяване на обществено опасния резултат.
2. Друг принцип е заложен в чл. 21, ал. 2. Подбудителите и помагачите отговарят само за онова, за което умишлено са подбудили или подпомогнали извършителя. Ако някой излезе извън общността на умисъла, останалите съучастници не отговарят за извършеното извън общия умисъл. Случеят на превишаване на умисъла се нарича още акцес на съучастник.
3. В ал. 4 на чл. 21 са изложени три групи хипотези;
1) когато законът изключва наказанието за някой от съучастниците, при което другите не се ползват от това обстоятелство. Пр. лично укривателство на лицето, извършило умишлено убийство. Но един от укривателите е неговата майка. Чл. 294, ал.3 предвижда, че поради особените и отношения с извършителя, тя не носи наказателна отговорност. Въпреки това другите съучастници носят наказателна отговорност за извършеното съучастие.
2) когато за един или повече от съучастниците закона предвижда намаляване на наказанието. Пр. само един от съучастниците осъществява убийството в условието на физиологичен афект.
3) само за един или повече от съучастниците законът предвижда увеличаване на наказанието, без това да влече увеличаване на наказанието за останалите. Пр. само за един от тях престъплението е опасен рецидив.

Изключение от общия принцип предвижда чл. 21, ал. 3. Това са случейте, в които поради особено лично свойство или лично отношение на дееца, законът въздига извършеното в престъпление. Само тогава за съответното престъпление отговарят и подбудителите и помагачите, когато нямат особеното лично качество, което законът постановява.

Чл. 22 предвижда възможността за доброволен отказ на подбудителите и помагачите. Условията за доброволен отказ са следните;
1) подбудителя (помагача) да се откаже от по нататъчно участие в извършване на престъпленето.
2) да попречи за извършването на деянието или ако то вече е извършено да предотврати настъпването на обществено опасните последици.
3) това да стане по собствена подбуда. Да съзнава, че може да не по прави, но въпреки това предотвратява престъплението.


1. Чл. 21 (1) Всички съучастници се накзват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление, като се вземат предвид характера и степента на тяхното участие.
(2) Подбудителят и помагачът отговарят само за онова, за което умишлено са подбудили или подпомогнали извършителя.
(3) Когато поради определено лично свойство или отношение на дееца законът въвежда извършеното деяние в престъпление, за това престъпление отговарят и подбудителят, и помагачът, за които тези обстоятелства не са на лице.
(4) Особените обстоятелства, поради които законът изключва, намалява или увеличава наказанието за някого от съучастниците, не се вземат предвид за останалите съучастници, по отношение на които тези обстоятелства не са на лице.
2. Чл. 22 (1) Подбудителят ипомагачът не се наказват, ако по собствена подбуда се откажат от по-нататъшно участие и попречат да се извърши деянието или предотвратят настъпването на претъпните последици.
(2) В тези случай се прилага съответно разпоредбата на чл. 19.

МНОЖЕСТВО ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

На плоскостта на понятието за множество престъпления, говорим за два основни вида;
- съвкупност от престъпления;
- рецидив


СЪВКУПНОСТ ОТ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

Определение: Съвкупност от престъпления е налице, когато едно лице, с едно или повече деяния, осъществи две или повече престъпления, преди да има влязла в сила осъдителна присъда за което и да е от тях.
В зависимост от броя на деянията, с които се осъществява съвкупността тя бива реална и идеална.

1. Когато едно лице, с едно деяние осъществи две или повече престъпления, говорим за идеална съвкупност от престъпления. Кога има само едно деяние? Както вече стана дума еденичното деяние се характеризира с пет признака, два от обективна и три от субективна страна. От обективна страна деянието е 1) система от телодвижения; 2) тази система се осъществява при конкретни условия на време, място и обстановка. От субективна страна; 3) съответните телодвижения се осъществяват под контрола на съзнанието на дееца; 4) въз основа на конкретно взето решение; 5) с оглед постигането на определена непосредствена цел.
Кога се приема, че с едно деяние се осъществява повече от едно престъпление: тук има три критерия, които са дадени комулативно;
1. С деянието да са осъществени повече от един основни състави на престъпления.
2. Да са причинени повече от една по вид обществено опасни резултати
3. Да са засегнати повече от един различни по вид, непосредствени обекти на посегателство.

Във връзка с трите юридически критерии съществуват някой правила, при които няма идеална съвкупност. Това са следните четири типа съотношения между състави:
1) между специален и общ състав. Специалния състав предвижда по-тежко или по-леко наказуеми състави. Основен е общия състав. Ако действието осъществява и квалифицирания състав, то осъществява и признаците по общия (основния), но няма идеална съвкупност от престъпления.
2) поглъщащ и погълнат състав. Случай при които поглъщащия състав съдържа всички признаци на погълнатия. Тук двете престъпления са нееднородни. В първия случай ( специален и общ ) имаме различни състави на едно и също по вид престъпление, а тук имаме състави на разнородни по вид престъпления – чл.96, ал.1 изключва чл. 116, ал. 1.
3) отношение между основен и допълнителен състав, когато те са първоначален и субсидиарен състав. Тук невъзможността да се осъществи идеална съвкупност следва от факта, че субсидиарния състав се прилага само когато не е осъществен основния. Характерни субсидиарни състави са тези, които регламентират неуспялото подбудителство към дадено умишлено престъпление ( чл. 117 – подбудителство към умишлено убийство), ако то е успяло – отнасяме го към основния състав на умишленото убийство.
4) съотношение между алтернативни състави. Пр. – кражба и обсебване – чл. 206, ал. 1 и чл. 194, ал. 1. разликата произтича от признака относно принадлежност на предмета на престъплението. При кражбата фактическата власт, към момента на осъществяване на деянието, се намра у друго лице, а при обсебване – у дееца.

2. Реална съвкупност от престъпления. Реална съвкупност от престъпления е налице, когато с две или повече деяния едно лице осъществява две или повече престъпления, когато няма влязла в сила осъдителна присъда, за което и да е от тях. Тук има едно допълнително видово разграничение на еднородна и разнородна реална съвкупност от престъпления. Критерият на делението е вида на извършените престъпления, а не вида на състава. Когато се осъществяват различни състави на едно и също престъпление, говорим за еднородна съвкупност. При идеалната съвкупност трябва да са осъществени повече от два основни състава, затава тя не се дели на разнородна и еднородна. Идеалната съвкупност по определение е само разнородна.

1. Разнородна реална съвкупност. На лице е в следните случай:
1) продължавано престъпление – едно или повече деяния, които осъществяват един или различни състави на едно само престъпление. Форма на мнима реална еднородна съвкупност – недействителна.
2) съставно престъпление. Но престъплението може да се осъществи само с едно деяние – тогова следва да е мнима идеална съвкупност.





НАКАЗВАНЕ НА СЪВКУПНОСТТА ОТ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

При наказването на съвкупността от престъпления е възможно да се използват два принципа:
1) принцип на събиране на наказанията
2) принцип на поглъщане на по-леките от по-тежкото наказание.

1. Принцип на събиране на наказанията. Представлява сбор от наложените по отделно, за всяко едно от престъпленията наказание. Има два варианта:
1) ако се наложат пет наказания от по 20 години лишаване от свобода, да се изтърпяват общо 100 години
2) на практика не се определя общо 100 години, а всяко едно от петте наказания се изтърпява поотделно и последователно.
По-лекия вариант е този на 100те години, защото има възможност в даден момент да бъде помилван или освободен предсрочно, а при другия вариант това се оказва невъзможно. В нашия наказателен кодекс е наложен втория вариант. Когато едно лице се съди за няколко престъпления, при условията на съвкупност, съда индивидуализира наказанията за всяко едно престъпление по отделно. Той не зачита, кото отегчаващо обстоятелство, че лицесто е извършило и друго престъпление. Целта е да не се отчита един и същ факт неколкократно от съда. В тези случай се постъпва по следния ред:
- определя се най-напред общо наказание, което е най-високото от индивидуалните.
- принципа за поглъщане е предвиден в съвкупност от други два корективни спрямо него принципа;
- принцип на присъединяване към наложеното най-тежко наказание. Този принцип се осъществява в два варианта – задължително и факултативно. На основание чл. 23, ал.2 – задължително присъединяване – при обществено прорицание, пробация, лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6, 7 и 9. Ако съда е наложил някое от тези наказания, задължително ги присъединява към най-тежкото. Факултативно присъединяване се прилага на основание чл. 23, ал.3 – за имуществените наказания глоба или конфискация. Тук присъединяването зависи от преценката на съда.
- принцип на увеличаване на наложеното най-тежко наказание. Съдът може в случай, че наложените наказания са от един и същи вид да увеличи наложеното най-тежко наказание до ½, при спазване на следните условия; 1) по този начин да не се надвиши сбора на отделните наказания 2) да не се надвишава предвиденият в общата част на НК максимален размер за съответния вид наказание.
Чл. 25 – когато се наказва съвкупност от престъпления, но това става с отделни присъди. Първоначално на съда е известно извършването на едно или няколко от престъпленията в съвкупност. В последствие се разкриват другите престъпления. Принципът отново е същият, но съдът, който е компетентен да определи общо наказание е съдът, който се произнася в последствие, а не първоначалния. Вторият съд определя наказанието, само за онези престъпления от съвкупността, които са станали известни в последствие. Общото наказание се определя в зависимост от това, дали втория съд е постановил по-тежко наказание. Отново се гледат принципите заложени в чл. 23 и 24 от НК и втория съд формира наказанието за съвкупността, както му е известна на него.
Ако спрямо дееца вече е започнало или е изпълнено наказанието, как това ще се отрази на изпълнението. Няма особена разлика при отделните елементи от съвкупността според това, дали са гледани от различни съдилища или от един съд. В чл. 25, ал. 3 е уредено приспадането на изтърпяното наказание поправителен труд от лишаването от свобода. Това става в отношение 3:1 – три дни поправителен труд, без лишаване от свобода се зачитат за един ден лишаване от свобода. Чл. 25, ал. 4 предвижда хипотезите, при които съдът, който се е произнесъл първи, незнаейки че има и други престъпления е определил лишаване от свобода до три години и е отложил изпълнението по чл. 64 или е осъдил лицето условно. В тези случай вторият съд преценява, вече в съвкупността от престъпления, дали да отпадне условното осъждане или не.


1. Чл. 23 (1) Ако с едно деяние са извършени няколко престъпления, или ако едно лице е извършило няколко отделни престъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях, съдът, след като определи наказание за всяко престъпление отделно, налага най-тежкото от тях.
2. Чл. 24 Когато наложените наказания са от един и същи вид, съдът може да увеличи определеното общо най-тежко наказание най-много с ½ , но така увеличеното наказание не може да надминава сбора от отделните наказания, нито максималния размер, предвиден за съответния вид наказание.




РЕЦИДИВ

За разлика от съвкупността от престъпления, където няма влязла в сила присъда за някое от тях, рецидива е вид множество престъпления, при които има влязла в сила осъдителна присъда. Рецидивът може да бъде общ (чл. 27), опасен (чл.29) и специален (чл.28).
- Според момента на извършване на второто престъпление рецидива може да бъде; 1) рецидив преди да е изтърпяно наказанието за първото престъпление; 2) след изтичане на наказанието по първата присъда.
- Според видовете извършени престъпления; 1) ака са от еднакъв вид т.н. повторност или специален рецидив – чл. 28. 2) ако са от различен вид т.н. общ рецидив.
- С оглед значението на рецидива за правната квалификация (дали по основния състав или по специалния); 1) рецидив, който е квалифициран признак и обосновава по-тежко наказание в Особената част на НК. Опасния рецидив и повторността винаги са квалифицирани признаци; 2) рецидив, който не е квалифициран признак, а се взема предвид от съда само при индивидуализация на наказанието.
- Според законодателната оценка на степента на обществена опасност на деянието и дееца; 1) опасен (чл.29); 2) специален (чл. 28), при повторност; 3) общ (чл. 27).
- Според изтърпяването на наложеното наказание. Така наречения пенетициарен рецидив ( по ЗИН), да е осъден повторно да изтърпи наказание лишаване от свобода, след като вече е изтърпял такова наказание.
- Според степента на обществена опасност на дееца – реален и формален рецидив. 1) реален – когато лицето показва трайна склонност към престъпно поведение; 2) Формален – престъпните прояви на дееца имат по-скоро случаен характер, не са резултат на трайно престъпно поведение.

1.Рецидива по чл. 27 от НК. Лицето извършва престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда на лишаване от свобода и наказанието по втората присъда е отново лишаване от свобода.
Предпоставки:
1. наказанието по първата присъда да е лишаване от свобода
2. и второто наказание, по втората присъда да е пак лишаване от свобода
Има две хипотези, два подвида с оглед момента на извършване на второто престъпление;
1) второто престъпление да е извършено след влизане в сила на присъдата по първото, но преди да е изтърпяно първото наказание – чл. 27, ал. 1.
2) когато деецът извърши престъплението след като е изтърпял наказанието по първата присъда – чл. 27, ал. 3.
По алинея 1 закона предвижда още два подвида:
1) съдът задължително присъединява към неизтърпяната част от първата присъда изцяло или отчасти наказанието по втората присъда, ако това наказание е лишаване от свобода под 5 години, или ако второто престъпление не е по чл. 28 или 29 от НК. Съдът предценява дали да присъедини изцяло или отчасти второто наказание, но е длъжен да го присъедини. Така определеното наказание от второто плюс неизтърпяната част от първото не трябва да надвишава ограничението по чл. 39, ал.2 ( 30 години).
2) чл. 27, ал. 2 предвижда изключение от горното правило. При него съдът задължително присъединява изцяло второто наказание към първото, ако второто наказание е лишаване от свобода за повече от 5 години или ако второто престъпление е опасен рецидив или повторност чл. 28. така определеното наказание не може да надвишава максимума на чл. 39, ал. 2.

Чл. 27 (1) Когато едно лице извърши престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда на лишаване от свобода, но преди да е изтърпяло това наказание, съдът присъединява към неизтърпяната част изцяло или отчасти наказанието по втората присъда, ако то е лишаване от свобода. Опраделеното общо наказание не може да бъде по-малко от наказанието по втората присъда.
(2) Наказанието по втората присъда се присъединява изцяло, ако е лишаване от свобода повече от 5 години или ако е наложено за престъпление, извършено повторно или представляващо опасен рецидив.
(3) Когато лицето е извършило престъпление след изтърпяване на наказанието по предишнато присъда, наложеното наказане за това престъпление се изтърпява изцяло.

2. Рецидив по чл. 28 от НК. Когато лицето извърши престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда за друго такова престъпление. Не е необходимо деецът да е изтърпял първото наказание, достатъчно е да е осъден с влязла в сила присъда.
Предпоставките са;
1) да има влязла в сила присъда за първото престъпление;
2) двете пресътпления да са от един и същи вид. Еднакви по вид са и престъпленията против личността и обществената собственост, защото преди не са били унифицирани уредбите, до 93г. Еднакви по вид са и деянията по основния, квалифицирания и привилегирования състави на едно и също престъпление ( съдебна практика ).
3) да е изрично предвидено по-тежко наказание за повторност в особената част, той е квалифициран признак. Ако такова няма не може да се прилага чл. 28.
4) не трябва да са минали 5 години от изтърпяване на наказанието по първата присъда (чл. 30, ал.1 ) Реабилитацията не изключва приложението по чл. 28.

Чл. 28 (1) Предвиденото в особената част на този кодекс наказание за престъпление, извършено повторно се налага ако деецът е извършил престъпление, след като е бил осъден с влязла в сила присъда за друго такова престъпление.
(2) Тази разпоредба се прилага и когато се касае за еднакви по вид престъпления против обществената и лична собственост.

3. Опасен рецидив – чл. 29.
По ал. 1. съдържа две хипотези; буква “а” и буква “б”. Общи предпоставки с чл. 28;
1) задължително в особената част да има изрична норма за опасен рецидив. Това се прави предимно за престъпления против личността и собствеността.
2) само ако не са изминали 5 години от изтърпяване на наказанието по предишната присъда.
За разлика от чл. 28, по чл. 29 той е неприложим за осъжданията, които деецът има като непълнолетен ( престъплението да е извършено като непълнолетен)
Има две хипотези на опасен рецидив – буква “а” и “б”.
1. Опасен рецидив по буква “а” - когато деецът извърши престъплението, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода, не по-малко от 1 година, изпълнението на което не е отложено по чл. 66. тук са на лице следните характеристики :
- първото престъпление трябва да е било тежко;
- умишлено;
- наказанието по него е лишаване от свобода;
- не по-малко от една година;
- наказанието да не е отложено по чл.66 ( условно осъждане ).
Не е необходимо деецът да е изтърпял наказанието.
2. Опасен рецидив по буква “б”. – когато деецът извърши престъплението, след като е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от свобода, за умишлено престъпление от общ характер, ако поне за едно от тях не е отложено изпълнението по чл.66.
- деецът трябва да е осъждан два или повече пъти, с две отделни присъди, а не при съвкупност. Ако има реална съвкупност, макар да са постановени различни присъди, се счита, че има само едно осъждане и не се прилага рецидива ( съдебна практика ).
- да е осъждан на лишаване от свобода. Няма значение срока;
- за умишлени престъпления от общ характер;
- поне едно от наказанията да не е отложено по чл. 66, т.е. поне за едно от наказанията да е наложено ефективно изтърпяване на наказанието.
Двете хипотези не са алтернативно дадени, а може да съществуват едновременно ( по буква “а” и “б”. Може да се приложат и двете букви едновременно (съдебна пракаика).

Чл. 29, ал.3. Когато са на лице предпоставките и на чл. 28 и на чл. 29, се прилага само чл. 29 (опасен рецидив). Пет годишният срок по чл. 29, започва да тече, от момента, в който поне на две от присъдите срокът не е изтекъл ( от момента на изтърпяване на наказанието поне на две от присъдите ).


Чл. 29 (1) Предвидените в особената част на този кодекс по-тежки наказания за престъпления, представляващи опасен рецидив се налагат, когото деецът:
а) извърши престъплението, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по-малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл. 66;
б) извърши престъплението ,след като е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от свобода за умишлени престъплиния от общ характер, ако поне за едно от тях изпълнението на наказанието не е отложено по чл.66.
(2) При прилагане разпоредбите на предходната алинея, не се взамат предвид престъпленията, извършени от дееца като непълнолетен.
(3) Когато за дадено престъпление са предвидени едновременно състави за повторно извършнване за опасен рецидив и деянието осъществява признаците на двата състава, прилага се разпоредбата за опасния рецидив.








УЧЕНИЕ ЗА НАКАЗАНИЕТО


ПОНЯТИЕ ЗА НАКАЗАНИЕТО

Наказанието е мярка за държавна принуда, налагана от съда, на лице, въз основа на закона, изразяваща се в засягане на неговите права и законови интереси и имаща за цел поправително, превъзпитателно и предупредително-възпиращо въздействие, върху останалите членове на обществото.
Признаци на наказанието:
1. Родов признак – мярка за държавна принуда.
2. Основание, на което се предприема – извършено престъпление.
3. Ниво на регламентация на мерките – само законови.
4. Изразява се в засягане на права и интереси на осъдения. Наказанието предвижда най-съществено засягане на правата и интересите, в сравнение с други мерки на държавна принуда.
5. Цели на наказанието:
- цели спрямо извършителя
- цели спрямо обществото
В нашия НК изрично се казва, че наказанието няма за цел причиняване на физическо страдание или унижаване достойнството на пострадалия.
Принципи относно наказанието:
1. Законоустановеност – чл.5, ал.3 от Конституцията на Република България. Законът е най-ниският по ранг нормативен акт.
2. Наказанието е лично – чл.35*, ал.1 от НК. Наказателната отговорност у нас се осъществява само спрямо Физически лица и репресията на държавата се ограничава само до правата на лицето, извършило престъплението.
3. Принцип на съответствие на наказанието с извършеното престъпление. Този принцип се осъзествява на две нива:
- на ниво закон – чрез диференциация на наказанията в НК
- в рамките на определянето на наказанието от съда – чрез индивидуализация на наказанието.
4. Принципи свързани с органа, който налага наказанието – само съд.
5. Принцип на така наречената целесъобразност на наказанието. Свързан е с целите на наказанието. Когато се индивидуализира наказанието то трябва да се съобрази с целите на налагането му.
Цели на наказанието – чл. 36 * от НК: Те са две основни групи:
1. Цели, които се преследват спрямо дееца; Свързани са със специалната превантивна функция на наказанието;
1) поправително превъзпитателно въздействие спрямо дееца;
- да бъде подтикнат дееца да спазва занапред законите и добрите нрави. Психологическо въздействие спрямо дееца.
- осъществяване на труд от осъдения, учебен процес и др.
2) предупредително-възпиращо въздействие. И тук е психологическо въздействието спрямо дееца, но основано на страха му, че ако извърши отново престъпление, пак би бил наказан и то по всяка вероятнос по-тежко.
3) да му се отнеме възможността за в бъдеще да върши престъпление. Тази цел не може да се тълкува буквално, напрактика това е изключение. В една или друга степен с всяко едно от наказанията се ограничава тази възможност.
2. Общопревантивна функция на наказанието – това са цели спрямо другите членове на обществото. Те са основно две.
1) общовъзпитателно въздействие спрямо останалите членове на обществото.
2) предупредително-възпиращо въздействие.
Разлики в наказанието по НК и другите мерки в НП.
1. Разграничение между наказанието в наказателно правен смисъл и мерките за обществено възпитание и въздействие от ЗБППМН. Принципното различие е свързано с тяхното съдържание. При възпитателните мерки не се засягат правата и интересите на извършителя. Различни са целите.
2. Разграничение между наказанието в наказателно правен смисъл и мерките по чл.53 от НК – т.н. особени конфискации. На конфискация подлежат средствата, предмет на престъплението и вещи, които закона забранява да бъдат притежавани. Тези мерки се предприемат независимо от наказателната отговорност. Те не са част от съдържанието на наказателната отговорност и от развитието на наказателното правоотношение. Имат сходство с наказанието конфискация.
3. Принудителни медицински мерки по чл. 89 и сл. Те са два типа; такива, които се налагат наред с наложено наказание ( по чл. 92) и които се налагат на лица, които не могат да носят наказателна отговорност ( чл. 89 до 91 ). Различават се от наказанията по съдържание и по целите, които преследват.
4. Разграничение между наказанието и мерките за държавна принуда;
- наказанието има за основание извършването на престъпление;
- по съдържание, наказанието засяга права и законни интереси на лицето;
- по цели на наказанието.


Чл. 36 (1) Наказанието се налага с цел: 1) да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, 2) да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3) да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.
(2) Наказанието не може да има за цел причиняване физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство.
(3) В Република България няма смъртно наказание.