Оценка на доказателствения материал по вътрешно убеждение

Уредба: Този принцип има уредба в НПК. В КРБ не откриваме текст, който пряко го регламентира. Може да се извлече от разпоредбата на чл.121, ал.4, задължаваща към всеки акт на правораздаването да има мотиви. В чл.14 от НПК се съдържа регламента на вземане на решение по вътрешно убеждение като основен процесуален принцип.
Този принцип има най - пряка връзка с принципа на разкриване на обективната истина и оттук – за решаване задачите на НП-с. Този принцип идва да замени системата на формалните доказателства, при която няма възможност да се прецени достоверността и пълнотата на доказателствата, да се прецени доказателствения материал в съвкупността му и да се взема решение въз основа на тази свободна преценка за достоверност и достатъчност на доказателствата. При тази система доказателствата са с предварително преценена доказателствена стойност. При системата на формалните доказателства самопризнанието е поставено над останалите доказателства- „Самопризнание - царицата на доказателствата”. Постепенно с развитието на правосъзнанието и човешките ценности към наказване на действително виновните тази система се заменя с принципа на свободното вътрешно убеждение (не се отнася само за съдиите). За да се разграничи от формалната истина започва да се говори за материална (обективна) истина. Тази свобода в преценката на доказателствения материал на възможност да се действа по вътрешно убеждение, а убеждение, което трябва да се обосновава на доказателствата по делото и на закона. Чл.14, ал.2 е текст, който преминава и в новия НПК. Доказателствата и доказателствените средства не могат да имат предварително определена сила => Законодателят не приема принципа на формалната истина.
До кого се отнася принципът на вътрешното убеждение? Първоначално този принцип се е наричал принцип на свободното съдийско убеждение - съдът решава съществото на делото. Прочитът на чл.14, ал1 сочи, че според бълг. законодател не само той, но и прокурорът и разследващите органи подчиняват дейността си на принципа на вътрешно убеждение. Държавните органи са подчинени и на този процесуален принцип:1. Трябва да действат по вътрешно убеждение, 2. а за да действат така, трябва да са действали обективно, всестранно и пълно – това е връзката с обективната истина.
Но принципът на вътрешно убеждение (ВУ) намира приложение и при други участници в НП-с : 1. вещо лице, което има за задача при изготвяне на експертното заключение да изрази вътрешното си убеждение относно изводите по задачите, поставени на експертизата. Ако две вещи лица имат различни заключения, всеки от тях сам обосновава своето, а не се прави едно общо. 2. защитник- също действа по ВУ, основано на доказателствата и закона. При противоречие между ВУ за защитника и определени искания на подзащитния- той продължава да действа според ВУ си и по линия на защитната функция, но няма да бъде заставен да действа срещу ВУ си. Ако подзащитният не е съгласен, може да го отстрани. Най- важно е приложението на този принцип обаче при съда.
Изграждане на вътрешното убеждение: ВУ се изгражда в резултат на събиране и проверка на доказателствата- постепенен, противоречив и сложен процес. ВУ се изгражда от органите, които ги събират. При прокурора- той изгражда ВУ въз основа на доказателствата, събрани от разследващите органи. Законът допуска, ако желае прокурорът, да повтори някои следствени действия или да извърши други. Той трябва да изгради В си У при използване на правомощията, които законът му е възложил.
Според акад. Павлов : ВУ има обективна и субективна страна . От субективна страна- то е процес на изграждане на виждане в съзнанието на субекта.- субективна увереност в правилността или неправилността на определено положение и готовност да се действа съобразно тази увереност. Не е достатъчно да се изгради увереност, а и това да се обективира в действията на прокурора (напр. внасяне на обвинението в съда). От обективна страна- ВУ трябва да се основава на доказателствата по делото и закона.
Законът поставя изискване за обективност, всестранност и пълнота към съда и разследващите органи , които са необходимо условие за правилно изграждане на ВУ и разкриване на обективната истина (ОИ).
Разлика между вътрешното убеждение и обективната истина :
ОИ е разкрита, когато констатациите в присъдата са тъждествени на станалото в действителност, което е предмет на делото. ВУ е субективна увереност, че такова тъждество е постигнато. ВУ може да бъде проверявано само по реда на инстанционното производство. Затова КРБ- чл.121,ал.4- изисква всеки акт на правораздаването да бъде мотивиран.
Практиката на ВС изгражда три хипотези, при които ВУ (от обективна страна) се приема за
1) Случаите, при които ВУ е изградено въз основа на данни, които не са събрани по реда на НПК, т.е. не са доказателства по смисъла на чл.104 от новия НПК. Законодателят правилно изисква ВУ да се основава на доказателствата по делото и когато това не е станало по реда в закона, актът ще се отмени, т.к. това ВУ е порочно. Така се постига 1) гарантиране истинността на резултатите и 2) защита на правата на засегнатите. Законодателят счита, че ще бъде доказателство този факт, който е преминал през реда за събирането му, определен в закона, който ще гарантира неговата истинност + правата на обвиняемия.
2) Игнорирането на определени доказателства – Обикновено по наказателните дела има противоречиви позиции. Може много рядко всички доказателства да са само в една посока => някои от доказателствата няма да бъдат взети предвид и това е нормално. Но игнориране е налице, когато в мотивите на присъдата доказателството не е обсъдено и не са посочени причините, поради които не се приема.
3) Изопачаване същността на доказателствата по делото - когато им се придава съдържание, каквото те не носят.
Затова всеки акт на правораздаване трябва да е мотивиран, т.к. така може да се прецени дали ВУ е правилно формирана
Стругович – руски процесионалист- казва : „Въпреки разследването не е преодоляно съмнението във виновността”. Осъдителната присъда обаче никога не може да почива на съмнения. А оправдателната присъда не може да съдържа изрази, които са съмнение в невинността.