Наказателно право - обща част (I)

НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО

ОБЩА ЧАСТ

ЛИТЕРАТУРА:
Ненов. И. – “Наказателно право – обща част” 72г.
Куюмджиев. Н. - “Наказателно право”
Стойнов. А. – “Наказателно право на Република Бъргария”
Др. – проф. Димитър Михайлов, Александър Стойнов, Лазар Груев, Борис Велчев – катедра Наказателно право

ОСОБЕНОСТИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО
Наказателното право, като публично правен отрасъл се занимава с всечко, което се случва, но не трябва да се случва в обществените правоотношения. Това е основната разлика между Наказателнота право и останалите правни отрасли. Наказателното право не се занимава с позитивно регулиране на обществените отношения, а регламентира отрицателни обществени прояви.
При Наказателното право няма ограничение в обхвата на обществено регулиране. Тук се регулират най-съществените обществени отношения, независимо от тяхното поле и сфера. Това могат да бъдат : пестъпления срещу държавата, собствеността, личността, мира и човечеството.
В Наказателното право се използват различни средства за въздействие, спрямо лицата, които са извършили престъпление. Те са:
1. специфични наказателно-правни санкции. Те в най-съществена степен засягат правата и законните интереси на гражданите.
- при предвидените в закона основания се използва освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание и освобождаване от наказателна отговорност
- отнемат се в полза на държавата, при условията на чл 53 предметът и средствата за извършване на престъпление.
- В случай, че лицето е наказателно неотговорно влизат в сила така наречените принудителни медицински мерки, по чл. 89 до 92 от НК.
Чрез тези специфични наказателно правни способи се постигат целите на наказателно правната санкция.

ИЗТОЧНИЦИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО
В общата част на Наказателното право съществуват три основни учения:
- за наказателния закон
- за престъплението
- за наказанието
Твърди се, че законът е единствен източник на Наказателното право. Това твърдение вече е условно. Източник са и актовете от по-висок ранг. Пряк източник е и Конституцията, в нея се съдържа основното съдържание на лишаването от свобода, погасителна давност, амнистията и др. Конституцията дава обща рамка на всички наказателни закони. Конституционният съд може да прецени дали даден закон противоречи на Конституцията и да го отмени.
На основание чл.5, ал.4 от Конституцията, се дава приоритет на международните договори. Те са вторият основен източник на наказателното право, след Конституцията. С решение 7, на Конституционният съд от 92г, се пояснява, какво точно е значението на международните договори. Те служат за тълкуване на вътрешното законодателство и създават задължения за промени във вътрешното законодателство. В противен случай наказателния закон може да се обяви за противоречащ на нормативен акт от по висок ранг.
Основен източник на Наказателното право е закона. Наказателното право е кодифицирано, няма нито една разпоредба, която предвижда наказателно правни последици, извън Наказателния кодекс.
Чл.5 (4) Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

ВИДОВЕ И СТРУКТУРА НА НАКАЗАТЕЛНО-ПРАВНИТЕ НОРМИ
Наказателния кодекс има обща и особена част. Наказателно правните норми се делят на наказателно правни норми на общата и наказателно правни норми на особената част.
1. Общи норми съгласно тяхото предназначение и функции. Те са:
определителни – чрез тях се дефинират понятията в Наказателното право. (Чл.9, ал. 1, чл.17, ал1, чл18, ал.1)
- декларативни – дифинират основни принципи на наказателно-правната система и наказателната политика на държавата – “чл.35,ал1. Наказателната отговорност е лична. “. Според тази дефиниция наказателната отговорност се отнася само за Физическите лица, за разлика от други правни системи – Франция.
- Общи наказателно правни норми от смесен характер – съдържат елементи на определителност и на декларативност. (чл 54, ал1* - от една страна дефинира понятие и определя наказание от съда, но указва основни изисквания при съблюдаване на които се осъществява определянето на наказанието.
2. Норми на особената част. Те са в пряка връзка с общите норми. Те имат различно предназначение и форми от тези на общата част. Те първо дефинират понятията за отделните видове престъпление и след това посочват наказателно правните последици, които се свързват с извършването на които и да е от тях.
Структура на особените норми: всяка правна норма се състои от три елемента – хипотеза, диспозиция и санкция. Наказателно-правните норми най-често се прокламират с израза: който извърши .... се наказва с ..... На пръв поглед те се състоят от хипотеза и санкция. Сякаш липсва правилото за поведение. Но чрез хипотезата се подразбира правилото за поведение. Те имат три елемента, както всички други норми. Въпрос само на законодателна техника е тяхното формулиране по този начин. В наказателно правната теория се дефинират видовете диспозиции на наказателно правните норми и чрез тях видовете особени наказателно правни норми.
Основният критерии за делението е съобразно степента на разгърнатост и фиксираност на признаците, определящи видовете престъпление. Има четири вида диспозиции, следователно и четири вида особени норми. Диспозиция е онази част, в която се регламентират вида на престъплението, понятието за съответния вид престъпление.
- първия вид са описателните норми. При тях ва закона се сочат всички признаци, характеризиращи съдържанието на понятието за даден вид престъпна дейност. Пр. – съставът за кражба на чужда вещ чл.194, ал.1. описано е изцяло поведението и от самата норма са извадени признаците относно обективната и субективната страна на престъплението.
- вторият вид са препращащите норми – за изясняване на един или повече от съществените признаци, характеризиращи съдържанието на даден вид престъпни дейности съответните норми препращат към други норми на НК. Самото препращане е изрично или мълчаливо -чл 195, предвижда, че в чл194 вече е изяснено какво е кражба – това е мълчаливо препращане. В чл. 197 е на лице изрично отпращане.
- третият вид са бланкетните норми. Те са сходни с препращащите. Това са норми, които за изясняване на един или повече от съществените признаци за характеризиране на съответната престъпна дейност се отпраща към една или повече норми извън НК. Чл. 136,ал.1 въздига в престъпление нарушението на правилата за охрана на безопасност на труда, които се намират в Кодекса на труда и стотици други нормативни актове. Отпращането при бланкетните норми, като обхват може да е изключително широко. Всяка бланкетна разпоредба предполага да се посочат изрично връзките (препратките), на основание на които се посочва престъплението – чл..... във връзка с чл .......
- четвъртият вид са простите диспозиции, респективно прости норми. При тях за посочване на конкретния вид престъпление се използва термин, който законодателят счита за общоизвестен, като наред с този общоизвестен термин може да има посочени и други признаци. Разновидност на простите са опростените норми. Прости в чист вид в НК няма. Изключение е чл 329, ал 2* . Термина “системно” употребен в чл. 329 означава три или повече пъти. Под “просия” се разбира безвъзмездно търсене на материални средства от друго лице, без правно основание. Чл 329,ал2 се прилага само в краен случай, когато съответното лице е подведено под някаква отговорност и за други престъпления ( за увеличаване или намаляване на наказанието).
Санкция на наказателно правната норма.
Санкциите са онази част на особените норми, които установяват наказателно правните последици за извършителите на престъплението. Има различни критерии за обособяване на видове санкции.
1 степен на фиксираност (определеност) на наказателните последици.
- абсолютно неопределени – в нашата правна система няма такива. Характерни са за миналото. “...се наказва с цялата строгост на закона”.
- абсолютно определени – при тях се сочи вида и размера на наказанието, без никаква възможност на съда да го индивидуализира. По сега действащото законодателстви има само един пример, за лишаване от свобода за една година. Това са изключителни сличай.
- относително определени санкции – могат да се отразят в закона по четири начина.
-изрично в закона се сочат минимума и максимума на санкцията (чл. 115)
-сочи се само максимума (чл. 194, ал 1) , в тези случай минимумът е изведен от общата разпоредба, където е посочен общият минимум, за кражбата (3месеца)
-посочен е само минимума – максимумът е изваден от общата част
-сочи се само вида на наказанието, без да се определя размера.
2 в зависимост от това дали се предвижда само по един вид или в алтернатива повече от един вид наказание има два вида санкции. – единични и алтернативни. При алтернативните се дава възможност на съда да избере измежду повече от един вид наказание, като го индивидуализира.
3 в зависимост от това, дали наред с основното наказание се предвижда кумулативно или факултативно налагане на други по вид наказания:
- ако не се предвиждат – т.н. прости санкции
- комулативно формулирани санкции – могат задължително или факултативно да предвиждат налагането на друг вид наказание (допълнително)
Основни са тези наказания, които могат да се налагат самостоятелно.
Допълнителни са тези наказания, които могат да се налагат само с друг вид основни наказания.


Чл. 54. (1) Съдът определя наказанието, в пределите, предвидени в закона за извършеното престъпление, като се ръководи от разпоредбите на общата част на този кодекс и като взема предвид: степента на обществената опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на деянието и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства.
Чл. 194 (1) Който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго, без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои, се наказва за кражба с лишаване от свобода до осем години.
Чл. 329 (2) Който системно се занимава с просия, се наказва със задължително зеселване за срок до две години.



ТЪЛКУВАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНО ПРАВНИТЕ НОРМИ

Тълкуването, като понятие се разглежда в два смисъла – като мислен процес и като резултат от този процес. Има различни способи на тълкуване. Съобразно тези способи видовете тълкуване са:
1. Граматическо тълкуване – да се разкрие съдържанието на понятието в наказателно правните норми. Принципът в Наказателното право е, че термините се използват в тяхното общоупотребимо значение, ако има отклонение задължително е то да е легално дефинирано – чл.93* от НК. Основните понятия имат специфично за Наказателното право значение. Граматичното тълкуване предполага съждения, които да се изведат от разпоредбите на Наказателния кодекс. Идеята на този втори аспект е да акцентира на връзките между понятията.
2. Систематическо тълкуване. При него се правят изводи относно съдържанието на наказателно правните норми, на база на систематичното им място в Наказателния кодекс. Така например: редица от признаците на понятието “престъпление” се извеждат от мястото му в Наказателния кодекс.
3. Историческо тълкуване. Чрез него се допринася за изясняване на общия смисъл на наказателно правните норми, като се имат в предвид мотивите на законодателя при приемането им и от друга страна обсъжданията при гласуванията (от съответните стенограми). Под историческо тълкуване не бива да се разглежда нормата във връзка с обществените отношения (това не е историческо тълкуване), а нормата в момента на приемането и.

Видове тълкуване съобразно обема на получената информация. Съобразно обема на получената информация могат да се разграничат три вида тълкуване – буквално, разширително и стеснително. И при трите вида се съпоставят две величини – действителната воля на законодателя и това от нея, което е намерило израз в закона. Допуска се, че не винаги точно се изразява волята на законодателя в закона. В наказателното право най-често се използва буквалното тълкуване. Обикновено има точно съвпадение между действителната воля на законодателя и законовия и израз. Допустими са и другите два вида тълкуване. Понякога се казва, че разширителното тълкуване не е допустимо в Наказателното право, но това не е вярно. Разширително тълкуване в Наказателното право се осъществява, в случайте, в които се стига до ограничаване на наказателната отговорност ( пр. Чл. 33, ал. 1* сочи основанията, въз основа на които едно лице може да бъде признато за невменяемо. Сочи се терминът “съзнание”, но чрез разширителното тълкуване се разбира човешката психика въобще). Чрез разширителното тълкуване на чл 33, ал 1 се стеснява обхвата на наказателно правните субекти.
Макар и да се използват всички видове тълкуване, в Наказателното право не може да се използва аналогията на закона. Това правило е непосредствен извод от принципът на законоустановеност на престъпленията и наказанията.
Видове тълкуване спрямо субекта който извършва тълкуването:
тълкуване на Конституционния съд
съдебно тълкуване – ad hoc, по конкретни дела, от различните институции. Този вид тълкуване е съпроводено със зъдължителни указания за по-долустоящите институции на ВКС. Ако това е тълкувателно решение на ОСНК, то има за цел уеднаквяване на практиката на всички съдилища, и има задължителна сила за тях.
Частно тълкуване – към него се отнася и доктриналното, то не е задължително.


1. Допълнителна разпоредба
Обяснение на някой думи
Чл. 93. Указаните по долу думи и изрази са употребени в този кодекс в следния смисъл............
2. Чл. 33 (1) Не е наказателно отговорно лицето, което дайства в състояние на невменяемост – когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си.




ДЕЙСТВИЕ НА НАКАЗАТЕЛНО ПРАВНИТЕ НОРМИ ПО ВРЕМЕ И ПО МЯСТО

Тук не се споменава за действие спрямо лицата, но в Общата част на Наказателното право се разглежда отделно въпроса за субектите на престъплението, където се разглежда действието на наказателно правните норми спрямо лицата.
Действие на наказателно правните норми по време. Основният принцип е заложен в чл.2, ал.1 и 2* от НК. Според тях, за всички случай на извършено престъпление се прилага закона, действащ по време на извършването му, освен ако до решаване на делото не се приеме по-благоприятен закон ( до влизане на решението в сила )
Първото условие за действие на една наказателно правна норма е деянието да е прогласено за престъпление преди момента на извършването му. Не се придава обратна сила на наказателно правните норми.
Второто условие за прилагането на една наказателно правна норма е да е съобразена с новото наказателно законодателство, действащо към момента на влизане в сила на присъдата, след извършване на деянието. Новият закон се прилага само ако е по-благоприятен за дееца. Тук са възможни следните варианти за по-благоприятен закон.
1 По новия закон се предвижда по-леко по вид наказание или същото по вид наказание, но в по-нисък размер.
2 По новия закон извършеното не се третира, като престъплиние. Това може да се постигне по два начина.
- чрез декриминализация на деянието
- чрез прибавяне на нови съществени признаци, характеризиращи понятието за съответния вид престъпна дейност. По този начин се стеснява обхвата на съответната наказателно правна норма.
3 Специално внимание се обръща на случай, в които е трудно да се направи такова разграничение – ако по стария закон се предвижда наказание от 1 до 8 години лишаване от свобода, а по новия – от 2 до 6 години. Кой закон е по-благоприятен за дееца? Тук се изхожда от особеностите на конкретното деяние. Ако то е с превес на отегчаващите вината обстоятелства се прилага втория закон. Ако превес имат смекчаващите обстоятелства, ще се приложи първия закон, като по-благоприятен.
4 В случайте, когато по единия закон по-благоприятна за дееца е общата част, а не по благоприятна е особената, където се сочи санкцията, а при втория закон обратното. Чл. 55 от сега действащия НК – дава възможност да се замени по тежко с по-леко наказание и да се слезе под минимума на наказанието. Ако при новия закон тази разпоредба липсва, не се сочи по-малко наказание, то ще се прилагат и двата закона, с оглед конкретния случай и се предценява, кой от двата закона е по-благоприятен.
Действие на наказателно правните норми по място. Има четири принципа на база на които се предценява действието. Те са изложени в чл 3 до чл 6 от НК.*
1 териториален принцип (чл.3) – според него Наказателния кодекс се прилага за всички престъпления извършени на територията на Република България. Тук трябва да се изяснят две неща:
а) първо – какво е територя - в Наказателното право няма специфично понятие за територия, различно от това на Международното публично право
б) второ – кога се счита, че деянието е извършено на наша територия – има няколко случая:
- когато деянието е извършено на наша територия, независимо къде настъпва резултата
- когато деянието е извършено в чужбина, но резултата настъпва на наша територия.
- когато или деянието или резултатът настъпват на наша територия.
- когато и деянието и резултата са настъпили на наша територия.
Общият принцип е, че е достатъчно или деянието или резултата да са на наша територия.
2 Личен принцип. (чл. 4). Чрез него се разширява приложното поле на Наказателния кодекс спрямо случайте на извършване на престъпления в чужбина, от български граждани. За българските граждани произтичат определени задължения, независимо, къде се намират. Наказателния кодекс намира приложение независимо дали деянието по местоизвършването му се третира, като престъпление. Пр: ако български гражданин се бракосъчетае четири пъти в Иран – чл. 179 от НК*.
3 Реален принцип. (чл. 5) Приложното поле на Наказателния кодекс се разширява и спрямо чужденци, за извършени престъпления в чужбина, ако са на лице два критерия.
- да са засегнати интересите било на българската държава, било на български гражданин
- да се осъществи състав, при който престъплението е от общ характер, при който наказателното преследване не зависи от волята на пострадалия.
Ако престъплението е от частен характер реалния принцип не се прилага.
4 Универсален принцип. Той има два основни аспекта, заложени в чл.6, ал.1 и 2.
- по алинея 1 се отнасят престъпления потив мира и човечеството, извършени извън територията на Република България, с които се засягат интересите на чужда държава или на чужд гражданин.
- по алинея 2 се отнасят случайте на разширяване обхвата на Наказателния кодекс, на база на международно споразумение, по което България е страна.

Винаги когато се педценява дали Наказателния кодекс е преложим се изхожда последователно от принципите, в този ред, защото чрез всеки следващ принцип се прилагат нови случай, когато нашият НК е приложим.



1 Чл.2 (1) За всяко престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването му.
(2) Ако до влизане на присъдата в сила последват различни закони, прилага се законът, който е най-благоприятен за дееца.
2 Чл. 3 (1) Наказателния кодекс се прилага за всички престъпления, извършени на територията на Република България.
(2) Въпросът за отговорността на чужденци, които се ползват с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на РБ, се решава съобразно с приетите от нея норми на международното право.
Чл. 4 (1) Наказателният кодекс се прилага към българските граждани и за извършените от тях престъпления в чужбина.
(2) Бъгарски гражданин не се предава на чужда държава за съдене или за изтърпяване на наказание.
Чл.5 Наказателният кодекс и към чужденци, извършили в чужбина престъпления от общ характер, с които се засягат интереси на Република България или на български граждани.
Чл.6 (1) Наказателният кодекс се прилага и по отношение на чужденци, извършили в чужбина престъпление против мира и човечеството, с което се засягат интересите на друга държава или чужди граждани.
(2) Наказателният кодекс се прилага и за други престъпления, извършени от чужденци в чужбина, когато това е предвидено в международно съглашение, в което участва Република България.
3 Чл. 179 (1) Който при наличност на законен брак сключи друг, се наказва за многобрачие с лишаване от свобода до три години.




НАКАЗАТЕЛНО ПРАВООТНОШЕНИЕ

1. Страни на наказателното правоотношение. Едната страна по наказателното правоотношение е лицето извършило престъплението, а другата е държавата.
2. Основание за възникване на правоотношението: - извършване на престъпление.
3. Съдържание: - осъществяване на наказателната отговорност от едната, спрямо другата страна по правоотношението.
Под наказателна отговорност се разбира осъществяването на основните правомощия на държавата спрямо лицето, което е извършило престъпление, от гледна точка на дееца, търсене на тези правомощия от страна на държавата.
Основни правомощия на държавата
да осъществява наказателно преследване спрямо лицето, извършило престъпление и то да бъде осъдено с присъда, която влиза в сила
да бъде изпълнено спрямо лицето, извършило престъплинието наказанието, което му е наложено с влязла в сила осъдителна присъда.
да счита лицето за осдено и да прилага спрямо него всички неблагоприятни последици, които закона свързва с факта на осъждането.

На тези правомощия съответстват задълженията на дееца да търпи осъществяването им. Осъществява
нето на всяко едно от посочените правомощия, характеризиращи наказателната отговорност бележи етап в развитието на наказателното правоотношение. Следователно има три основни етапа, през които преминава възникването, развитието и прекратяването на правоотношението.
Първият етап е от извършване на престъплението до момента, в който влезе в сила осъдителната присъда. Основното в този етап е осъществяване на наказателното преследване спрямо дееца
Вторият етап е от започване до приключване на изпълнението на наложеното с влязла в сила осъдителна присъда наказание.
Третият етап е от момента на влизане в сила на осъдителната присъда, до момента, в който отпаднат всички неблагоприятни последици спрямо дееца, които законите свързват с факта на осъждането.

Има различни варианти на развитие на правоотношението.
1) не може въобще да започне наказателно преследване, когато:
- няма деец
- лично укривателство – друго лице твърди, че е извършило престъплението.
- законът предвижда лицето да бъде освободено от наказателна отговорност. – чл 78, във връзка с чл. 61 – непълнолетни лица. / чл.78 А – пълнолетни...
2) може да се развие първия етап от правоотношениео, но не и втория, в следните случай:
-отклонение на дееца
-освобождаване на дееца от изтърпяване на наказанието чл.64*
3) стигне ли се до осъждане, започва да се осъществява третия етап. Лицето се счита за осъждано по принцип до края на живота му. Чл 85 и следващите уреждат института на реабилитацията. Това се отнася за заличаването на последиците на осъждането занапред. Някой от последиците на осъждането продължават да се прилагат, което е изключение от действието на реабилитацията.

Страни в наказателното правоотношение.
Eдната страна в наказателното правоотношение е субекта на престъплението. В правната теория съществува учение за субекта на престъплението. В рамките на това учение се разграничава термина наказателно отговорно лице. В теорията се прави опит то да се разграничи от субекта на престъпление, но те са синоними. Въпреки това има известна разлика в понятията. Субект на даден вид престъпление е по-тясно по обем, защото понятието субект на даден вид престъпление разкрива спецификата на лицето, което може да извърши даден вид престъпна дейност, т.е дава допълнителни белези, към общите на наказателно отговорното лице. Например: “длъжностно присвояване” – отнася се само за длъжностни лица.
Наказателно отговорно лице – има три особености:
1) само физически лица могат да са субект на престъпление – за разлика от други правни системи, където се прилага конфискация или заличаване на ЮЛ от съответния регистър.
2) необходимо е ФЛ да е достигнало определена възраст (14 годишна възраст), от този момент лицата се считат наказателно отговорни, но лицата от 14 до 18 години се ползват с облекчен режим. (от 0 часа на деня, в който навършват 14 години – решение на ВКС)
3) лицето трябва да бъде вменяемо – съдържанието на понятието вменяемост се извежда по аргумент от противното от чл.33, ал.1 от НК*, където е дефинирано понятието за невменяемост. Понятието за вменяемо лице е юридическо понятие. Няма значение, че при тълкуването му се зачита т.н. медицински критерии. Вменяемо лице е това, което разбира свойството и значението на извършеното и може да ръководи постъпките си съобразно това разбиране. В това определение има три основни момента: първите два са така наречения интелектуален момент на вменяемост, а третия момент – ръководство на постъпките – т.н. волеви момент на вменяемост.
Тълкуване на чл.33, ал.1, т.н. медицински критерии за невменяемост и юридически критерии. Напоследък в наказателно правната теория се говори за двуединен критерии. От една страна това е медицински – психиатричен ( група от заболявания, които може да са основания за невменяемост). От друга страна е юридическия критерии – психологически (интелект и волеви момент в съдържанието си).

Медицинският критерии за невменяемост включва три групи заболявания, посочени в закона.
1) умствена недоразвитост (вродено слабоумие, известно още като олигофрения ). Тази група заболявания са по рождение и имат три степени - инбецилност, дебилност и идиотия. За разграничаването между трите степени има два критерия :
- на основание липса или наличност на интелект
- на основание липса или наличност на членоразделна реч и в каква степен. (диотои – изцяло, инбецилни – почти изцяло, дебилност – има развит интелект, но липсва възможност за абстрактно мислене, имат възможност за контакт с други хора на определено ниво. За наказателното право идиотите и инбецилите са по принцип напълно невменяеми, дебилите са частично невменяеми, тъй като има обществено опасни прояви, които не предполагат голяма степен на разбиране (частична невменяемост)
2) продължително разстройство на съзнанието - чл. 33, ал.1* разширително тълкуване (разстройство на човешката психика въобще). Под “продължително” се разбира, душевно болест, която е от типа на нелечимите или изключително трудно лечимите. Става дума за болести не по рождение, а придобити след раждането. Най-характерни за тази група са шизофрениите. Друга група са психозите. Сред тях с особено практическо значение е циклофренията или моментна депресивна психоза. Трета група са тежките форми на епилепсия.
3) краткотрайни разстройства на съзнанието – поначало лечими психични заболявания. Тук има едно вътрешно деление.
- такива, които винаги са краткотрайни
- така наречените гранични случай – само тежките форми при тях водят до извод за невменяемост.
А)Тези разстройства, които са винаги краткотрайни са известни като т.н. патологичен афект. При него лицето изпада ненадейно в силно раздразнено състояние, имащо характер на емоционален взрив, без видима причина. Той трябва да се различава от т.н. физиологичен афект – той не е основание за невменяемост, а за по-лека наказателна отговорност, при определени условия ( в особената част където основанието за изпадане във физиологичен афект е поведението на неговата жертва – чл. 118) т.н. патологично алкохолно опиване. Патологичното алкохолно опиване трябва да се различава от обикновенното алкохолно опиване и хроничния алкохолизъм. Патолгично алкохолно напиване е на лице, когато и при употребата на най-малко количество алкохол, лицето изпада в състояние да не може да ръководи постъпките си (то е основание за краткотрайно разстройство на съзнанието). Обикновеното алкохолно опиване има степени. При него деецът сам се е поставил в състояние да не може да разбира постъпките си. То не е основание за невменяемост, а напротив отежняващо обстоятелство. Хроничен алкохолизъм – при него липсата на алкохол води до отклонение на поведението.
Към тази група се отнасят и т.н. патологични просънни състояния (самнамбули). Те също нямат реактивни състояния, при които е характерно, че деецът има психологични отклонения, свързани с агресия. Това а травматично увреждане причинено му в миналото и ако е в същата среда която му спомня за него изпада в състояние на невменяемост.
Б) Гранични случай – само най-тежките им случай водят до извод за краткотрайно разстройство на съзнанието. Те могат да бъдат:
- гранични случай на психопатиии – включително сексуални психопатии
- гранични случай на някой видове неврози
- гранични случай на наркомании
- психологични отклонения и заболявания, свързани с травматични увреждания на главния мозък. Те могат да бъдат: комоцио церебри – получено от средна телесна повреда по смисъла на чл.129*, контузни церебри – свързани с проникване в черепната кухина и размазване на мозъчната тъкан
- гранични случай на съдови заболявания (хипертонии, артеросклероза и др.)

Юридически критерии за невменяемост. При него или лицето не разбира свойството на извършеното, или не може да разбере значението на извършеното, или не може да ръководи постъпките си. Достатъчно е наличието на едно от трите условия за да се направи извод за невменяемост.
1) да не разбира свойството на извършеното – лицето не си дава сметка, какви ще са последиците от неговото деяние, какво ще следва като извърши нещо.
2) да не разбира значението – да не осъзнава оценката на другите за това поведение, какво мнение преобладава в обществото за това поведение.
3) да не ръководи постъпките си – у лицето да липсва волева овладимост на постъпките съобразно с разбирането на тяхното свойство и значение.

Пълна и частична невменяемост. Пълна е невменяемостта, когато към даден момент лицето въобще не е в състояние да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си съобразно с това разбиране. Частична е невменяемостта, когато лицето или не може да разбере свойството и значението само на определен тип прояви или не може да ръководи постъпките си само с оглед определен тип прояви.
Засягане на интелектуалния елемент на вменяемостта – при дебилите
Засягане на волевия критерии – лица при които липсва волева овладимост на постъпките – само за кражби – клептомани, пиромани (само с оглед подпалване).
Заключенията на съдебно-медицинските експертизи се предценяват от съда, заедно с всички други доказателства по случая.


1 Чл. 64 (1) Когато определеното наказание е лишаване от свобода по-малко от една година и неговото изпълнение не е отложено по чл. 66 , непълнолетният се освобождава от изтърпяването му и съдът го настанява във възпитателно училище – интернат или му налага друга възпитателна мярка, предвидена в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.
2 Чл. 33 (1) Не е наказателно отговорно лице, което действа в състояние на невменяемост – когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си.
3 Чл. 129 (2) Телесната повреда е средна, ако е причинено трайно отслабване на зрението или слуха, трайно затрудняване на речта, движението на крайниците, снагата или врата, на функциите на половите органи без причиняване на детеродна неспособност, счупване на челюст или избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето, обезобразяване на лицето или на други части от тялото, постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, или разстройство на здравето, временно опасно за живота, наранявания, които проникват в черепната, гръдната и коремната кухина.




МАЛОЛЕТНИ И НЕПЪЛНОЛЕТНИ ЛИЦА


Лицата до 14 години са напълно неотговорни. Лицата от 14 до 18 години са подчинени на специален режим. Основните положения на този специален режим са заложени в чл.31,ал.4 от НК*.
1. Според ал2 на същия член (31), непълнолетните носят наказателна отговорност, доколкото са разбирали свойството и значението на извършеното и са контролирали постъпките си. Тук критерият е същият, както за невменяемост, но основанието е различно. Непълнолетните не са могли да разбират свойството и значението на извършеното поради степента си на психо-физическо развитие, докато при невменяемите основанието е болестта им. Когато при малолетно лице се стигне до извода, че не е могло да разбере свойството и значението на извършеното, това не означава, че то е невменяемо. Става въпрос за два различни случая на наказателна неотговорност. При непълнолетните при всяко дело изрично се обсъжда този въпрос. Пред всеки непълнолетен стои алтернатива – да бъде или не признат за наказателно неотговорен. Ако се окаже наказателно отговорен, то тази наказателна отговорност се осъществява по специален режим (чл.31,ал.4, във връзка с чл. 60).
В чл.60* от НК е определена целта на наказанието, налагано на непълнолетни. Тази цел е преди всичко непълнолетния да бъде превъзпитан и подготвен за обществено полезен труд. Тук трябва да се разгледа отношението на чл. 60 и целите на наказанието по принцип, изложени в чл.36. Изключва ли чл.60 приложното поле на чл. 36? Член 60 само конкретизира разпоредбите на чл 36. Той специфицира така наречената специална превенция на наказанието. По чл.60 се конкретизира съдържанието на целите, които се преследват спрямо осъдения, но не се специфицират целите, спрямо обществото – обща превенция на наказанието. Чл.60 и чл.36 се прилагат съвкупно спрямо непълнолетните лица.
2. Втората особеност при ограничаване на видовете наказания, предвиждани и прилагани спрямо непълнолетни лица е изложена в чл.37. В чл.37* са посочени общите наказания, от тях във връзка с чл 62*, се извеждат четири вида наказания, приложими спрямо непълнолетни. Те са:
-лишаване от свобода
-обществено порицание
-лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност
-пробация – от 01.01.2004г., само за навършили 16 години.
Друга особеност е т.н. редуциране на наказанията, в случай че се налагат на непълнолетни лица. Механизмът, по който това става е посочен в чл. 63* от НК. Предвидени са следните варианти:
- когато в особената част се предвижда лишаване от свобода от 15 до 20 години, ако има специален режим, чл.63 предвижда; 1) от 5 до 15 години, ако лицето е навършило 16 години, 2) от 3 до 10 години ако лицето не е навършило 16 години.
Първо се редуцира наказанието, по правилата на чл. 63 и след това се индивидуализира за конкретния случай. Всяка санкция в особената част е формулирана така; “ се наказва, ако е пълнолетен с ......, ако е непълнолетен от 16 до 18 години с ....... и ако е непълнолетен от 14 до 16 години с......”, като вторите две хипотези са формулирани в чл. 63. Първо се редуцира наказанието, по посочените правила, и след това се индивидуализира.
3. Следващата особеност е свързана с възможността непълнолетните да бъдат освободени от наказателна отговорност. Този случай трябва да се различава от случайте, когато лицето е признато за наказателно неотговорно (не е извършило престъпление). Тук извършеното се отнася по чл.61*, лицето е могло да разбира свойството и значението на извършеното. Условията, при които лицето може да се освободи от отговорност са посочени в чл.61, ал.1. Те са;
- извършеното престъпление да няма голяма обществена опасност. Нама легално определение за “голяма обществена опасност”. В НК има легално определение, за това, кога едно престъпление е тежко – чл. 93, т.7. Според него едно престъпление е тежко, ако за него е предвидена санкция лишаване от свобода за повече от 5 години. При определяне на обществената опасност не се възприема този легален термин, а оценъчен критерий. Това е така защото, по първият критерий не могат да се преценят конкретните особености на случая. Например; кражбата е тежко престъпление по смисъла на закона, но конкретния случай на кражба, извършена от непълнолетен, може изобщо да не е с голяма обществена опасност. Критерият по чл. 61 е така регламентиран в полза на непълнолетното лице. Дава се възможност съда и прокурора да се съобразят с канкретните прояви на непълнолетния, в конкретния случай.
- ако се установи, че непълнолетния е извършил престъплението, поради увлечение или лекомислие. Увлечение – под напора на едно силно импулсивно чувство, засягащо емоционално волевата сфера на непълнолетния - непреудолимо влечение. Лекомислие – случаи при които непълнолетния не си дава ясна сметка за ситуацията, надценявайки значението на едни и надценявайки значението на други обстоятелства т. е. Засягане на интелектуалната сфера на непълнолетния (житейски казано, хипотеза на самонадеяност.)
- преценка, която се прави или от прокурора или от съда, че спрямо лицето могат да се предприемат мерки по специалния закон – “ Закон за борба с противообществените прояви на непълнолетни и малолетни”. Целта е да се приложат успешно възпитателни мерки. Трябва да се предцени досегашното поведение на непълнолетния в социалната среда (училище, семейство и т.н.). Търси се съдействието на инспектора от детска педогогическа стая. От кого се прави предценката зависи от фазата на развитие на наказателното производство. В досъдебната фаза компетентен е прокурорът, а ака делото е внесено в съда, компетентен е съда.
4. Друга особеност е предвидена в чл.64*. В тези случай непълнолетния се осъжда на общо основание. Срещу него има влязла в сила осъдотелна присъда, той се счита осъждан и се прилагат всички неблагоприятни последици свързани с факта на осъждането. Държавата се отказва от второто си основно правомощие (втория етап в развитието на наказателното правоотношение) – изпълнението на наказанието. Това различава института по чл.64 от института по чл.61, където държавата се отказва от всички правомощия по реализиране на наказателната отговорност. Предпоставките по чл.64 са;
1) наказанието наложено на непълнолетния да е по-малко от 1 година лишаване от свобода ( максимумът е 11месеца и 30 дни)
2) съдът да не е отложил изпълнението на наказанието по чл.66*(да не е постановено условно осъждане). Наличието на тази предпоставка означава, че има и друг ред, който е с предимство пред този по чл. 64. Само ака не се приеме рада по чл.66, може да се пристъпи към чл.64.
3) да не е на лице нито една от четирите хипотези на основание чл 64 . Те са регламентирани две по две в ал 3 и ал 4 на чл 64. Това са обстоятелствата, които изключват приложението на чл.64.
а) когато непълнолетния е извършил престъплението по време на изтърпяване на наказание лишаване от свобода за друго престъпление.
б) когато е осъден след като е навършил пълнолетие. Това е единствения случай в Наказателния кодекс, на отклонение от принципа, че лицето се счита за осъдено от момента на постановяване на присъдата от първоинстанционния съд.
в) съдържа се в ал.4 – съдържанието, изведено пред скоби се прибавя, в алтернатива към буква “а” или “б”.
- случай на повторно осъждане, при който съдът намира, че наказаният трябва да изтърпи наказанието и неговият срок не е по-малък от 6 месеца.
г) случай на повторно осъждане, при което съдът намира за необходимо да се изтърпи наказанието, ако деецът вече е изтърпял наказание лишаване от свобода.
Така се обособяват 3 основания – по чл64,ал1 ( 2 хшпотези ), а третата хипотеза визира изключенията – да не е на лице нито една от хипотезите по ал.3 и ал.4.
Компетентният орган тук, за разлика от чл.61 е само съда. Като освободи от изтърпяване непълнолетния съдът определя възпитателната мярка по специалния закон. Най-тежката мярка е настаняването във възпитателно училище – интернат. Това не е наказание по НК, а възпитателна мярка.
5. Важна особеност на наказанията за непълнолетни са специфичните места за изтърпяване. Пенетенциарни заведения за непълнолетни са поправителните домове. В поправителния дом непълнолетния може да остане да изтърпи наказанието си и след навършване на 18 години, по изключение, ако наказанието е такова, че изтърпяването му ще приключи до навършване на 20 годишна възраст. Може да се допусне оставяне в поправителен дом и след 20 години, ако това е необходимо за да се завърши степента на образование, или се предцени, че за постигане целите на наказанието е нежелано преместването му в пенетенциарно заведение за пълнолетни лица. За да остане лицето в поправителния дом след навършване на 18 години е необходимо предложение от педагогическия съвет на съответния поправителен дом до прокурора и акт на съответния прокурор. Тук се прилага Закона за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. По този закон се създават централна ( към Министерския съвет ) и местни (към общините) комисии за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. Централната комисия има организационни функции, а местните комисии са тези, които налагат конкретните мерки. В системата на МВР се създават Детски педагогически стаи. Инспекторите от тези стаи осъществяват мерки по закона, извън възпитателните, по чл.13* от закона. При тях има елемент на оперативно-измервателна дейност, способи за разкриване на проявите. Създадени са и домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни. Това са заведения, в които малолетни и непълнолети лица, заловени за скитничество и просия, напуснали някои от заведенията по закона, се настаняват за срок до 15 дни. С разрешение на прокурора този срок може да бъде удължен до 30 дни, максимално до 3 месеца. Най-тежката възпитателна мярка предвидена в закона е настаняването във възпитателни училища – интернати. Закона предвижда възможност за налагане на мерки и спрямо родителите, които не са проявили достатъчно грижа и контрол – вкл. глоби.

1 Чл.31 (1) Наказателноотговорно е пълнолетно лице – навършило 18-годишна възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление.
(2) Непълнолетно лице – навършило 14 години, но ненавършило 18 години – е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и е могло да ръководи постъпките си.
(3) Непълнолетните, на които деянието не може да се вмени във вина се настаняват по решение на съда във възпитателно училище – интернат или в друго подходящо заведение, ако това се налага от обстоятелствата на случая.
(4) По отношение на наказателната отговорност на непълнолетните се прилагат особените правила, предвидени в този кодекс.
2 Чл.60 Наказанието на непълнолетните се налага с цел преди всичко да бъдат те превъзпитани и подготвени за общественополезен труд.
3 Чл. 34 По отношение на лицата, оказани в предходния член, в предвидените в този кодекс случай могат да бъдат приложени съответни принудителни медицински мерки.
4 Чл. 36 (1) Наказанието се налага с цел: 1) да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, 2) да се въздейства предопредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3) да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.
(2) Наказанието не може да има за цел причиняването на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство.
(3) В Република България няма смъртно наказание.
5 Чл. 61 (1) По отношение на непълнолетен, извършил поради увлечение или лекомислие престъпление, което не представлява голяма обществена опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да прекрати образуваното предварително производство, а съдът да реши да не бъде предаван за съдене или да не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат успешно възпитателни мерки по Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните”
(2) В тези случай съдът може сам да наложи възпитателна мярка, като уведоми за това местната комисия за борба срщу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните или да изпрати преписката за налагане на такава мярка.
(3) Когато прокурорът реши дане се образува предварително производство, той изпраща преписката на комисията, за налагане на възпитателна мярка, а когато прекрати предварителното производство, изпраща преписката на комисията или сам постановява настаняване във възпитателно училище – интернат, като уведомява за това комисията.
6. Закон за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните
Чл. 13 (1) Спрямо малолетен или непълнолетен могат да се вземат следните възпитателни мерки:
а) мъмрене;
б) задължаване да се извини на пострадалия;
в) предупреждение;
г) предаване на родителите или на лицето, което ги замества , със задължение за особени грижи;
д) поставяне под възпитателен надзор, на съответния трудов колектив;
е) поставяне под възпитателен надзор на обществен възпитател;
ж) задължаване на непълнолетния да възстанови със свой труд причинената вреда, ако това е в неговите възможности;
з) задължаване да извърши определена обществено полезна дейност;
и) настаняване в социално-педагогически интернат;
к) предупреждение за настаняване във възпитателно училище – интернат с изпитателен срок до 6 месеца;
л) настанявяне във възпитателно училище-интернат.




УЧЕНИЕ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Понятие за престъпление – понятието за престъпление е по чл.9, ал.1* от НК. Съдържанието обхваща 5 съществени признака;
Деяние – нашата правна система отстоява принципът на деянието. Трябва намерението да се изразява в действие.
Деянието да е обществено опасно
Деянието да е наказателно противоправно
Да е наказуемо
Да е виновно извършено
Това са обективни, субективни, юридически и неюридически признаци
Обективни свойства на престъплението са; - деянието, обществената опасност, наказателната противоправност и наказуемостта.
Субективен признак е вината.
Това деление е условно. Част от признаците (деянието) се характеризират, както със субективни, така и с обективни елементи. Вината отразява също определен обективен процес в психиката на личността.
Юризически и неюридически свойства – неюридически са деянието и обществената опасност, а юридически са останалите три. Критерият за делението се свързва с факта дали Наказателното право регламентира понятието или не. Деянието и обществената опасност съществуват извън правото. Приема се, че те са метаюридически.

Пряко свързано с понятието за престъпление по чл.9,ал1 е понятието обективност на престъплението. То се разглежда на три нива;
обект (общ обект)
родов обект
непосредствен обект на престъплението
Това е свързано с необходимостта да се посочи практическото значение на следните обстоятелства;
1) Чрез понятието общ обект на престъпление да се разграничат обществените отношения, обхванати от НК, от тези, които не са. Т.е. под обект на престъпление се разбира системата от всички обществени отношения, на които се дава някаква правна защита.
Всяко престъпление има един и същ общ обект на засягане. Към даден момент системата на обществените отношения в НК е една.
2) Родов (групов) обект на посегателство – предназначението на това понятие е да се обособи група от обществени посегателства съобразно типа обществени отношения, които засягат. В особената част на НК се обособяват отделни глави на това основание. Типовете обществени отношения служат за критерии на делението.
3) Непосредствен обект на посегателство - Критерии за обособяване и систематизиране на отделните престъпления в дадена група или род. Сочи се вида обществени отношения, които се зясягат чрез всеки вид престъпление.
4) Конкретен обект на посегателство – конкретното обществено отношение, което дадено престъпление засяга. (наред с трите нива, това е четвъртото понятие).

Предмет на престъпление. Това е благото посредством засягането на което се засяга съответното обществено отношение, което е обект на престъпление. Благото може да е елемент от съответното обществено отношение, но може да е и основание за неговото съществуване. И в двата случая то изразява в обективната действителност, съответното обществено отношение.

Средство за извърване на престъпление – това, при използването на което се засяга предмета на престъплението, за да се увреди съответното обществено отношение. Когато е материален предметът, той не може да бъде едновременно средство и предмет, но един и същ предмет може да е предмет на едно престъпление, а средство за осъществяване на друго престъпление – пр. Нож, който е предмет на кражба, но и средство за осъществяване на убийство.

Състав на престъплението – системата от всички обективни и субективни признаци, посредством които законодателя очертава даден вид престъпна дейност и я ограничава от останалите видове престъпления. Характеризира се с четири групи съществени признаци;
1. Признаци относно обекта на посегателство – в повечето случай обекта на посегателство, на посочените нива е изводим от заглавията на главите и разделите в особената част на Наказателния кодекс.
2. Група признаци относно субекта на престъплението. Когато в особената част за формулиране на правната норма се използва само относителното местоимение “който”, то субекта на даденото престъпление може да е всяко наказателно отговорно лице. Има три белега, които характеризират понятието наказателно отговорно лице – вменяемо ФЛ, достигнало определена възраст. Има много състави на престъпление, които обхващат особени субекти на престъпление, сочат допълнително съществуващи признаци. Тогава в състава на престъплението се сочи, или се извежда по тълкувателен път, че субекта може да е само....
3. Признаци относно обективната страна. Има две подгрупи.
1) основни – тези, които по принцип характеризират всяко посегателство, независимо дали са намерили изричен израз в закона или не. Те са;
- принципи характеризиращи деянието – това са признаците в закона, които сочат основните белези на деянието (типичните белези се обозначават, като изпълнително деяние). На равнище понятието състав на престъпление говорим за “изпълнително деяние”, а на равнище понятие за престъпление, говорим за деяние.
- принципи относно резултата, обществено опасните последици. Признаците посредством които се типизира резултата са престъпен резултат или престъпни последици. Следва да се прави разлика между обществено опасен резултат (на плоскостта на престъплението) и престъпен резултат ( на основание на понятието състав на престъпление )
- причинна връзка между деянието и резултата.
2) допълнителни – от особено значение са;
-признаците относно начина и средствата за извършване на престъплението
-признаци относно условията на време, място и обстановка, при които се осъществява престъплението.

4. Относно субективната страна на престъплението има четири групи съществени признаци. В тях има вътрешно делиние на основни и допълнителни.
1) основни – тези относно вината, конкретизиращи нейната форма, вид и разновидност.
2) допълнителни – те са три вида
- относно целите на дееца. Целта на дееца може да е изразена в закона по три начина;
-изрично – (“с цел да...”)
- “с намерение”
- “ за да “
- относно мотивите на дееца – в Наказателното право не се прави разлико между мотивите и подбудите на дееца. Например при хулиганство има изрични подбуди в закона.
-относно емоционалното състояние на дееца, към момента на вземане на решение за извършване на престъплението и към момента на привеждането му в изпълнение.

Понятието състав на престъплението е производно от понятието за престъпление. Конкретно понятието състав е изводимо от едно от петте свойства, характеризиращи престъплението; наказателната му противоправност. Чрез състава на престъплението се обявяват, по смисъла на чл.9,ал1 определени деяния за престъпни. Именно със свойството противоправност се свързва понятието състав на престъпление.

Съставомерност на престъплението.
Едно съставомерно деяние може и да не е престъпление т.е. деяние, което осъществява всички субективни и обективни признаци на даден състав, може на някакво основание да не е престъпно.
Чл.9, ал.2* – общи основания;
Има два типа хипотези;
деянието, поради своята малозначителност не е обществено опасно
2) поради особеностите на конкретния случай степента на конкретното извършено деяние е явно незначителна. Възможно е едно деяние, макар да изпълва всички признаци да не е обществено опасно или степента на обществена опасност да е такава, че деянието да не е наказателно противоправно.
Всяко наказателно противоправно деяние е съставомерно, но не всяко съставомерно деяние е наказателно противоправно. Ако деянието не е обществено опасно, то неможе да е наказателно противоправно, но ако е обществено опасно, не може да не е наказателно противоправно.
Ако липсва който и да е от признаците, които характеризират всяко от петте свойства, липсва състава на престъплението.


1 Чл. 9 (1) Престъпление е това обществено деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.
(2) Не е престъпно деянието, което, макар формално да осъществява признаците на предвиденото в закона престъпление, поради своята малозначителност не е обществено опасно или неговата обществена опасност е явно незначителна.