Наказателно право - обща част (II)

ДЕЯНИЕ

В Наказателното право ползваме понятие, което е метаюридическо, идващо от психологията. В тази връзка съдържанието му предполага обособяването на две групи признаци; обективни и субективни.
1) Обективни признаци на деянието. Те са два основни;
- всяко деяние е система от телодвижения (действия или въздържание от такива, т.е. бездействия)
- тази система от телодвижения се осъществява при конкретни условия на време, място и обстановка.
2) Субективни признаци на деянието. Те са три;
- изисква се съставянето на системата от телодвижения да се осъществява под контрола на съзнанието на дееца
- тази система да се осъществява въз основа на конкретно решение на дееца.
- да се осъществява с оглед постигането на определена, непосредствена цел.
На базата на петте съществуващи признака се извежда понятието за единично деяние.

Форми на деянието съобразени с тези признаци. Те са три основни форми.
Действие – активно поведение
2) Бездействие – пасивно поведение, което не винаги в НП има значение. За да има наказателно правни значение бездействието е необходимо резултатът при конкретни условия на време, място и обстановка да е бил задължителен за извършване. Лицето трябва да е било задължено да действа; 1) на основание правно задължение, 2) на основание произтичащо от добрите нрави, 3) на основание предходно поведение на дееца.
3) Съчетание между действие и бездействие – тук отново има само едно деяние, но то се изразява в действие и бездействие. То е характерно при така наречените форми на усложнена престъпна дейност – продължени престъпления (придобиване и притежаване на незаконно оръжие, противозаконно лишаване от свобода и др.)
Извън трите основни форми има особени случай, при които престъплението е за действие, но се осъществява чрез бездействие. Това е възможно при част от т.н. резултатни състви на престъпление, при които то се дефинира чрез посочване на резултата, който по начало се извършва чрез активно поведение, но може да се извърши и чрез пасивно поведение ( предумишлено убийство ).

Хипотези, които изключват наличието на деяние; - в резултат на това липсва и престъпление.
1) употреба на физическа принуда, т.е. системата от телодвижения се осъществява от лицето поради непреудолима сила.
Щом още на обективно основание се изключва наличието на престъпление, то въобще не се разглежда от субективна страна наличието на вина. В този случай лицето се използва, като оръдие за осъществяване на резултата. Наказателна отговорност се носи от този, който виновно е причинил резултата, който е в причинна връзка.
Физическата принуда в този случай трябва да има характер на непреудолима сила.
2) Рефлекторни прояви. Не под контрол на съзнанието се осъществява системата от телодвижения, която води до резултата. Вината ще се понесе от тези, които са поставили ситуацията така, че той да извърши тези действия.
Когато липсва, който и да е от петте елемента на деянието също няма деяние.




ПРИЧИННА ВРЪЗКА МЕЖДУ ДЕЯНИЕТО И
ОБЩЕСТВЕНО ОПАСНИТЕ ПОСЛЕДИЦИ

В наказателно правната теория има три основни обяснения на връзката между деянието и обществено опасните последици. Те са;
- адекватна теория
- финална теория
- условие, без което не може.
От значение за нашата практика е последната теория. Тя се прилага у нас.
Тук накратко ще разгледаме трите теории;
1) Адекватна теория. Тя залага, като основен критерии типа поведение. Щом даден тип поведение по принцип води до обществено опасен резултат, то това поведение може да се счита за настъпване на резултата. Основна слабост на теорията е неотчитането на спецификата на осъществяване на деянието, което може да изключи възможността това поведение да е причина за въпросния резултат.
2) Финална теория – ако при адекватната теория се залага на типа поведение, то тук се залага на същината на дееца. Същността се идентифицира по различен начин при вариантите на теорията, включително и самата вина.
3) Условие, без което не може. Щом дадено поведение е елемент от съвкупността от условия, довели до даден резултат, то стои в причинна връзка с настъпването на последния. Независимо от това, кое от условията за настъпване на резултата се явява това деяние, то има еднаква тежест с останалите, защото без него резултатът не би настъпил – теория на равноценността. Това е класическия вариант на теорията. Той, обаче не ползва Наказателното право в редица хипотези. С течение на времето тази теория се развива. През 30-те години нейн последовател е професор Гълъбчиев. Създава се отрицателен аспект в теорията, който намира израз в Западно Европейската теория. Причинната връзка е форма на универсално взаимодействие между явленията и нещата. Въпросът е докъде се интересуваме от връзката, като отношение на причинност – правно релевантен, ли е например фактът, че лицето е заченато преди 30 години. Не всяко условие, макар да е елемент от комплекса, довел до осъществяване на резултата има еднаква тежест, за този резултат. При развитието на причинния процес, ако се намеси факт, който със значителна интензивност е довел до осъществяване на резултата, се приема, че той е в причинна връзка със същия. Причина за настъпване на даден резултат е онова от условията, за настъпване на същия, което се отклонява със своята посока, по отношение на процеса. Ако става въпрос за активно причиняване на резултат, причина е това условие, което е изменчиво. Ако е бездействие – онова условие, което е устойчиво, сред останалите изменящи се условия.
Критерият тук трябва да е само обективен – да не се смесва с вината.

Разлика между причина и условие. Отнася се за случайте, когато резултата се способства от някой особености на пострадалото лице или от някой условия, при които е извършено деянието. Пр. – лицето “Х” удря шамар на “У”, който страда от тежко заболяване и това причинява смъртта му. Безспорни има причинна връзка , но тя е релевантна. Единствено от това, дали деецът е действал виновно ще зависи носенето на наказателна отговорност. (подробна разработка на темата за причинната връзка – проф. Долапчиев)

Отражение на причинната връзка в състава на престъплението. Признаците относно причинната връзка са част от основните признаци от обективната страна и макар да не са изрично посочени, те винаги са изводими от състава на престъплението.
1. Когато те са изрично посочени има три варианта;
1) когато това изрично посочване е относно причинната връзка – “... и става причина...”
2) изрично посочване чрез признаците относно деянието – “ .... който умъртви...” – означава и резултата, и причинната връзка;
3) когато причинната връзка е част от обозначаването на обществено опасните последици, когато е част от резултата.
2. Когато причинната връзка е изводима единствено по тълкувателен път от всички обективни признаци на състава на престъплението.
Ако понятието причинна връзко стои на плоскостта на понятието за престъпление, то признаците на понятието за причинна връзка стоят на плоскостта на понятието за състав на престъплението.
Причинността може да се изрази чрез престъпния резултат, а не чрез деянието и обществено опасният резултат.


ОБЩЕСТВЕНА ОПАСНОСТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Понятието обществена опасност се характеризира с два основни белега;
1. Тя е обективно противоречие между деянието и обществените отношения, които са наказателно правно защитени. Този първи белег означава, че не е достатъчно деецът субективно да счита определено поведение, като годно да засегне определени обществени отношения, за да бъде то обществено опасно. Обществената опасност, бидейки обективно противоречие, ако не намери израз в закона, сама по себе си пак не води до наказателно правни последици. Обществената опасност е метаюридическо понятие.
2. Тя трябва да намери израз в увреждане или застрашаване от увреждане на съответните обществени отношения, обхванати от НК – Чл.10.*

Пряко свързани с понятието обществена опасност са понятията характер и степен на обществена опасност.
1. характерът на обществената опасност зависи от характера на обществените отношения, които се засягат с деянието.
2. степента на обществена опасност е мярката, в която се увреждат или застрашават тези обществени отношения. Степента на обществена опасност зависи от;
1) особеностите на родовия и непосредствен обект на посегателство
2) от особеностите свързани с деянието;
3) от особеностите свързани с причинения обществено опасен резултат;
4) от особеностите свързани с начина и средствата за извършване на престъплението;
5) особеностите свързани с условията на време, място и обстановка на осъществяване на деянието;
6) особеностите свързани с личността на дееца;
7) особеностите свързани с формата, вида и разновидността на вината;
8) особеностити свързани с целите, преследвани от дееца;
9) особеностите свързани с мотивите за осъществяване на деянието;
10) особеностите свързани с емоционалното състояние на дееца, към момента на вземане на решение за извършване на деянието и към момента на осъществяването му.
Степента на обществена опасност зависи от всички особености, обхванати от четирите групи съществени признаци на престъплението, но това не означава, че тя зависи и се изчерпва само с признаците на престъплението. Обществената опасност зависи от всички особености, независимо дали те са обхванати или не от състава на престъплението. Щом това са обстоятелства, конкретизиращи конкретния случей, те се вземат предвид, дори да не са типизирани в състава на престъплението – чл. 54* (индивидуализация на престъплението).
Трябва да се прави разлика между понятието обществена опасност в учението за престъплението и в учението за наказанието. Има случай при които като се изключи един от белезите се изключва самото свойство, следователно и наличието на престъпление. Обстоятелствата, които изключват обществената опасност са такива, които изключват наказателната противоправност винаги.
Наказателната противоправност е също обективно противоречие между деянието и дадена наказателно правна норма. Основният белег на това противоречие има юридически характер. Наличието на наказателна противоправност зависи от наличието на влязла в сила наказтелно правна норма, с която съответния тип поведение да се намира в противоречие. Докато обществената опасност е метаюридическо, то наказателната противоправност е юридическо понятие. При наказателната противоправност има специфика на действието или бездействието. Ако деянието се изразява в действие, то е противоправно, когато е в противоречие с правен запрет да се осъществява съответния тип активно поведение. Ако се изразява в бездействие, то е наказателно противоправно, ако е в противоречие с правно предписание, за действие (активно поведение). При третата основна форма на деянието – съчетаване на действие и бездействие, неговата наказателна противоправност ще обхване и двата аспекта.
Кога едно обществено опасно деяние става и наказателно противоправно, след като едното е метаюридическо, а другото е юридическо понятие? Има обществено опасно поведение, което не е наказателно противоправно. За да стане то наказателно противоправно трябва да премине през следните фази ;
законодателят да предцени, че даден тип поведение е обществено опасно и то да бъде регламентирано с норми на наказателното право.
това решение трябва да доведе до приемане на конкретни наказателно правни норми, които да влязат в сила.
Наказателната противоправност е юридически израз на обществената опасност. Всяко наказателно противоправно деяние е и обществено опасно, но не всяко обществено опасно деяние е наказателно противоправно. В чл.9, ал.2 е уточнено, как се отнасят двете свойства с понятието съставомерност на деянието. Не всяко съставомерно деяние е обществено опасно.
Обществената опасност и наказателната противоправност са понятия на плоскостта на учението за престъплението. Съставомерността е обективирана в закона. Ако липсва обществена опасност (поради малозначителност или степен на обществена опасност, явно незначителна), макар деянието да е съставомерно, то няма да е наказателно противоправно. От това следва, че не всяко съставомерно деяние е наказтелно противоправно.


1 Чл.10 Обществено опасно е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов ред в Република България или други интереси, защитени от правото.
2 Чл. 54 (1) Съдът определя наказанието в пределите, предвидени от закона, за извършеното престъпление, като се ръководи от разпоредбите на общата част на този кодекс и като взема предвид: степента на обществената опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на деянието и другите смегчаващи и отегчаващи вината обстоятелства.
(2) Смекчаващите обстоятелства обуславят налагането на по-леко наказание, а оте
гчаващите – на по-тежко наказание.






ОБСТОЯТЕЛСТВА ИЗКЛЮЧВАЩИ ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАСНОСТ И
НАКАЗАТЕЛНАТА ПРОТИВОПРАВНОСТ НА ДЕЯНИЕТО

Съществуват основно 5 обстоятелства изключващи обществената опасност и наказателната противоправност на деянието. Те са ;
Неизбежна отбрана;
Крайна необходимост;
Право на задържане на престъпник;
Оправдан стопански риск;
Съгласие на пострадалия.
От тези 5 основания четири са уредени в Наказателния кодекс чл.12 и 13. не е уреден само оправдания стопански риск. Те са с голямо практическо значение.

Неизбежна отбрана. Уредена е в чл.12 от НК*. За да се разкрие същността на този институт трябва да се разкрие съдържанието на две понятия – нападение и защита.
1. Нападение. Определението на понятието за нападение се състои в чл.12,ал.1 от НК. То се характеризира със следните елементи;
1) Деяние, което е осъществено опасно и противоправно. Тук не се говори за наказателна противоправност на деянието, а само за противоправност – не е необходимо деянието да е престъпление. Достатъчно е то да е правонарушение, може и да е деяние, което не се характеризира с наличието на субективна страна (вина), а е обективно съставомерно по НК или като административно нарушение.
2) Втората характеристика е свързана със субекта – може да се осъществи не само от наказателно отговорно лице, но и от лице, което е по принцип наказателно неотговорно. Затова при първия белег не се говори за наказателна противоправност, защото част от субектите не носят наказателна отговорност – малолетни, поставени под запрещение…
3) Третия белег е свързан с обекта на напедение – това могат да бъдат държавни, обществени или частни интереси.
4) Друг белег е свързан с характера на деянието. То може да бъде както действие, така и бездействие. Когато се предприемат действия при неизбежна отбрана и когато деянието е бездействие, трябва да се има предвид задължението на лицето, което бездейства, за активно действие ( да произтича от нормативен акт, на договорно основание или предхождащо поведение ).
5) Изискване за непосредственост на деянието. Деянието трябва да е в процес на осъществяване т.е. да е започнало и да не е приключило. Има редица хипотези обаче, при които ако се чака да се започне деянието би било късно за защита. В такива случай е много важно да се допусне действие при неизбежна отбрана в случай на опасност, която води до неминуемо започване на нападението (такъв ще е случаят с използване на огнестрелно оръжие. Достатъчно е обстановката, условията, в които се осъществява съответното поведение да показва, че нападението ще започне всеки момент. В примера с употребата на огнестрелно оръжие от момента, в който нападателят посегне към оръжието може да се използва неизбежната отбрана.
Когато тези пет характеристики са на лице има нападение по смисъла на чл.12 и възниква право на защита. Закона третира действията при неизбежна отбрана, като действия, които не са обществено опасни, нещо повече – третира ги, като обществено полезни действия, тъй като по този начин се ангажират широк кръг лица за защита на държавните, обществени и частни интереси.
2. Защита. Има следните характеристики;
1) Няма ограничение в субекта на защита – не само нападнатия, а и всяко трето лице може да действа.
2) Няма ограничение в обекта на защитните действия, както няма ограничения в обекта на посегателство.
3) Ако има друг правомерен начин за избягване на опасността, без застрашаване на нападателя, законът не задължава лицето да го предприема. Това цели по-голяма ефективност на института.
4) Насоченост на защитните действия – строго се концентрира от закона, спрямо нападателя/нападателите. Законът не допуска предотвратяване на опасността чрез увреждане на трети лица. Причиняване на вреди за предотвратяване на резултата от нападението е допустимо само спрямо нападателя.
5) В допълнение на третата особеност, законът не изисква пропорционалност между предотвратените вреди и причинените на нападателя. Единственото ограничение е чрез действията по защита да не се превишават необходимите предели. Тази особеност е отбелязана в чл.12, ал.2 – когато защитата явно не съответства на характера на нападението. Тук характера на нападението се определя от характера на обществените отношения, които са поставени в опасност. Съдебната практика е наложила следните критерии за преценка на опасността на нападението;
- особеностите свързани с личността на нападателя – пол, възраст, физически възможности…
- използваните начини и средства за осъществяване на нападението – вида оръжие.
- условия на време, място и обстановка, в която нападението се осъществява.
Когато има явно несъответствие между нападението и защитните действия, законът третира извършеното, като превишаване на пределите на неизбежната отбрана. Последиците от превишаване пределите на неизбежната отбрана са посочени в чл.119 от НК* - максимално възможни последици. Ако превишаването се изразява в убийство на нападателя наказанието е до 5 години лишаване от свобода. За да ограничи тези отрицателни последици законът предвижда и едно допълнително основание за изключване на наказуемостта, за извършеното при превишаване на необходимите предели на неизбежната отбрана. То е заложено в чл.12, ал.4 – деецът не носи наказателна отговорност, когато превишаването се дължи на уплаха или смущение. Тук трябва да разгледаме значението на думите “уплаха” и “смущение”. Под уплаха се разбира чувство на силен страх. Смущението е особено психологическо състояние, при което действащия не може обективно да прецени всички обстоятелства по конкретния случей. Напрактика при прилагане на превишаване пределите на неизбежната отбрана законодателят се опита да дефинира някой от вариантите, при които няма превишаване пределите на неизбежната отбрана. Това не се оказа успешно, защото дефинираните обстоятелства са обявени от КС за противоконституционни. Това са обстоятелствата по чл.12, ал.3. от тях остават в сила само т.3 изречение първо и т.6. По точка 3 става дума за случай, при който нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище. Според решение на КС, под “жилище” следва да се разбира всяко място, което се обитава за живеене. Има особен статут на неприкосновеност на жилището. Изискване към т 3 е входната врата да не е незаключена или отворена. Законът постановява, че в този случай няма превишаване на пределите на неизбежната отбрана, макар че обективно може да има такова превишаване. Точка 6 се отнася за случайте, когато нападението не е могло да бъде отблъснато по друг начин. Още от общия състав личи, че в тази хипотеза не може да има превишаване. Точка 6 не дава нищо ново към института.



1 Чл.12 (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.
(2) Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението.
(3) (Нова – ДВ, бр. 62 от 1997 г. ; Решение № 19 на КС от 1997 г. – ДВ, бр.120 от 1997 г. )
1. – отм.
2. – отм.
3. нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище, вилен имот или стопански обект;
4. – отм.
5. – отм.
6. нападението не може да бъде отблъснато по друг начин.
(4) Деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение.


Право на задържане на престъпник. Условията при които възниква това право са следните;
1. Лице, което е извършило престъпление. Във времево отношение възможността да се реагира за задържането му е от момента на извършване на престъплението, до момента, в който изцяло е изтърпяно наказанието за него, т.е възможно е да се задържа лице, което е под наказателно преследване, както и вече осъдено лице, на което предстои да изтърпи наказанието.
2. Трябва да има достатъчна вероятност лицето да се отклони от наказателното преследване, осъществено спрямо него.
Това са общите условия за задържане на престъпник. Специфичните са;
1) Субект на задържане могат да бъдат не само лица, които по закона имат задължение да осъществяват мерки по залавянето на престъпник, но и всяко трето лице.
2) Насочеността на тези действия, подобно на случая при неизбежна отбрана може да е единствено по отношение на престъпника.
3) Допуска се причиняване на вреди на лицето, но с едно ограничение; не се допуска умъртвяване на преследвания ( целта е да се осъществи наказателното преследване). Причиняване на вреди тук се допуска, ако няма друг начин за залавянето му без причиняването на вреди.
4) Не трябва при задържането да се превишават така наречените необходими и законосъобразни мерки. Тук терминът “незаконосъобразност” е ненужна добавка. Кои са необходимите мерки се определя по смисъла на чл.12 А,ал.1 – те се предценяват съобразно следните критерии;
- тежестта на извършеното престъпление от преследвания
- отчитат се особеностите свързани с личността напреследвания
- условията, при които се осъществява задържането
Действията по задържане трябва да съответстват на тези особености, за да няма превишение. Ако има превишение се прилага чл.12А, ал.2. необходимите мерки са превишени, когато има явно несъответствие между характера и степента на обществената опасност на извършеното престъпление и обстоятелствата по задържането на престъпника. Наказателната отговорност при превишение се носи само в случай на умишлено причиняване на прекомерна вреда.
Двата института трябва да се различават. Напрактика ситуяцията на задържане на престъпник може да прерастне в неизбежна отбрана (когато преследваният започне да действа, като нападател по смисъла на чл.12,ал.1.

Чл. 12а. (1) Не е общественоопасно причиняването на вреди на лице, извършило престъпление, при неговото задържане за предаване на органите на властта и предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление, ако няма друг начин за неговото задържане и ако при това задържане не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки.
(2) Необходимите мерки за задържане на лице извършило престъпление се превишават тогава, когато има явно несъответствие между характера и степента на обществената опасност на извършеното от задържаното лице престъпление и обстоятелствата по задържането, както и когато на лицето без необходимост се причинява явно прекомерна вреда. В тези случай наказателната отговорност се носи само в случаите на умишлено причиняване на вредата.


Крайна необходимост. Има две понятия; - опасност от увреждане на опредеделен интерес и деяние, с което се противодейства на тази опасност.
1. Опасност.
1) Източник на опасността – говорим за източник, защото опасността може да бъде предизвикана от форс-мажорни обстоятелства. Когато източника е все пак, човешко поведение, то за да не се отнесе по чл12, а по чл 13, този който действа под угроза да бъде увреден, следва да постави в опасност, не интереса на нападателя, а интереса на трето лице.
2) Обект – няма ограничение в обекта, с оглед на държавни, общински и частни интереси.
3) Опасността да е непосредствена.
2. Деянието, с което се противодейства;
1) Субект може да е освен този, чиито интерес се поставя в опасност и всяко трето лице;
2) Обекта на засягане на интереса е неограничен
3) Причиняването на вреди при крайна необходимост се допуска, ако няма друг правомерен начин за избягване на опасността
4) Изискване за пропорционалност между причинените и предотвратените вреди. Причинените от деянието вреди следва да се по-малко значителни от предотвратените. Това не означева, обаче че има изискване те да са най-малко значителните вреди ( не е необходимо да са най-малките възможни вреди)
5) Насочеността на причиняването на вредите е спрямо лица, които не са носители на опасността.

Различия между крайна необходимост и неизбежна отбрана;

1. Източник на опасността; - при неизбежната отбрана това е субект, докато при крайната необходимост говорим за източник на опасността.
2. При неизбежна отбрана не се изисква друг правомерен начин за избягване на опасността, който деецът да е длъжен да приеме, докато при крайната необходимост деецът е длъжен да прибегне първо до правомерният начин.
3. Пропорционалност на вредите – при неизбежна отбрана няма такова изискване стига да са в размера на необходимите предели; при крайната необходимост има такова изискване – причинените вреди да са по-малозначими от предотвратените.
4. Действията; - при неизбежна отбрана – спрямо нападателя; при крайната необходимост – спрямо интересите на третите лица
5. Вредите, като гражданско обезщетение ; при неизбежната отбрана обезщетение не се дължи, освен в случай на превишаване на пределите, в които случай следва да се отчита съвината на този, който е предизвикал неизбежната отбрана. При крайната необходимост се дължи обезщетение. Въпроса е то кой? Ако има виновно поведение, щетите се поемат от този, чието виновно поведение е причина за опасността. Ако няма виновно поведение, следва да се поемат от този чиито по-големи интереси са спесени чрез крайната необходимост. Причинителят на вредите ги дължи само в случай, че е спасявал свой собствени интереси.

Чл.13. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост – за да спаси държавни или обществени интереси, какот и свой или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените.
(2) Няма крайна необходимост, когато самото отбягване на опасността съставлява престъпление.


Оправдан стопански риск – чл.13* А. Този институт се прилага изключително рядко. По нашият НК не е регламентиран оправдания риск изобщо. Много са условията за допустимост на института. Те са изложени в алинея 1 и 2, в следния ред;
Алинея 1 ;
1) деянието трябва да е предназначено за постигане на съществуващ обществено полезен резултат или за избягване на значителни вреди ( в областта на икономиката)
2) деянието да не противоречи на изрична забрана в нормативен акт. Забраната трябва да е изрична за да ограничи прилагането на института. Дали тя се отнася за всички действия или само за изключителни случай?
3) деянието да отговаря отговаря на съвременните постижения в развитието на икономиката. Това е оценъчен критерии – необходима е експертиза за вземане на решените.
4) да не поставя в опасност живота и здравето на други;
5) деецът да е направил всичко зависещо от него за предотвратяване на вредите.
Алинея 2; - в нея е изложен критерият дали рискът е оправдан. Той е;
1) съотношението между очаквания положителен резултат и възможните отрицателни последици
2) възможността за настъпване на обществено полезния резултат или на вредните последици
Няма установена от закона пропорция и в двата случая. Предценява се конкретно във всеки случей, затова институтът е трудно приложим.


Чл. 13а. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при оправдан стопански риск, за да се постигне съществен обществено полезен резултат или да се избягнат значителни вреди, ако то не противоречи на изрична забрана, установена с нормативен акт, отговаря на съвременните научнотехнически постижения и опит, не поставя в опасност живота и здравето на другиго и деецът е направил всичко зависещо от него, за предотвратяване на настъпилите вредни последици.
(2) При решаване на въпроса, дали риска е оправдан, се взема предвид и съотношението между очаквания положителен резултат и възможните отрицателни последици, както и вероятността за тяхното настъпване.




Съгласие на пострадалия:
Това е един институт, който често се прилага, макар да не е регламентиран. Най- често приложим е в областта на медицината и спорта. За прилаганета му са необходими следните условия;
1) Съгласие на дадено лице да бъде увреден негов интерес. Това може да бъде само индивидуален имуществен или личен интерес – с едно ограничение; ефтаназията по нашето право е недопустима (не могат да се спрат животоподдържащи системи, дори и по желание на лицето. Не се допуска също изразяване на съгласие за увреждане на държавни или обществени интереси.
2) даването на съгласие за увреждане да не поставя в опасност интереси на трети лица.
3) посредством даването на съгласие да не се преследва една по-далечна противоправна цел. ( лицата, които дават съгласие да бъдат увредени, за да не отбиват военна служба ). В определени случай това се счита дори за престъпление.
4) съгласието да е дадено като действително и да е валидно. Това са легални термини. Действително означава да е дадено от пълнолетно лице, което е дееспособно. Изискванията за валидност са; да е дадено преди започване на увреждането; да не е оттеглено по време на увреждането; да е дадено достатъчно сериозно, при което от обстоятелствата да е несъмнено, че не е казано на шега.






ВИНА

Определение за вина; Вината е субективното отношение на дееца към общественоопасния характер на деянието и настъпилите от него общественоопасни последици, изразяващо се в умисъл или непредпазливост.
Вината съдържа в себе си познавателен, волеви, интелектуален и емоционален момент. Спецификата и в тези три аспекта се разкрива чрез формите, видовете и разновидността и.

Форма на вината – има две форми на вина; умисъл и непредпазливост.
I Умишлена вина – бива два вида; пряк умисъл (директен) и евентуален умисъл (косвен) И двата вида се характеризират с волеви и интелектуален момент.
Пряк умисъл;
1) При прекият умисъл интелектуалната страна има две особености;
- деецът предвижда сигурното или възможно настъпване на обществено опасните последици
- деецът съзнава обществено опасният характер на деянието, с което са причинени тези последици. Те са посочени в чл.12, ал.2 , но последователността е обратна и логически не отговаря на истината.
2) Волевият момент при прекия умисъл се характеризира със следното; - деецът иска или желае настъпването на обществено опасните последици и е без значение, дали целеният резултат е крайна последица от деянието или е междинен резултат.
Евентуален умисъл;
1) Интелектуална страна – има две характеристики;
- деецът предвижда възможното настъпване на обществено опасните последии
- съзнава обществено опасният характер на деянието си
2) Волеви момент – Наказателния кодекс “допуска настъпването на обществено опасните последици. Деецът се примирява и съгласява с настъпването на обществено опасните последици. Той преследва друга, основна за него цел и му е безразлично, дали ще причини и този съпътстващ я резултат. Основната цел на дееца може да е правомерна, обществена полза.
Разлика между пряк и евентуален умисъл;
1) разлика в интелектуалния момент – при прекия умисъл деецът може да предвижда възможното или сигурно настъпване на резултата, а при евентуалния – само възможното му настъпване.
2) разлика във волевия момент – Наказателния кодекс отразява изрично това деление; при прекия умисъл деецът иска, цели, желае настъпването на резултата, докато при евенуалния умисъл просто се примирява с него.
Разновидности на умишлената вина – има различни класификационни критерии, без да се обособяват нови форми на умишлина вина;
1. Според това, дали решението за изпълнението му е взето непосредствено преди извършването му или не;
- внезапен умисъл – решението е взето непосредствено преди извършването на деянието – характерен е за ситуативните престъпления (изнасилване)
- предварителен – решението не се взема непосредствено преди извършването.
2. С оглед емоционалното състояние на дееца, към момента на вземане на решението за извършване на престъпление и към момента на привеждането му в изпълнение има три вида умисъл;
1) обикновен умисъл – няма особености с оглед емоционалното състояние на дееца
2) предумисъл – кумулативно наличие на няколко условия. Често е основание за по-тежка квалификация на извършеното. Предумишленото деяние се наказва по-тежко от умишленото.
3) афектен умисъл – състояние на физиологически афект (различен от патологичния афект). Предполага решението за извършване на престъпление да е взето непосредствено преди неговото изпълнение. Това решение се взема в състояние на емоционален взрив, на силно раздразнено състояние на дееца. Решението не само се взема, но и се привежда в изпълнение докато трае това състояние. ( умишлено убийство по чл.118 в състояние, предизвикано от пострадалия)
3. С оглед степента на определеност на обществено опасните последици в съзнанието на дееца;
1) определен (конкретизиран) умисъл – деецът цели само един обществено опасен резултат и нищо повече.
2) неопределен (неконкретизиран) умисъл
3) алтернативен – деецъ цели един измежду няколко конкретизирани резултата.
4. С оглед това, дали изпълнението на решението се поставя под условие или не;
1) условен умисъл – изпълнението на решението се поставя в зависимост от сбъдването на едно бъдещо несигурно събитие.
2) безусловен умисъл – този елемент липсва.

II Непредпазливост – това е втората основна форма на вината. Тя бива два вида –съзнавана непредпазливост (самонадеяност или престъпно лекомислие) и несъзнавана непредпазливост (небрежност или престъпна небрежност)
1. Съзнавана непредпазливост; характеризира се с два момента в съдържннието си; интелектуален и волеви.
1) интелектуален – изразява се в представите на дееца за настъпване на общественоопасните последици. Деецът поначало предвижда настъпването на общественоопасни последици абстрактно и по изключение – конкретно. При самонадеяност деецът предвижда, че могат да настъпят общественоопасни последици, при съответните обстоятелства, но не предвижда, че в конкретния случай могат да настъпят такива, освен по изключение.
2) волеви момент – НК “мисли да предотврати последиците”. Деецът е субективно уверен, че ще избегне настъпването на общественоопасните последици. Сигурен е, че ще ги избегне; става въпрос за увереност, а не за надежда. Тази увереност може да се базира на обстоятелства, свързани с :
- личността и личните качества на дееца – пр. Професионален шофъор, който се движи с превишена скорост.
- свързани с време, място и обстановка, при които се осъществява деянието.
Ако не са на лице някой от тези обстоятелства, то изобщо не може да става въпрос за самонадеяност.
2. Несъзнавана непредпазливост (небрежност). Само при този вид вина не се говори за интелектуален и волеви момент. Тук става въпрос за отрицателен и положителен момент.
1) отрицателен момент – деецът не предвижда настъпването на общественоопасните последици;
2) положителен момент – обективно трябва да са на лице два критерия;
- деецът е бил длъжен да предвиди настъпването на последиците (пъви критерии)
- могъл е да ги предвиди и предотврати ( втори критерии)
Кога деецът е бил длъжен да предвиди последиците? Принципът е, че задължението за предвиждане, трябва да произтича от задължение в нормативен акт, но има правила, свързани с общозадължителната предпазливост, при които не винаги е възможна конкретизация на всички измерения на дължимото поведение.
Кога деецът е могъл да предвиди последиците и да ги предотврати? За разлика от гражданското право, тук не се изхожда от фигурата на “ човек с осреднени възможности”. В наказателнот право винаги се изхожда от качествата на лицето в два аспекта;
- оценка на индивидуалните качества;
- оценка на условията при които е действал дееца.
И двата вида непредпазливост предполагат обособяване на общото – деецът не е съобразил поведението си с обстоятелствата, които в конкретния случай са оказали настъпването на общественоопасните последици. При самонадеяност обаче, деецът е предвиждал, а при небрежност – не е предвиждал настъпването на тези последици.

Непредпазлива вина; видове.
1. Първата основна класификация е с оглед психическото отношение на дееца, при осъществяване на занятие или друга регламентирана дейност или не е действал. Тук може да има два случея; обикновена и професионална. Професионална е не защото е осъществена от професионалист, а защото е изразена по повод правно регламентирана професионална дейност. Професионалната и обикновена непредпазливост също се изразяват в самонадеяност и небрежност.
Граница между евентуален умисъл и непредпазливост. Непредпазливите деяния се наказват само в предвидените в закона случай. При умишлените деяния не е необходимо изрично да е посочено в закона, но ако това деяние трябва да се наказва и за непредпазливост, то това трябва да е изрично посочено в особената част на наказателния кодекс.

Разграничения: между евентуален умисъл и самонадеяност:
Разграничението се извършва по два критерия – интеликтуалния и волевия момент.
1. По линия на интелектуалния момент
1) при евентуалния умисъл деецът предвижда възможното настъпване на общественоопасните последици, докато при самонадеяност деецът предвижда настъпването им само абстрактно, по изключение конкретно;
2) при евентуалния умисъл деецът предвижда, че в условията, в които действа могат да настъпят в конкретния случай, докато при непредпазливостта деецът предвижда попринцип, че могат да настъпят, но не в конкретния случай. Идентичността е само с оглед принципното предвиждане на възможността за настъпване на общественоопасните последици.
3) при евентуалният умисъл субектът осъзнава общественоопасният характер на деянието, докато при самонадеяност, тази особеност липсва.
2. По линия на волевия момент, спецификите на двата вида са :
1) при евентуалния умисъл деецът се примирява с настъпването на общественоопасните послидици, а при самонадеяност деецът има намерение да предотврати настъпването на тези последици.


ОБСТОЯТЕЛСТВА ИЗКЛЮЧВАЩИ ВИНАТА

В Наказателния кодекс са предвидени три обстоятелства изключващи вината на дееца. Те са описани в чл. 14 -16 от НК* - фактическа грешка, случайно деяние и изпълнение на неправомерна служебна заповед.



Фактическа грешка
Принцип в Наказателното право е, че релевантна е фактическата грешка, но не и юридическата. Незнанието, че определено поведение е противоправно не изключва вината и наказателната отговорност. Чл. 14 от НК предвижда два основни вида фактическа грешка;
1) неизвинителна фактическа грешка – посочена е в чл 14, ал.1 от НК. При нея деецът не знае едно или повече фактически обстоятелства, няма представа относно наличието на тези обстоятелства
От кои признаци от състава на престъплението могат да бъдат обхванати тези фактически обстоятелства – по принцип от тези за обекта и обективната страна на престъплението, но има и обстоятелства, които може да са включени към субекта на престъплението, т.е. три от четирите групи съществени признаци от фактическия състав на престъплението. Незнанието на кое да е от тези обстоятелства води до липса на съдържание, както за пряк, така и за евентуален умисъл, следователно води и до изключване на умишлената вина. Тази група се нарича неизвинителни, защото не изключва непредпазливата форма на вината. Неизвинителната група има голямо значение в практиката. Тя води до много усложнения свързани с наличието на обстоятелства, които водят до промяна на ФС на престъплението – по-тежко или по-леко квалифициран състав.
Грешка, която повлиява на развитието на причинния процес: има три варианта на такава грешка;
- деецът цели настъпването на един резултат, а на практика се причинява друг – действетелно насъпилият се обхваща от евентуалният умисъл. Принципът, в този случай е, че се носи отговорност за опит към целения резултат плюс реално причинения при евентуалният умисъл. Така е при т.н. идеална съвкупност от престъпления - когато с едно деяние се осъществяват повече от едно престъпление.
- с деянието се цели един резултат, а постигнатият е по непредпазливост на дееца. Тук във всички случай се наказва за опит към целения резултат плюс за непредпазливото деяние, ако то е престъпно, защото не всяко непредпазливо деяние се наказва. Не винаги ще има идеална съвкупност.
- реално причиненият резултат не се харакеризира с вина от субективна страна изобщо. Деецът не е могъл да предвиди и предотврати въобще, възникналия резултат. Остава само възможността за опит към целения резултат.
Условие за да бъде грешката неизвинителна е самото незнание да не се дължи на непредпазливост на дееца. Кога незнанието се дължи на непредпазливост на дееца?
2) извинителна фактическа грешка – едно или повече фактически обстоятелства, за които деецът няма представа, че принадлежат към фактическия състав на престъплението ( да са обхванати от признаци, които са към състава на престъплението. При тази грешка се изключва и непредпазливостта, като форма на вината. (чл.14, ал.2)

Фактическата грешка е с най-голямо практическо приложение, от трите обстоятелства изключващи вината. На базата на фактическата грешка могат да се формират погрешни педстави за някой обстоятелства, от Фактичестия състав на престъплението – лицето да мисли, че действа при неизбежна отбрана, крайна необходимост или със съгласие на пострадалия. В тези случай говорим за мнима неизбежна отбрана, мнима крайна необходимост, мнимо съгласие на пострадалия, мнимо завържане на престъпник или мним оправдан стопански риск. В тези случай грешката е относно обществено опасния характер на деянието. Ако неизбежната отбрана изключва обществената опасност от факическия състав на престъплението, то мнимата неизбежна отбрана изключва вината на дееца. Така е и при мнимата крайна необходимост, задържанне и др. Това е едно второ ниво на гаранция спокойно да се действа при тези институти.
Специфичен е случеят на случайното деяние, уреден в чл.15. случайно е деянието, при което деецът или не е могъл да предвиди обществено опасните последици, или не е бил длъжен. Това е вид непредпазливост, в която вината няма интелектуалният момент. В чл. 15 е формулирана по обратен начин непредпазливата вина. Щом за небрежност се изискват кумулативно, посочените по-горе две предпоставки, то ако липсва едната от тях, няма да е нелице небрежност, следователно няма да има и вина. Чл15 би бил изводим от чл.11, ал.3 по аргумент от противното (поведението не е виновно).

Чл. 14 (1) Незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, изключва умисъла относно това престъпление
(2) Тази разпоредба се отнася и за непредпазливите деяния, когато самото незнание на фактическите обстоятелства не се дължи на непредпазливост.
Чл. 15. Не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е богъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици ( случайно деяние ).


Изпълнение на неправомерна служебна заповед – за да е на лице този институт е необходимо кумулативното наличие на следните условия:
1. Лицето, което действа в условията на чл.16 да е в служебно правоотношение с началник, т.е. длъжностно лице в по високо положение.
2. Началникът да е дал заповед по служба на подчинения, която да касае поведение, в кръга на задълженията на подчинения.
3. Служебната заповед да е дадена по съответния ред, при спазване на съответната форма.
4. Заповедта да е неправомерна.
5. Заповедта да не налага очевидно за дееца престъпление. Очевидността за дееца се преценява според индивидуалните особености на дееца, а не по принцип. Важно в случея е дали за него зоповедта е била очевидно противоправна.
Този институт е предвиден в закона поради необходимостта от строго йерархично действие в определени системи (МВР, Министерство на отбраната и др.), които действат на принципа на единоначалството.
При изпълнението на неправомерна служебна заповед се изключва вината на подчинения и тя се концентрира върху началника, който носи отговорност.
Чл.16 е един вид обстоятелство, което е грешка на подчинения, тъй като не е преценил, че трябва да извърши престъпление, като изпълни заповедта. Погледнато от този ъгъл чл.16 е регламентация на грешка, относно общественоопастия характер на деянието. Чл. 16 дефинира изрично този вид грешка.


Чл. 16. Не е виновно извършено деянието, което е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца престъпление.